Милан Райски
Вълча кръв (9)

Дивите гъски прелитат нощем

Артур ни изпрати до самата река, която се бе разляла от есенните дъждове. Заедно с Арфа скочихме в плоскодънната лодка на колегата ми и потеглихме по течението на Морава. Артур, едро куче вълча порода, искаше да скочи в студената вода и да ни последва, но като му викнах „Назад! Бягай в къщи! …“, седна върху задните си лапи и ни загледа с тъжен поглед. На Арфа, изглежда, също й стана мъчно за новия приятел, но разбираше къде отиваме и бързо го забрави. Ловът за нея беше над всичко.

Бяхме се отдалечили на около двеста метра и аз чух тъжния вой на Артур. Обърнах се и видях, че все още седи до пристана и, вдигнал глава нагоре, вие като вълк. След завоя при наклонената върба кучето изчезна от погледа ми, закрито зад гъстата крайбрежна тръстика.

Артур е ловното куче на моя колега. Роден при кръстосване между германски палаш и едро овчарско куче, но въпреки това е истински талант! През пролетните изпити се очерта между първите, а есенните издържа без ни най-малко затруднение. Приятелят ми твърдеше, че въобще не се занимава с обучението му. Всичко, което знаел, наследил в кръвта си от различните прадеди. Не ми се искаше да вярвам, но наистина кучето бе извънредно умно.

Откакто дойдохме с Арфа на гости, между нея и Артур възникна една особена привързаност. Може би приятелството между мен и моя колега се пренасяше и върху животните, но по-вероятното е, че за Арфа наближаваше времето за годяване. Това не винаги означава привързаност и приятелство между кучетата, но в конкретния случай беше така.

Познавах Арфа като горда самотница. Никога не търсеше компанията на себеподобните. По характер бе спокойна и не се страхуваше от по-едрите кучета. Със своите трийсет и пет килограма и висока стойка тя внушаваше респект дори сред мъжкарите, големи като нея. Известно е, че четириногите приятели на човека притежават особен усет за силата на противника си и може би поради това съседските вълкодави избягваха да търсят компанията на моята Арфа. А когато някое се опиташе да се приближи до нея с добри или лоши намерения, тя само изръмжаваше предупредително и това обикновено бе достатъчно. В по-тежки случаи тя не лаеше, не вдигаше много шум, а веднага след изръмжаването здраво захапваше. Докато другото куче скимтеше от болка, тя сядаше спокойна и невъзмутима на предишното си място и се преструваше, че се прозява. Обаче в това отношение Артур се оказа особено изключение.

Понеже пристигнахме за по-дълго — на лов за диви патици и гъски, още отначало затворихме двете кучета заедно. До будката на Артур сложихме още една за Арфа, а в нея оставих един свой стар пантоф, за да се чувствува като у дома си. В чинийката пред нея насипах малко пръжки — тях ги обича повече от всякаква друга храна. Нека свикнат едно с друго двете кучета, казвам на приятеля си.

Навън валеше дъжд като из ведро, вече цяла седмица времето било такова. От една страна, това беше добре — щом се разлее Морава, по заливите прелитат диви гъски и патици. А нали най-много заради тях бяхме дошли тук с Арфа…

Половин час след като оставихме двете кучета сами, излязохме да видим какво правят. Останах като гръмнат, не можех да повярвам на очите си: двете кучета си играеха като малки кутрета. Ту Артур поваляше с лапата си Арфа, ту тя стъпваше с два крака върху него и тихо, приятелски скимтеше. Не мина много време и Арфа пусна Артур в своята будка да си поиграе с моя стар пантоф. Това вече означаваше нещо. Най-голямо впечатление ми направи, като го остави да опита от пръжките. След това двете кучета легнаха едно до друго в будката на Арфа. Затова Артур изрови от потока един камък, голям и плосък като чиния, и го донесе пред нея. Но не го постави веднага в краката й. Вдигна го в голямата си муцуна, въпреки че тежеше най-малко три килограма, няколко пъти обиколи с него около Арфа и едва след това го пусна в краката й. Арфа седеше спокойно. Артур я погледна, отстъпи няколко крачки, поклони й се и също седна на задните си лапи…

„Брей, дявол да го вземе!“ — усмихнах се аз и направих няколко крачки към вратата. Кучетата, освободени от нашето потискащо присъствие, започнаха отново да си играят. Иди след това и не вярвай, че кучетата имат чувства. Нека някой се опита да ми докаже, че това са само вродени инстинкти …

А днес, първият ден след продължителните есенни дъждове, тръгнахме с Арфа да опитаме късмета си. Никой не знае какво ни очаква, а това е най-хубавото на лова. В напрегнатото очакване на дългата подготовка има нещо мистично и поглъщащо. Ловецът не знае с какво ще се срещне и дали богинята на лова ще бъде благосклонна към него …

Приятелят ми поръча освен патици да гледам да застрелям и някоя ялова сърна. А аз бих предпочел да бия само диви гъски. Ловът на патици е интересен, докато ловецът успее да притъпи тяхната бдителност и се приближи на разстояние един изстрел. След това не е проблем да свали няколко от бавно излитащите птици. Обаче ловът на гъски е не само увлекателен, но и напрегнат от началото до края. Обикновено ловната среща е кратка, може да продължи в изключителни случаи най-много четвърт час. Но за тези броени минути съм готов да вървя пеш до края на света.

Слънцето се вдигна на две копрали. Утринната мъгла откри широката с многобройни заливи река. Арфа нещо настръхна, като минавахме край гъстите тръстики. Без да я подканям, тя скочи във водата и след малко вдигна ято диви патици. Но аз не стрелях, исках най-напред да убия сърната, след това ще гърмя на воля по патиците.

Да откриеш сърна по тези места и да се приближиш на един сигурен изстрел не е толкова трудно. Гостувам на приятеля си всяка година, околните храсталаци са ми познати, никога не ми се е случвало да изляза на лов и да не срещна сърна. Сега листата на храстите са опадали и изглеждат като дрипави роднини до стройните дървета, а сърните няма къде да се скрият. Пък и няма от какво толкоз да се крият по тези места. Пасат си спокойно есенната трева и не е толкова трудно да се приближи човек до тях.

Ниско над главата ми прелитат патици и кацат на малкия остров в средата на реката. Познавам го от миналата година, не е променил кой знае колко формата си, само дето изглежда по-дълъг и по-гъсто обрасъл с тръстика.

Отклоних лодката към брега и слязох близо до острова. Като се върна тук, ще ловя патици. Тръгнах из мократа ливада, а в следите ми веднага се събира вода. Земята е подгизнала като гъба. Щом стигнах до крайбрежните храсталаци, дадох знак на Арфа да се приближи, вдигнах бинокъла и огледах ливадите. На около километър забелязах първата група сърни. Наведох се и тръгнах към плитката долчинка. Слязох в нея и вече можех да се изправя. Нагазих до глезените във вода и бавно се приближавах към сърните.

Близостта на водата ме потиска, от малък се страхувам от вода, а тя сега шурти в краката ми и може би се чува на стотина метра. Надигам се и поглеждам през гъстите храсти. Сърните са шест на брой и все още спокойно пасат. Пак тръгвам и си спомням, че миналата година по тези места нямаше вода. А Морава и тогава беше излязла от бреговете си. Не, с водата шега не бива. Започне ли да се надига по тези краища, понякога е необходимо да се обикаля с километри. Като се напълнят плитките долчинки, водата се разлива из околните ливади и дърветата изглеждат като израсли в огромно езеро. Тогава и за хората, и за животните става трудно.

След около четвърт час бавно ходене отново погледнах към сърните. Все още бяха там. Излязох от храстите, свалих шапката си, поставих я до най-гъстия храст и заповядах на Арфа да я пази. Кучето с неудоволствие седна на задните си лапи и завъртя опашка. Подмилква се, не му се седи само, но аз вече не му обръщам внимание и се отдалечавам. Познавам маниерите на Арфа — ако уловеше погледа ми, тя щеше да се опита да ме омилостиви. Вървя с котешки стъпки. Държа пушката в дясната ръка, раницата съм заметнал през лявото рамо и се провирам между храстите. Внимателно наблюдавам животните, все още не са ме усетили. Бавно пропълзявам до малко възвишение. Вятърът духа срещу мен, това е много добре.

Слагам раницата пред себе си и залягам. Бавно поставям пушката върху раницата, обръщам се леко встрани и свалям бинокъла от шията си. Движенията са ми бавни, съсредоточени. По този начин се успокоявам, преди да стрелям. Освен това при такъв вид лов човек има достатъчно време. Всяка прибързаност може да доведе до грешка и неуспех.

Вече съм напълно готов. Оглеждам шестте животни с бинокъла. Между тях има един сръндак с вече очукани рога. Но и така личи, че е истински мъжкар, гърдите му са широки, главата — голяма, а шията — къса и дебела.

Една от сърните пасе сама, малко встрани. Държи се като обидена стара дама. Поглеждам през рамо назад да не би Арфа да е тръгнала след мен. Не, излишно се страхувам, кучето е послушно. Старата сърна е изключително едра, може би колкото сръндака. Притискам пушката към рамото си и през далекогледа сравнявам двете животни. Опрял съм пушката върху раницата и здраво я стискам с лявата си ръка. Кръстът на далекогледа дори не потрепва. Леко обирам мекия спусък и очаквам сърната да ми покаже хубаво хълбока си. Ето и това стана, натискам спусъка, но в същия момент виждам, че сърната почва да движи нагоре и надолу глава, сякаш иска да пропъди мухи. Но вече е късно, ехото на изстрела се връща към мен, сърната за момент пада, останалите плахо се оглеждат. В следващия миг улучената сърна се надига и побягва. Останалите също се впускат в бяг, но в обратна посока.

Чула гърмежа, Арфа вече е дотичала до мен и се притиска до левия ми крак. Чувствувам, че цяла трепери, и чувам как тихо скимти. И наум не ми идва да се скарам за допуснатото своеволие. Напротив, потупвам я по гърба и показвам бягащото животно.

Тя се спусна като стрела след ранената сърна. Не бе необходимо да повтарям „Бягай и донеси!“ Наблюдавам с бинокъла как разстоянието между двете животни се скъсява. Сърната бяга към островчето от храсти и водни растения, Арфа бързо я догонва, но преди да успее да скочи върху нея, сърната се изгубва в храсталака.

Бързо хвърлям на гърба си раницата, вдигам бинокъла и пушката и се затичвам след кучето. Като се приближих до храсталаците, всичко вече бе свършено. Но кучето не умее само да се обажда и затова свирнах с уста. Арфа изскача от храсталака, а устата й пълна със сърнешка козина.

— Браво, мойто момиче, спаси ме от излагане пред приятеля! — кучето нетърпеливо скимти и върти опашка. — Я покажи сега къде е сърната!… Арфа скача в тръстиката, а аз я следвам. След няколко крачки спирам пред тялото на старата сърна. Куршумът е счупил само бедрената кост. Ако Арфа не бе дошла навреме, щях да я изпусна. Сигурно точно в момента на изстрела сърната е навела глава и изместила тялото си назад и вместо да попадне в сърцето, куршумът е разбил бедрената кост.

— Браво, Арфа, умна си ми ти! … — галя я аз по гърба, а тя радостно скимти. — А виж какъв сукин син съм аз — и да стрелям точно вече не умея — кучето подскача, иска да ме близне по носа, но на мен тази милувка не ми е особено приятна и се захващам за сърната. Извличам я от храстите, а Арфа, радостно възбудена, подскача около мен.

На малко възвишение недалеч от храстите виждам подходящо дърво. Орязвам с ножа летните издънки и закачвам изкормената сърна надолу с главата. Разтягам ребрата й с пръчки, а вътрешностите набождам на шиш. До довечера кръвта й напълно ще изтече и месото ще изстине. Като тръгна да се прибирам, ще я взема на рамо и хайде към лодката.

Така-а-а, първата задача може да се смята за изпълнена. Доволен от кучето, пък и от себе си, свалям далекогледа от пушката и поставям нова гилза с тройки сачми в цевта за сачмени патрони.

— Да тръгваме, Арфа! Сега пък можеш да покажеш на какво си способна. Търси хубаво! — кучето подскача от радост и се спуска в бяг към храстите, а аз продължавам да го напътствувам.

— Не така, какво тичаш като луда! За тази работа трябва ум! — сещам се за ятото патици, кацнало на острова, и пращам кучето нататък. Дали ще бъдат още там, не зная, но нищо не ни струва да проверим.

Каквото преживях през следващите минути, рядко се случва да преживее ловецът. Щом кучето навлезе в тръстиката на островчето, излетяха наведнъж може би около двеста патици. А като се впусна по-навътре във водата, забучаха, заудряха хиляди криле. Небето над островчето се закри с телата и крилете на птиците. А във водата сякаш беше затънал трактор и ревеше на пълен газ. Дори не трябваше да се премервам. Само вдигах пушката и стрелях. От първия изстрел паднаха наведнъж три. Докато заредя втори път, птиците се вдигнаха високо.

Арфа донесе първата патица веднага. За втората се позабави по-дълго из гъстата тръстика. А за третата трябваше да я връщам няколко пъти. Затова пък като награда за труда донесе прекрасно Оцветен патаран. Беше още жив, със счупено крило. Ето че за втори път бях доволен от кучето си. От радост бях готов да прегърна и разцелувам Арфа по влажната муцуна, само че тя сега не се интересуваше от моите чувства, беше в плен на ловната страст и нетърпеливо очакваше моите заповеди.

— Не така, Арфа, та ние не сме някакви лакоми бракониери! … Имаме три патици, това ни е достатъчно — гладех кучето по гърба и го успокоявах, но то не искаше да ме разбере и цялото трепереше от напрежение. Успешният лов бе разпалил кръвта му. Отскочи от мен и започна да търси из храстите. Не оставаше нищо друго освен да използувам стария трик — шапката на земята и пази, докато ти дойде акълът в главата…

Слънцето се бе изкачило вече високо. Стомахът ми взе да се обажда. Сложих вещите си накуп, начупих от близката върба изсъхнали клони и запалих огън. Скоро веселите пламъчета заиграха в очите на Арфа, а аз само по риза започнах да скубя патиците. Патарана оставих в сянката на храстите да изстине. Докато подготвих птиците за печене, огънят се разгоря буйно. Нахвърлях още съчки и като оставих кучето да пази шапката ми, започнах да бера шипки от близкия храст.

Шипките бяха огненочервени, хванати вече от първия мраз, точно такива, каквито трябва да бъдат за хубаво вино. Не носех торбичка или чанта, затова разпрострях на земята платнището, което носех винаги със себе си, и хвърлях шипките в него. Докато набрах няколко килограма, огънят поугасна, беше се натрупала достатъчно жарава. Взех двете патици, увих ги в хартия, а после ги овалях в рядката глинеста кал. Двете тела заприличаха на два кални хляба. Разрових жаравата и поставих патиците сред жарта. Покрих ги отвсякъде с пепел и светещи още въглени, погледнах часовника си и ги оставих да се пекат.

След един час обедът беше готов — такъв специалитет не се сервира и в най-луксозните ресторанти! Патиците се излюпиха от втвърдената глина хубаво опечени. Дребните перца, които не можах да изскубна без топла вода, останаха прилепени към глинестата обвивка. А Арфа, въпреки че бе наказана, получи половин порция пръжки и продължаваше да проявява интерес към апетитно ухаещите патици. Разбира се, тя получи своя дял — нали без нея нямаше да ги имам сега.

Докато свършим с празничния обяд, небосводът се покри с тъмни облаци. Възникна въпросът, какво да правим сега … След малко колебание махнах с ръка. Да вали, колкото ще, все някак ще издържим с Арфа, а дивите гъски поне ще летят по-ниско. На такъв лов излизам веднъж в годината и някак не вървеше да се върна от страх да не се намокря.

До свечеряване обаче имаше още много време. „Какво да правим, Арфа?… На теб ти се иска отново да се пуснеш из тръстиките. Не, по-добре да обиколим и разгледаме удобните места за кацане на дивите гъски“…

Кучето весело размаха опашка. Дали разбира за какво му говоря? … Не зная, но изглежда схвана за какво става дума.

Оставихме огнището да угасне бавно под дъждовните капки и тръгнахме с Арфа на разузнаване. Обширни, но пусти са по това време ливадите край Морава. Вървя цял ден и не мога да срещна жива душа. Пък и какво да правят селяните в нагизналите от дъждовете ливади, сеното е прибрано в сеновалите или стои балирано по временните складове. А из полята сега кипи усилена работа. Събира се реколтата от захарно цвекло и картофи. След тях ще остане царевицата за зърно и накрая — дълбоката оран и сеитбата. По околните дървета рядко се срещат и птиците също се угояват из полята за дългата и студена зима. Летят на ята след комбайните и също събират зърно или пък подскачат в браздите след лъскавите плугове и събират вкусни червеи.

Но нека не прекалявам, нали аз съм тук и ми е добре, като никой не ми плаши дивеча. А и с птиците не е толкова зле, край реката се виждат тук-таме водни дърдавци, патици и водни биволи. Те, както и дивите гъски, обичат спокойствието и тихия шепот на течащата вода.

Дъждът се усили. Отначало започна като на шега да ръми, а сега капките наедряха и падаха в гъсти пунктирани линии към земята. Нищо, коженото ми палто ще издържи, а Арфа не се трогва от дъжда. Нейният кожух е още по-добър, само не бива да стои дълго на едно място.

Вече се приближавам към един залив, където може да са накацали диви гъски. Само че за да се приближа, трябва да заобиколя плитка долчинка, пълна с вода. Морава покачва нивото си. Дано само не продължи така бързо, иначе няма да успеем да се приберем в къщи.

Със спускането на тъмнината дъждът поотслабна, но не престана. Отново стана дребен и бодлив, като че ли от потъмнялото небе падат игли. Коженото ми палто натежа, сякаш джобовете ми бяха пълни с пирони. За да си съкратя пътя към избраното място, нагазих в студената вода. На някои места беше толкова дълбока, че преливаше през ботушите ми. А Арфа хитруваше, винаги намираше брод. Как кучето отгатва къде водата е плитка, а умният човек всеки момент може да пропадне до раменете в някоя дупка, пълна с вода?

Най-после се приближавам към залива. По брега са израсли три лески, на около трийсет крачки една от друга. Между тях като венец около залива са бухнали гъсти храсти, но вече са залети до половината от придошлата вода. Никога не съм газил в такава мътна вода. Винаги изпитвам панически страх, че ще потъна в рядката кал под водата.

Дребният дъждец вече се смесва със замръзнали снежинки. Така е по-добре. Няма по-добро време за лов на диви гъски. При снеговалеж птиците са принудени да летят ниско, за да виждат водата, и тогава може лесно да уцелиш.

Стоя под средната леска. Арфа трепери в краката ми. Е, хайде, потичай, вдигни нещо, че така ще настинеш. Не е нужно да подканям кучето. То веднага вдига глава и филтрира миризмите, които се носят от храстите. После бързо се спуска нататък. Скоро се спира, изпъва опашка и почти се влече по корем към близкия храст. Близо до него се спира, обръща муцуна към мен и размахва опашка. Вика ме. Приближавам се, а тя навлиза във водата и спира на метър от мокро гнездо. Нещо се движи в гнездото. Докато разбера какво е, вече я донася в краката ми. Навеждам се и разпознавам едър фазан.

В този момент нямам време да изнасям лекция на кучето по прилично държане в гората. При това фазанът е така обработен от зъбите й, че не може да издържи до следващата пролет. Доубивам го и отново го пускам на земята.

Изведнъж чувам свистене на много криле, поглеждам към светлеещото небе и виждам голямо ято патици. Но докато сваля пушката от рамо, ятото се загуби в тъмнината далече напред. Ругая се на ум, само че това не помага. С пушка, готова за стрелба, и с треперещото куче в краката очаквам следващото ято. За моя радост скоро над мен се чува силно свистене — прелита второ ято. Бързо вдигам пушката и стрелям в средата на ятото. Една птица се отделя от ятото и с отчаян пирует пада към земята. Не е необходимо да подканям Арфа. Тя скача радостно и се хвърля във водата. Не след дълго донася стар паток с подгънати пера към опашката…

Поглаждам мокрото треперещо куче по главата. „Издръж още малко, Арфа, след патиците ще полетят и гъски, а ако не минат точно над нас ще си вървим у дома!“ … Кой може да каже предварително какъв ще бъде късметът на ловеца? … Щастието също може да се умори. В такива случаи някои казват, че кацало върху главата на глупака, но аз не се смятам за такъв…

Но ето че някъде отдалече се чува „га-га-га …“ Потръпвам — действително летят диви гъски. А според граченето ми се струва, че не летят високо. Арфа се изправя до мен и стои изпъната като тетива. Гъските приближават. Стискам пушката в ръце и съжалявам, че не нося двете сачмени цеви. Но какво да се прави, човек винаги намира за какво да съжалява, никога не е напълно доволен . и това е добре, иначе нямаше да е човек.

По тъмносивия небосвод се очертава стройна стреловидна единица. Телата са подредени едно след друго като за парад. Летят малко встрани от мен, точно над водата. Машинално вдигнах пушката. Пред очите ми тъмнеят дългите тела с размахани огромни криле. Премервам се в първата птица. Стрелям! … От стройната редица се отделя третата птица. Земята я привлича със своята сила, дивата птица се съпротивлява, но след малко чувам, че пльосва във водата някъде към отсрещния бряг. Птицата пляска отчаяно още няколко мига с големите криле и бавно затихва. Поглеждам Арфа и прошепвам: „Бягай, донеси!“… Умното куче скача във водата и плува към отсрещния бряг. В тихата вода пред нея се образува вълна от напиращите гърди. Арфа е бърза плувкиня. Напредва равномерно, както стотици, не, хиляди пъти досега.

Ето, вече излиза на другия бряг, чувам как отърсва мокрото си тяло и бързо приближава до падналата птица. Няколко мига се мъчи да захапе едрото тяло и скоро заплува с птицата в уста към мен. Само че сега и тялото, и опашката й са под водата. Пред мен тъмнее голямата птица и едва се забелязва главата на кучето. Сега то плува сравнително по-бавно в студената ноемврийска вода. Най-после излиза на брега и пуска гъската в краката ми. От гърлото й излиза радостно скимтене, а цялото й тяло трепери. Сяда на задните си лапи и ме гледа в очите. Горката Арфа, мокра, измръзнала до кости, търси да види в моите очи радост и благодарност.

Сега вече страстите са задоволени, както на Арфа — потомствения хищник, така и моите — на хищника с разум. Опитвам се да премеря в ръка теглото на птицата и потръпвам от ловна възбуда…

Вече е тъмна нощ и сивеещият допреди малко небосвод стана мастиленовиолетов. Пак се чува далечно грачене на диви гъски, но в тъмнината нищо не се вижда. Някъде в горния край на залива чувам плясъка на телата в студената вода. Арфа отново потръпва и ме побутва с муцуна над коляното. Не, стига вече. Прибирам птиците в раницата. Най-отгоре слагам задушения от кучето фазан, мятам раницата на рамо и тръгвам по обратния път към дивата слива, дето виси тялото на сърната.

Излизам само стотина метра и разбирам, че не мога да продължа в избраната посока. Арфа не се колебае и навлиза в дълбоката мътна вода. Но аз не мога да премина, ботушите ми пак се пълнят със студена вода и страх сковава тялото ми. Опитвам малко по-вляво, но и там водата е дълбока. Вървя в тъмнината и се опитвам да запазя самообладание. За кураж сам убеждавам себе си.

„Запази самообладание! Нали добре познаваш местата наоколо, все някак ще се оправиш.“ Тръгвам да заобиколя реката. Знам едно място, където винаги минавахме, когато водата се надигнеше. Скоро с Арфа приближаваме познатото място. За моя изненада и тук всичко е залято с вода. Повече от петнайсет метра ме делят от отсрещното възвишение. Постепенно разбирам в какво положение съм изпаднал заради своето ловно увлечение. Морава, набъбнала от дъждовете, е запълнила долчинки и ливади навсякъде наоколо. Цялата низина чак до делтата с Дунава е едно море от мътна вода. Спрял съм се в колебание близо до водата. Поглеждам кучето, то скача във водата и плува към отсрещния бряг. Скоро излиза и се отърсва от водата. Недоволно, че не съм го последвал, скимти и ме кани да премина и аз.

— Ех, ти, моя верна приятелко! Де да можех да плувам както теб! А Арфа, сякаш разбрала думите ми, отново влиза във водата и плува обратно към мен. Излиза, пак се отърсва и тихо скимти.

— Ех ти, ако можеше да говориш, какво би ми казала, а?

Вече няколко минути наблюдавам върха на храста. Водата бързо се покачва. Не изминава четвърт час и нови двайсет сантиметра от дървото остават под водата. По гърба ми полазват студени тръпки. Стоя безпомощен пред тихата вода, а кучето продължава да скимти в краката ми.

Тръгвам да заобиколя още по-нагоре. Но скоро навлизам в гъста мъгла. Не се вижда почти на една крачка, всичко е обвито в дебела млечна пелена. Упорито продължавам по края на водата. Вярвам, че с помощта на кучето ще намеря обратния път и няма да се загубя сред блатата.

Отдалече се чува свирката на локомотив. А-ха, линията, там е спасението! Тръгвам по звука и виждам, че пред насипа се е разляла широка река. Водата не говори, дълбочината е неизвестна, тя може само тихо да поглъща всякакви тела. Започвам да треперя от студ, а може би и от страх. Боя се с познатия човешки страх за живота. Всичко в тъмната нощ става опасно и враждебно, а най-вече тихата спокойна вода, ширнала се във всички посоки.

Арфа и тук преплува на другата страна под железопътния насип, но аз се страхувам. Разумът едва ме предпазва да не изпадна в паника. А кучето отново се връща при мен, сякаш иска да ми покаже колко е лесно. Само че и то не може да ми каже дали на дъното няма рядка, лепкава кал, от която да не мога да извадя премръзналите си крака.

Пак се чува локомотивна сирена. А аз завиждам на машиниста. Седи си на топличко в кабината, натиска ръчката на парата и тя работи вместо него. Завиждам и на огняря, застанал пред отворената пещ. С какво удоволствие бих разменил мястото си с неговото. Виждам го пред очите си като мираж. Наситил тази жълта ламя, той затваря вратичката на пещта, изправя се и изтрива потното си чело. А за удобствата на пътниците не искам и да мисля. На тях им е още по-добре. Седят отпуснати от топлината, играят карти, четат вестници, дремят и никой не се интересува, че някой може да стои безпомощно на стотина метра от тях…

Както и да е, трябва да издържа до сутринта. Мисля за това и студени тръпки отново обхващат тялото ми. Разсъмне ли се, все ще успея да намеря брод. Сега съм объркан, изплашен и уморен, но утре сутринта ще се оправя, пък и Арфа е с мен. Но за да издържа, не бива да се спирам, трябва постоянно да се движа. Раницата се впива в раменете ми. След около час натежава като напълнена с олово. Спирам се, изваждам платнището с шипките и ги изсипвам на земята. След това изрязвам с ножа в средата на платнището отвор за главата и го изхлузвам под дрехите. Е, така поне няма да ми тече зад врата, защо само не се сетих по-рано да сторя това, докато не бяха се измокрили дрехите ми!…

Умората обхваща цялото ми тяло. Краката ме болят от ходене. Иска ми се да поседна поне за минутка, но се страхувам, че ще задремя. Не, трябва да се движа, трябва да дочакам това далечно утро, за да мога да срещна още хиляди като него, но при по-други обстоятелства.

Отново спирам пред широк воден разлив. И тук мястото ми е познато. Около тези тополи вляво съм минавал много пъти. Днес обаче не мога да се приближа до тях. Пътеката е залята от тиха, а може би и дълбока вода. Арфа скимти, подканя ме да се впусна след нея към отсрещния бряг. Аз обаче не й разрешавам да навлезе във водата. Дори й се заканвам, сякаш тя е виновна за моята безпомощност. Мислех само да сложа шапката на земята и да заповядам на Арфа да я пази, но съм уморен и се отпускам на земята.

След малко забелязах, че хапливите снежинки вече не падат от тъмното небе. Завит в платнището, притискам треперещото куче към тялото си. Унасям се в дрямка. Задухва хладен ветрец, но аз се увивам и притискам кучето към себе си.

Не зная колко време съм дрямал, но се събудих вкочанясал. Погледнах небето, по него трептяха хиляди измръзнали като мен звезди. Няколко мига ги наблюдавах, струваха ми се така далечни и загадъчни. Стана ми още по-студено, зъбите ми затракаха, а Арфа тихо изскимтя. Не, така няма да дочакам здрав утрото. Есенната нощ е дълга и студена. Отново чувам някъде далече ударите на колелетата на влака по релсите. Този път машинистът не свири. Сигурно нощем не е необходимо. На кого да свири в безлюдното поле?…

Ставам, вдигам пушката на рамо и подканям кучето. „Хайде, Арфа, нали искаш да живееш, да ходиш отново на лов с мен? Трябва да издържим цялата нощ. Нищо, че сме мокри, ще ходим, докато изсъхнем!“…

Над нас прелетя сова, направи няколко кръга над главите ни, огледа ни добре и, преди да изчезне, изплака с тъжния си глас. Пак тръгваме с кучето в посоката, откъдето се чува шумът на влаковите композиции. Но скоро пак стигаме до вода. Арфа скимти, иска да ме поведе, измъчва я моето недоверие и едва в този момент се сетих, че кучето умее да избира плитките места. Нали днес се учудвах какъв е този животински радар, дето липсва на нас, хората?! Умни животни са кучетата. Като плувци са ненадминати. Арфа би могла спокойно да преплува и Дунава в този студ, но и тя предпочита да мине там, където водата е плитка. И това ли ще направи за своя стопанин?…

Ако ходя мокър до сутринта, в най-добрия случай ще легна болен от пневмония. Няма смисъл от това безцелно лутане. Решавам и заповядвам на кучето. „Хайде, Арфа, води ме, но внимателно!“ Няма от какво повече да се страхувам, и без туй съм мокър до кости. Кучето ме поглежда недоверчиво, изпитателно. Какво ли си мисли?… Но ето че радостно заскимтява и, без да ме изпуска от погледа си, нагазва в студената вода.

Тръгвам след кучето. Отначало ме води по края на водата, след малко завива направо към средата, после отново към края и така на зигзаг, чак до другия бряг. Водата пълни ботушите и вледенява краката ми. Пръстите ми изтръпват, но не обръщам внимание. Вървя смело след кучето. То нагазва в нов разлив, аз го следвам и пропадам до кръста в мътната вода. Арфа обръща към мен глава, сякаш иска да ме обнадежди. Най-сетне и този разлив е преминат. Бавно излизам на брега, изцеждам ботушите си, отново ги обувам и викам на кучето:

— Хайде да се постоплим, Арфа! — Тя се пуска в бяг по петите ми. Тичам и си мисля колко е умно моето куче. В този момент за нищо на света не бих го сменил.

Ободрен от успешното преминаване на водата, аз се колебая дали да взема тялото на убитата сърна. Но умората взема връх и аз отлагам това за утрешния ден. Сега само по-скоро да стигнем. Пък и на сърната нищо не може да й се случи, месото няма да се развали. А дори и да се случи нещо, сега се касае за моя живот, а не за двадесет килограма месо…

Още на четири места трябваше да газим дълбока вода, докато стигнем до лодката. Ето я върбата, в клоните на която миналата година напразно чаках да излезе сръндак. Отминавам я, бързам към лодката. Но като стигнах до мястото, дето бе вързана, виждам, че вече е пет метра навътре в реката. Ето с колко се е надигнала водата на Морава! За да стигна до лодката, трябваше да оставя раницата и пушката на брега. След това влязох в студената вода почти до шия. С премръзнали ръце и тракащи зъби успях да прережа въжето и да довлека лодката до брега. Взех раницата и пушката, скочих в лодката, Арфа ме последва, а аз хванах здраво веслата. Като наближихме селото Арфа изскочи и доплува до брега. Когато стигнах до пристана, видях двете кучета нетърпеливо да въртят опашки на малкото кейче; чакаха ме. А каква радост е да се завърнеш там, където някой те очаква! Казват, че това най-добре знаели моряците…

От този ден обаче го зная и аз…