Милан Райски
Вълча кръв (11)

Заспаха помирени

Най-възрастните хора от селото не си спомнят да се е събирал толкова народ на погребение като днешното. Ковчезите с двамата мъртви се носеха от осем мъже. След тях вървяха най-близките роднини, между които се виждаха много невръстни деца. И само по това един външен човек би разбрал, че покойниците не са били възрастни хора.

Зимата е суха и студена. Снегът скърца под краката на изпращачите, облечени в топли зимни палта и кожуси. Жените са наметнали през глава дебели шалове с дълги ресни, изплетени от домашна вълна. Духовата музика свири „Излети, соколе, бяла птицо!“ Тази песен беше любима на покойния Феро Майерник, дето го носят от лявата страна. Свирят му я за последен път. Сам той вече никога няма да я запее в кръчмата с приятели ловци. Тъжната мелодия някак сама подсеща за думите.

„ … Поздрави го сто пъти, поздрави го сто пъти и кажи му тихо на ухото…“ Носи се над селото любимата му песен, но той не я чува. Също нищо не чува и Ондро Павлик, дето го носят в ковчега от дясната страна. Сега няма опасност да прекъсне музикантите по средата на песента, както правеше много пъти приживе. Щом успееше да развали настроението на съселянина си, заплащаше на музикантите за солово изпълнение и пръв започваше:

„Там в дълбоката долина, вода пие сама сърна …“ Траурното шествие вече завива от пътя за града към селските гробища. Студът е такъв, че дървените покриви на къщите пропукват. Хората също поизмръзнаха от бавното ходене. Малко по-добре са тези, които се сменяват при носенето на ковчезите.

Първите редици вече приближават към двата гроба, изкопани един до друг. Вятърът отвява думите на песента още от устата на певците, а топлият им дъх се превръща в бяла пара.

Мъжете поставят ковчезите близо до прясно изкопаните ями и над смълчаното гробище се носи рефренът на песента: „Вече ме спускат в гроба студен, там ще лежа до съдния ден …“

Множеството образува голям кръг около двата гроба, а краят на шествието още не е влязъл в двора на гробището. Бавно пристъпват хората и може би мислят за тъжния текст на песента. А певците въпреки студа продължават да пеят: „… Този свят напускам, с вас се разделям …“ Вятърът се усилва и тези, които стоят по-назад, едва долавят мелодията, а за думите се досещат. Но жените както отпред, така и назад еднакво подсмърчат и изтриват сълзите от очите си.

Попът се е изправил в средата, облечен в бяло расо, а върху него е облякъл траурна черна мантия. Нахлупил е почти до ушите си мъничката шапка и бавно разтваря евангелието. Множеството стихва, а той започва да чете…

Всички се молят — кой наистина като вярващ, кой само така, от приличие, но всички се кръстят еднакво усърдно. Молят се хората, а аз си мисля…

Най-после Феро и Ондрей се помириха. Вече никога няма да си кажат остри и обидни думи. За нищо вече няма да се скарат. Такъв е този човешки живот.

Докато бяха живи, двамата не можеха да се понасят. Щом се срещнеха в кръчмата, беше ясно, че за всички ще има безплатна забавна програма. Отначало си подхвърляха остроумни, шеговити и на пръв поглед безобидни упреци. Постепенно репликите ставаха по-остри и накрая винаги следваше кавга. А след една такава разправия двамата за пръв път намериха сили да се сдобрят. Сами се учудваха на своята глупост и ето какво трябваше да се случи…

Тази година зимата настъпи още в началото на декември според всички метеорологични изисквания за сезона. Падналият първи сняг изтри междите и оградите около селските къщи, но не успя да заличи междите в душите на хората. След няколко дни нощите се изясниха. Луната и звездите светеха студено, а в полето сви лют мраз. Всичко бе сковано в лед. По полето не се мяркаше жива душа. Само ловците, верни на своята слабост, всяка неделя излизаха на лов.

Но ако трябва да бъдем откровени, нямаше и събота, през която да не се чуваше стрелба из равното поле и близката горичка. Пък дори се случваше страстни ловци с бракониерска кръв и през работни дни да излизат с пушки в гората. А в неделя всички — и добросъвестни, и бракониери — излизаха заедно, като спазваха ловните правила.

В отдалеченото от града село ловният излет създаваше силни преживявания, за които се говореше чак до другата неделя. И последният ловен излет не направи изключение. Или поточно направи. Самият той е изключение, защото за него дълги години ще се говори.

Както винаги, на неделния ловен излет не отсъствуваше нито Феро, нито Ондрей. Но въпреки че живееха в една махала, само през няколко къщи, разстоянието от пет километра те извървяваха поотделно. На мястото за ловна среща единият дойде откъм селото, а другият — откъм махалата.

В тази съдбоносна неделя Ондрей съжали кучето си и го остави в къщи. Когато останалите ловци го запитаха защо е направил това, той отговори, че се е страхувал да не измръзнат краката на животното. Още не бил му поръчал зимни обувки за такъв студ. А самото куче толкова искало да го придружи, че бил принуден да го върже в будката. Въпреки това, като го видяло да излиза с пушка, то се хвърляло като побесняло напред-назад из тясната будка и по чудо не скъсало ремъка. По цялата махала се чували жалният му вой и недоволното скимтене. Сам едва издържал да не се върне и да не отвърже кучето. А ако беше направил това, днес нямаше толкова хора да се съберат на гробищата, защото понякога кучето излиза по-умно от двуногия си господар.

Този ден членовете на ловната дружинка имаха запланувано мероприятие в гората. Беше необходимо да се намали броят на зайците и фазаните. Очакваше се, че ако останат много, през студената зима ще почнат да нанасят щети по овощните дървета. Ловната дружинка не разполагаше с толкова храна, че да може да ги подхранва през цялата зима. Може да се каже, че ловното мероприятие бе организирано като хубаво развлечение, а не се касаеше за някакви едри трофеи. Очакваха, че всички ще имат по един заек и един фазан, а на ловците това им беше достатъчно.

При първото затягане на обръча лесничеят изпрати Ондрей на крилото — там, откъдето обикновено се измъкват лисиците. Позицията му се оказа неочаквано добра. Вървеше малко по-напред от веригата на стрелците. Като навлезе в горичката, спря се зад ствола на една дебела топола, готов за стрелба. Спотайваше се и очакваше нещо да излезе на широката полянка.

Денят беше студен, но и зимата си има своя красота. Слънцето се силеше да стопи скрежа по клонките на дърветата, но напразно. Сенките на дърветата бяха дълги и прозрачни. Всичко наоколо блестеше в девствена белота и светлината просто бодеше в очите. Животните бяха оставили в сложна плетеница по дълбокия сняг със своите следи. Който умееше да ги чете, не би скучал в гората. Точно пред тополата бе минал заек. Малко встрани личаха копитцата на сърна.

По-нататък се виждаха отпечатъците от копитата на много сърни. А цялата полянка бе избродирана от следите на фазани. В гората бе тихо, само рядко някое дърво изпращяваше от силния студ.

Вече гръмнаха първите пушки, но пред Ондрей все още нищо не излизаше. Нямаше смисъл да чака зайци, те първи се вдигаха пред стрелците и бягаха напред, далеч сред студеното поле. А щом не се показа нито една лисица досега, значи няма и да излязат, отдавна са се прибрали в леговищата си. Ето че се приближават стрелците, но между тях Ондрей вижда само Ферко. Той се прокрадва малко встрани и не забелязва своя съсед. Неочаквано пред него се вдига фазан.

Чу се тъп изстрел и докато ехото се сливаше с останалите изстрели по веригата на ловците, фазанът скърши своя полет и падна на снега. Ондрей стои зад тополата, не се издава. Ферко се приближава към фазана, сваля раницата си и го натъпква вътре. След това мята раницата на гърба, оглежда се и сякаш нищо не се е случило, продължава напред.

Ондрей изчаква малко и тръгва внимателно след него. Не че се страхува от Ферко, но все пак и пред него може да излети фазан, а и да не излети, ще види поне какво прави този разбойник в гората. Но така и не открива нищо, а вече е на края на гората, там, където трябваше да се съберат след първото разгъване. Приближава се ядосан и скрито наблюдава кой какво донася.

Ловците идват един след друг и всеки слага на снега своята плячка. Редицата от простреляни фазани и зайци растеше. Но Феро стоеше, както Ондрей, в другия край на поляната и също наблюдаваше кой какво носи. След това заговори с двама ловци, спокойно си запали цигара и явно нямаше никакво намерение да отвори своята раница.

Ондрей избухна, въпреки че не се касаеше за кой знае какво. Някакъв жалък фазан не си струваше толкова приказки. Обаче Ондрей държеше за самия принцип — всички предават застреляното, а само Ферко хитрува. Така започна всичко. В първия момент Ондрей може би само искаше да засрами съседа си. Но Феро почервеня като рак, най-напред посегна за пушката, после бавно отвори раницата и смутолеви нещо като извинение. Ловците почувствуваха, че разпрата може да прерасне в нещо по-сериозно, и бързо отклониха вниманието на двамата съседи, които вече стискаха в ръцете пушките си…

През останалата част от деня лесничеят така подреждаше ловците, че Ферко и Ондрей да не могат да се срещнат на четири очи. Ловците сякаш нещо предчувствуваха и се страхуваха.

Преди свечеряване небето се покри с тъмни облаци и скоро започна да вали дребен зърнест сняг. Лесничеят обяви края на излета. Ловът бе успешен, участниците едва носеха застреляния дивеч…

Вечерта в кръчмата, след като всеки ловец бе натъпкал раницата си с дивеч и се вдигаше тост след тост за здраве и бъдещи ловни успехи, някой забеляза, че Ферко и Ондрей не се чукнаха. В приятелска ловна среда такова нещо се смята за открита вражда. Ловците започнаха да убеждават двамата съседи да се сдобрят, да се чукнат за здраве и веднъж за винаги да си подадат приятелски ръце…

Нямаше как, Ферко и Ондрей изпълниха желанието на ловците и неочаквано почувствуваха, че и на двамата им олекна. След това повториха още няколко пъти наздравиците за здраве и успехи в живота, за вечно приятелство и напълно се помириха.

Това се случи преди три дни, а днес вече са напълно сдобрени и неразделни. Клисарят подава кадилницата, двамата му помощника с бели пелерини я поемат. Трети помощник носи на попа котлето със светена вода и китка босилек. Високият свещеник сръчно поръсва гробовете и двата ковчега. След това взема кадилницата, размахва я, вятърът разнася острата миризма на тамян. Синкавият дим се издига бавно над гробовете, направо към небето…

Присъствуващите са премръзнали, пристъпват от крак на крак и с нетърпение очакват попа да свърши молитвите си. На попа също му е студено, но в този момент той трябва да се възвиси над физическата болка .

А в онази съдбоносна вечер ловците дълго се веселили в селската кръчма, доволни от успешния лов и радостни, че дългогодишните врагове Ферко и Ондрей най-после са сдобрени и пият за вечно приятелство. Свикнали да забавляват съселяните си, двамата се изправили и прегърнати най-напред изпели: „Полети, соколе, бяла птицо…“, а след това — „В дълбоката долина вода пие сама сърна …“ Дълго проточили припева как лесничеят се премерва, иска да я застреля, а сърната му открива, че е прокълната от майка си мома и така нататък … До късна нощ се носело по пустия мегдан: „… Не стреляй по мен, стопанино! Не съм аз сърна, но съм аз, но съм аз — прокълната от майка си мома …“

Приятно било в топлата кръчма, но в полунощ кръчмарят изпроводил ловците и затворил след тях тежката порта. Пийналите развеселени мъже с песни се пръснали по домовете си. Почти цялото село разбрало, че кръчмата вече е затворена, кучетата посрещали и препращали ловците от врата на врата. Този път Ферко и Ондрей поели пътя за махалата заедно. Пет километра не е кой знае какво разстояние, но двамата ловци, пийнали здравата, стъпвали несигурно, раниците им тежали, пушките пречели. Въпреки това излезли с песен от селото. Пътят им минавал по баира над селото, след това слизал в полето и свършвал в новата махала. В тихата зимна нощ тихо валял дребен снежец и бързо заличавал следите на нощните пътници.

Уморили се да пеят двамата ловци, пък и вече нямало на кого, отдавна излезли от селото, а по стръмния път се вървяло трудно. Изкачвали се те нагоре, без да приказват, само от време на време ту единият, ту другият ругаел тихо лошото време и студа. Били здрави мъже и след толкова изпита ракия вървели, без да се клатушкат и залитат. От студа постепенно изтрезнявали и близо до селото почти едновременно видели заек. Свалили пушките, гръмнали му и двамата по два пъти, но все пак нещо от алкохола останало в главите им, та не видели, че след няколко скока заекът се преобърнал и преритал с крака. Така си и останал. Ловците отминали по-нататък към махалата, като оправдавали неуспешната стрелба с тъмнината на нощта.

През това денонощие свил още по-голям студ. Температурата на въздуха спаднала под двайсет градуса. Ондрей и Ферко вървели и от алкохола и движението не усещали студа. Но едночасовото ходене, алкохолът и тежките раници изчерпали силите им. Задъхани, те правели с усилие крачка след крачка из дълбокия сняг. Като се приближили до голямата купа слама, само на половин километър от махалата, те свалили раниците си и скрити на завет, спрели да си починат.

Ондрей се сетил, че в раницата си има още нещо за пийване, затършувал в нея и извадил шише с ракия. Полели отново своето приятелство. Обещали си тържествено вече никога да не се дразнят, никога да не се нападат, а да се шегуват заедно за сметка на съселяните си. Пийнали пак по малко от бутилката за здраве, дори се целунали, за да запечатат и запомнят своите обещания. И пак отпили по малко ракия … Вятърът започнал да духа по-силно, зад купата слама бързо започнала да се образува дълбока пряспа. Упоени от силната ракия, мъжете не обърнали внимание, че снегът ги засипва почти до пояс…

Наздраве, Ондрейко! … Наздраве, Ферко! … Наздраве за нашето вечно и истинско приятелство…

Рано сутринта Ферковата съпруга отишла при жената на Ондрей и запитала дали не знае къде са останали мъжете им да спят. Двете жени предполагали, че след лова мъжете са се напили и са останали да спят у приятели. Въобще не им минавало през ума, че са могли да тръгнат в такова лошо време и не им се сърдели. Отишла си Ферковата жена и се заела с ежедневната си работа.

Но някакво странно безпокойство се породило в душата на Ондрейовата жена. Още повече, че като потърсила кучето, намерила го в будката вкочанясало от студ. Изплашила се жената. Нали никога не пускали кучето в къщата, все спяло навън. Но тя не съобразила, че мъжът й го вързал изкъсо и то не могло да се движи. Смъртта винаги събужда непонятен страх в съзнанието на човека. Жената вдигнала тревога… Намерили мъжете едва привечер. Открило ги служебното куче на милицията. Изровили ги от дълбоката преспа, вкочанясали като кучето на Ондрей. Раниците им — пълни с дивеч. Ондрей все още държал в ръка празната бутилка, а устните му били замръзнали в усмивка. Ето така двамата врагове се сдобрили во веки веков.

Вече спускат ковчезите в дълбоките гробове. Хората пеят: „Тънък зимен пласт тук ще те завие…“ Всеки хвърля по грудка замръзнала земя и бавно излиза от гробището…

Старият гробар заравя единия ковчег, след това и втория. Замръзналите буци пръст удрят по капаците на ковчезите и бързо запълват ямите. Глухият шум се смесва с хълцането на вдовиците и безутешния плач на децата. Духовата музика, наета от ловната дружинка, свири за последен път любимите песни на починалите. Най-напред за сокола, бялата птица, дето трябвало да предаде на любимата колко много я обича войникът и все в сърцето си нейния образ носи…

Гробовете са напълно засипани. Гробарят изравнява малките глинести възвишения и поставя отгоре венците. Толкова много венци. Едни са червени, други — бели, превързани-с черни панделки и изписани със златни букви. Последен слагат венеца от ловната дружинка. Венците са от елови клонки, големи, могат сами да покрият гробовете, а на техните панделки със златни букви е написано: „Последно сбогом от верните приятели ловци“…

Последно сбогом … Какво повече? … Нима някой е виновен, че двамата не са стигнали до домовете си? … Какво повече може да се направи, ето две села са дошли на погребението. В края на краищата важно е уважението. А духовата музика подхваща любимата песен на Ферко, свири му я за последен път.

„… Проклела ме е моята майка, кога за вода отидох, че не исках, че не исках да се омъжа за ловеца от горската къща…“

Наистина хубаво погребение бе устроено за Ферко Майерник и Ондро Павлик! Такова погребение не е имало досега в новата махала. Дълго време ще се говори за него из цялата околия…