Милан Райски
Вълча кръв (18)

След смъртта на стария бракониер

Двамата мъже спряха до оградата и оставиха лопатите до зацапаната с глина кирка. Постояха няколко мига в колебание, след това чернокосият посочи грубо скованата маса под цъфналата череша и двамата седнаха, като продължаваха да мълчат.

Едри скорци прелитаха от дърво на дърво в градината и свирукаха призивно. Врабчетата, накацали по оградата, оживено спореха. Само пчелите, без да им обръщат внимание, кацаха от цвят на цвят и вършеха тихо своята работа.

Слънцето вече се бе издигнало над Голяма пещ и лъчите му образуваха ореол над върха. Утрото беше свежо, наоколо ухаеше на цвят — настъпваше хубав слънчев ден. Друг път по това време двамата мъже обикновено закусваха, но днес бяха нещо развълнувани.

И кучето Рексо забеляза странното настроение на мъжете. Не че бе особено надарено и умно. То си беше обикновен дребен мелез с къси крака и дълги косми като на сетер. Щом мъжете седнаха на дървените пейки, заковани близо до масата, кучето се завъртя в краката на стопанина си. Той обаче не му обърна никакво внимание. Рексо се обиди, подви опашка и се излегна на припек близо до зида на къщата. Сложило глава на предните си лапи, то поглеждаше ту към вратата на кухнята, ту към двамата мълчаливи ловци. Гледката не беше кой знае колко интересна, а от кухнята все още никой не се показваше и кучето задряма. Двамата мъже, седнали един срещу друг, продължаваха да мълчат, всеки дълбоко замислен за нещо свое…

Най-после вратата на кухнята се отвори. Рексо трепна и се събуди. Той опули големите си очи към дъщерята на стопанина. Девойката беше облякла лека лятна рокля на цветчета, а върху нея бе вързала бяла престилка с нежни дантели по края. Двамата мъже я забелязаха, но не вдигнаха глави. Ева се приближи, поздрави гостенина и каза:

— Добре че си дойдохте вече, татко. Мама тази нощ не можа да спи от тревоги по вас…

Бащата не я остави да се доизкаже, прекъсна я и строго й нареди:

— Я застани тук и слушай, Ева!

Девойката застана близо до масата и се вгледа в лицето на баща си. Паяжината от дребни бръчици около сините му очи особено ясно личеше на дневната светлина. Но едрото лице на бащата с ореол от посивели къдрави коси й харесваше, откакто тя се помнеше. През ранната пролет то вече беше придобило бакърен цвят. Бащата продължи:

— Поздрави гостенина, както трябва, какво е това глезено „Добро утро!“, сякаш заедно сте пасли козите?…

Девойката се изчерви, но с усмивка се поклони и каза:

— Добре сте дошли у нас!…

Мъжът я погледна в очите. „Наистина Ева е хубаво момиче! — помисли си той. — В талията тънка като фиданка, косата й е гъста, с цвят на зрял лен и вчесана по градски. Очите й са чисти и дълбоки като две светлосиви кладенчета, а облите гърди потрепват при всяко движение.“

Високият чернокос мъж потръпна вътрешно, усмихна се още по-любезно на девойката и си спомни за горското кладенче, при което прекараха нощта с бащата на Ева…

— Какво уловихте? — запита девойката и огледа закачените пушки на бялата череша.

— Я донеси бутилка ракия! — нареди й строго бащата, без да отговори на въпроса й.

— От коя? … — запита Ева, завъртя се и като тръгна към стълбището, се чудеше на отговора на баща си. Оттам погледна въпросително към гостенина, сякаш от него очакваше обяснение за лошото настроение на баща си, но нищо не разбра и влезе в кухнята. След малко отново се показа и извика:

— Чичо, синът ви Любо също е тук. Да го изпратя ли при вас?…

Никой не й отговори. Девойката още повече се зачуди на странното държане на двамата мъже и влезе обратно в кухнята, където седеше Любо, синът на ловеца с тънки мустачки и бъдещ… но по-добре да не избързваме. Любовта между Ева и Любо не беше тайна за родителите, пък и за цялото село. Наесен двамата смятаха да се оженят. Работят във фабриката, ръководството им е обещало квартира, какво могат да искат и да решават сега тези старци? … Девойката погледна през прозореца. Чернокосият мъж я видя и запита:

— Какво каза, кой е дошъл толкова рано?…

— Любо, синът ви, дойде малко преди вас!…

— А защо?…

— А аз откъде да знам? — усмихна се весело девойката и погледна дяволито бъдещия си свекър. Любо я дръпна към себе си и нещо и прошепна. Младите постояха дълго сами в стаята. Любо бе обхванал момичето през кръста и го притискаше към себе си, за да му даде да разбере защо е дошъл толкова рано. Ева нежно разтвори ръцете му и се измъкна. Цялата червена и потръпваща, тя взе шишето с две чаши, прибави за всеки случай още една и заслиза отново по стълбището.

Като стигна до масата, тя постави със сериозно лице между двамата мъже половинка ракия и пред всеки по една празна чаша, а третата дръпна малко встрани. Докато подреждаше на верандата, излезе младежът. И неопитен наблюдател би открил прилика между възрастния ловец с черни мустачки и високия чернокос млад мъж на верандата.

— Добро утро! — подвикна престорено свободно младежът и се облегна на перилата.

Ловците само го погледнаха, но нито единият, нито другият не отговори на поздрава му. Домакинът напълни чашите до половината, опря лакти на масата и погледна госта си в очите. Двамата мъже се чукнаха, домакинът надигна своята чаша и я изпи до дъно, постави я на масата и погледна как гостът му пие на малки глътки. Като я изпи, домакинът запита:

— Е, как ти се струва?…

— Бива си я! — отговори гостът.

— Дядото я пече — въздъхна домакинът.

— Къде?…

— А защо се интересуваш къде? … Пий и не питай, нали знаеш, че е забранено!… — повиши тон стопанинът на къщата и отново напълни чашите. Но не пиха веднага. Подпрели лакти на грубо скованата маса от нерендосани дъски, те се гледаха и мислеха за случилото се… Не обърнаха внимание на Ева, която им донесе прясно изпечени бухти, пълни с извара и посипани с мак…

— Е — подхвана отново стопанинът, — щом ти харесва, да пийнем пак!…

— Да пийнем, щом казваш. И без това тя се е забъркала една!… — двамата мъже отново надигнаха големите чаши, но не пиха до дъно. Поставиха чашите на масата и запалиха по цигара. Всеки пушеше от своя пакет. Така се чувствуваха по-самостоятелни.

На младежа, който стоеше на верандата, пестеливият диалог между двамата ловци се стори много странен, но не се реши втори път да се намеси в работите им. Махна с ръка и влезе в кухнята, без дори да помисли, че затруднението на двамата мъже беше свързано с неговото отношение към дъщерята на стопанина.

Лястовиците разсичаха въздуха с крилата си и подновяваха под стряхата на обора миналогодишните гнезда. Една от тях прелетя ниско, пред носа на кучето. Рексо се стресна, скочи и излая няколко пъти. Но дори врабчетата по оградата не обърнаха внимание на сънливеца. Спокойно продължиха подетия от сутринта спор за местата си по дългата ограда. Едно от тях, вероятно за да се покаже пред другите, подхвръкна и кацна на масата. Мъжете не го прогониха, дребният врабец любопитно ги огледа. Но вниманието му привличаха най-много бухтите. Бавно се приближи към подноса и вече бе готов да клъвне, но домакинът го прогони с ръка…

Все така загледани в миналото, двамата мъже седяха един срещу друг, пийваха от ракията и пушеха своите лютиви цигари. Този път наруши мълчанието високият гостенин.

— Та казваш, Янко, че старият дядо много се мъчил, преди да умре…

— Измъчи се, Самко — въздъхна домакинът, — много трудно умря!…

— Хм! — произнесе гостенинът и пийна от ракията, а стопанинът на къщата продължи.

— Имаше голяма мъка в сърцето си. Страхуваше се да довери тайната си на друг, а още повече се боеше да я отнесе в гроба.

— Бог да му прости! — рече чернокосият висок мъж, когото домакинът наричаше приятелски Самко.

— Вземи си, опитай, Ева ги е пекла — побутна той подноса с бухтите към госта и сам си взе една.

От дъното на двора се приближи старец, когото домашните наричаха „младия дядо“. Но отсега могат да го наричат само „дядо“, защото неговият баща — старият дядо, вчера го погребаха.

— Добро утро, дядо! — поздрави пръв високият чернокос гостенин.

— Да помага Бог все така да е добро! — напевно отговори Старецът и запита. — Е, уловихте ли нещо!…

Двамата мъже се спогледаха някак гузно и почти едновременно, въздъхнаха. Самко предложи на дядото цигара, а след това поднесе кутията и на приятеля си, но той си взе от своите. Старецът разбра, че между двамата не всичко е наред, постоя, погледа ги с проницателните си очи и запита:

— Ама вие да не сте онемели, а?

Синът му го погледна и предложи:

— Пийни с нас по една, татко!…

— Пийнете си сами! — троснато отсече старецът и тръгна към обора, като мърмореше нещо под носа си.

Двамата мъже дочуха как ругае яловицата.

Кучето изскимтя в краката на стопанина си, като усети миризмата на пресните бухти. Но той беше на по-друго мнение и му се закани:

— Марш оттук!… Остава да почнем с бухти да те храним!

Кучето подви опашка и се върна смирено до стената на обора. Слънцето вече препичаше. Под разцъфналата череша беше прохладно, но заради ракията и топлия ден двамата ловци съблякоха палтата си. Прехвърлиха ги небрежно през пейките, останаха по ризи и домакинът отново наля. В шишето имаше само един пръст от ракията.

— Хайде наздраве, Самко!…

— Да сме живи и здрави, Янко! — отговори гостенинът и двамата мъже изпиха чашите си до дъно.

Домакинът изцеди шишето в чашата на своя гост и подвикна на Ева да донесе още една бутилка. Девойката взе празното шише и забеляза, че двамата мъже са все така странно мълчаливи. Тя си помисли: „Седят като ударени от гръм. Като че ли и те не са били като нас, голяма работа, седнали да решават световен въпрос!…“ Слезе в мазето, напълни бутилката и като я постави отново на масата, не се сдържа.

— Вас какво, да не би мечка да ви е прогонила от планината?…

— Я марш в кухнята!… С такъв тон ли ще разговаряш с възрастните? — скара се бащата.

Девойката обаче остана на мястото си. Бавно развърза престилката, изчерви се и тихо добави:

— Извинявай, татко, но мисля, че е време да си поговорите за нашата сватба!…

Двамата мъже я погледнаха, учудени от смелостта й. Девойката още повече се изчерви и побягна по стълбите към верандата. Мъжете я проследиха с поглед, докато не се скри в кухнята, спогледаха се и отново запалиха цигара.

— Да пийнем още по една, Самко! — предложи домакинът.

— Да пийнем — миролюбиво кимна с глава гостенинът и се усмихна.

Те отново изпразниха чашите си и домакинът пак ги напълни догоре. Силната ракия вече оказваше своето въздействие.

— Само така, Самко. Знаех си аз, че на теб мога да се доверя. Ти си ми истински приятел! … Хайде наздраве!

Чернокосият надигна чашата си и като отпиваше на малки глътки, наблюдаваше учуден как домакинът опразва своята чаша наведнъж…

В атмосферата около самотната къща все още се чувствуваше нещо от вчерашното погребение. Вече пийнал, Самко не можеше точно да определи какво.

Ако беше жив или беше видял по някакъв начин траурното шествие, старият дядо сам би се разплакал. Попът говори дълго и прочувствено, както никога досега. А народът! Толкова много хора не бяха се събирали на погребение в селото. Само близките роднини — синове, дъщери, снахи, внуци, правнуци и други близки — бяха над четирийсет. И цялото село бе излязло да изпрати своя най-възрастен съселянин. Само свои набори нямаше на погребението си старият дядо. Всички го бяха изпреварили. Като го понесоха от къщата до черквата, при ковчега се изредиха всички роднини. Самотната къща е отдалечена на два километра от селото. Янковото семейство нямаше никакви съседи. А от черквата изпратиха стареца с музика.

Над гроба му попът още веднъж говори дълго за чистия и плодоносен живот на скромния божи човек. Накрая все пак, както е редно, помоли от името на мъртвия за прошка всички, на които приживе е сторил с умисъл или по неволя някакво зло. Но такива нямаше…

А това, дето старецът упорито се противопоставяше на годежа между Ева и Любо, не беше никакъв грях. Роднините го възприемаха като желание на стареца да се наложи. При това никой от участниците в погребението не мислеше по този въпрос. Днешната младеж рядко пита родителите си за кого да се жени и омъжва…

На връщане от гробищата двамата мъже, дето сега така се бяха умълчали един срещу друг, седнаха във файтона заедно. Янко въобще не пи, двамата съселяни тихо си говореха . Смъртта на деветдесет и деветгодишния старец не бе ги опечалила. На тази възраст тя е толкова естествена, че предизвиква по-скоро завист, отколкото жал. Само че някак дълго се мъчи старецът. Сякаш се страхуваше от живота „на оня свят“ или от „божия съд“!

Пътуваха заедно двамата съселяни и може би нищо нямаше да се случи, но Самко запита между другото:

— Янко, кажи ми, защо така упорито се противопоставяше старецът на годежа между младите?

Стопанинът на къщата помисли, помисли, въздъхна тежко и започна отдалече:

— Нали чу вече, че старият дълго се мъчи, преди да умре?

— Много се говореше из селото за това.

— А никой ли не ти каза какво го е измъчвало?

— Не, не ми е казал.

— Слушай тогава, Самко — въздъхна внукът на вече погребания дядо. — Два дни преди да умре, старият ме извика в стаята си.

— Е, и какво? — прекъсна го Самко.

— Извика ме старецът и се изповяда като пред поп.

Тук Янко отново въздъхна, направи дълга пауза, а Самко не издържа:

— Че какво толкова е имало да се изповядва?…

— Сериозни неща, Самко. Много сериозни неща, заради които се противопоставяше на годежа.

— Какви са тези неща? — запита заинтригуван Самко.

— Утре е неделя, какво си решил да правиш? — запита го Янко.

— Аз ли? … Нищо не съм решил.

— Ела тогава преди разсъмване тук…

— Защо? — учудено запита Самко.

— Вземи си и пушката — продължи все така загадъчно Янко и гледаше някъде напред над главите на конете.

— Нея пък за какво?…

— Не питай сега. Утре сутринта всичко ще разбереш — отговори тихо Янко и повече не се върна към този въпрос.

Сутринта Самко пристигна по тъмно с мотоциклета си пред самотната къща. Преди да успее да почука, Янко излезе от кухнята с пушка в ръка. Взе приготвените от вечерта лопати и кирка, вдигна ги на рамо и тръгна мълчаливо напред. Самко тръгна след него и забеляза иронично:

— Е, заради една лисича бърлога не беше необходимо да говориш толкова тайнствено.

— Вземи! — подаде му Янко кирката, вместо да губи време в дълги обяснения. С двете лопати през лявото рамо и пушка, преметната през дясното, Янко вървеше мълчаливо напред. Самко също се умълча и продължи да го следва.

Обиколиха край оградата на самотната къща, пресякоха пътя и през ливадата, в която някога пасяха селските овце, стигнаха до младата дъбова гора. На малка полянка сред гората Янко се спря, обърна се към приятеля си, запали цигара и се усети, че не предложи на Самко. Бързо бръкна в джоба, извади повторно кутията и му поднесе. Припалиха и няколко мига пушиха спокойно.

Неочаквано Янко проговори:

— Самко, трябва да ми дадеш честната си дума!…

— За какво да ти давам дума?… Какво си направил?

— Не, криво ме разбра, дай ми дума, че никому няма да кажеш…

— Янко, престани с тези детински тайни и ми разкажи подробно какво се е случило — прекъсна го Самко, а сам си мислеше:

„Застрелял е нещо едро Янко, нали родът му е бракониерски, и сега иска да го приберем, а костите да заровим дълбоко в земята. Друго не може да бъде. Но защо бяха тези тайни и защо не ми каза да взема раница?… А той също не носи чувал за месото!…“

— Е, даваш ли дума, че ще мълчиш до гроб? — запита Янко.

— Давам!

— Дай си ръката!

Двамата мъже си стиснаха десници като стари конспиратори, а Янко, вместо да обясни нещо, отново нарами лопатите и тръгна напред. След малко двамата излязоха от младата дъбова гора, прекосиха малко картофено поле и бавно навлязоха в храсталаците, около Мокри дол. Сега в дола течеше поточе, което през летните месеци пресъхваше. Малко хора от селото знаеха за малкото изворче, закътано в гъстите храсти. Нататък водеше приятеля си Янко и сръчно се провираше между храстите.

Разсъмваше се. На хоризонта още не се забелязваха слънчевите лъчи, но всичко живо в гората беше на крак за среща на новия ден. От разни страни кукаха кукувици. Ранобуден кълвач се смееше на бавните гъсеници и на усилията им да му избягат. Свраки, разтревожени от присъствието на двамата мъже, прелитаха от храст на храст и вдигаха тревога. В корените на дърветата веселите дроздове пееха, без да обръщат внимание на кресливите свраки, а над тях небето постепенно синееше.

Янко се спря чак при изворчето и свали лопатите от рамото си.

— Вече стигнахме — тихо проговори той, а на отсрещната полянка нещо се раздвижи. Три изплашени сърни надигнаха глави и продължиха спокойно да пасат…

— Е, какво ще правим сега тук?… — запита нетърпеливо Самко. Янко отново извади цигарите и двамата запушиха.

— Ох, как да ти обясня, Самко?

— Е, не сме деца, казвай по-скоро какво си направил, че току-виж, станало обяд, докато се решиш!

— Касае се за нашите деца.

— Заради тях ли трябва да ходим нощем из планината?…

— Да, за децата ни става дума, Самко! — повтори Янко и хвърли угарката във водата.

— Кажи какво се е случило и не бъркай тука децата! — ядоса се вече Самко.

— Знаеш ли, Самко, какво се е случило с твоя дядо?…

Самко погледна в очите приятеля си и недоумяваше защо Янко изведнъж заговори за дядо му.

— Какво ти е направил дядо ми, Янко, откъде-накъде го споменаваш ни в клин, ни в ръкав? — запита Самко и още преди да чуе отговора, си спомни за загадъчното изчезване на дядо си. За него много рядко си спомня и баща му. Хората от селото разказват чудни истории, каквито обикновено се пишат само по книгите, но защо Янко му говори сега за стареца?…

— Какво общо има моят дядо с нашите деца?

— Моят дядо, когото вчера погребахме, преди два дни ми се изповяда.

— Това вече го чух, но ти ми отговори на въпроса!…

— Моят дядо, тоест твоят и моят дядо, когато нашите бащи били още деца … — Янко се обърка в многословие, но Самко вече не го прекъсваше. В душата му се породи някаква потискаща тревога и неразбираемо безпокойство. Понякога такова безпокойство обхваща човека при среща с неразбираемото. Но пред Самко като на избеляла филмова лента започна да преминава това, което хората говореха за неговия дядо. Много неща му ставаха ясни. Дори това, че неговата баба до края на живота си остана сама и не успя да разбере защо така изведнъж я е напуснал нейният мъж. Останала сама с две невръстни деца, тя цял живот очакваше да се завърне нейният съпруг, бащата на децата. Всеки нов ден тя се надяваше, че той ще се обади с писмо или вест. Дъщеря й порасна и замина за Америка, остана й само синът и бедната жена все вярваше, че нейният мъж ще се завърне…

Всичко това се случило много отдавна през един зимен ден, няколко месеца след Първата световна война. Дядото на Самко бил горски надзирател на служба при граф Палфи. А в ония тежки времена и неговата служба не била лека. Бракониери шарели из графските гори и съсипвали дивеча. Всяка неделя се чували тъпите изстрели на късите им пушки и дразнели ушите на негово сиятелство господин графа.

Един зимен ден граф Палфи извикал горския надзирател в замъка си и му казал приблизително следното:

— Или ще заловиш бракониерите, или ще те уволня!…

Следващата неделя Самковият дядо не отишъл на черква. Изпратил само жена си с децата, а той още от тъмно се запилял из планината. Оттогава никой не го беше видял, нито чул. Самият факт, че изчезнал без вест, сякаш пропаднал вдън земя, предизвикал много приказки.

Някои говорели, че горският е избягал от глада и немотията в Америка. Други пуснали слух, че си имал любовница и че двамата заедно избягали по широкия свят. Само полицията не повярвала на такива приказки. На другия ден арестували всички бракониери, дори и онези, за които само се говорело, че понякога бракониерствуват. Дълго и строго ги разпитвали. Между арестуваните бил и дядото на Янко, когото изпратиха вчера на оня свят с такова тържествено погребение.

Дните се занизали бързо, като зърна от разкъсана броеница. Минали гладните години и някак се позабравило за Самковия дядо. Останала само мъглявата история за неговото бягство от немотията в богатата Америка…

Едва сега Янко говореше така сериозно за него. Наистина ли е научил нещо повече от своя дядо?…

Под безоблачното небе се раждаше слънчевото утро, окъпано от свежа роса. Глоговите и шипковите храсти, всичко наоколо ухаеше на цвят и пролетна силна мъзга. Високо в небосвода летеше ястреб и яростно се заканваше на всичко живо по земята с прегракнал писклив глас. А Янко допуши петата цигара, смачка фаса във влажната земя и решително стана. После започна да отмерва десет крачки от изворчето надолу. — Тук би трябвало да е! — тихо каза той. Двамата мъже започнаха да копаят. Най-напред очистиха една площадка, пет крачки широка и още толкова дълга. След това изкопаха корените на храстите и когато бяха стигнали на около един метър дълбочина, удариха на нещо твърдо.

Най-напред изкопаха глава на сръндак, а след това — и останалите кости на животното.

Изтръпнали и онемели, двамата мъже трескаво съблякоха палтата си и продължиха да копаят. Лопатата, с която копаеше Самко, удари на желязо и изскърца. Янко му помогна, окопа мястото около желязото и скоро те извадиха ръждясала старовремска ловна пушка — лефошка. Цялата прогнила, тя едва не се разпадна в ръцете им. Под нея изровиха скелета на човек. Уморените мъже почувствуваха, че студена пот облива гърбовете им и дълго не смееха да се погледнат.

— Самко, ето това е твоят дядо. Нека бог му даде вечно спокойствие в рая небесен! — прекръсти се Янко и с шапката си изтри потта от лицето.

Над отворения гроб внукът научи подробностите, които едва пред смъртта си дядото на Янко беше изповядал.

Нещастието станало същата неделя, в която дядото на Самко — горският на граф Палфи — не отишъл на черква. Дали не е било божие наказание? … Не, най-обикновена бракониерска история.

Дядото на Самко напълнил пушката си с едри сачми и отишъл в гората, за да залови някой бракониер. На жена си казал, че трябва да хване поне един, за да не го уволни графът от служба. Оставил я разтревожена да замеси хляба и след това да отиде с децата на черква. От вратата поръчал да сготви неделен обяд, че най-късно до един часа ще се върне… По същото време още един мъж от селото излязъл в планината. Той също много бързал и никак не се интересувал от попските проповеди. Този човек бил дядото на Янко.

След полунощ опитният бракониер извадил от хралупата на старата върба модерна военна пушка. Бил я купил само преди няколко месеца от пътуващи войници за трийсет крони. Сръчно я размотал от маслените парцали, изчистил я и я заредил с пет патрона. След това хванал тесните пътеки из графската гора, по които ходел всяка неделя.

Тихо се приближил на варда край Мокри дол. Познавал добре планината и знаел, че по това време сърните ходят там на завет от студения вятър. Долу в по-ниските места, из непроходимите храсти се навъртали глигани, а по южния склон често минавало стадо кошути с един едър елен.

Дядото на Янко пийнал водица от чистото изворче, отдалечил се на около петдесетина метра и зачакал. Не минало много време и между глоговите храсти забелязал движещо се червеникаво петно. Бракониерът нямал време да избира. Вдигнал пушката Янковият дядо, премерил се точно и стрелял. Дълбокият дол погълнал ехото от оглушителния изстрел. Бракониерът бързо заредил отново пушката си и притичал към мястото, където преди малко видял дивеча. Намерил едър сръндак, прострелян точно зад предната плешка.

Янковият дядо сложил пушката до животното, извадил остър нож и започнал да го изкормя. В този момент вляво от него нещо прошумяло в храстите. Той погледнал натам и срещнал погледа на горския. Дядото на Самко направил привично движение за сваляне на пушката от рамо. Бракониерът грабнал бързо своята и имал късмет, че пушката на горския се заплела в глоговите храсти. Чул се втори оглушителен изстрел и сякаш коса подкосила краката на горския надзирател. Пушката му увиснала в храстите, а той се търколил близо до тялото на сръндака.

Дядото на Янко стоял дълго намръщен и нещастен над двете простреляни тела. Съзнавал какво е извършил. Но нещастията не ходят по гората, а по хората. А трябвало да се живее. Мъртвия вече никой не можел да свести, сега трябвало да мисли за себе си. Като всеки бракониер, и дядото на Янко не разполагал с много време.

Без много да му мисли, той оставил двата трупа на мястото, бързо се върнал при старата върба, скрил своята пушка и още преди разсъмване седнал с шише ракия в ръка пред селската кръчма.

Когато кръчмарската прислужница подгонила гъските към потока, видяла го на дървената пейка да се клатушка с бутилка в ръка. Била убедена, че е преседял цялата нощ пред затворената кръчма. А дядото на Янко, за да приспи съвестта си, бързо допил ракията от шишето и паднал пиян на земята пред пейката. Проснат на земята, с бутилка в ръка го видели подранилите за неделна молитва съселяни. Когато се връщали от черква, пияният мъж още лежал на същото място…

От всички задържани за подозрение в убийство след изчезването на горския надзирател най-сигурно алиби имал дядото на Янко. Прислужничката твърдяла, че той цяла нощ лежал и хъркал на пейката пред кръчмата. Жената на горския потвърдила, че го е видяла да лежи мъртвопиян на земята, когато отивала на черква. Същото потвърдили и други съселяни. Алибито било толкова стабилно, че едва не предизвикало съмнения. Но тялото на горския надзирател не се намерило и цялата история постепенно заглъхнала…

А днес след толкова години, внуците седят под цъфналата череша, врабците нахално подскачат около бухтите на масата, където стои вече трета опразнена бутилка. Двамата мъже дъвчат топли бухти, мислят за своите дядовци, а в замаяните им от алкохола глави спомените се преплитат с настоящето.

От ранно утро те не могат да решат дали пролятата кръв не е пречка за живота на младите…

Ева отново се приближава и с присъствието си смущава мислите на двамата мъже. Девойката, без да подозира нещо, с лукава усмивка оглежда бъдещия си свекър и пияния си баща. Тя взема празната бутилка и след малко се връща с пълна. Поставя я пред тях и окуражена от мълчанието им, сяда на масата. След малко опира лакти на масата и с усмивка ги оглежда.

„Колко са смешни и двамата!… Пияни са като казаци, а се стремят да запазят достойнство, държат се сериозно. Може би в момента си мислят, че светът се крепи на техните рамене. Или пък, че само от тях зависи дали утре слънцето да изгрее!…“ Мисли си девойката още много подобни неща и едва се сдържа да не се разсмее на глас.

Любо идва при нея и също сяда на масата. В този момент неговият баща удря с юмрук по масата, та чашките чак отскачат от дебелите дъски.

— Какво има?… — пита го бащата на Ева.

— Нищо, жаден съм!

— Хайде тогава, наздраве!…

— Какво?…

— Казвам наздраве!…

— Да сме живи и здрави сто години! — вдига чашата си Любовият баща.

— Тейко… — започна Ева, поглеждайки с кокетство към бащата на Любо.

— Какво каза?… — прекъсна я той, а девойката се изчервява и обяснява по-нататък.

— Мама ви кани да останете у нас на обяд.

Бъдещият свекър оглежда девойката и мислите му витаят кой знае къде. Девойката се осмелява да добави:

— И без това в такова състояние с мотора далеч няма да стигнете…

— Я се махайте и двамата от масата!

Ева и Любо се споглеждат. Но бащите са категорични. Младите се надигат обидени и след малко влизат в кухнята.

В този момент бащата на Любо отново удря с юмрук по масата. Този път чашата му отскача и се разлива. Бащата на Ева, все едно че нищо не се е случило, напълва отново чашата на приятеля си, след това поглежда сериозно и пита:

— Е, какво ще правим?…

— Как какво? … Не разбираш ли, че ние с теб сме стари магарета, дето мислехме да забъркаме младите в тази отминала история!

— Хайде тогава, за тяхно здраве! — вдигна чашата си бащата на Ева и я изпи до дъно. Самко малко закъсня, искаше да каже още нещо важно, но успя само да вдигне тост.

— Дявол да го вземе, нека поне те бъдат щастливи!

Докато пиеше още, на верандата се показа Ева.

— Тейко, и аз много ви моля, останете у нас за обяд!

— Какво? Не, не, по-добре друг път. Сега извикай Любо да ме закара в къщи!…

Девойката тръсна рамене и влезе в стаята, но бъдещият й свекър силно извика след нея:

— Ева, ела тук!

Докато девойката слизаше по стъпалата, бащата на Любо се изправи несигурно на краката си и за всеки случай опря големите си ръце на масата. Ева се приближи към него.

— Подай ми пушката!

— Тейко, така не можете да пътувате — възрази девойката, но му подаде пушката.

— Изпрати Любо веднага при мен!

Девойката тръгна към стълбището, но силният глас на ловеца отново я спря:

— Почакай малко!…

След това пристъпи към нея, сложи ръка на рамото й, заклати се несигурно напред-назад и проговори с надебелял език:

— Я слушай, Ева!…

— Какво, тейко? .

— Искаш ли да станеш моя снаха?…

— А вие искате ли ме за снаха, тейко?…

Самко се замисли, после огледа девойката от главата до краката, спря погледа си в сините й очи и каза повече на себе си, отколкото на нея и баща й:

— Бог ми е свидетел, че не лъжа, но изборът на моя син ме радва.