Милан Райски
Вълча кръв (19)

Трофеят на моя най-голям елен

Моят най-голям трофей от елен, който виси сред такива нищо и никакви трофеи на благородни елени в хола, представлява извънредно интересна история…

На изложбата през миналата година моят трофей бе оценен със златен медал. Посетителите едва отделяха очите си от рогата му. Пък то има и за какво: основните колони още от розетките са дебели като мъжка ръка в лакътя. И резбар не би могъл да изреже по-правилно розетките по тях. А рогата са съразмерни. От двете страни на основата се отклоняват под един и същ ъгъл по осем симетрични израстъка, еднакво дълги и дебели, сякаш в един калъп са отливани. А самите корони — господи, каква красота! … Оцениха ги с двеста трийсет и две точки. Никой в нашата област няма такъв трофей!…

Полилеят, който виси в хола, също е направен от по-стари рога на шестнайсетака. Всяка година, щом долитаха бекасите, аз тръгвах по познатите места и дълго търсех. Не винаги успявах да намеря и двете колони, но за толкова години събрах достатъчно материал за един богато украсен полилей. Често се срещахме с елена, докато беше жив. Разбира се, аз търсех тези срещи. А за първи път го видях с още неразвити, но насадени високо над ушите рога, които даваха надежда за правилно развитие. Тогава работех в терена. Наредих на горските надзиратели да издигнат петнайсетметрово чакало. За да бъде скрито, пък и стабилно, майсторите го прилепиха за як, клонест бряст. Стана толкова удобно, че човек можеше вътре да се наспи, приятно полюшван от вятъра. През есента, когато яворовите листа пожълтяха и полетяха към земята като хартиени ластовици, елените започнаха да реват.

Не беше бог знае какъв концерт, те ревяха не много силно и кратко време, колкото да се каже, че са отбили задълженията си. Какво им се бе случило тази година, не можех да си обясня. Докато се сбиеха, нещо ги подплашваше и бързо се пръскаха. Помислих си, че в участъка се е заселила мечка-стръвница. Започнах да търся следи от пиршествата й, но никъде не можах да открия нищо.

Често се изкачвах в новото ловно чакало. От него виждах нашироко и далеко по поляните и с клоновете на планината. Но навсякъде бе еднакво пусто и тихо. Не помагаше и надуването на стария голям рог — нито един елен не се обаждаше. А осите бръмчаха около чакалото, сякаш се готвеха за роене.

Разкъсани, парцаливи облаци плуваха по небето от изток на запад, като че ли ги притегляше невидим магнит. В сечището под чакалото гниеха стари пънове. Около тях пълзяха ниски малинови храсти, а над тях се извисяваха в прави редици седем-осемгодишните смърчове. И те като хората — едни по-едри, други по-слаби и нисички.

Една вечер вятърът затихна рано. Залязващото слънце озари с червеникав ореол короните на дърветата. Долу под чакалото попарените от сланата пожълтели листа на малините дори не потреперваха. По клончетата тук-там се червенееха плодове, но те нямаха нито приятен цвят, нито вкуса на летните малини. А през кратките дни слънцето свети, но нещо не грее — загубило е силата си.

Тази вечер, след като слънцето залезе и на хоризонта остана само кървавочервеният отблясък на залеза, в края на сечището се показа кошута. Колко време е стояла в края на гората не зная, но и сега тя беше неспокойна. Спря се на едно място и започна да върти големите си уши във всички посоки. По едно време ги насочи към пътечката, водеща към подножието на чакалото. Вдигнах бинокъла и видях до кошутата младо еленче. Малко зад тях се подаде двегодишен елен. Младото еленче отхапваше тук-там плодовете на малините и трите животни бавно тръгнаха през сечището. Интересно как стъпваха, а под копитата им не изпращя нито клонче, не зашумя нито едно сухо листо. Пресякоха цялото сечище и се загубиха някъде под чакалото. Скоро от същото място излязоха още две кошути. След тях от долчинката с високо вдигната глава излезе едър строен осмак. Чух шум и под клоните на стария бряст, но, зает с наблюдение на елена, аз не му обърнах внимание.

Още не бях срещал този хубавец в участъка. Сигурно е преминал хребета откъм южната част на планината. Може би беше на пет или шест години. Тялото му беше едро и стройно, но рогата не струваха нищо. Две немного дебели основни колони с малки израстъци, без коронки, развити под формата на вила за сено. Такъв екземпляр без особени усилия ще повали и дванайсетак със силни рога и мощни корони. Стадото се пръсна в сечището и започна да пасе. Само осмакът вдигаше тревожно глава и душеше въздуха.

Нещо го правеше подозрителен и той постоянно беше в движение. Обикаляше стадото си и въртеше глава към гъстата борова гора. В този миг се чу рев на елен. Осмакът се спря, вдигна глава и отговори на рева със злобен гърлен глас. След това се ослуша, но никой не му отговори. Убеден в своята сила, той изрева предизвикателно още два-три пъти и тръгна да обикаля стадото си. Нямаше какво повече да чакам, този елен явно не биваше да остава сред стадото.

Премерих се в шията му и като се спря за момент, натиснах спусъка. Гърмежът проехтя над сечището и, преди ехото да се завърне, еленът подви предните си крака и падна сред малиновите храсти. Старата кошута рязко скочи към гората. С дълги красиви скокове тя се понесе над смърчовете и отведе стадото натам, откъдето се чу гласът на другия елен. След малко над сечището настъпи прежната тишина и спокойствие. Само осите невъзмутимо продължаваха своя монотонен концерт. Да, зимата ще бъде студена, помислих си аз, допушвайки нетърпеливо своята цигара. Някъде в края на гората се разкряка радостно орешарка. Сигурно е намерила здрави лешници, все още не опадали на земята.

От този ден измина цяла година. Но сега елените започнаха да реват още през втората седмица на септември. И ревяха така, както писателите ги описват в книгите си. Гърлените им гласове се чуваха по всички поляни. А аз седях и тръпнех във високото чакало, прилепено към ствола на стария бряст. Дървото не прие съжителството. Откакто вдигнахме чакалото, то вече не разцъфна. Може би ще издържи така още няколко години, докато някоя зимна буря го повали на земята заедно с чакалото.

Един късен следобед старата кошута отново се показа в сечището. След нея скачаше пак малко еленче, а по-назад вървеше силна яловица. Няколко крачки по-назад бавно пристъпваха още три кошути и последен гордо стъпваше едър дванайсетак. Стадото спря в средата на сечището и след малко от долчинката се показа млад и силен шестак. Огледах го добре — рогата му посадени високо, развити правилно — има надежда да развие хубав трофей. Познах, че това е миналогодишното еленче, което не се отделяше от старата кошута. Втора година му растат рогата и вече са толкова дебели!

Дванайсетакът се спря в средата на сечището, вдигна глава и мощно изрева няколко пъти. Проточил глава напред, рогата му се опират в гърба, а дълбоко от гърдите му звучи призивен рев. Кошутите се вслушват в рева на своя водач и стоят настръхнали. Еленът чувствува своите сили, но иска да покаже и на останалите, че е най-силният в гората.

Стадото се приближава до пътечката към чакалото и се спира под изсъхналите клони на стария бряст. Старата кошута души неспокойно въздуха, както преди година, но сега до нея проверява околността и една по-млада, стройна неспокойна кошута.

Вдигнах пушката, премерих се в тялото на старата и стрелях. Нека по-младата поеме грижите за стадото. След изстрела всички се спуснаха след нея, доверяваха й се, а това беше добре…

Всяка пролет, щом долитаха горските бекаси, аз продължавах да търся отхвърлените рога. Следях с интерес развитието на моя осмак, а после вече коронуван десетак. Годините минаваха и моят елен растеше, ставаше по-силен, а рогата му все повече се разклоняваха и надебеляваха.

Всяка година чаках с нетърпение времето на еленовите Сватби и двубои. Оглеждах го със задоволство и потръпвах от ловна страст във високото чакало. Той вървеше винаги няколко крачки след стадото и вдигаше високо глава. Две години беше общопризнат и единствен водач, а след това по него тръгна млад строен осмак, но моят елен не го допускаше близо до кошутите. Не искаше да дели с никого властта си…

Само веднъж през тези дълги години се случи така, че моят елен едва не изгуби не само властта, но и живота си. Тогава вече се страхувах да се качвам във високото чакало. Старият бряст се бе наклонил на една страна, а стълбата от смърчови клони застрашително скърцаше. Стоях зад пътеката, прикрит зад гъстите храсти, и наблюдавах.

Очаквах пристигането на един уважаван гостенин ловец и исках да зная какво е състоянието на стадото. Беше началото на септември, звездите вече бледнееха, но в гората все още беше тъмно. Кръглата луна отдавна отплува на изток и се изгуби в безкрайния тъмносин океан на нощта.

На пътечката близо до мен кацна яребица, огледа се и бързо изчезна в храстите. Неочаквано нещо в лещака изпращя. Превърнах се целият в слух и зрение, затаих дъх и зачаках. Шумът се повтори, тъмнината бавно се разреждаше и може би в момента на угасването на зорницата от лещака мощно изрева елен. Вятърът духаше срещу мен и животното не можеше да ме усети. Освен това изглежда, че вървеше по дирята на разгонена кошута и ревеше силно, викаше я да се спре. Най-силният закон за запазване на рода му заповядваше и той търсеше кошутите една по една.

Вече се разсъмна напълно. Аз все още стоях на пътечката, чувах все по-близо рева на елена, но не го виждах. Настъпи необикновена тишина. В този момент еленът може би слухтеше като мен и оглеждаше сечището. Но ето че зашумяха сухите листа и мощният му рев огласи сечището. Виждам го на около трийсет крачки. Реве, изпънал шия, а аз наблюдавам рогата му. На левия рог има само три израстъка и насочен напред вълчи рог, а на десния — четири по-малки израстъка и опасно закривен дълъг рог. Неправилно развит десетак, опасен за съперниците си и за кошутите. „Този ще оставя да застреля моят гостенин“ — помислих си аз.

Но неочаквано от долчинката изрева още по-мощно друг елен. Потреперах. Силен е моят шестнайсетак, мощни са рогата му, увенчани със съразмерни корони. Но този белязан побойник няма да отстъпи без проливане на кръв. Не, тази среща няма да завърши само с двубой и бягство на единия елен. Моят няма да отстъпи, а този ще се бие жестоко, докато не падне или не повали съперника си сред локва кръв в средата на сечището. Десетакът има едро, тежко тяло. Шията му е къса и дебела като на младо биче. А рогата му са опасни, дебели и главно без корони. Аз обаче тази година нямам право да стрелям по елен. И без това се приказва, че получавам разрешение всяка година. Никой не се интересува от това, че ми се разрешава да убивам само излишните екземпляри в стадото и че трофеите им не са кой знае какви — тук-там някой застаряващ елен или пък побойник с вилообразни рога. Едва догодина ще поискам разрешение за застрелването на моя шестнайсетак с необикновените рога. А сега се страхувам за него. Не вярвам, че ще бъде победен, но все пак се боя да не падне и да не загуби властта си в стадото.

Опасният десетак пресече пътечката и се загуби между стройните смърчове. Откъм старата гора повя тих ветрец, върховете на младите дървета се наведоха вляво, след това се изправиха и пак сведоха корони като пред палката на невидим диригент. Разсъмва се. Околните поляни и склонове на планината са забулени под воала на тънък слой бяла мъгла. По небосвода бавно плуват разкъсани облаци.

Може би очакват само слънцето да изгрее и да се съединят ниско над гората…

Внимателно минах край стария бряст и се приближих към долния край на сечището. Стигнах до самотната скала, омотана от дългите клони на малините, там се скрих в клоните на млад смърч и зачаках. Но оттук нищо не се вижда, дори средата на сечището е скрита зад възвишението. Бавно се изкачих на скалата и веднага видях двата елена, изправени един срещу друг. Около тях три еленчета безгрижно подскачаха сред малиновите храсти. Млад елен с рога като дълги игли наблюдава с интерес двамата съперници, а те вече гърлено и злостно реват един срещу друг. Бавно, като опитни борци те минават в разузнаване, движат се в малък кръг и търсят слабото място на противника си. Ето че вече се спират, свеждат рога и едновременно реват.

Миг след това те се понасят един срещу друг и аз чувам трясъка на рога. Шестнайсетакът отхвърля десетака назад толкова силно, че еленът подвива крака и пада на колене, но не се предава. Бързо се надига, ръмжи като бясно куче, от ноздрите му изскачат кълбета бяла пара, обикаля моя шестнайсетак малко отстрани и напада светкавично. Благородният елен остава изненадан от подлия удар, но десетакът, сякаш е очаквал това, отново скача и удря отстрани. Моят елен не успя да отскочи, десетакът го прободе с кривия си рог и хълбокът му се оцвети от бликналата кръв, а от полуотворената му муцуна се чу болезнен стон. Следва яростна контраатака. С цялата тежест на тялото си шестнайсетакът опря рогата си в хълбока на противника, той отново пада встрани, но пак бързо се надига. Няколко мига двата елена се наблюдават с кръвясали очи…

Над сечището долетя отнякъде лешояд. Той размаха криле, направи два кръга над биещите се животни и спокойно заграчи. „Крок… крок“ — последва малка пауза и отново: „крок … крок“.

Мен още не ме е забелязал, а аз чувам дори шума от крилете му. Старата птица знае какво ще последва. Може би е на десет, може би на петнайсет и повече години и от опит умее да прецени къде ще има богата плячка.

Тук съперниците са възрастни, едри елени. Никой от тях няма да се предаде. В края на двубоя един от тях ще остане да лежи сред сечището. Тогава ще дойде ред на лешоядите. Техният пир ще продължи до появата на някоя мечка. Гарваните-лешояди не могат да знаят, че със своето грачене и упорито кръжене над падналия дивеч сами подсказват на мечката къде да дойде. А след нея в звездната нощ около трупа на елена ще се завърти някоя лисица и след седмица от едрото животно ще останат само костите и рогата. Положението става сериозно, иска ми се моят елен да победи. Страстно желая опасният десетак да се изплаши и да избяга, но постепенно разбирам, че трябва да се намеся.

Двата елена отново са вплели рога, но хитрият десетак ловко се освобождава от натиска на по-силния и отскача встрани, готов отново за нападение. Кошутите са се спрели наблизо и стоят като вкаменени. Те наблюдават равнодушно двубоя, сякаш нямат предпочитания. Може би знаят, че не могат да променят нищо в крайния резултат. Просто ще тръгнат след победителя, без да изпитват жал към падналия. Такъв е прастарият природен закон.

Все още не ми се иска да се бъркам в еленовия двубой, но вече съм убеден, че нямам друг изход. Червеното петно върху хълбока на моя елен застрашително се увеличава. От ноздрите му изскачат на по-къси интервали кълбета пара, а другият диша по-спокойно. Неправилно развитите му рога го поставят в изгодно положение, той умело използува недостатъка във външния си вид. Само не знае, че съдия на срещата съм аз и мога да го накажа за всички непочтени удари. Не, няма да те оставя да вярваш, че няма нищо по-силно от твоите изкривени рога, недъгът не бива да се превърне в предимство.

Десетакът отново търси възможност да нанесе удар в хълбока на моя елен. Той се стъписва и едва отскача пред удара. Предчувствувам какво ще последва — моят красавец, почтен в двубоя, постепенно губи сили…

Побойникът се готви да нанесе решителния си удар, но аз бързо се премервам и десетакът се вдига на задните си крака в последен красив скок. В следващия миг той пада с пречупен гръбнак сред малиновите храсти. Чувам как шумят сухите листа под тялото му, обзето от предсмъртна треска.

Кошутите с младите еленчета останаха да стоят няколко мига като заковани. Моят шестнайсетак, вътрешно вече подготвен да падне, но да не напусне двубоя, бавно се изправя. Краката му треперят, а левият му хълбок е целият в кръв. По всяка вероятност е разкъсан подкожният мускул. От тази рана няма да загине. Младата кошута с високи грациозни скокове повежда стадото към старата гора, а той продължава да стои над трупа на своя жесток съперник.

Догодина още веднъж ще остави здраво потомство и като почнат да капят яворовите листа, пак ще е признат водач на стадото. По всяка вероятност тогава ще излезе срещу него младият осмак и аз ще му направя път, но нека и тази година поживее — дар от човека, от ловеца.

След изстрела лешоядите отлетяха веднага. В сечището е тихо, сякаш по средата не лежи едрото тяло на убития. Аз слизам от скалата и се приближавам към изстиващото тяло на животното…

Тази есен стадото с моя шестнайсетак не се появи повече пред моето чакало в короната на стария бряст. Едва напролет, като излязох на лов за бекаси, намерих левия рог от моя шестнайсетак. Разбрах, че е преживял зимата, раната му е зараснала и сега ще развие още по-мощни рога. Горските бекаси прелитаха над мен и разговаряха помежду си. „Квор … квор … Квор-квор“. А аз стоях и си представях моя красавец през есента. Ако не успее да запази властта си над стадото, ще го застрелям. Трофеят му ще бъде мой и заслужен…

През пролетта и лятото на тази година големи неприятности ни създадоха дървоядите. Борбата с тях ни отне много време. По цели дни обикаляхме капаните с разпръснати прясно нарязани стърготини и аз нямах време да проследя своя елен…

Едва в началото на есента излязох само така към Драчите скали. Пътечките в гората вече бяха заметени, наближаваше времето на еленовите сватби, сърните неспокойно пробягваха из гъсталаците, а кошутите все още изчакваха. Оглеждам гората — яворовите листа едва започват да жълтеят. Може би след седмица или две елените ще започнат да реват…

Неочаквано под надвисналата скала се мярна нещо ръждиво-жълто. Приближавам се внимателно и поглеждам през бинокъла. Мигам и не мога да повярвам на очите си! На десетина крачки пред мен виждам два ри са. Тъпите им муцуни са захапали тялото на едър елен. Пред очите ми притъмнява. Бързо вдигам пушката, премервам се в по-едрия от тях и натискам спусъка… Но вместо изстрел чувам само глухо изщракване. Дявол да го вземе! В бързината съм забравил да махна предпазителя. Ругая на ум и бързо зареждам. Само че рисовете не чакат и с няколко скока изскачат между скалите, а пред мен остава само тялото на елена. Оглеждам мястото и разбирам какво се е случило. Двата хищника са гонили моя красавец чак до скалите. Тук вече не е могъл да прескочи пропастта и те са го обградили. А аз, глупакът, вървя из гората с незаредена пушка!

Така завърши живота си моят най-голям елен, чийто трофей получи златен медал на международното изложение. По изложбите ловците не могат да откъснат очите си от мощните му рога и никой не предполага, че те не са го спасили от хищниците. А аз си мълча, защото ме е срам. Не можах да отмъстя на жестоките зверове за живота на моя шестнайсетак, чиито рога са най-хубавото украшение в гостната ми…