Милан Райски
Вълча кръв (2)

Утрото, в което слънцето не изгря за бялата дропла

Огромният купол на небосвода е обвил земята в мека, бавно разсейваща се тъмнина. Звездите безпомощно примигват и една след друга загубват своя блясък. А ние седим между балите слама в голямата каруца и чакаме. Незабелязано настъпва утрото. Пред нас се е ширнал люцернов блок. Люцерната все още е ниска, едва е израсла до глезените, дроплите не могат да се скрият в нея. Седим в каруцата заради тези големи степни птици. Чакаме, а по лицата ни играе зле прикривано напрежение. В каруцата са впрегнати едри, спокойни коне, а ние сме скрити зад балите слама, споглеждаме се и няма какво да си кажем. Старите вицове и ловджийски истории са разказани, всички комплименти изречени. Сега остава да се съмне. Тогава каруцарят ще подкара бавно конете покрай люцерновия блок. Птиците не се страхуват от умните четириноги помощници на човека, свикнали са да ги виждат и знаят, че няма да им сторят зло. Освен това, увлечени в своите любовни игри, те не са толкова предпазливи. Но това не значи, че ловът е напълно сигурен — трябва да има и малко късмет!…

Над каруцата почти безшумно прелита някаква птица. Може би сова се връща от успешен лов. Ето че кацна в акациевата горичка и към нас долита тъжният и мелодичен глас. Двойка диви гълъби, изплашени от хищника, шумно пляскат с криле и излитат в тъмнината.

Кръгозорът на изток избледня, показа се розовото сияние на утрото, а над полето се издигна чучулига. След първата излезе втора. Летят високо, с песен посрещат раждането на новия ден. Нагоре във висините трелите им стават по-редки й слаби. Но щом се спуснат в стремглав полет надолу, мелодията на простата им песен се разнася над цялото поле. Летят мъжкарите и пеят на своите дружки, скрити нейде из корените на люцерната.

Към края на април времето в равнината е толкова хубаво! Във всяко живо същество се е събудила съзидателната сила на кръвта. Цялата земя празнично се преоблича, а птиците, омаяни от чудните промени, изразяват радостта си с прости песни.

Изкъпал се в утринната роса, фазан разперва опашката си и гордо се оглежда. Дивият паток, едва отворил очи, не отделя поглед от своята патица и грациозно извития й врат. Плахите сърни развеждат малките си и незабелязано се преобличат в керемиденочервени кожуси, за да бъдат в тон със свежата зеленина.

В близката акациева горичка свраките нервно летят една след друга и се карат с враните за местата на своите гнезда. Високо над тях в синия простор се издигат ястребите и някак тържествено свирят своето „кюу-кюу-кюу“. А самотниците рибари, без да обръщат внимание на останалия птичи свят, дълбаят гнезда в отвесните глинести брегове на реката. Не след дълго от тях ще изведат малките си. В крайбрежните храсти оживено спорят синици и нетърпеливо пърхат с криле.

Пролетна мъзга напира и в най-тънките клонки, измити вече от мръсно сивия зимен цвят. По върховете им се поклащат нежни зелени филизи, увенчани с набъбнали пъпки. Скоро от тях ще се подадат лъскави зелени листа и храстите ще се преоблекат, както Пепеляшка от приказките.

Есенните посеви са сякаш неподготвени за промяната, бавно загубват болнавия жълтозеленикав цвят и покриват полето с буйно растяща зеленина, а по този пъстър жив килим тържествено пристъпват дроплите.

Лъч след лъч изгрява и пропъжда сенките на тъмната нощ. Короните на акациите все по-ясно се открояват върху фона на светлеещия кръгозор. Току-що събудил се фазан с крясък излита от дърветата и се загубва в гънките на полето. Яребиците, разделени вече по двойки, чуруликат и се зоват.

С далекогледа оглеждам внимателно люцерновото поле. Мъжете в каруцата си приказват тихо. Един от тях, добре облечен, държи между коленете си ловна пушка последен модел. А конете нетърпеливо пръхтят и рият с копита във влажната земя.

Дрезгавината на утрото се стопява из гънките на полето. Сиянието от изток обагря люцерната в червено. В зрителното поле на далекогледа попада голяма бяла топка. Изглежда като огромно снежно кълбо, търкулнато от децата и изоставено в широкото зелено поле. Само че така изглежда само на пръв поглед. Бялото кълбо се движи — танцува. Може би е на километър и нещо от нас, може и на повече, но с далекогледа ясно различавам как мъжкият танцува около женската.

Сърцето ми бие в гърлото. Слава богу, открих го красавеца. Давам знак и каруцарят тихо подкарва конете. Каруцата с клатушкане навлиза в люцерната и бавно се приближава към голямата бяла топка. Сънливи зайци изскачат почти изпод копитата на конете и бягат презглава на всички страни. Дано не изплашат захласнатата любовна двойка. Не, зайците я забелязват и бягат встрани. А мъжкият, разперил опашка, свел криле до земята, танцува около женската. Увлечен в брачния танц, той не вижда, не чува и все повече се захласва в нея.

Приближаваме се, като се движим в кръг около двойката. Въпреки това мъжкият ни забелязва и бавно отстъпва към разораното поле. На междата се спира, но вече не е голяма снежна топка, а висока тънкокрака птица, готова всеки момент да се понесе на големите си криле. Не отлита, с едно око наблюдава своята възлюбена, а с другото следи нас. Ако това се случеше по друго време, отдавна и двете птици щяха да отлетят далече от опасността. Обаче пролетта, която събужда всичко за нов живот, понякога така опиянява, че миговете блаженство се заплащат с живота.

Конете отново бавно потеглят и кръгът бавно се стеснява. Напрегнато очакваме дали ще успеем да се приближим на един сигурен изстрел до двойката дропли. Каруцата едва се клатушка на прясно смазаните си колела. Минутите текат бавно, но разстоянието намалява…

Поставям ръка на рамото на каруцаря — той спира тихо конете. Давам мълчаливо знак. Мъжът в каруцата се изправя, поставя новата си пушка върху балата слама и няколко дълги мига се прицелва през окуляра на пушечния далекоглед. Наблюдавам с бинокъла, дроплите не са ни усетили. Мъжкия? отново е разперил опашка, влече крило по земята и танцува около женската, а тя се е сгушила и следи всяка негова стъпка. Опитен е едрият мъжкар, с едно око все поглежда към каруцата, но тя сега стои, а от коне птицата не се бои.

Снежнобялата топка танцува около женската, перата на опашката са разперени. Женската ситни и по този начин изразява своето одобрение. Изстрелът разкъсва тишината на утрото, в което слънцето не успя да изгрее за белоснежната дропла. Но какво е това? След първото полягане дроплата се вдига, разперва големите си криле и се понася над полето, Мъжкарят продължава да лежи, женската се оглежда и каца на около двеста крачки от него. Вярната дружка очаква другаря си.

Иска ми се да извикам: „Отлично, стрелецо!“ Но думите засядат в гърлото ми и мъжкият се надига, разперва криле и се понася във въздуха. Сякаш малко се е позабавил, оглушен от изстрела, и сега бърза да догони дружката си. Само че той не лети така сигурно, както преди малко. На около петстотин крачки голямата птица се спуска и каца върху разораното поле. Няколко мига стои на място, поглежда към женската и прави опит да излети. Но вече не успява. Ако можеше да излети, никога не би се върнал по тези места, но не може. С всяка минута силите му намаляват, кръвта му изтича.

И ние пак чакаме… Този път птицата напълно да отслабне, да потрепери в предсмъртен гърч и да падне. Едва тогава ще бъде наша. Сега е излишно да я плашим. Може да събере последни сили, да излети някъде далеч и да умре на спокойствие.

Приеми ловен поздрав, чужденецо!… Окото ти е точно; Имаш модерна пушка, стреляш с нея отлично. Можеш да се хвалиш пред познатите си. Да улучиш на триста и петдесет метра дропла в движение не е шега. Иска ми се да кажа още много неща на чужденеца, но нещо ме стяга за гърлото. Какво от това, че ще се хвали с трофея пред приятелите си? Никой няма да му повярва, че е улучил от такова разстояние. А птицата вече умира. Няма да се издигне над пъстрия килим, няма да остави поколение. Може би ще се намери някой нетактичен гостенин, за да каже, че слуша разкази от остарелия ловен буквар, но какво от това? Ти ще се гордееш, а птицата няма да я има. Хубавите й пера ще събират прах в твоята гостна стая и ти всяка година ще повтаряш своя разказ. Още веднъж приеми ловен поздрав, чужденецо!… Въпреки че сега не зная за какво толкова те поздравявам.

Седим тихо в каруцата, всеки потънал в мислите си. Аз продължавам своя монолог сам със себе си. А чужденецът е неспокоен и нетърпелив. Разбирам вълнението му. Уловът не е никога твой, докато не го хванеш с ръцете си. Но аз предпочитам да изчакам още няколко дълги минути. Едва след това давам знак и каруцата отново потегля из росната люцерна. Сега вече може да се приближим към едрата птица. Редкият степен екземпляр е паднал върху черната разорана земя. Европейският щраус, останал верен на някогашните степи, губи последните капки кръв върху земята, обитавана от неговите прадеди. В какво бе виновен, нима неговото любовно увлечение трябваше да струва толкова скъпо? Предпазил се от своите естествени врагове в дивата природа, той не можа да се предпази от човека.

Вече сме на двеста и петдесет метра до птицата, намаляваме ги на двеста. Отново давам знак на каруцаря. Той спира.

— Стреляй още веднъж, ловецо! — тихо прошепвам аз, а за себе си мисля: „Нека по-скоро свършим с този театър. Нека стреля, за да не гоним дроплата из цялата околия. Казват, че така е по-хуманно. Още веднъж точен изстрел по милост. Нали ние всички сме хуманни, кой би могъл да ни оспорва това?…“

След втория изстрел дроплата се обръща на другата страна, леко потреперва и стихва върху черната угар. Оглеждам птицата с бинокъла си. Вече дори не потръпва. Сега вече е наша.

Утрото напълно навлиза в правата си. Слънцето засмяно огрява цялото поле, а ние седим в просторна селска къща и пием френски коняк. Тихо разговаряме. Вдигаме тостове.

— Да живее ловът! — пием и отново напълваме чашите. Някой произнася: — Ловците, това са мъже на място!… Наздраве!…

А едрата петгодишна дропла лежи в студеното мазе. Вече не е упоена от любовна страст. Дори не чува, че ние пируваме.

— Наздраве!… Да живее ловът!…

Да живее, но на мен сърцето пак някак ми се свива. Да не би да е от този ароматен френски коняк?… Сигурно не е. Но защо ми е така тъжно? Защо изпитвам срам пред себе си? Защо не поглеждам чужденеца в очите?… Не, все пак това е от коняка. Не съм свикнал на такива изтънчени питиета.

— Да живее ловът!… Отлично стреляш, чужденецо. Твоят просторен хол ще бъде украсен с прекрасен трофей. Изкусният препаратор ще съживи птицата, ще изправи перата й, а в очите ще сложи мъниста. Тя винаги ще ти напомня за твоя успех! Чувствувам, че моето приветствие звучи глухо и служи само като повод за ново вдигане на чашите. Дръпвам се към прозореца и поглеждам към окъпаното в слънчеви лъчи поле. Слънцето се е издигнало само на две копрали над хоризонта, но на мен ми се струва, че залязва. Може би ми се иска да залезе за всички чужденци, тръгнали да отнемат живота на редките птици за собствено удоволствие. Но това няма да стане толкова скоро. Още много пъти каруцарят ще пие френски коняк, донесен като евтина отплата за скъпия дар, който не принадлежи нито на него, нито на нас, а на природата. Нея никой не може да опие със силен коняк.

Наистина настроението ми е лошо и не зная дали ще се подобри, след като изпратя чужденеца. Може би затова вече искам да е вечер. А утре, когато слънцето отново изгрее и дроплите спокойно излетят, аз вече няма да пия коняк…