Милан Райски
Вълча кръв (26)

Обитателката на старата бреза

Старата бяла бреза се издига над околните дървета като квачка над пиленцата си. Едно време горските провели гола сеч, но съжалили младата брезова фиданка и я оставили да израсне в края на сечището. А из сечището оставили за естествено разсаждане на другите дървета клонести дъбове и стройни борови дървета. От техните семена бавно израсла млада смесена гора. През лятото старата бреза се издига над околните дървета и като грижлива майка скрива малките птички, а през зимата дава подслон на катеричките.

Ето и сега върху дебелия клон над малката хралупа седи малка катеричка. Извила си е опашката като арфа, притиска предните си лапи върху белите гърди, а малката си главичка е изнесла напред — оглежда гората и лови всеки подозрителен шум.

Като дойде време да си търси постоянно местожителство, младата катеричка избра ствола на старата бреза. Заедно с мъжката катерица няколко дни наред дълба хралупата. В началото направиха тесен отвор, а навътре конусообразно го разшириха. Като свършиха дълбането, внесоха вътре мъх и суха трева. Катеричката огледа неспокойно жилището си, изскочи навън и тактично подсказа на мъжката катерица, че вече не е нужно да се навърта близо до хралупата. Мъжкарят може би се обиди, но важното е, че сега го няма и катеричката може спокойно да се готви за своя голям ден…

Вечерта се спусна бързо над смълчаната гора. Катеричката дълго седя замислена върху дебелия клон. Може би си спомня за една подобна вечер от миналогодишното лято…

И тогава почти всяко голямо дърво си имаше обитател. Листата на старата бреза потрепваха от тихия ветрец. От близкия бор тихо шепнеха дългите зелени игли, като че ли преразказваха миналогодишната тъжна история.

В стария дъб, отдалечен само на няколко метра от бялата бреза, има също такава хралупа, само дето е по-голяма и с по-широк отвор. Може би именно поради това младата катерица предпочете да се премести в клоните на бялата бреза и да издълбае нова хралупа.

Точно по това време преди една година сова грабна една нейна сестра от клоните на бялата бреза и, напявайки с тъжния си глас, я отнесе към своето гнездо. Катерицата от стария дъб подаде главата си навън и огледа тревожно околните дървета. В клоните на съседната трепетлика дроздът довърши вечерната си песен и скри глава под топлото крило. Кълвачът бе влязъл в гнездото си, а любопитната недоверчива сойка отдавна се бе сгушила в най-гъстия листак.

На пръв поглед всичко изглеждаше спокойно. Кукувицата закука за последен път и тихо промени мястото си, за да заблуди нощните хищници. Точно в този момент се случи второ нещастие в семейството на катериците.

Една дива котка отдавна бе открила хралупата им и издебна катеричката-майка. Като огледа стихналата гора, тя се спусна в широкия чатал с катеричка в зъби, разкъса я и набързо я излапа заедно с костите. Докато облизваше лапите си, котката си спомни, че в хралупата останаха и други животинки. Не е трудно да ги излови и да занесе поне едно от тях на своите малки, които вече мяукат от глад.

Леговището й не е далеч оттук. Там долу край потока, в корубата на старата върба. Дивата котка вече няма толкова мляко, за да задоволи ненаситните си котета. Сега тя се готви да припълзи отново към хралупата. Неочаквано я стряска злобният лай на невестулка. Тя също дебне малките на катеричката.

Невестулката и котката се оглеждат и преценяват възможностите си. В очите им свети ненавист и злоба. Отдавна се познават. Веднъж през зимата се срещнаха на земята. Победител нямаше, само трябваше дълго да облизват раните си. Сега отново стоят една срещу друга. И двете отглеждат малките си, на които е необходима обилна храна, за да израснат бързо и тръгнат самостоятелно по своя жизнен път в дивата гора.

Пристъпват с дебнещи стъпки към хралупата. Невестулката е по-близо и стъпва по-сигурно по клоните на дървото. Дивата котка, макар и по-голяма, съзнава своето неизгодно положение. Невестулката се приближава отгоре и сякаш долавя колебанията на по-едрия хищник. Ето че пъха глава в хралупата, отвътре се чуват писъци. Дивата котка съска, но не напада. Невестулката бързо измъква глава от хралупата и в устата си държи две малки катерички. Сега тя иска да избегне схватката с котката и бързо се спуска от клон на клон към своята хралупа.

Дивата котка престава да съска, но продължава да гледа след пъргавия хищник. За всеки случай и тя се приближава до хралупата, бърка с лапа в нея и изважда последната, най-дребната катеричка.

Не я убива, само я захапва леко за гърба и бързо слиза на земята.

Голямо е изкушението да стисне със зъби, но трябва да я занесе на малките си жива — нека се учат сами да улавят жертвите си, сами да опитат удоволствието да впият зъби в живо тяло.

Дивата котка няколко пъти се спира по пътя, внимателно се оглежда дали невестулката не я преследва. На земята се чувствува по-сигурна, но въпреки това е по-добре да не се срещат. Като се спира, ляга в тревата, полага малката катеричка на земята и я затиска с лапа. Щом не открива нищо тревожно, отново взема със зъби катеричката и продължава пътя си внимателно, сякаш носи свое коте от едно леговище в друго.

Вече е близо до старата върба. В корените й тихо шуми течащата вода. Малко над земята има отвор, затулен от младите върбови издънки. Вече е тъмна нощ. Дивата котка бързо пресича малката полянка, обрасла с детелина. Полските щурци свирукат, без да й обръщат внимание, а в тъмнината ловуват прилепи.

Измамното спокойствие не се харесва на дивата котка. Щом се приближава до върбата, тя се скрива в тръстиката и внимателно оглежда околността. Едва след подробен оглед бързо пресича пътечката и се спира пред отвора на хралупата. Тук се оглежда за последен път. Все още не открива нищо подозрително, но щом пъха глава в отвора, остава изненадана, че не чува никакъв звук. Бързо скача вътре и това, което открива, я принуждава да изпусне малката катеричка и болезнено да измяука.

Малките диви котета лежат едно до друго в дъното на хралупата, без да издават никакъв знак за живот. Дребна невестулка е използувала отсъствието на майката и е изпила кръвта им. Дивата котка започва трескаво да облизва безжизнените телца и усеща соления вкус на кръвта. Въпреки това облизва всички наред, но това не помага. Събира ги с лапи към гърдите си, притиска се до тях, обаче и майчиното мляко не е в състояние да възвърне живота им. Неочаквано под нея нещо се раздвижва. След миг усеща познатото й нежно докосване на влажна муцунка към набъбналата гърда и пак изпитва омайващото блаженство на кърменето. Дивата котка навежда глава, за да разбере кое от котетата се е съживило. Миг след това тя злостно фучи. На гърдата й се е прилепила малката катеричка. Изпитва желание да стисне зъби и да разкъса коприненото кожухче на малкото черно създание, но, без да знае защо, не прави това. Отново вдига глава и притваря очи. Ако разкъса малката катеричка, ще престане да изпитва това блажено чувство. Дивата котка се колебае още няколко мига и това решава съдбата на малкото сираче. Едрата черна котка поляга на хълбок и оставя малката катеричка да суче до насита мляко от котешките гърди.

Най-после малкото създание се насити, сви се на кълбо в краката на котката и заспа. Дивата котка се вслуша в равномерното дишане на дребното черно създание и от този момент вече не помисли да го убива. Беше забравила, че изяде майка му, не си спомняше невестулката, която удуши нейните малки. Лежеше доволна, че усеща нещо живо, което прилича на нейните котета.

В ранното утро дивата котка изнесе едно след друго своите мъртви котета и ги положи далече от върбата сред гъстата трева. Върна се при малката катеричка и пак й позволи да се насуче до насита. След това я облиза цялата, както облизваше своите котета, а щом катеричката изпразни стомаха си, бързо почисти дъното на бърлогата. Сетне остави катеричката и слезе до потока. Дълго пи хладката вода и оглежда под вежди пъстроцветния рибар, кацнал на другия бряг на потока. Знаеше, че е излишно да го преследва. Само да опиташе да се приближи, плахата птица ще размаха дълги криле и ще се вдигне във въздуха.

Топлите лъчи на слънцето си пробиваха път между листата на трепетликата и върбите. От влажната земя се вдигаха нежни облачета бяла пара. Високо над дърветата пищяха млади соколи, а някъде наблизо се смееше кълвач. По пътечката от другата страна на потока побягна заек, след него с дебнещи стъпки притича лисица…

А черната дива котка е клекнала край потока и тъжно гледа към гъстата трева, където пренесе мъртвите си рожби. Но това не трае дълго, природата не оставя никого дълго да тъгува, нито дълго да се радва. Хищникът тръгва с дебнеща стъпка из полето. Във високата люцерна гъмжи от млади мишлета — те са първата утеха за майката.

Малката катеричка лежи спокойно в дъното на голямата хралупа, отдавна се е събудила и очаква мащехата си да я накърми с топло мляко.

Както никога досега, дивата котка се връща бързо, дава на малкото да суче и до вечерта остава с него. А когато денят се стопява с последните проблясъци на слънчевите лъчи, дивата котка изнася катеричката от хралупата. Спира се сред високата трева и оглежда всичко наоколо. Не, никой не я забелязва. С бързи крачки пресича люцерновото поле и навлиза в гората.

Вчера искаше да задуши малката катеричка, а днес вече я носи в зъбите си, за да предпази живота й от кръвожадния хищник. Веднъж посетена от малкия звяр, удобната хралупа не е сигурно скривалище за дребната черна катеричка.

Дивата котка върви през гората, успоредно на потока. Не след дълго се спира пред няколко усамотени върби. С катеричката в зъби внимателно се изкачва по средната върба, която е леко наклонена над водата. За миг се оглежда и потъва в по-малка хралупа — не така удобна, но затова пък по-сигурна, засега неизвестна на дребните кръвожадни зверове. Оставя малката катеричка в ъгъла и започва да дълбае загнилото дърво. След малко хралупата е разширена, по-дълбока и ухае на прясно отрязано дърво. Дивата котка се отпуска да си почине, а малката катеричка бързо се впива в гърдите й. Наситила се, тя се свива на малко кълбо и заспива на дъното на новото леговище.

Черната дива котка тихо излиза от хралупата и се загубва в нощната тъмнина.

Минават много спокойни дни и нощи в новото убежище. В потока под наклонената върба бавно тече бистра вода. Черната котка се проявява като грижлива майка. Когато се връща в светлото утро, гърдите й пращят от мляко. Малката катеричка расте бързо, като тръстика край бистрата вода.

Млякото на котката е гъсто и силно. Катеричката получава много повече, отколкото от своята майка. Дивият звяр се грижи за дребната катеричка с болезнена любов — та нали от петте рожби само катеричката остана жива! Повечето от времето през деня прекарва с нея в бърлогата. Излиза, за да утоли глада си, и бърза да се върне в леговището при малкото животинче, което поне мъничко прилича на коте.

Отскоро котката започна да донася в хралупата живи мишки. Остана обаче разочарована, че малкото катериче не си играе с тях и не изпитва никакво желание да ги стисне в мъничката си уста.

Едва по-късно, като й донесе месо от див гълъб, катеричката опита бялото месо, хареса го и започна да похапва заедно с дивата котка. Така се научи да яде и мишки, но никога не ги умъртвяваше сама…

В едно слънчево утро черната дива котка не остана да лежи в хралупата, излезе в клоните на върбата и дълго внимателно оглежда околността. Като се убеди, че няма никаква опасност, пъхна глава в хралупата и тихо измяука. Но катеричката не се обади. Повтори повикването. Тогава слезе в хралупата, остави малкото създание да се впие в гърдите й и бавно тръгна нагоре. Челюстите на катеричката не издържаха тежестта на тялото и по средата на пътя малкото животинче се отпусна. Котката обаче не се върна, изчака на място, докато катеричката не я последва. Всичко това се повтори още два пъти и малката катеричка се озова в короната на клонестата върба.

Малкото създание дълго се пули и примигва срещу слънчевата светлина, но след това поднови интереса си към гърдите на мащехата и започна жадно да суче. Дивата котка я остави да смукне два-три пъти и пак пропълзя по клона нагоре. Катеричката я последва по-смело. Така двете животни стигнаха до гъстата бледозелена шума около последния чатал на върбата и мащехата позволи на малкото да се насуче до насита.

Дълго лежаха двете животни, притиснати в клоните на върбата. Неочаквано котката се надигна, от очите й светнаха жълтозелени пламъци и в следващия миг затисна с лапата си малка синица. Горката птица, увлечена в първия полет, прекалено се беше доверила на младите си криле. Дивата котка я поднесе на катеричката и тя започна да я яде от главата, като гнусливо изплюваше меките перца.

Последваха много подобни дни и нощи, прекарани в клоните на старата върба. Понякога дивата котка извеждаше катеричката, но по-често беше сама. Какво ли задържаше така дълго дивия хищник в хралупата?…

В една лятна вечер близо до върбата се спря малко зверче. Изправено на задните си лапи, то огледа всичко наоколо, завъртя глава насам-натам и подуши с влажното си носле дебелата коруба на върбата.

Черната котка изпадна в диво опиянение. Като че ли в пъргавата малка невестулка, която й приличаше на лисица, тя позна убиеца на своите малки. Прилепи се към клона и повече не мръдна. Беше свикнала да изчаква. Търпението й бе залог за успех при лова — това правило бе научила от майка си, а тя от своята майка. Прибързаните действия никога не довеждат до успех …

Невестулката улови миризмата на лека плячка, но за момент се скри във високата трева. Оттам спокойно огледа още веднъж околността и едва след това се приближи към дебелата стара върба. Застана в познатата поза на миниатюрно кенгуру, вдигна острото си носле и помириса въздуха. Но дивата котка бе високо и не можа да я подуши.

Овладяла ловната си страст, черната котка чакаше. Сред дивата природа, за да живее един, трябва да загине друг. Обикновено загива този, който е по-слаб и допусне грешка. Тази истина не е нито жестока, нито добра. Просто така е устроен животът в гората.

Невестулката започна предпазливо и тихо да пълзи по ствола на върбата. Точно пред отвора на хралупата дивата котка скочи като стрела върху дребното кръвожадно зверче.

Двата хищника се търколиха на земята, без да издадат звук. Трудно е да се повярва, че невестулката се бореше сърцато срещу много по-едрата дива котка. Още щом котката заби острите си нокти в тялото й, тя бързо я захапа в гърдите. Зъбите й бяха остри като игли. По-нагоре не достигна. Това бе голям късмет за дивата котка, тъй като само няколко сантиметра по-високо минаваше дебел кръвоносен съд. Невестулката стисна със зъби и леко разкъса вимето. Дивата котка се озвери и пречупи гръбнака на невестулката. Малкото пъргаво тяло потрепера и увисна в зъбите на хищника.

След малко сред стихналата гора се чу силен гърлен крясък. Така не умеят да съскат домашните котки. Това бе тържествуващият отмъстителен крясък на победителя в дивата гора. Черната дива котка съобщаваше на цялата гора, на водата, на високия небосвод, че е победила и отмъстила за своето поколение.

Хищникът отново захапа жертвата си, разтърси я и я пусна на земята. Мъртвото тяло не помръдна. Котката го побутна с лапа, но не усети признаци на живот. Едва тогава тя стисна здраво зъби и плюейки малките кости, започна да яде. После събра остатъците по тревата и наситена, доволна, започна да мие лапите си. След това бързо се изкачи във върбата и изчезна в хралупата.

Катеричката я чакаше. Тя впи муцунката си в гърдите й и дълго сука гъстото мляко. Захапала гърдата, тя заспа върху корема на мащехата си…

Дивата котка не заспа. Тревожеше я гласът на совата, а и раната я болеше. Едва на разсъмване хищникът се унесе в лека дрямка…

Слънцето се бе издигнало високо над върбата, когато отвън я събуди необикновен шум. Докато се пробуди и съвземе, стана късно за бягство. Под хралупата на старата върба бясно залая ловно куче, чу се и човешки глас. Котката бързо се хвърли навън. Нещо й подсказваше, че трябва да отдалечи опасността от безпомощното създание и тя скочи от върбата. Кучето се опита да я улови във въздуха, но зъбите му щракнаха напразно. В този момент силен гръм разкъса предобедната тишина. Черната дива котка усети тъп удар в главата и се търколи безжизнена на тревата там, където снощи изяде невестулката.

Човекът похвали кучето си и вдигна убитата котка за опашката. Колко жалко, че не я беше срещнал през зимата, за да си направи от кожата й хубава яка! Сега трябваше да я захвърли далече в храстите. Човекът метна нехайно пушката на рамо и повика кучето. Но то стоеше под хралупата и подскачаше по ствола на върбата. Човекът се приближи, надникна вътре и забеляза, че там нещо мърда. Уви ръката си с носна кърпа и бръкна.

Миг след това извади малката катеричка и зяпна от учудване. Трудно му бе да си обясни такова съжителство. Погледна кучето си, но и то гледаше с изненада малкото животинче и не можеше да разбере как е възможно дива котка да се грижи за катеричка…

Ловецът се опита да прехвърли катеричката от едната ръка в другата, за да я разгледа по-добре, но изведнъж почувствува остра болка в палеца. Ръката му се разтвори и катеричката пъргаво скочи в клоните на върбата. Бързо пропълзя в чатала и оттам погледна човека с кучето. Той уви кърпата около палеца си, погледна към нея и я заплаши с пръст. „Имаш щастие, че дойдох навреме и хищникът не успя да те разкъса“ — викна той и тръгна бавно по пътечката навътре в гората.

Младата катеричка видя, че страшният човек с кучето си отива, но някак не можеше да успокои сърцето си. Дълго остана да лежи, прилепена върху гладкия клон на върбата, готова да захапе всичко живо, но да спаси живота си.

Вече не се върна в хралупата, откъдето така безцеремонно я извади ловецът. Без сама да знае защо, пропълзя до края на дебелия клон и леко се прехвърли в клоните на съседната елха. На върха забеляза някакво гнездо. Изкачи се до него и почувствува умора.

Листата на елхата тихо шумоляха. Дългите клони едва забележимо люлееха гнездото и катеричката заспа. Събуди се едва късно след обяд и седна да почиства опашката си. Може би в момента не знаеше колко важна е тази работа за бъдещия й живот.

Облизваше косъм по косъм и се чувствуваше добре, само да не беше този глад, който свиваше стомаха.

Катеричката беше голяма, но неопитна, тъй като вече не я кърмеше нейната майка. Силното мляко на дивата котка й бе помогнало да израсне бързо, но глезенето на мащехата можеше да стане съдбоносно за нея. Седеше в старото гнездо и чакаше, но гладът не си отиваше, а дивата котка я нямаше. Захапа лист от елшата, но бързо го изплю, обели кора от клона, сдъвка я, обаче също не й хареса. Сви се пак в гнездото и зачака…

Така я свари първата самотна вечер в дивата гора. След малко чу жалния глас на совата. Кръвта в жилите й се смръзна от страх. Сви се на кълбо в дъното на гнездото и за щастие гладната сова не я забеляза. Дроздовете допяха вечерните си песни и замлъкнаха. Синиците също затвориха мъничките си човки и в гората настъпи необикновена тишина.

Нощта над потока бе тиха и някак празнична. Водата клокочеше между гъсто обраслите с храсти брегове. А катеричката за първи път видя звезди в тъмното небе. Луната тръгна да пътешествува между тях и осветяваше гората със слаба, призрачна светлина.

Топлата лятна нощ е кратка. Денят настъпва бързо, сякаш само за момент е притворил очи и задрямал. Слънцето още не е изгряло, а кукувицата започна да кука. Миг след това тя кацна над дървото с елшата, забеляза катеричката, учудено завъртя глава, но, вярна на лекомисления си нрав, хвръкна навътре в гората.

Тихата хармония на утрото наруши гърленият крясък на сойка. Може би искаше да се надсмее на кукувицата или да наподоби гласа й, но успя само да изплаши катеричката. Тя се надигна, погледна от гнездото и остана изненадана от красотата на утрото.

Под дървото изскочи заек, огледа се, вдигна се на задните си лапи и започна да се мие. Няколко мига след това трепна и побягна напряко през гората. А след него като червена стрела се спусна гладна лисица. Катеричката наблюдаваше с нескриван интерес, за нея животът в гората бе нещо непознато. Въпреки това всичко възприемаше като естествено. Инстинктите бързо се събуждаха. Ушите й вече бяха в непрестанно движение, винаги нащрек, опулените очи шареха наоколо и нито едно движение не й убягваше. Обаче със самото събуждане гладът се обади веднага. Вече втори ден не бе хапвала нищо…

Може би затова бързо слезе от дървото. Направи няколко скока и отново се метна на друго дърво. Тази игра й хареса. Спусна се навътре в гората, като преминаваше по клоните на дърветата и спря чак в короната на бяла бреза. Седна в чатала на короната, без да предчувствува, че тук ще остане през цялото лято. Гъстите листа на брезата я прикриваха от всички страни. Помириса пречупен от вятъра клон, близна мъзгата със зъби и тя й се стори вкусна. Бързо започна да гризе сладникавата, леко нагарчаща, втвърдена течност. Скоро почувствува в стомаха си приятната топлина на насищането. Спря да яде, вдигна опашката си и започна да я вчесва. Като приключи с тоалета си, размаха весело опашка и тръгна из гъстата гора.

Към обяд се върна на брезата и седна в удобния чатал. До дървото едра зайкиня кърмеше малките си. Наблизо се разхожда дрозд. Без сама да знае защо, катеричката бързо се спуска по дървото и безшумно приближава до кърмещата майка. Може би й се иска да суче, но зайкинята скача, удря със задните си крака в земята и пропъжда малката катеричка. С разтуптяно сърце тя бързо се изкачва по гладкия ствол на брезата.

Към зайкинята зад камъка се приближава звяр, не по-голям от нея. Само като го наблюдава, катеричката трепери. Изпитва някакъв вроден страх. За първи път вижда невестулка. Страхува се, но не престава да наблюдава хищника. Ето че невестулката скача върху зайкинята. Двете тела се търкалят в тревата. Борбата не трае дълго. Невестулката, захапала майката за гърлото, жадно смуче кръвта й. Зайкинята изпъва тялото си и краката й потреперват за последен път. Хищникът не е задоволен и задушава и трите малки зайчета. След това оглежда околността и изчезва в гората.

Станала неволна свидетелка на жестокостта на своя най-голям враг, катеричката все още трепери. Привлечена от миризмата на прясно пролятата кръв, към трупа на зайкинята и малките й се приближава лисица. Бързо захапва тялото със силните си челюсти и го отнася в храстите. Връща се и лакомо излапва малките зайчета.

Катеричката трепери, а може би в момента съзнава своето голямо превъзходство — тя може да се скрие в клоните на дърветата, а по-едрата зайкиня бяга само по земята, населена с хищници.

В гъстата корона на старата бреза катеричката открива второ напуснато гнездо. Тя бързо го оглежда и ляга в него. По-успокоена от преживените страхове, катеричката отново усеща глад. Поглежда от гнездото и пъргаво прескача до счупения клон. Огризва засъхналия брезов сок, засища стомаха си, но сега пък изпитва жажда. Знае, че ако слезе от дървото и изтича до потока, ще утоли жаждата си, но се страхува. Предпочита да остане в короната на дървото и дълго олизва малките капки вечерна роса по листата на брезата.

След малко скача обратно в чуждото гнездо, разчесва опашката си, свива се на кравай и бързо заспива.

След няколко денонощия брезовият сок от счупения клон се свърши и на катеричката се наложи да слезе на земята. Още в началото на своята плаха разходка тя откри вкусни печурки. Бързо изгриза шапчицата на една от тях, а най-едрата взе внимателно със зъби и занесе в гнездото си.

Катеричката престана да ближе листата на дърветата. Когато почувствуваше жажда, слизаше при потока и от клона над водата спокойно пиеше. Навиците, наследени от дедите й, и наученото от дивата котка направиха от плахата катеричка съобразителна жителка на дивата гора…

Един ден, когато правеше утринната си разходка из полянките на гората, тя забеляза в небесата черна точка. Направи й впечатление, че черната точка непрекъснато расте. Тя се залепи за ствола на най-близкото дърво и изчака ястребът да се приближи. В последния момент, когато птицата се бе насочила право към нея, катеричката се скри под сух клон и избягна нападението. Птицата не се предаде, отново набра височина и като откри катеричката, пак се спусна надолу като камък. Но дребната катеричка вече познаваше нейното предимство и видя недостатъците при нападението. Леко се изплъзна от нападението и бързо се загуби в гъстата гора. Хищната птица отлетя на юг и там потърси нова жертва…

Друг път, като се разхождаше по клоните на дърветата, забеляза зверчета като нея. Приближи се, подуши едно от тях и започна да си играе. Но след малко я догони друго, по-голямо от нея, подуши я и тихо изръмжа. Катеричката учудена избяга и се завърна в своето гнездо. Както винаги, тя започна да вчесва опашката си. Скоро забрави за случилото се, изскочи от гнездото и побягна по клоните на дървото.

Катеричката вече не страдаше от глад. Умееше да отваря боровите шишарки, познаваше гъбите, а за десерт похапваше от червените плодове, растящи по храстите. Понякога намираше охлюв, а това бе лакомство за нея.

Един ден стана свидетелка на интересна случка. От високото дърво забеляза червена лисица. Тя предпазливо пълзеше към едра птица, свита в гъстата трева. Птицата усети опасността и излетя, но скоро падна. Лисицата отново се спусна към нея със стръв, а птицата се вдигна и пак падна.

Катеричката не овладя любопитството си и се приближи до мястото, където се бе свила птицата. Намери гнездо, пълно с малки птичета, каквито неведнъж й бе носила дивата котка. Улови едно от тях и бързо го изяде. Взе второ и се изкачи в гнездото си.

На другия ден пак се върна при гнездото. Но птицата не се вдигна да отлети, а разпери криле и започна да кълве катеричката, докато я прогони. Катеричката избяга и след малко вместо с месо закуси с голяма сърненка. Втора гъба качи в гнездото си, а вечерта, като тръгна към потока, видя нещо, което привлече вниманието й.

В тихата вода плаваше патица, а след нея ято малки патета. Майката старателно ги гонеше от брега. Едно пате не я послуша. Може би бе открило нещо интересно в тинята и старателно ровеше с крака. В този момент върху него скочи малко зверче, улови непослушното пате за шията и бързо се загуби в гъстата трева. За първи път катеричката видя как порът напада жертвите си. Разбра, че прави много добре, като не слиза на земята, за да пие вода, а се навежда от дългия клон…

Топлите летни дни се търкаляха като кехлибарени зърна от разкъсана броеница. Лятото узря като червена диня и през август се разпукна. Нощите бяха топли и кратки, дните горещи и сякаш нямаха край. Гората бе пълна с плодове и ухаеше. Дивите гълъби, разделени по двойки, от сутрин до вечер гукаха и често сплитаха малките си човки. Гората се оглася от бръмченето на всякакви насекоми, въздухът трепти под движенията на тънките им криле. Горещините траят вече втора седмица. Животните се изтеглят по влажните усойни места, а птиците замлъкват, скрити в гъстите сенчести дървета.

Горещите дни не създаваха неприятности на катеричката. Тя се излежаваше в гнездото си, пък и не само в него. Бе открила още две напуснати гнезда — едното в клоните на стария дъб, а другото между дългите игли на клонестия бор. Вечер слизаше от гнездото и от своя клон пиеше вода, като внимателно оглеждаше брега. В ранни зори закусваше с някоя гъба, а за десерт обираше вкусните червени плодове от бодливите храсти.

Напоследък се бе научила да ловува за сметка на кълвачите. Щом чуеше работливата птица, веднага се хвърляше нататък. Не бе трудно да я прогони от мястото и сама да хапне с апетит от вкусните ларви…

Животът на младата безгрижна катеричка би могъл да се нарече прекрасен, ако на всяка крачка не я дебнеха кръвожадни врагове.

Веднъж, като вчесваше опашката си под лъчите на залязващото слънце, тя здравата се изплаши. От съседния дъб гледаха към нея две жълтозелени очи. Тя излетя като стрела до короната на бора и се скри зад изтънелия ствол. Но невестулката бе опитна в ловуването на катерици и знаеше какво да прави. Мина в клоните на бора, огледа се и бавно пропълзя нагоре. Катеричката изчака хищника и когато бе само на един скок от нея, разпери предните си лапи, развя рунтавата си опашка като парашут, и полетя към земята. Ето че грижите, които полагаше за опашката си, не се оказаха напразни. Катеричката падна леко и без да чака невестулката да слезе от клон на клон до земята, бързо се покачи по ствола на бялата бреза. Невестулката, по-бавна, но сигурна в успеха си, с малко закъснение я последва. Не бе чак толкова гладна, но, изглежда, ловуването на катерици й създаваше някакво удоволствие.

Като се изкачи до върха на бялата бреза, катеричката се бе прехвърлила вече в клоните на стария дъб. Невестулката я последва. След малко двете животни се озоваха на един и същ клон. Невестулката приклекна за скок, но катеричката отново се хвърли към земята. Летейки, ловко се улови за клоните на съседното дърво и пропълзя в короната му.

Невестулката не можеше да прескочи това разстояние, поради което слезе на земята и пак се изкачи след жертвата си. От опит знаеше, че катеричката по-рано ще се умори. Време имаше достатъчно, нощната тъмнина не представляваше пречка за нея. Главното е, че катеричката накрая ще падне в лапите й.

Ето че пак двете животни са на един клон. Невестулката с поглед смразява кръвта на жертвата си. Но в катеричката се пробуди нещо от дивата котка и тя смело отскача далече към съседното дърво. Напразно чакат острите зъби на хищника. Отново трябва да слезе и да пропълзи до короната на високото дърво. Издръжливостта на катеричката я учудва, раздразнена скача от клон на клон и неочаквано подплашва от гнездото два гълъба. Птиците летят бавно, пляскат силно с криле. Горките, стараят се да отвлекат вниманието на хищника от гнездото. Но невестулката вече се навежда над него. Вътре шават малките. В този момент преследването й омръзва. Разкъсва телата на младите гълъбчета и забравя за пъргавата катеричка.

В гората бавно се спуска вечерта, но горещината не намалява. Катеричката се е скрила в клоните на стария дъб и плахо се оглежда. Не след дълго забелязва невестулката, която върви предпазливо по земята, минава под дъба и се загубва из високата трева. Но катеричката е неспокойна. Нещо я потиска, съзнава, че трябва да се скрие, но къде? До старата бреза може да отиде, но трябва да слезе на земята. Няма как, малкото животно се решава и с няколко скока стига до бялата бреза.

Скрива се в гнездото, но и там не намира спокойствие. Нещо непознато се носи из горещия въздух, задухът е непоносим и животното чувствува, че нещо ще се случи. Може би поради това гнездото й се струва не така сигурно. Бързо изскача от него. Бяга нагоре и надолу, сърцето й тупти. Без да знае сама защо, напуска бялата бреза и пълзи по ствола на стария дъб.

Може би минута преди да се огънат клоните на дърветата под напора на бурята, катеричката се скрива в удобната хралупа на дървото. Вятърът огъва клоните, поваля младите дървета. Тъмни дрипави облаци изпълзяват на небето и все повече се спускат към земята. В гората всичко живо се изпокри и замлъкна. Изведнъж стана тъмно, както в нощ, вятърът се усили, дърветата размахаха отчаяно клони, от земята се вдигнаха вихрушки.

Неочаквано тъмнината бе прорязана от светкавица, последва силен грохот, сякаш някъде падаха огромни скали и миг след това от оловните облаци рукна проливен дъжд. Из гората потекоха пресъхналите вади, плитките долчинки се запълниха с ромон на вода, а тревите и листата на дърветата и храстите жадно пиеха животворната влага. Потокът бързо нарасна и потече през гората като голяма река, в която, носени от вълните, плуваха изкоренени дървета…

Изпръхналата земя бе наситена и водата течеше към реката от всички долчинки и вади. Катеричката лежеше в дъното на хралупата и може би чувствуваше, че не може да направи нищо по-добро за своята сигурност.

През нощта бурята отмина. В ранното утро сякаш огромен магьосник бе сменил кулисите в дивата гора. По небето се носеха пухкави бели облачета, а на юг се бе образувала огромна пъстроцветна дъга. Всичко живо в гората излезе от скривалищата. Под дърветата миришеше силно на бор, на треви, на цветя, на загниваща шума.

В небосвода запя чучулига, след нея се обади златният кос и сякаш даде тон на птичия хор, скрит в корените на дърветата. Кукувицата ту тук, ту там повтаряше своето „ку-ку, ку-кук“ и прелиташе навътре в гората. Работният кълвач усърдно очукваше дърветата и не обръщаше внимание на възбудените синици, прелитащи напразно от храст на храст…

Катеричката подаде глава от хралупата и остана изненадана от променената гора. Бързо се спусна надолу, прескочи в клоните на млад дъб, а от него се прехвърли в друг и така игра дълго из младата гора. Без да иска, тя се приближи до своето старо гнездо в елшата. Там забеляза да излиза от гъсталака сърна. По нея излезе сръндак и я подгони по полянката. Катеричката отдавна бе виждала тези животни из гъстата гора, но сега за първи път ги забелязваше така свободни посред бял ден да се гонят по поляната. Едрият рогач догони сърната и силно я захапа за гърба. Сърната се огледа и пак побягна към храстите. Миг след това двете красиви животни изчезнаха, сякаш въобще не са се появявали пред очите на катеричката.

Младото животно не можеше да проумее държанието на сърната и на едрия мъжкар. Все още бе далече от този ден, когато сама ще забрави що е предпазливост и предизвикателно ще се разхожда из клоните на дърветата. Денят бързо премина. Над гората се спусна тиха вечер. Залязващото слънце галеше с последните си лъчи тъмнеещия небосвод и запалваше звездите. Гората потъна в синкав мрак. Птиците стихнаха в гнездата си, последна закука кукувицата и след това отлетя мълчаливо към някое свое сигурно скривалище. Не след дълго в нощната тишина се чу напевният тъжен глас на совата — нощната птица бе излязла на лов.

Самотната катеричка, свита на кълбо в хралупата, леко задряма, но след малко потръпна и се пробуди. Под дървото нещо ходеше. Любопитното зверче подаде глава и видя огромна дива свиня, която водеше след себе си пет-шест глиганчета. Спря се при извора, влезе във водата, опъна се и изгрухтя от удоволствие. Малките грухтяха около нея и чистата вода от малкото изворче заприлича на кална яма.

След малко майката се надигна и поведе глиганчетата към потока. Неочаквано на самия бряг се спря, остро изгрухтя и малките замръзнаха по местата си. Дивата свиня заби зурлата си в земята, започна стръвно да рови размекнатата почва. Нещо изпищя, към водата побягна черна сянка. Свинята бе разровила бърлогата на самотната ондатра. Напоследък катеричката я виждаше да плува в потока, следвана от малките си. Тя не се страхуваше от тези плахи животни. Напротив, изпитваше към тях известна симпатия. Може би чувствуваше, че е тяхна далечна роднина. И те като нея се хранеха с треви, огризваха гъбите, опитваха горските плодове. А ето сега гладната свиня ги откри под земята и едва ли някое е успяло да последва майка си. Катеричката наблюдава още малко пируването на малките глиганчета и неизвестно защо реши да се премести веднага в своето гнездо в клоните на старата бяла бреза.

В ранни зори я събуди сойка. Катеричката изскочи от гнездото и от клон на клон се спусна към потока. Точно искаше да скочи на брега, но на пътечката забеляза сребриста змия. Беше я виждала и друг път, не знаеше с какво е опасна, но инстинктивно се страхуваше от нея. Ето че срещу нея се изправи пор. Змията надигна глава и показа езика си. Порът нападна пръв. Двете животни дълго се мятаха в тревата, без да се разбере кой е по-силен. Но след малко дългото тяло на змията увисна, отпусна опашка и се свлече в тревата. Жестокият пор най-напред изяде главата, а дългото тяло отвлече някъде в храстите. Катеричката не отиде на своя клон над потока, за да утоли жаждата си. Предпочете да облизва росата от листата на дърветата, но да не рискува.

След бурята и поройния дъжд последваха още много топли дни. Сръндакът с високите рога продължи да гони сърните в ранните утрини или при залез слънце. Изглежда, горещината му пречеше да се показва.

В една ранна утрин катеричката пак се осмели да тръгне към потока и от своя клон да пийне вода. По пътя си мина в клоните на стария дъб, откъсна от съседната леска няколко лешника и бързо се спусна над своя люлеещ се мост.

Неочаквано забеляза две едри кучета: едното бе черно с клепнали уши, а второто — пъстро, по-малко, но и по-пъргаво. Катеричката потрепера и се долепи до клона. След малко тя се върна в клоните на стария дъб и се зае с вчесването на опашката си. Изведнъж се изплаши още повече. По пътечката между дърветата бавно вървеше човек. Неведнъж го бе виждала из гората. Никога не й беше сторвал зло, но катеричката се страхуваше и щом го видеше, бързаше да се скрие, за да не я забележи.

Човекът се скри в храстите и скоро оттам се чу рев на сръндак. Катеричката се обърка. Човекът е сам в храстите, от четириногите животни няма следа, а гласът на едрия мъжкар с високи рога се чува толкова близо до опасното двуного създание!…

Блеенето се повтори, потрети. Любопитството надделя над страха, катеричката повдигна глава и огледа полянката. Човекът си е сложил някакви черни лъскави очи на главата и спокойно оглежда гората. От другия край на гъсталака подава главата си сръндакът и също оглежда полянката. Но нещо го подплашва. Някъде зад него се чува лаят на кучетата. Красивото животно скача високо и се спуска напреко през полянката. Зад него изскачат двете кучета. Трите животни бягат към човека. Той обаче не се страхува от силните рога на сръндака. Стои наведен, държи нещо дълго и лъскаво в ръцете си. Глупавият сръндак се спира точно пред него. Няколко мига оглежда човека, след това скача встрани и продължава своя бяг.

На неговото място се спира голямото черно куче, изненадано от присъствието на човека. Неочаквано се чува гръм. Черното куче подскача и пада на земята. То вече не може да се изправи на краката си, търкаля се в тревата и от гърдите му тече алена кръв. Катеричката трепери, но не може да овладее любопитството си. Силният гърмеж се повтаря, пъстрото куче също подскача, но не пада, а бяга през глава към потока. А едрото черно куче в средата на полянката престава да потръпва. Човекът излиза от храстите, оглежда кучето, хваща го за опашката и го влече към потока. След това продължава своя път из дивата гора…

След спокойната нощ катеричката тръгна на разходка из гората. Откъсна няколко лешника, счупи ги с острите си зъби и внимателно изпробва вкуса им. Вече бяха узрели. Откъсна още няколко, внимателно ги премери в лапите си и захвърли единия на земята. Останалите занесе в близката хралупа под чатала на стария дъб.

Сама не знаеше защо започна да събира плодовете на гората и да ги укрива на различни места. Не е преживяла зима, не знае, че падне ли белият сняг, няма да има нито гъби, нито лешници, но инстинктивно се подготвяше за това време. До тогава обаче ще минат много безгрижни дни и нощи, катеричката всеки ден ще научава по нещо ново. Засега най-голямо щастие е, че нито веднъж не кръстоса своя път с някой хищник…

Все така се сменят нощите и дните, но катеричката почувствува, че стават все по-хладни. На разсъмване се събуждаше изгладняла, а слънцето някак се бавеше, не му се искаше да надникне така бързо между клоните на старата гора. Птиците в гората намаляха. Гълъбите отлитаха рано и се връщаха в гнездата си късно вечер, точно преди да се стъмни. Катеричката не разбираше какво става, къде се загубиха пойните птички и защо по цял ден ги нямаше влюбените гълъби…

В хладните утрини над потока се образуваше гъста мъгла и скриваше всичко от погледа на любопитното животно. Листата на дърветата тъжно падаха към земята. По поляните между тях трескаво работеха мишки — копаеха нови отвори в земята, мъкнеха там сухи треви, плодове и всичко, което се търкаляше по земята. Вятърът стана по-студен и духаше постоянно. Довличаше, кой знае откъде, тъмни дрипави облаци и те затуляха задълго топлото слънце. Кълвачът престана да почуква така старателно по дърветата, а тихият му смях въобще не се чуваше из дивата гора. Сойките прелитаха все по-рядко и някак угрижено крякаха. Само ястребите все така продължително летяха над оголялата гора и катеричката трябваше да се крие дълго из хралупите на дърветата.

Катеричката всеки ден опитваше лешниците и пренасяше по няколко в различни скривалища. Сутрин и вечер над гората започнаха да прелитат диви патици. Катеричката дълго се взираше в стройните им редици, изпълзяла в короната на дъба, където вече узряваха жълъдите. Беше напълнила две хралупи с вкусни плодове и сега събираше в трета. Жълъдите нямаха твърди черупки като лешниците и катеричката ги предпочиташе пред много други плодове в дивата гора.

През топлото лято тялото й наедря, опашката й израсна дълга и пухкава. Катеричката изглеждаше по-голяма от своите родственици в гората. Може би поради това те я избягваха. Досега всички опити да се сприятели с някоя от тях оставаха безуспешни. А нима бе виновна, че дивата котка я отхрани със своето силно мляко? Нима можеше да не похапне от вкусното прясно месо и още топлите яйца?… Благодарение на тези храни израсна силна, затова така чевръсто бяга по дърветата. Опашката й се развяваше като червен байрак по голите клони и недружелюбните роднини я наблюдават със завист…

Веднъж се случи да срещне отново невестулката. За нещастие този път катеричката бе на земята, а хищникът — в клоните на дъба. Опита се да смрази жертвата си с поглед. За миг катеричката се почувствува слаба и безпомощна, а звярът над нея — напълно сигурен в плячката си. Катеричката се спусна към ствола на бялата бреза. Невестулката скочи на земята, за Да й пресече пътя, Може би това бе целта на катеричката, защото бързо сви към стария дъб и като пламък се изкачи в короната му. Невестулката загуби няколко мига, но те бяха достатъчни на катеричката, за да се измъкне от неизгодното положение на земята.

Започна дълга гоненица. Хищникът се изкачи по дървото, но щом приближи жертвата си, тя с дълъг скок се пренесе в клоните на съседното дърво. Трябва отново да се слезе на земята и да пропълзи по ствола на другото дърво. През това време катеричката си почива, набира сили за нов скок. Когато хищникът се доближи, катеричката скочи обратно в клоните на дъба. Невестулката ядно я стрелна с поглед, поколеба се дали да скочи, но разстоянието не отговаряше на възможностите й. Не оставаше нищо друго освен отново да слезе и да пропълзи до короната на дъба.

Когато скочи за четвърти път, катеричката не успя да забие нокти в клона и полетя към земята. Едва успя с опашката си да намали скоростта на полета и отчаяно се преметна през най-ниския клон на дървото. Невестулката бързо я последва. Докато малката катеричка се съвземе от падането, невестулката пропълзя до ствола на стария дъб. Побягна към върха, но умората вече казваше своето. Нямаше сили да прескочи в клоните на съседното дърво. Невестулката се приближи и докато се готвеше да скочи върху жертвата, катеричката скочи към земята, като умело кормуваше между клоните с дългата си рунтава опашка.

Невестулката яростно и упорито се спусна надолу, а катеричката изпълзя от съседното дърво и се втурна навътре в гората. Но между гъстите дървета това умееше и невестулката. Разбира се, някъде се налагаше да слезе и отново да пропълзи до короната на съседното дърво.

Катеричката имаше известна преднина, но силите й бързо се изчерпваха. За щастие, като скочи от един бор в друг, изненада две други катерички, по-дребни от нея. Те спокойно лющеха от шишарките и тревожно оглеждаха бягащата им родственица.

Забелязаха малко късно опасния звяр и се спуснаха в бяг след едрата катеричка. Тя обаче не им обърна внимание и продължи да скача от дърво на дърво, избирайки си по-дълги разстояния. Изведнъж дочу глух удар. За миг се огледа и видя, че една от катериците бе паднала на земята. Невестулката също забеляза падналото животно, разбра, че не е същото, което преследваше, но не се поколеба и скочи върху него.

Няколко дълги минути продължи неравната борба. Катеричката за момент се изплъзна и побягна към близкия бор, но невестулката с дълъг скок я улови и заби острите си зъби в шията. Катеричката изпищя и главата й увисна встрани. Хищникът жадно изпи топлата кръв.

Двете живи катерички не изчакаха да захвърли тялото на тяхната дружка, а преди това се спуснаха в бяг. По-малката някак естествено прие ръководството на по-голямата. Скачаше дисциплинирано след нея, не се отклоняваше, не задминаваше. Така направиха голяма обиколка из гората и се върнаха при старата бяла бреза. Там скочиха в старото гнездо и дълго си почиваха. По-голямата не прогони по-малката. Тя беше млада мъжка катерица. Скоро сова бе отвлякла майка им и заедно със сестра й те тичаха безгрижно по клоните на дърветата до този злощастен ден. Благодарение на своята издръжливост катеричката за втори път се измъкна от лапите на невестулката. Сега вече на хищника ще бъде трудно да я улови.

Тя прибра в гнездото си спасения мъжкар, но нямаше да го търпи дълго.

Преди да се стъмни, намери удобно място под чатала на съседния бор и започна да огризва кората. Младият мъжкар бързо долови замисъла й и продължи да дълбае дървото. Навътре то бе изгнило и не се оказа много трудно, за да се издълбае до вечерта в него удобна хралупа с малък отвор. На пръв поглед катеричката наблюдаваше без особен интерес младия мъжкар. Но вътрешно тя беше доволна, че близо до себе си има сродна душа.

От този ден двете катерици тръгнаха из гората заедно. Започнаха усилено да трупат запаси. Лошото бе само това, че вече забравяха в кои дървета са натрупали храна. Случваше се вместо да отидат при скривалището с жълъди, да намерят склада със семки от борови шишарки. Но това не беше голяма беда и не им пречеше да създават все нови и нови складове.

Сутрин белите влажни изпарения от потока се вдигаха и покриваха гората. Само тук-там стърчаха голите клони на стария дъб и острите върхове на вечнозелените борове. Катеричката се изкачваше по тези върхове над бялата мъгла и, учудена, наблюдаваше разкъсването на мъглата. Животът на двете катерици ставаше от ден на ден по-труден и изпълнен с опасности. През дългите нощи гладната сова обикаляше из клоните на оголените дървета, а през деня соколите се спускаха все по-ниско над гората.

Кой знае откъде в гората прилетяха на големи ята врани. Дърветата се огласяха от техните крясъци и катеричките се оглеждаха изплашени. Храстите около потока погрозняха, тревата по полянките най-напред почервеня, после пожълтя и незабелязано изсъхна. Есенните дни се задържаха слънчеви, но лъчите на слънцето вече не топлеха, както през лятото.

Една сутрин катеричката се събуди под напора на вятъра и погледна навън. Тежки оловни облаци плуваха ниско над гората. След малко вятърът престана и над гората заваля дребен дъждец. Не спря да вали няколко дни и нощи. Катеричките стояха в своите хралупи и от време на време поглеждаха навън. На четвъртата нощ небето се изясни, звездите светнаха, но сутринта времето застудя. Слънцето бавно изгря, но не стопли животните. Малки бели облачета се опитваха да го скрият за по-дълго в сянката си, но не успяваха. Вечерта вятърът се усили, катеричките се скриха в хралупите си и дълго не можаха да заспят. По едно време на полянката под стария дъб излезе кошута, следвана от едногодишно еленче. След тях втора, трета, четвърта. Едрите животни сведоха глави и търсеха нещо из сухата трева. В този момент от гората се показа едър елен. Спря се в средата на полянката, огледа стадото си и изрева. Гласът му бе странен, от присвитите му очи изскачаха пламъци, а наведените назад рога се опираха в хълбоците му. Кошутите надигнаха за миг глави, ослушаха се дали няма да се чуе отговор от гората, но скоро наведоха глави и тук-там откъсваха по някое сочно стръкче трева.

Но еленът беше неспокоен. Разкрачи се и още веднъж мощно изрева. Пак не получи никакъв отговор. Само най-младата кошута се отдели от стадото и тръгна сама към потока. Еленът се спусна след нея и скоро я доведе обратно с покорно наведена глава.

Неочаквано от вътрешността на гората се чу ревът на друг елен. Той също ревеше силно и гласът му се чуваше все по-близо. Едрият елен отново се разкрачи в средата на полянката, вдигна глава и отново изрева. В гласа му имаше не само призив, но и закана, отправена към онзи, който се приближаваше. Еленът от гората дълго не се обади. Този на полянката отново изрева и започна да рови с крака в земята. Кошутите вдигнаха глави и се огледаха тревожно.

Младата неспокойна кошута пак се отдели от стадото. Еленът се спусна след нея и бързо я върна, после събра цялото стадо в средата на полянката и се огледа. От потока излезе вторият елен. Той направи няколко крачки, вдигна глава и силно изрева. Водачът на стадото му отговори и застана срещу него. Широките му рога блеснаха на лунната светлина. Пришълецът изрева за последен път и също сведе рога.

Минаха миг-два и мощните рога треснаха, сплетоха се в жестока прегръдка. Мина доста време, докато се отделят. Двете едри животни отстъпиха няколко крачки и когато катеричките очакваха да чуят втори удар на рогата, от храсталаците се разнесе силен гръм…

Водачът на стадото направи висок скок, но във въздуха изстена, преви се и падна на земята. С последни сили той се надигна, направи няколко крачки и се сгромоляса под старата бяла бреза. От муцуната му излизаха облаци бяла пара, а дълбоко от гърдите се чуваше задавен стон. Миг след това започна да бие с крака и бавно стихна, изпънат неестествено на земята. А кошутата заедно с елена-пришълец беше изчезнала в гората. Дори катеричките не забелязаха в коя посока.

От храсталака при потока излезе човекът. Както през лятото, когато застреля кучето, той се повъртя около трупа на елена, след това отряза главата му, изчисти вътрешностите и, превит под тежестта на тялото, тръгна по тясната пътечка. Катеричките плахо огледаха полянката и, като не откриха нищо интересно, пак се скриха в хралупите си.

На другата сутрин те подадоха глави навън и онемяха от изненада. Дървета, храсти и треви — всичко бе покрито с бяла пелена. Въздухът беше чист, студен и резлив, но под топлите им кожухчета не можеше да проникне. Като задуха студеният вятър, положението стана по-трудно. Опадаха дори жилавите листа на дъба и могъщото дърво вдигна голи клони към небесата.

Катеричките не можеха да се начудят. До обяд бялата пелена изчезна, слънцето се скри зад сиви облаци и малките животинки, несигурни в утрешния ден, се заеха да събират усилено храна. Вече трупаха и по земята лешници, жълъди. Заравяха ги с малко шума и отминаваха по-нататък. Нищо че вятърът отвяваше шумата, главното беше, че вършеха нещо. Това ги успокояваше. Всички хралупи по околните дървета бяха пълни, по полянките имаше много купчинки, но катеричките не преставаха да събират и трупат нови запаси …

Така те се трудиха упорито много студени дни, докато едно утро се събудиха и не познаха своята гора. Не, това не беше тънката бяла покривка на първия сняг! Гората бе отрупана със сняг. Всичко наоколо бе бяло, по-бяло от техните нагръдници. Само в потока шумеше водата.

Катеричките бързо откриха, че за тях сега е най-сигурно в клоните на боровете. Дългите игли бяха обсипани с тази студена, бяла и безвкусна маса. Единствената полза от нея беше, че скриваше телата им от хищните погледи на враговете, а понякога им служеше вместо вода.

От падането на първия сняг катеричките задълго се задържаха в леговищата си. Понякога оставаха там няколко дни и нощи. Но това не бе зимен сън, какъвто заспиват мечките и язовците. В случая сънят бе принудителен — когато животното спи, не му е необходима храна. Сега катеричките бяха пестеливи. А да се показват много-много навън на белия фон за тях беше твърде опасно. В гнездото на старата бреза катеричката вече се чувствуваше съвсем несигурна. Затова още в началото на зимата се премести при мъжката катерица, където и преди това прекарваше по няколко часа. В хралупата бе по-топло и уютно. Тук не можеше да ги открие нито совата, нито ястребът.

Зимата се оказа снеговита, не минаваше ден, без да завали сняг. Двете животни заспиваха все по-продължително. А събудеха ли се, тръгваха да търсят някое свое скривалище с храна. Търсенето им отнемаше много време. Трудно се ориентираха в новата обстановка, но понеже имаха много скривалища, все успяваха да открият някое. Изхранваха се и пак заспиваха за няколко дни и нощи.

Зимата продължи дълго. Двете катерички вече мислеха, че никога няма да свърши. Един зимен ден преживяха голямо премеждие. И все пак в нещастието имаха малко свое, катериче щастие. Пробудиха се малко преди кръвожадната невестулка да открие хралупата им.

Гладният хищник дни наред проверяваше дърво по дърво и все не можеше да открие къде изчезна тази пъргава едра катерица, дето два пъти успя да се измъкне от лапите й.

Двете катерички бяха излезли от хралупата, правеха утринния си тоалет и се стараеха да си спомнят за още някое пълно скривалище, като забелязаха кръвожадния звяр. Впуснаха се в бяг, прескачаха бързо от клон на клон, но невестулката упорито ги следваше. Голите клони не можеха да ги скрият. Сега вече можеше да ги спаси само чудо… И то стана точно навреме! Катеричките вече чуваха дишането на невестулката, когато в тишината се разнесе силен гръм. Невестулката отчаяно скочи и полетя към земята. Катеричките се огледаха. В своя бяг не бяха забелязали страшния човек. Той стоеше под дървото, усмихваше се и гледаше право към тях. Малко по-назад към тялото на невестулката се приближаваше едро куче. То захапа вечния им враг и го донесе в краката на човека. Катеричките не умееха да благодарят. Впуснаха се отново в бяг и, без да слизат на земята, направиха голяма обиколка, докато стигнат до своята хралупа.

Един зимен ден, когато слънцето грееше над гората, катеричките видяха сърна, бягаща на три крака. Кожухът й беше топъл, но с болен крак тя едва ли щеше да дочака пролетта. А малко след нея забелязаха животно, припомнящо нещо на едрата катеричка. Дивата котка вече догонваше сърната и скочи върху нея. Захапа шията на отслабналото животно и развя опашка. Сърната жално изблея, опита се да се вдигне, но всяко усилие беше напразно.

Около падналото животно започва да расте червено петно, сърната бие с крака във въздуха, повдига глава, но котката я захапва още по-дълбоко и животното се отпуска върху снега. Дивата котка стръвно къса парчета месо от хълбока на сърната и оглежда околността. Дълго пирува хищникът, после сяда на задните си лапи и почиства муцуната си. Катеричките я наблюдават отгоре, изплашени и объркани. Най-после котката изоставя плячката и се отдалечава навътре в гората.

Не минава много време и до разкъсаното тяло на сърната се приближава лисица. Над нея лети ято врани, но звярът не им обръща внимание — лакомо изяжда вътрешностите на сърната, откъсва голямо парче месо и побягва към … храстите. Върху трупа кацат враните. Най-напред изкълвават големите очи, а след това обират остатъците по едрите кокали…

След няколко дни вятърът завя със сняг скелета на сърната, а посред оголената полянка катеричките намериха едно от своите скривалища. Те се нахраниха до насита, известно време тичаха насам-натам по полянката и скоро се прибраха в топлата хралупа, където проспаха още няколко дни.

Времето изведнъж се промени. Снегът в гората започна бързо да се топи. Катеричките се събудиха и тръгнаха да търсят храна. Неочаквано на най-долния клон в стария дъб забелязаха невестулка. Бяха толкова близо, че трудно щяха да се спасят с бягство. Но невестулката не им обърна внимание. Долу под дървото трима мъжкари жестоко се биеха, а женската, седнала на дебелия клон, наблюдаваше с интерес трибоя…

Двете катерички се върнаха безшумно в хралупата си. Не се нахраниха, но бяха живи. Тревожно се споглеждаха, не можеха да разберат какво става с невестулките, защо са толкова много. Но също така чувствуваха някакво вътрешно безпокойство. Настъпваше първата пролет в живота им и кръвта им започваше да кипи.

Студената зима вече се предаде напълно. В гората плахо настъпи пролетта. Дроздовете все още не пееха весело, но прелитаха от дърво на дърво и многообещаващо подсвиркваха. Кълвачът все по-често очукваше като грижлив доктор кората на дърветата и от време на време весело се разсмиваше. Свраките и враните станаха по-миролюбиви, а малките катунарчета весело цвърчаха в голите храсти. Фазаните се разхождаха на припек, подреждаха перата си и кряскаха с твърд, метален глас. А в тихите вечери над поляните прелитаха бекаси с дълги човки и пееха някак особено. Утринните мъгли бързо се разнасяха и по набъбналите клони блестяха капки роса.

Боровете и смърчовете спокойно посрещаха пролетта. Белите дъбове също на пръв поглед изглеждаха спокойни, само в брезите мъзгата напираше към най-тънките клони и те бързо загубиха зимния сивочер цвят. Само след няколко дни по тънките клончета се развиха малки листенца.

Катеричките вече страдаха от глад. По цял ден огризваха сочните връхчета на брезовите клончета и ставаха все по-неспокойни. Едрата катеричка побягваше кокетно от младия мъжкар, а той се спускаше като луд след нея. Сега и те не обръщаха голямо внимание на опасностите, които криеше лекомислената игра. Червените им тела прескачаха като малки пламъци из голите клони на дъба. И опитни акробати биха им завидели на дългите скокове. Беше им добре, може би много добре, но всичко хубаво бързо свършва.

Неочаквано в клоните на дъба се появиха още две млади мъжки катерици, започнаха да се увъртат около едрата женска. После се нахвърлиха срещу другаря й. Но той не се посрами. Първият нападател полетя към земята и можеше да благодари само на опашката си, че не си счупи гръбнака. С втория борбата продължи по-дълго. Дори потече кръв, но накрая и той бе прогонен. Сега вече двойката катерички имаше законно основание да остане заедно — брачният съюз бе скрепен с кръвта от шията на младия мъжкар. В дивата природа женската принадлежи на най-силния. По този начин поколението, което ще създадат, ще бъде по-силно и жизнено.

Изминаха още няколко седмици. Топлият вятър промени гората до неузнаваемост. Храстите напъпиха, в клоните им весело цвърчаха синици, около потока се белееха малките камбанки на бели кокичета, а между храстите срамежливо поклащаха звънчета тъмносини теменужки. Дните се удължаваха, а слънчевите лъчи грееха все по-топло. Всички дървета в гората напъпиха, а клоните им пращяха от нови сокове.

Катеришкото семейство използува топлите дни за строеж на ново жилище. Този път избраха мъничка хралупа в старата бяла бреза. Издълбаха го по-широко от обикновено, само входния отвор оставиха тесен. Мъжката катерица донесе от земята мек мъх и с него постла хралупата. Женската катерица поемаше от него донесеното и бързо го прогонваше от хралупата. Когато жилището беше готово и наближи раждането, тя съвсем го прогони от дървото.

Мъжкарят разбра, че сега няма какво да прави в клоните на старата бреза и прескочи в клонестия дъб. Там го свариха нощта и ясното утро. Долу по полянките вече цъфтяха ягоди, между дърветата прелитаха на двойки диви гълъби и се разтапяха от нежност. Птица прелита като стрела и се загубва в гъстата гора. Кукувицата дълго предсказва плодородна година, а след това гърлено се смее, снася яйцето си в малкото гнездо на сипката и запява в захлас в храстите. Песничката е проста, но всеки път тя я повтаря по новому — по-нежно и по-мелодично.

Доктор Кълвач почуква силно по кората на стария дъб. Открил гнездо с ларви, той гърлено се смее и се готви да отлюпи кората. Дребни синици прелитат възбудено от храст на храст и си съобщават нещо много важно. Високо над гората лети мишелов и плахите птици чуват крясъка му. Горска чучулига, поздравила раждането на новия ден, се спуска като камък от висините и бързо изчезва между дърветата.

В новата хралупа, в отвора на старата бяла бреза, едрата катерица облизва с мъничкия си език телата на четири малки катерички. След това ги придърпва с лапи към себе си и, тръпнеща, чувствува как сучат от нея мляко. Вече е майка, може би е щастлива, или се страхува за рожбите си.

На самия връх на клонестия дъб седи търпеливо мъжката катерица. Често поглежда към хралупата в ствола на старата бяла бреза и по навик олизва косъм по косъм дългата си опашка. След това чува смеха на кълвача и бързо се спуска към него. Лесно го прогонва оттам, отлюпва кората и събира тлъстите ларви. Кълвачът го гледа учуден и след малко прелита на друго дърво. Мъжката катерица отново пропълзява в короната на стария дъб и впива поглед в хралупата в бялата бреза. Какво чака? Знае ли какво става сега в тъмната хралупа?… Сигурно се досеща, защото от снощи седи на върха на дъба и лови миризмите откъм бялата бреза. Чака да се покаже дружката му, тогава ще знае, че всичко е наред. Сега трябва търпеливо да чака, за нищо на света не бива да я смущава.

Катеричката търпеливо изхранва малките си и подава глава навън от хралупата. Няколко мига се оглежда, забелязва своя другар и сякаш му кима с глава. Бавно измъква тялото Си от хралупата, сяда в чатала на старата бяла бреза и сякаш нищо особено не се е случило, започва да почиства опашката си. После се изправя на задни лапи, развява опашка и, вдигнала предните си лапи пред белите гърди, поглежда учудено надолу.

По ствола на старата бяла бреза пълзи нейният другар и в муцуната си носи едър охлюв…