Милан Райски
Вълча кръв (15)

По кървавата следа

Един зимен следобед крачех към дома си в сняг до колене. Алино подскачаше след мен в изровената пъртина и отваряше очите си все по-широко в спускащия се ранен предвечерен здрач. През зимата в гората бързо се стъмва. Алино е бастард, точно като своя брат Азор, когото оставих днес да пази къщата, и предчувствува, че след малко ще може да разчита най-много на влажните си ноздри и добрия си слух. Разликата между двете кучета е в това, че Алино е успял да издърпа повече мляко от гърдите на майка си — баварска следотърсачка, и е израсъл по-едър. Като наследство от баща си е развил силни крака и широки гърди — така типични за словашките копои със сурова натура…

Жена ми се ядосва:

— Защо са ни три кучета? С това, което изяждат, мога да отгледам още едно прасе!…

Само че аз не мога да се разделя с нито едно от тях. То почти винаги така се случва, ако ловецът не раздаде навреме малките кутрета.

Неочаквано Алино зад мен ядно изръмжа и се закова на мястото си. Побързах да се огледам — щом Алино така ръмжи, то не ще да е само заради някакъв заек. В гората става нещо нередно. От пръв поглед не успях да открия нищо, погледнах кучето, а то стои, гледа към младата гора, тихо ръмжи и поклаща заканително опашката си.

— Хайде, върви! — разреших му да се спусне в преследване и тръгнах бързо след него. Кучето за момент се спря, вдигна глава и подуши високия вятър. Така си и мислех, не се касае за дребно животно. Алино като че ли долови мислите ми, изскимтя и отново се спусна напред по уловената миризма.

Не бях направил стотина крачки и открих кучето си да души следите около разкъсана едра кошута. Животното е било младо и силно — няколко метра около тялото снегът е изпръскан с кръв и утъпкан от неравната борба с кръвожадния рис. Навеждам се над следите и виждам, че рисът не е бил сам. Два са нападнали едрото животно. Едните следи са по-едри, а другите — по-дребни. Заличих своите следи и бавно се отдалечих от трупа на кошутата.

— Утрото е по-мъдро от вечерта — казах си аз и побързах да се прибера у дома.

На другия ден още преди разсъмване вече стоях на варда при трупа на кошутата. Но напразно… Хищниците не дойдоха. Не се показаха нито на втория, нито на третия ден.

— Кой знае накъде ги е отвлякъл случаят! … — промърморих под носа си и едва на четвъртия ден изоставих трупа на кошутата.

Минах след няколко дни и не можех да повярвам на очите си. Рисовете отново бяха идвали, от тялото бе оглозган още един бут. Започнах редовно да вардя при тялото, но хищниците сякаш ме усещаха и повече не се завъртяха по тези места.

Бях убеден, че някъде горе в скалите женската по това време ще се окоти. През пролетта, за да хранят малките си, рисовете ще съсипят много дивеч, а ние има да ги гоним из цялата планина.

Сякаш за доказателство, не измина и седмица и при хранилките открихме трупа на сърна. Гърлото й бе прегризано нашироко. Около тялото нямаше много кръв, а отпечатъците бяха същите. Едните по-едри, като мъжка длан, а другите по-дребни, като юмрук на десетгодишно дете.

То не е кой знае каква беда, когато рисът поизбере от стадото слабите и немощни животни. Но това, което последва, не отговаряше на нито един параграф от строгия закон на дивата планина. Не минаваше ден, без да открием нова жертва на рисовете. Понякога се случваше да открием и две, а никой не можеше да каже колко бяха онези, които не успявахме да намерим. Изглежда, женската и мъжкият нападаха поотделно, а след това ходеха ту при тялото на едно убито животно, ту при тялото на друго. Когато броят на откритите жертви надмина десетицата, решихме да предприемем нещо. Слагането на капани не помагаше. А снегът продължаваше да вали. Рисовете ловуваха в три долини, но най-често следите им се намираха около скалите. Затова решихме там да ги търсим.

Хайката беше организирана добре. Две групи по осем мъже тръгнаха из двете долини, докато не се срещнаха горе на гребена със седемте стрелци. Всичко вървеше като по часовник. Три късовълнови предавателя помагаха за координацията на лова. Всичко бе пресметнато до най-малките детайли, успяхме да затворим рисовете в кръга, но накрая…

Изглежда, че хищниците разбраха тактиката ни, не побягнаха към стрелците, а обратно — към гоначите. Цялата акция пропадна, толкова труд отиде напразно. Рисовете излязоха от обкръжението и се загубиха между скалите.

Няколко дни по-късно в една от долините намерих разкъсан сръндак и следите на хищниците водеха пак към скалите. И тогава с мен бе Алино. Спуснахме се да ги проследим. Снегът бе мокър и дълбок. След едночасово преследване капнах от умора и се предадох. Отложих преследването за другия ден. Още повече че скоро щеше да се спусне нощта и тогава къде щяхме да ги търсим?…

Рано на другия ден нахраних хубаво своите бастарди и след един час вече бяхме на мястото, където прекъснах преследването. Не се върнахме при разкъсания сръндак. Вече знаех, че тези предпазливи хищници рядко се връщат при жертвата си.

Беше прекрасно зимно утро. Слънцето светеше, въздухът бе чист, свеж и силен. Гората лежеше стихнала под снежната пелена.

Само тук-там се обаждаше настръхнала от студа сойка. Синиците тихо се увещаваха в храсталака, а замръзналите клони на дърветата час по час изпращяваха като пушечни изстрели.

С трите кучета на един ремък бързо се изкачвах край новото сечище. Вървях, леко теглен от яките животни. Пушката си носех на рамо, в раницата имах парче сланина и самун хляб, а пред мен три подивели от ловна страст едри кучета. У дома в топлия обор бяха съвсем други. Никой не би предположил, че имат такава гореща кръв. Досега не са ухапали човек или животно. Децата си играят с тях, хранят ги, теглят ги за опашките, боричкат се с тях. А само като навлязат в дивата планина, изглежда, че в тях се събужда нещо останало от дедите им.

Когато кучето е само в планината, държи се близо до стопанина си. Но щом са повече, както сега три, това е вече глутница. А те също осъзнават своята сила и си вдъхват кураж.

Не си взех приспособленията за ходене из дълбок сняг и на места пропадам в снежните преспи до пояс. Държа ремъка с кучетата здраво, те ме изтеглят от преспите. Вървим по вчерашната следа, останала незавеяна след хищниците.

Дия върви първа, забола нос в дирята. Тя вече има опит. Веднъж успя да спре рис, само че той бе с ранен преден крак и на нея й беше лесно да обикаля около него.

Вече се приближавам с трите кучета към гребена на планината. Тук-там ми се налага да прескачам повалени от бурите дървета, които едва се виждат, засипани от дебелия сняг. Рисовете като че ли нарочно са минавали по най-трудния път. Ризата ми е мокра от пот. Тичам, доколкото може да се говори за тичане из такъв дълбок- сняг. С едната ръка стискам повода, а с другата надигам пушката, за да не се напълни със сняг.

Добре че сутринта не облякох кожух — сега щеше да стане нужда да се връщам за него кой знае от какво разстояние. Изключено е да издържа топло облечен такова тичане.

А по кучетата не забелязвам следи от умора. Те са по-леки, не пропадат в дълбокия сняг и бързо напредват по следата. Дия все още влече нос по дирята на едрия рис, а Алино и Азор вървят след нея, потръпващи от напрежение.

Вече наближаваме първите скали, но аз не очаквах кой знае какво. Следата е от вчера. През нощта рисовете може да са слезли в другата долина. Но щом като съм вече тук, нищо не ми струва да се поогледам хубаво. А на връщане няма да мина по същия път. Все някак ще намеря начин да се спусна с кучетата в Черната долина. Там край потока има горски път. По него сега извозват трупи. По утъпканото шосе лесно ще се приберем…

Изплашихме сойка. Тя се разкрещя над цялата планина, „Реч-реч-реч-реч!“ Предупреждава всичко живо в гората. При това се ядосва, че никой не обръща внимание на предупреждението и все около нас лети старата шпионка.

Високо над кресливата сойка плавно лети мишелов. Той не крещи, не се смущава, но не му харесват трите кучета и двуногото същество след тях. Неочаквано пред нас нещо изпращя. Ето звукът се повтори по-далече напред. Шумът беше ясен, не приличаше на скърцането на снега под краката на кучетата. Не можеше да бъде нищо друго освен рис! … Какво ще търси друго животно из непристъпните голи скали?…

Поводите на кучетата се опънаха като тетива. Първа освободих Дия — тя вече има опит в борбата с рисове. След нея се спусна като стрела Азор. Последен отвързах темпераментния Алино. Тичат трите кучета едно след друго, догонват се. Алино лае и поощрява другите две напред — дава им кураж, че не са сами.

Тичам и аз след тях. Не съм изминал двадесет метра и спирам пред един скален заслон. А-ха, ето къде била бърлогата на звяра. Тук е отпочивал след нощните набези из гората. Но сега бързо напред. Не може да избяга далече. Трите кучета са по петите му. Но след малко отново се спирам пред втора бърлога. Тя не е толкова удобна, но затова пък е по-голяма. Тук навярно е отпочивала женската. Леговището е под плоска скала, обърнато с отвора си на юг. Навътре не може да се натрупа сняг, а при слънчево време женската се е излежавала пред входа. Как тези нетърпеливи животни намират такива подходящи места?

Чувам как кучетата тежко дишат и тичат из дълбокия сняг. Ето че лае и Дия. Съобщава къде е хищникът, на мен съобщава. Може би вече е зад гърба му. Трите кучета ще успеят да го спрат.

Ако рисовете си помагат и се защищават, трите кучета няма да бъдат опасни за тях. Но котката си остава котка — разчита само на себе си и като се спасява, не мисли за друг.

Като доказателство откривам, че дирята на хищниците се разделя. Женската е побягнала надолу, а трите кучета преследват само мъжкия. Следите им водят право нагоре към скалистия връх.

Мъжкият бяга пред кучетата с последни сили. Котешката душа не е така издръжлива на бягане. Най-много петстотин-шестстотин метра и ще спре. Кучетата ще го обградят и може би ще го принудят да се изкачи на някое дърво. Тогава вече е мой! Такава развръзка ще бъде най-лека и приятна. Но в гората не всичко става така, както желае ловецът.

До този момент пушката ми не е заредена. Страхувам се в цевта да не влезе сняг. Но вече няма за кога да чакам. Вдигам я и бързо зареждам, като не спирам да тичам. В този момент чувам отчаян лай и продължително ръмжене. Познавам гласовете на Дия и Алино. Азор не лае, напада само с ръмжене. Трудно им е на кучетата в този момент. Представям си какво става сега при скалите и бързам нагоре към скалите, колкото силите ми позволяват…

Големият жълторъждив рис се е спрял озъбен срещу трите кучета. Чувам го как фучи като раздразнен котарак. Дия се е изправила срещу него. Азор обикаля отстрани и се готви за скок, без да издава звук. Алино скача из дълбокия сняг и се старае да мине откъм опашката на звяра…

Неочаквано чувам болезнено скимтене. Усещам го, сякаш някой ме прободе в сърцето. Щом куче изскимти така отчаяно, зле е засегнато. Борбата на живот и смърт е започнала. Сега вече няма място за споразумение или компромис. Пристъпвам крачка след крачка. Между скалите вятърът е навял на места сняг до гърдите. Внимавам само за пушката и се мъча да подтичвам. Но не мога, дълбокият сняг ми пречи. А кучешкото скимтене отдавна замря. Това е лошо, много лошо! Предчувствувам, че се е случило нещо непоправимо…

След няколко крачки забелязвам върху утъпкания сняг тъмно петно. Дия! … Приближавам се до тялото. Дия е вече мъртва. Следите в снега показват, че борбата е била жестока. Снегът наоколо е опръскан с кръв, а гърлото на Дия е разкъсано. От артерията все още капе кръв и бавно попива в снега. Вярното куче никога вече няма да излае радостно…

Обхваща ме животинско желание за мъст. Този звяр унищожи толкова дивеч, а сега уби и кучето ми. Моята вярна, умна Дия!

Вече не чувствувам умора в краката си. Желанието да отмъстя ми придава някаква непозната сила и ловкост в движенията. Вече не пропадам толкова в преспите. Скачам от скала на скала, а краката ми сами намират най-подходящото място за стъпване. Забелязвам, че следата на риса е кървава. Значи Дия не се е дала толкова лесно!…

Мъжкият рис губи сили и се опитва да хитрува. Между скалите е направил голяма осморка. Все още скоковете му са дълги, но кръвта му тече по-силно.

Някъде близо пред мен се чува котешко съскане и кучешки лай. Отново са настигнали хищника. Само още малко да издържа! Не е нужно да нападат, достатъчно е да го държат в шах! … Но можеш ли да заповядаш на разгорещената кучешка кръв? Могат ли да бъдат синовете разумни, когато звярът разкъса гърлото на майка им? Хищникът е ранен, това им дава смелост. Техните крака са по-дълги, няма да пропадат много в снега, но само да се държат по-далече от острите котешки зъби!…

И отново се разнася страшно, късащо нервите скимтене. Сърцето ми се свива до болка. Кой ли е попаднал под лапите на риса?…

След петдесетина крачки намирам проснат в снега Алино. Кръв тече от шията му. Рисът го е захапал по същия начин, както и Дия. Каква сила има в тези котешки челюсти! Преглъщам болката и правя равносметка на силите. Не, не е радостна. Разбирам, че в лапите на едрия звяр ще загине и последното ми куче. Въпреки че е ранен, рисът е по-силен от едно куче…

„Не, не бива да допуснеш това! — крещи нещо в мен. — Не бива да оставиш тази дива котка да тържествува от победата над трите кучета! …“ И аз започвам да крещя:

— Азор, върни се, Азор! — стрелям във въздуха, зареждам втори път и пак стрелям. Ехото повтаря изстрелите и ги разнася из цялата планина, но кучето не се връща.

Но все пак вярвам, че е още живо. Щях да чуя, ако се захапят в смъртоносна хватка. Азор обаче е мълчалив. Дали ще го чуя да скимти, когато умира, захапан за гърлото? Изглежда, че е наследил от дедите си упоритост и злобно мълчание. Борбата е борба, излишно е да се хабят сили за вдигане на шум. Започвам да се ядосвам на себе си, че напразно изгубих време за излишна стрелба. Защо искам да унижа кучето. Нима ще бъде истинско куче, ако се предаде без борба? Кое куче няма да се опита да отмъсти, когато пред очите му са загинали майка и брат?… Кучето няма разум, но затова пък силно развит инстинкт за дълг и вярност! Дори да умира, пак няма да се върне назад. До последни сили ще хапе и драска врага си.

Отново тичам по кървавата следа на риса. Скоковете на хищника вече са по-къси. От голямата му лапа в снега остава все по-голямо петно кръв. Ето тук се е опитал да скочи от скала на скала, но е паднал и повлякъл тялото си в снега. От корема му също тече кръв. Оглеждам следите и на Азор. Не, той е здрав. А рисът кърви силно от предната дясна лапа и от гърдите над корема. Тук отново е паднал, но едрият звяр сега е най-опасен…

Както вървя, като че ли някой ме удари с чук по главата. На пет крачки пред мен до сивата обрасла с мъх скала лежи и третото куче.

— Азор, за бога, Азор!…

Кучето иска да се надигне. Кожата зад ушите му е разкъсана. Гледа ме с жален поглед и тихо скимти.

Изпадам в тиха ярост. Бързо тръгвам напред по кървавата следа, за да отмъстя на хищника. Вървя и губя представа за времето. Едва късно след обяд забелязвам, че небето се покрива със сиви облаци. Скоро започва да вали сняг. Оглеждам следата, кървавите отпечатъци са все по-големи, а скоковете се смаляват. Рисът вече пристъпва с дребни крачки като котка. Следата, която оставя след себе си, вече е като пъртина на едър глиган. В мен се разпалва животинска страст. Вече виждам като в мираж как достигам ранения звяр и с последни сили вървя между скалите. Изкачвам се по следата на самия връх. Тук може да премине само рис, нищо друго. От другата страна има пропаст, отвесна стена. Дали ще се реши раненият звяр да скочи тези десет метра до скалистата площадка от другата страна? … Ако не се реши, ще трябва да се върне или в засада да ме изчака. Скочи ли, всичко е загубено. Докато обиколя върха и хвана следата му, ще се спусне нощта, а до сутринта снегът ще покрие дирята…

Не, не е скочил!… Вече го виждам, но и той ме вижда! Грамадният ръждивожълт звяр с черни петна по тялото не е по-далеч от тридесет метра. Муцуната му е окървавена и грозно озъбена. Кое ли от кучетата го е захапало за тъпия нос?…

— Вече се страхуваш, нали? … А да скочиш не смееш, ранен си. Трите кучета все пак ще ти струват живота.

Вдигам пушката, но, докато се премеря, рисът пропълзява зад скалата. Тръгвам предпазливо в обход. Пазя се да не пропадна в някоя дупка и държа пушката винаги готова за стрелба. Знам, че втори път няма да мога да заредя. Трябва да стрелям точно или въобще да не натискам спусъка. Раненият рис би могъл с един-два скока да се хвърли върху мен.

Тясната пъртина, опръскана с кръвта на хищника, ни приближава един към друг. Няма път за бягане, нито за разминаване. Поглеждам за миг встрани. Целият свят изглежда като потопен в бяла мъгла. Над мъглата е Скалистия връх и аз с риса. До върха стигнахме двама, но оттук ще се върне само един…

Зад ствола на прекършен от бурите бор ми се мярва опашката на звяра. Нея не е успял да скрие. Вече забелязвам и малка част от десния бут. Рисът се е притиснал зад обла скала. По-нататък няма къде да се скрие. Делят ни само петнайсетина крачки.

За него това са само два или три скока, а за мен — възможност за един единствен изстрел. Не го ли улуча смъртоносно, този опитен хищник няма да ме остави да се премеря втори път. А сега рисът не мърда, изчаква какво ще направя аз. Приближавам се бавно, защото позицията ми не е удобна за стрелба. Хващам се за корените на нисичък смърч и внимателно се подавам от другата страна. Сега вече виждам по-голямата част от тялото на хищника. Бавно промушвам пушката между корените, като я придържам само с едната ръка, с другата се държа здраво за провисналата скала и лицето ми опира до ронливата пръст в корените на хилавия смърч. Надигам се и виждам цялото тяло на звяра. Рисът се е приготвил за скок. Диша тежко, по-тежко от мен, а от гърлото му излиза котешко злобно съскане. Очите му са кръвясали. Муцуната му е разцепена, но това не му пречи да показва всичките си зъби. Не бива да чакам — и той ме вижда, всеки момент може да скочи. Бързо се премервам…

Гърмът се разнесе над планината и преди да се върне ехото от другите върхове, рисът престана да потръпва в предсмъртен гърч. Въздъхвам облекчено. Едва сега чувствувам колко много съм уморен от целодневното преследване. С последни сили се приближавам до убития звяр. Той вече не проявява никакви признаци за живот. Забелязвам как между шията и главата изтича тънка струйка яркочервена кръв и почти без сили се отпускам върху трупа на хищника.

Не зная колко време съм лежал върху простреляното животно. Събуди ме лек шум от нечии животински леки стъпки. Инстинктивно грабнах пушката си, обърнах се в посока на шума и видях как мъчително бавно, с муцуна ниско в снега, към мен пълзи куче.

— Азор! — някаква топла вълна заля тялото ми. Само, без сили, вярното куче се влачеше на помощ в борбата със силния звяр. Пропълзявам към него. Азор пада в снега, лежи, едва диша, а в очите му свети топлият пламък на кучешката преданост…

Изваждам от чантата си плоско шише със силна малинова ракия. Първо обливам раната на главата му. Кучето скимти от болка, но не повдига глава. После сам надигам шишето и пия. Ракията бавно се разлива по тялото ми. Силна е и бързо загрява.

— Азор! — кучето ме чува, върти опашка, но не може да повдигне главата си.

— Азор, виж, хищникът е убит!.. Хайде, стани да си ходим у дома — кучето се надига, но главата му тежи, виждам го как се мъчи да изпълни заповедта ми.

Мятам пушката на рамо, повдигам кучето на ръце и тръгвам бавно по обратния път. По небето вече светват първите звезди. Гората е тиха и спокойна. Животните ще си отдъхнат. Страшният хищник е мъртъв. Бързам през Черната долина към пътя, по който се извозват трупи. Нося вярното куче на ръце, тъй както майките носят своите пеленачета.

— Азор, Азор! — разговарям мило с него, а то само скимти от радост и се притиска към тялото ми. Раната зад ушите му е голяма, но не е толкова страшна, както ми изглеждаше в първия момент. ще трябва да се зашие от лекар. След това Азор ще се оправи за няколко седмици. Какво приказвам, само след няколко дни ще тича след мен. Раната ще зарасне бързо, като на куче…