Милан Райски
Вълча кръв (5)

Една вечер в компания с кукумявката

Житата бяха вече ожънати, ечемикът пожълтяваше с всеки изминат ден, а ябълките червенееха като лицата на девойките при първата среща. Следобедните горещини ставаха непоносими. Такава задуха и най-старите хора в селото не помнеха. Да беше пръснал само лек летен дъждец, всичко щеше да се освежи! Но по небето не се мяркаше нито едно облаче. И само късно вечер и рано сутрин изгорелите лица на селяните се разхлаждаха. Тези хладни вечери използувах и аз за своите ловни излети. Прекарвах голяма част от времето си в клоните на самотната дива круша, израсла на хълма зад селото.

Избрах си я още в началото на лятото. Само че дивачката бе гъсто обрасла с клони, трябваше половин ден да се въртя из короната й с трион в ръце, докато я проредих за своите нужди. Като слязох от нея, долу бяха нападали клони за пълна каруца.

А сега вече всичко е така, както трябва да бъде за сполучлив лов. Виждах добре на всички страни. Бях си сковал ловната седалка под самия връх на крушата. Бях я направил удобна, при нужда там можех и да си подремна, без да ме е страх, че ще падна. Доволен от работата си, аз очаквах да настъпи подходящо време. Бях си поставил за цел още преди разгонването на сърните да отстраня един стар и опитен сръндак. А не можех да се справя с такава задача току-така, без предварителна подготовка.

По-точно казано, сръндакът не беше толкова стар, можеше да поживее още година-две, но в участъка вече бяха израсли млади животни и имаше опасност да се разбягат заради него. Беше време да им помогна, за да не се преселят в някой друг участък. Освен това трофеят му бе хубав и кой знае дали ще развие по-добър през следващата година.

Който поне веднъж през живота си е видял такова животно, никога няма да го забрави. В основата си дебелите му рога са украсени с едри перли. Разклоненията от стволовете са симетрични, наклонени под един и същ ъгъл, леко издигнати напред. На двата ствола има по четири израстъка, като последните при върха образуват остър вълчи чатал. С такъв трофей човек се среща само веднъж в живота си и е жалко, ако се размине с него. Все пак сръндакът не е козел, вързан за оградата, а ако става дума за предпазливост, този има разум на стар професор.

Няколко години се опитвам да го проследя, но щом настъпи пролетта, сякаш вдън земя пропада. Излиза на паша само нощем, а, какъвто е умен, не може да не знае, че през този период никой няма право дори дърво да вдигне срещу него.

Старият горски надзирател, дето живее в самотната къща до самата гора, веднъж ми каза, че този рогат разбойник му обира ранните ябълки в градината. Не му повярвах, помислих, че се шегува. Но горският ме предупреди пак, и то съвсем сериозно, че ако не го застрелям, той щял да му види сметката. През лятото му съсипал цялата градина. Не можех да повярвам на възрастния човек, но той ме заведе в зеленчуковата градина. Намерихме пресни следи от големи копита на сръндак. За да се предпазя от някоя нова шега на горския, сам го запитах дали следите не са от неговия козел. Но човекът говореше сериозно. Дори ме заведе в обора, където преживяше спокойно една едра монтафонка. Бил продал преди няколко години козите заедно с козела и си купил крава. Разбрах, че не иска да ме вземе на подбив, но все още не можех да проумея как е разбрал, че точно търсеният от мен сръндак е влизал в градината му. Оказа се много просто. Забелязал горският, че и посред бял ден червените ябълки падат от дървото, без да ги брули вятърът.

А през ветровитите нощи под дървото не намирал нито една. Почакал една нощ и открил крадеца. А той проявил нахалство, не искал да се махне с добро. Дръпнал се на няколко крачки, свел рога и започнал да бляка заплашително. Искал да прогони стопанина на градината…

Виж го ти крадеца на сладки ябълки! Къде го търся аз из труднопроходимите места на гората, а той къде се разхождал! Разделих се с горския надзирател, като му обещах, че в скоро време ще взема мярката на разбойника-ябълкар, но старецът не ми повярва. Недоверчиво се усмихна, махна с ръка и влезе в къщата си. През есента и зимата и други хора от селото срещаха сръндака, когато най-малко очакваха, но през лятото опитното животно избягваше срещи с хората. Как се е оставило да го изненада горският, не можех да си обясня. Изглежда, леговището му е в непроходимите храсталаци, между къщичката на горския и дъбовата кория. Само там може да прекарва задушните летни дни под сянката на дърветата и храстите.

От дивата круша, в която бях направил удобното чакало, се виждаше надалеко и нашироко. Дървото бе близо до пътя към дъбовата гора. От другата страна се е ширнал блокът със зрял ечемик. Вдясно от него полето вече е разорано, нататък се спуска плитка долчинка и по разораното стърнище ще открия своя красавец. От пътя тези места не се забелязват, а откъм гората човек не може безшумно да се приближи. Само от върха на крушата виждам цялата долчинка като на длан. По време на редовните си обиколки из гората по тези места открих много следи. Ако имам малко късмет и тази нощ сръндакът излезе в долчинката, трофеят е мой!… От крушата дотам няма повече от двеста метра, но да се улучи сръндак през нощта от такова разстояние не е лесно.

Ще трябва хубаво да се премеря, за пушката съм си избрал и издялал един масивен чатал, вече съм сложил шапката в него, а щом има сигурна опора, изстрелът винаги е сигурен … Само да не излезе моята работа като на онзи селянин, дето продавал теле от яловата си крава.

Часът е около пет след обяд, а слънцето все още пече, сякаш е забравило, че е време да залязва. По клоните на дивата круша не трепва нито лист. Всичко наоколо се е нагряло в огромна подница. Наведените класове на ечемика миришат приятно на хляб и търпеливо очакват жътвата. Като вдъхна по-дълбоко топлия въздух, чувствувам и сладникаво-горчивата миризма на белите цветчета на паламидата. Оглеждам цялото поле, по края на ечемичената нива едър троскот е пуснал жилави стъбла. Покрай полския път издига белите си цветове прашен равнец. По-нататък край пътя към дъбовата гора чернеят гроздовете на черния бъз, а от крайните дървета на дъбовата кория се чува спокойното гукане на гълъби.

Вдясно от ечемичената нива нещо изписука. А може от жегата и дългото чакане вече да имам халюцинации. Вдигам бинокъла и за всеки случай оглеждам нивата. Не след дълго между сведените класове откривам щръкнали уши. По всяка вероятност младо сърне. Не е по-далече от сто и петдесет метра. Останало е само, майка му е увлечена в любовни игри и то трябва да се грижи за себе си. Може би майка му скита с моя сръндак. Нищо, поне то ще свикне на самостоятелност, ако не стане жертва на хищниците.

Но към първите две се приближават още две. Не мога да повярвам на очите си! Трите млади животни вдигат главички, неумело късат класовете на ечемика. Значи старата сърна пак е дала живот на три близнета… Ще трябва наесен да я застрелям. От такива млади животни нищо не излиза. При по-сурова зима загиват, а мъжките, които оцеляват, никога не достигат своите връстници. Цял живот си остават по-слаби и служат за храна на хищниците. То не може да бъде и иначе. Нали още от малки трябва да делят млякото на три, а същото мляко единачетата изпиват сами.

Първото сърне прави няколко крачки към гората, другите две го следват. То откъсва ечемичен клас и дълго дъвче, сестрите му правят същото. От време на време вдигат глави и движат малките си ушички на всички страни — ловят шумовете на полето, учат се на предпазливост. После отново свеждат глави и пасат сочните листа на подрастващата люцерна. Догодина същото място ще бъде за сърните истински рай. Вместо ечемика ще израсне сочна люцерна и моята ловна седалка пак ще бъде необходима …

Огненото кълбо на слънцето вече се спуска зад високите корони на дъбовете. Някъде далеч от низината се чува шумът от комбайн, сърнетата трепват и бързо се насочват към храстите пред дъбовата кория. Едно от тях пак изписква, но напразно — майка им сега е заета. Може би след десетина дни тя сама ще ги намери. След малко главите на сърнетата изчезват в зелените храсти. Сигурно вече са полегнали, дремят и се ослушват. Такъв е животът в дивата гора.

Наближава седем часа след обяд. Вече е прохладно, сенките на дърветата са се издължили чак над ечемичената нива. Ниско над класовете пеперуди прелитат като пияни. От храстите на узрелия черен бъз бръмчат пчели. А в долните клони на крушата злобно бръмчи закъснял стършел…

От храстите пред корията изскочи сив заек. След него се показа втори. Двамата застават един срещу друг, известно време се наблюдават, без да мигат, и след това отскачат в различни страни, сякаш нещо ги е изплашило. Но това е началото на заешка игра. Ето че вече се спират и започват безгрижно да пасат, като от време на време крадешком поглеждат един към друг.

Неочаквано, сякаш израсна от земята, в края на гората се показа сърна. Тя стои там дълго с вдигната глава на фона на зелените храсти, души въздуха и не помръдва от мястото си, сякаш е издялана от камък. Ушите й са вдигнати и се насочват ту насам, ту нататък. Черната й муцунка е поотворена, а влажните ноздри поемат топлия въздух, филтрират го и търсят да открият опасна миризма. Но такава няма и сърната прави няколко крачки напред, бавно навежда глава и започва да пасе. Пробира листата на люцерната, но тя е още много дребна и животното минава към клоните на близката леска. Бързо очиства листата от тънките клончета, дълго дъвче и енергично разклаща глава, за да пропъди нахалните мушички. После нещо я усъмнява и тя спира да се храни, вдига отново уши и дълго слухти, обърнала глава към храстите. Но не открива нищо опасно и отново продължава да се храни. След малко тръгва бавно из разораното стърнище.

От гората нещо изшумя. Двата заека бързо изчезнаха в храстите, а сърната извърна глава. Завладява ме напрегнато очакване и аз хващам приклада на пушката, закачена на чатала пред мен. Това движение винаги ме поуспокоява и аз съсредоточено наблюдавам края на гората.

За моя изненада от храстите излиза наперен фазан и пляска с крилете си. След това рови с краката си, оглежда внимателно дали има нещо за храна и раздипля перата на опашката си. После вдига глава и подозрително оглежда цялата околност. Зрението му е отлично, улавя всяко съмнително движение и на двеста метра разстояние.

От гората се чува тревожното и предупредително крякане на сойка. Фазанът трепна, завъртя глава насам-натам, побягна към гората, но нещо го усъмни, върна се обратно и се стаи в ечемичената нива. Сойката изкряка още няколко пъти, но не излетя от сенчестата кория. Фазанът и зайците изчезнаха, сякаш въобще не са се показвали. Какъв късмет ще бъде, ако сега, докато още е светло, моят осмак се покаже от гората! В този период би могло да се случи и такова нещо, стига сърната, дето мина, да е разгонена и той да усети миризмата й…

Поглеждам сърната, вдигнала глава сред ечемика в тревожно очакване. Ушите й са насочени към долчинката, през влажните си ноздри тя филтрира миризмите. Оттам не може да очаква неприятел. В долния си край долът е обрасъл с непроходими храсти и там са зимните леговища на сърните. А животното не трепва и стои с поглед, устремен към засенчената долчинка.

Отново ме обхваща напрегнато вълнение. Понякога се случва животните да се подиграят с ловеца и предчувствията му се оказват лъжливи. Но от тях поне остават онези хубави невероятни случки, които начинаещите с такъв интерес изучават в ловния буквар. На тях не им се струват невероятни и измислени през дългите часове на напразно чакане. Няма да мине дълго и те сами ще започнат да съчиняват подобни истории.

Обикновено всичко става по съвсем друг начин, а не както ловецът си го представя. И именно това прави лова интересен и неповторим. В гората рядко се повтарят еднакви случаи, всяко преживяване е единствено. А аз лично не бих се сърдил на случая, ако ме опровергае и поне веднъж всичко се случи според моите предвиждания…

Внезапно от долчинката между храстите и гората ми се привидя едрото тяло на сръндака. Разтърсих глава, да не би желанието вече да рисува пред мен миражи. След това вдигнах бинокъла и наистина в долчинката стои той, моят красавец осмак. Ръцете ми се разтреперват, опирам далекогледа до дебелия клон и продължавам да го наблюдавам. Там, където се е спрял, е много ниско и той не може да види сърната в нивата. Оставям далекогледа и с треперещи ръце откачам пушката от чатала. Студената стомана ме поуспокоява. Внимателно я поставям в чатала върху шапката. Може би сто пъти съм повторил това движение. Сам се убеждавах, че ако излезе сръндакът, то ще бъде точно през долчинката. Струва ми се все още невероятно, че се сбъдна предвиждането ми.

Движенията ми са механични, вече улавям тялото на животното в далекогледа на пушката. Търся да опра кръста на мерника, на пет пръста от предната плешка, там някъде бие сърцето на едрия сръндак. Тихо освобождавам затвора, задържам дъха си и се премервам точно. В този момент животното се раздвижи, наведе глава и с наведена към тревата муцуна се затича в бавен тръс по следата на сърната.

Не, така не бива да стрелям. На такова разстояние рискът е много голям. Може само да раня красивото животно и после иди го търси из храсталаците на цялата гора. По-добре да изчакам, нищо че изпуснах удобния случай…

Ето че той видя вече сърната. Тя е обърнала към него глава и също го наблюдава. Веднага личи, че не се срещат за първи път в живота си. Сърната стои като статуя, извила гордо шия, поотворила муцунката си, упоена от миризмата на очаквания мъжкар. Само него е търсила из корията. Може би е избягала от по-младите и неопитните, за да намери своя другар, а може би само на мен така ми се струва…

Едрият сръндак се приближи с вдигната глава, но сърната се завъртя грациозно, подскочи и побягна към хълма. Мъжкарят не се изненада и, без да се спира, се впусна с високи скокове след нея, като я заобикаляше в широка дъга. Сърната направи няколко кръга и като забеляза, че мъжкарят я догонва, се завъртя на сто и осемдесет градуса и побягна към гората. Мъжкарят се изправи на задните си крака, също се завъртя и още по-бързо се спусна след нея. Още няколко мига и тъмната дъбова гора скрива от очите ми двете животни. Настъпва предвечерна тишина и сякаш гонитбата не се е състояла, като че ли двете животни не са били пред очите ми, а всичко това е било кратък сън в още по-кратка дрямка.

Не, не е било сън, ясно личат широките кръгове в ечемичената нива, ръцете ми още треперят от напрежение. Поглеждам часовника си, изминали са само петнайсет минути. Ако не бях загубил толкова време да наблюдавам сръндака с далекогледа, когато стоеше в края на гората, вече щеше да бъде мой! — Укорявах се сам. Но второто ми „аз“ се обади в защита: Ами ако беше някой друг, по-млад, нямаше ли да ти бъде още по-неприятно, че си сбъркал?" Оставих двамата в мен да спорят, а сам бях недоволен от себе си. Факт е, че загубих много време да му се любувам. С моето бавене почти винаги нещо развалям…

Поглеждам все още светлеещия небосвод, погледът ми потъва в неговата спокойна безкрайност. Успокоявам се и леко се усмихвам. Даже се учудвам защо се ядосвам. Какво толкова се е случило? Де да можеше всичко да се свърши с „ако“ … В такъв случай хората отдавна да са свалили рая на земята. Не, няма „ако“, просто пропуснах първия случай, а кой е казал, че той ще бъде последен?

Съмненията обаче продължават да ме измъчват. Да бях малко по-бърз и… А какво ще стане, ако вече не излезе от гората? … В този сезон може да се увлече в гонитба и да премине в друг участък. Няма ли трудът ми да отиде напразно?

Трудно може да се отговори на такъв въпрос. Ясно е, че загубих първия рунд, а дали ще има втори — засега не се знае. Но всичко не може да се предвиди, а ловът изисква спокойствие и главно здрави нерви…

А може би още тази вечер ще излезе на паша, гонитбата изисква сила. И това е възможно, но всяка минута светлината намалява, а в тъмнината, докато не изгрее луната, трудно ще го улуча.

Ще излезе, няма да излезе, е, глупости. Сега ще го срещна на куково лято, ще има да чакам и да броя звездите. Такъв опитен мъжкар не застава пред дулото на пушката всеки ден. Отново ме хващат дяволите. Пак се укорявам, че така дълго му се любувах през далекогледа и се сещам, че същото можех да направя и през пушковия далекоглед. Пак стигам до заключението, че съм некадърник, по-лош ловец и от начинаещ любител, излязъл за първи път на лов в дивата гора.

Започнах бавно да събирам нещата си и от време на време поглеждах към гората. Неочаквано двете животни изскочиха от храстите. Виждам ги с просто око и не мога да повярвам на очите си. Бързо слагам шапката в чатала, върху нея пушката и следя сръндака, но вече през пушковия далекоглед. Само за миг да се спре и е мой!… Сърната обаче все още бяга. Вече не така бързо, често обръща глава към своя другар, но, общо взето, поддържа едно темпо. Сръндакът я следва по петите, двете животни дишат тежко, сърната е поотворила уста и хълбоците й се надигат често, често. Не бяга от страх пред мъжкаря, не си играе на кокетна. Просто тичането е необходимо, за да си загрее тялото и раздвижи кръвта. За сигурно оплождане е необходимо целият организъм да бъде загрят и по-топъл, отколкото този на мъжкаря. Само в такъв случай всичко ще бъде наред, а дългото бягане е съществен елемент от сватбения обряд.

Следя двете тела с далекогледа на пушката, Моля се да спрат само за миг, изгарям от нетърпение. Тялото ми е плувнало в пот, а животните все тичат. Изведнъж сърната свива към храстите и аз едва не се изкуших да стрелям в движение по едрото тяло на сръндака.

Изтривам потта от челото си. Уморен съм, сякаш цял ден съм орал и копал. Убеден съм, че за днес всичко свърши. Бързо се смрачава. Някъде под дърветата с метален глас накъсано кряска фазан, но скоро стихва и тръгва да търси безопасно леговище за кратката лятна нощ.

Краят на гората вече тъне в дрезгавина. Контурите на полето се сливат с храстите. Високо над дивата круша летят диви патици. След малко ще кацнат за нощувка в близкия язовир. Ловът за днес, изглежда, завърши. Любопитната сойка, дето ме предизвести за излизането на сръндака, отдавна е скрила глава под крилото си и спи в гъстите клони на някой дъб. Повява тих вечерен ветрец. Той охлажда потното ми лице и едва-едва поклаща листата на крушата.

Вече е осем часът. Ще сляза, но утре отново ще дойда тук, Може би пак ще имам късмет и главно няма да го пропусна, както днес. Оглеждам се. за да не забравя нещо. Далекогледът виси на врата ми, чантата е закачена вдясно, свалям я, след това вдигам пушката, нахлупвам шапката на главата си и вече искам да отвия далекогледа от цевта. Без да искам, поглеждам за последен път към долчинката. Някакво тяло се жълтее, разпознавам сърната. Ами ако излезе за трети път и сръндакът?… Бързо слагам шапката в чатала, полагам внимателно пушката отгоре и чакам напрегнато.

Сръндакът, сякаш това и чакал, се подава след сърната, двете животни бавно крачат едно след друго към ечемичената нива. Сърната върви напред, на моменти се спира, вдига глава и слухти. Но няма нищо обезпокоително и двете животни вървят спокойно. Половият нагон е задоволен, продължаването на рода е осигурено. Сръндакът върви уморен, а сърната е вдигнала високо глава, върти уши на всички страни като радари — чувствува се задължена, отговорна за себе си, за сръндака и за тези, които ще дойдат на бял свят едва през пролетта.

Ето че се спира и дълго души въздуха. Зад нея и сръндакът, като опира муцуната си върху нейния широк гръб. Сърната, сякаш нещо доловила, пъргаво подскача, сръндакът се готви да я последва. В този момент, почти без да искам, натискам спусъка. В подвечерната тишина гърмежът се разнася из широкото поле и ехото бавно затихва. Гледам и не мога да повярвам на очите си. След изстрела сръндакът изведнъж се смали и изчезна във високата трева.

Целият треперя от ловна възбуда…

Отварям магазина на пушката, празната гилза излетя и звънна на земята, ударила се в камък. Зареждам бързо и няколко мига напрегнато чакам да не би животното да се надигне и побегне. Не мога да повярвам, че такъв едър мъжкар ще падне съвсем от първия изстрел…

Сърната също се е спряла в средата на нивата, извърнала е глава и чака. Тя гледа учудено към мястото, дето стоеше нейният другар, и не може да разбере защо така изведнъж той полегна. После бавно се обръща и колебливо се връща назад. Спира се над тялото му и движи глава нагоре-надолу, зове другаря си да я последва. Но той не се вдига, а сърната навежда глава към раната му, близва топлата кръв, без да разбира защо така изведнъж изтича животът от тялото на силния мъжкар.

Във вечерната дрезгавина все още виждам тялото на голямата сърна. Сега е свела главата си към главата на моя сръндак, облизва муцуната му, иска да му вдъхне частица от своя живот. Стои и облизва муцуната на другаря си дълго, без да внимава за себе си. След това дига глава и застива в печална безпомощна поза. Не иска да се отдели от него, а той лежи и не чувствува нищо, не може да я последва…

Не си спомням как слязох от дивата круша, но когато бях вече на земята, отнякъде долетя кукумявка и кацна над моето чакало. Погледнах нагоре срещу светлеещия небосвод и я видях добре, а тя също ме гледаше с жълтите си немигащи очи. Погледът й като че ли питаше: „Не ти ли е жал, не ти ли е съвестно?“… Но след малко разбра, че няма да отговоря на мълчаливите й въпроси, наежи се и започна гласно да ме укорява.

Уй-у-йй! … Разнесе се гласът й над цялото поле. После още веднъж по-силно, сякаш за да предупреди сърната за приближаващата се опасност. У-йй-уйй-уйй! … Махнах с ръка към малката кукумявка, какво разбираше тя от законите на природата? Тръгнах към лобното място на моя сръндак. Сърната, чула предупреждението на кукумявката, бе изчезнала, сякаш никога не бе стояла над тялото на угасналото животно. Забързах, от топлината и преживяванията бях изчерпал силите си, страхувах се да не би всичко това само да ми се е сторило.

Още няколко крачки и спирам над изстиналото тяло на моя осмак. Паднал на земята, той не изглежда толкова едър и силен. Козината му е жълтеникава, все още лятна и цялото тяло се откроява върху тъмния фон на тревата. Лежи, забил единия рог в земята. Не дава признак на живот, като че ли никога не е бил жив, силен и буен.

Опипвам със задоволство рогата му. Повдигам главата му и я оглеждам. Действително прекрасен трофей. Дълго се въртя около тялото на моя осмак. Над мен прелита безшумно кукумявката, каца на най-близкия дъб и започва пак да ме укорява.

— У-йй-уйй-у-йй! — Носи се гласът над стихналото поле, а аз стоя над тялото на моя трофей, свалил съм шапката си и отдавам последна почит на падналото животно. Кукумявката ме наблюдава стихнала. Може би разбра, че по този начин успокоявам своята съвест. А дали изпитвам жал в момента, не зная. Чувствувам само, че съм отнел нещо на гората, нещо живо и красиво, и тя може би затова започва така заканително да шуми. Кой знае, може би това е само вятърът, който ще довее облаци, и над полето ще рукне дългоочакваната влага. Но из високата трева вече няма да се носи в луд бяг едрият красавец и затова кукумявката отново подема своите укори, с още по-печален глас…

У-йй-у-йй-у-йй… носи се над полето, а аз вървя, превит под тежестта на едрото животно…

Трофеят вече е мой, но не изпитвам особена радост. А да кажа, че изпитвам жал или ми е съвестно, нямам право…