Милан Райски
Вълча кръв (3)

Лисица и сръндак

Бях решил да застрелям този стар сръндак в началото на май. Не исках да го оставя да вземе участие в оплождането на сърните през този сезон. Беше време в тази част на гората да се засели някой млад и силен мъжкар, за да опресни кръвта на местното стадо. Този, стария, се готвех да го застрелям още през миналия сезон. Тогава имаше хубав трофей, израсъл високо над ушите с три двойни симетрични разклонения и малка вълча коронка. В основата, над широките назъбени розетки, рогата му бяха дебели и обсипани от вътрешната страна с перли. Нагоре бяха чисти, лъскави и остри, опасно остри за съперниците му. А тази година рогата му израснаха още по-остри, с малки разклонения, вилообразно извити напред. Ясно личи, че вече върви към края на своя жизнен път. От него вече нищо добро не може да се очаква. Трябва колкото мога по-рано да го отстраня от участъка. Защото, откакто той владее района, не мога да срещна нито един сръндак, готов да му се противопостави. По-младите сякаш знаят границата на участъка и избягват да я нарушават. А може би застарелият сръндак беше техен баща и младите го щадяха. Кой знае? Аз обаче трябваше да се намеся.

Гората, ако можеше така да се нарече пространството, обрасло с върби, тополи и гъсти храсталаци около реката и каналите, беше идеално скривалище за този самотник. През средата й минаваше главният отводнителен канал. Преди да го изкопаят, по тези места е имало непроходими блата и мочурища, но щом спаднало нивото на подземната вода, селяните обработили пресъхналите блата. Сега е останала само тази гора в най-ниските места на полето, а наоколо са се ширнали плодородни блокове с царевица, люцерна и пшеница.

Тъмната пролетна нощ още не искаше да отстъпи на утрото, когато се изкачих в набързо скованото чакало. Бях го сковал още в началото на пролетта в гъстите клони на старата бяла топола. За направата му използувах дъска и подръчни материали от околните храсти. Дъската служеше за седалка, а клоните — за стъпала на стълбата и за опора на гърба. В тъмнината едва намерих стълбата. През април всичко бе израсло и храстите така се бяха променили, че мястото ми се стори непознато.

Когато седнах в своето чакало, луната вече избледняваше. Звездите около нея една след друга угасваха. Накрая остана само Зорницата, самичка в светлеещия небосвод. Нощта е хладна, но големите зелени щурци нехаят и повтарят до омръзване своята проста песничка. Прилепите прехвърчат около тополата, използуват последните минути от нощта за лов…

От чакалото имам възможност да наблюдавам и двата бряга на канала. Отсреща потрепват с тънките си клони нисички върби. Като се вглеждам дълго в тях, храсталаците възприемат причудливи форми на допотопни животни. По малките полянки с висока сочна трева утринният ветрец поклаща цветните камбанки и от тях се ръсят капчици роса. Около мен се издигат тънки тополи. Листата им шепнат нещо тайно на вятъра и потрепват, като разпиляват прашец. Зад тях се простира полето с люцерната. В нея вече могат да се крият зайците и сърните.

Подухва свеж утрешен ветрец. Панталоните ми над коленете са мокри от росата, потръпвам от студ. Гумените ботуши, измити в тревата, лъщят като нови. Седя и чакам. Побиват ме студени тръпки. Трия коленете си, за да се стопля. Кой знае още колко време ще проседя на неудобната дъска? А може би пак всичко ще бъде напразно!…

Небето на изток вече розовее. Нощната тъмнина отстъпва към горичката. Чуват се гласовете на ранобудните птици. Ето над полето се издига чучулига. Колкото по-високо лети, толкова по-добре я забелязвам. Люцерната пред мен припламва, обагрена в червено от първите слънчеви лъчи. Полето се събужда, за да посрещне новия ден.

На върха на бялата топола, някъде високо над мен, каца кукувица. Не ме забелязва, люшка се на тънката клонка и кука непрестанно, сякаш за това й плащат. През малките паузи върти главата си на всички страни и като че ли тихо се присмива. Изведнъж ме забелязва, трепва с криле и отлита няколко тополи по-нататък. Не след дълго отново кука из съседните дървета и прелита ту на едната, ту на другата страна на канала.

Събуден от кукувицата, от люцерната се обажда фазан. Кряска с метален глас, без да се страхува, че ще скъса гласните си струни. Чувам го как се приближава към междата с редицата тополи, но не мога да го видя от високата трева. Ето че пак разтърсва криле, пляска с тях като същински петел и кряска накъсано, гърлено, та чак събужда сънливците от най-сладкия сън.

С бинокъла внимателно оглеждам храстите и върбалака. Спирам поглед на полянката, където съм виждал да излиза старият сръндак, оглеждам я цялата, но него още го няма. В средата на полянката забелязвам цвета на дива лилия. Допреди малко изсъхналият пън ми се привиждаше като глава на животно, но сега вече ясно личи гъбата, прилепнала към кората му. Острицата издига високо над тях своите класове и всичко е окъпано в роса, която блести като дребен наниз от бисери по стъблата на тревите.

Влажната земя диша и упоява всичко живо с топлия си дъх. От старата провиснала върба, прилична на раздърпана квачка, се чува гукането на диви гълъби. Отмалели от нежност, те сплитат мънички човки и притискат телата си, кацнали в гъстите клони. След малко пляскат нервно с криле и излитат срещу слънцето.

В тихата вода на канала нещо се раздвижи. Поглеждам надолу и забелязвам как дива патица извежда своите мънички, пухкави патенца. Броя ги наум — малките са седем на брой. Плуват в стегната редица. Майката се спира, малките се събират около нея. Тя забива човка в тинята и те неумело повтарят същото. След това отново се спускат надолу по едва забележимото течение. Майката води своите малки, учи ги сами да намират храната си, а аз, без да искам, си спомням за детските години, за буквара с пъстри цветя, птици и животни.

Споменът бързо отлита при ранобудните птици. Някак постепенно ме обзема онова напрегнато усещане, че дивечът е някъде наблизо и аз трябва малко повече да се съсредоточа, за да го открия. Оглеждам внимателно храстите. Седя тихо, дори не дишам. Чувствувам как кръвта пулсира в слепоочията ми, а гърлото пресъхва. Има нещо омайващо в това усещане. Може би то ме води с пушка из горите. Изведнъж забелязвам червеникаво петно в храстите. Сърцето ми се разтуптява, чувствувам как бие в гърлото ми. Вглеждам се с бинокъла и виждам ясно едра, наистина необикновено едра сърна. Пристъпва внимателно от крак на крак, спира се, оглежда като мен храстите и убедена, че няма никаква опасност, навлиза в люцерната. Започва бързо да къса върховете на тревата. Дъвче бързо и често вдига глава с уши като листа на лопух. Ослушва се, като майка тя се страхува за малкото си. Сигурно го е оставила някъде наблизо и затова е така неспокойна … Ето че чувам и гласа на малкото. Блее като козле, вика майка си, но тя трябва да се нахрани, за да има за него мляко. Сърната е все по-неспокойна, а старият шестак го няма. Може би отдавна е влязъл в люцерната и аз го чакам тук напразно.

Оглеждам бреговете на канала и храстите около него. Не, сръндакът го няма. В тихите води патицата води обратно своите патета към дневното скривалище. Закусили леко, малките весело пляскат с пухкавите си криле и все така неотлъчно следват майка си. Дивата патица не ме забелязва, не е свикнала да се пази от гъстите клони на дърветата. Хищниците обикновено се спускат от дълбокото лазурно синьо небе. А зверовете в храстите не са опасни, докато тя плува във водата с малките си.

Но ето че утринната тишина е нарушена от предупредителния крясък на сврака. Птицата прелита над канала и се загубва във върбовите храсти, а патицата бързо събира малките си и изчезва в тръстиката. От люцерната излита фазан. С металното си кряскане той подсказва, че опасността е някъде там, в гъстата люцерна. Оглеждам мястото, откъдето преди малко излетя фазанът, и откривам виновника за тази тревога. Сиворъждива проскубана лисица се промъква из високата люцерна. Насочила е ушите си напред, главата й е наведена до земята, а опашката — опъната назад като струна. Уловила е някаква следа и безшумно върви по нея. От земята не бих могъл да я забележа, но от чакалото я виждам като на длан. Обзема ме изкушението да я застрелям. Но с из стрела ще подплаша сръндака. Освен това и за лисицата има място в гората, докато не започне да нанася прекалено много вреди. Нали някои казват, че тя е нещо като медицинска сестра за животните. Само че на болните животни не помага, а ги доизтребва. Но по този начин е полезна за здравите, нещо като предварителна санитарна охрана, за да не се разширява болестта. По всяка вероятност в някоя дупка сега я очакват малките й. Иначе едва ли ще рискува да излезе на лов през деня.

Ето че се спира, цялата се напъва като стрела и души влажния въздух. Усеща, че плячката е наблизо, и бавно, крачка по крачка се приближава към мястото, откъдето излезе преди малко сърната. Вече едва я забелязвам как, легнала на земята, тя бавно пълзи из високата трева. Неочаквано за мен само няколко метра пред лисицата се изправя на високите си крака малко сърненце. „Ме-ее“ изписква малкото с тънкото си гласче и се оглежда да види някъде наблизо майка си.

Лисицата също се оглежда, след това прикляква и се готви да скочи.

Да върви по дяволите сръндакът. Изругавам тихо и вдигам пушката. Улавям лисицата на мушка и миг, преди да натисна спусъка, окулярът на далекогледа се изпълва от чуждо тяло с керемиденочервен цвят. Поглеждам учуден — сърненцето някъде е изчезнало, а на неговото място стои едър сръндак.

Та това е той, моят, търсеният от мен застаряващ мъжкар! Свалям пушката и вдигам бинокъла. Не, сега в конфликта нямам право да се забърквам. Тихо въздишам и покорно приемам ролята на свидетел и съдия.

Старата опитна лисица ядно ръмжи. Лакомата хищница може би вече смяташе, че е необходим само един точен скок, за да се сдобие с лесна плячка. А ето, че се срещна с бащата. Той също е възрастен, опитен в двубоите и не се страхува да застане срещу жестоката лисица. Озлобена, тя не иска да отстъпи без бой и показва зъбите си. Но сръндакът не чака да го захапе за гърлото, бързо навежда глава и напада първи. Лисицата се търкаля в тревата като парцалена топка. Отскача встрани, изправя се и скача, захапва мъжкаря в слабините. Той се изправя, извива глава и с цялата тежест на едрото си тяло скача върху лисицата. Кокалите й пращят под острите копита, тя се претъркулва няколко пъти и, зашеметена, бавно се надига. Но сръндакът е до нея с острите си рога. Няколко пъти я подбира и блъска в хълбоците, докато хищницата не подвива опашка и с последни сили не побягва към храстите. Сръндакът се изправя в средата на полянката, вдига високо глава и с едно око наблюдава лисицата. Тя облизва раните си в храсталака и злобно ръмжи, поглеждайки от време на време към едрото животно. Ще трябва да опита на друго място, хитрушата. Днес не й провървя, още от сутринта съдраха кожуха й, а какво ще се случи до вечерта, никой не знае.

Сръндакът продължава да стои в средата на полянката, сякаш се е сраснал със земята. От хълбока му тече кръв, но той не отделя поглед от лисицата и едва когато тя се изгубва из храсталака с подвита опашка, той свежда глава и започва да се разхожда, като от време на време откъсва по някой стрък сочна люцерна.

Дойдох да го застрелям, мръзнах почти цяла нощ, а сега някак не мога да вдигна пушката и да се прицеля малко по-напред от окървавения хълбок — там, дето бие сърцето му. Сам не мога да си обясня, но съвестта ми подсказва, че нямам право да сторя това. Такъв грижлив баща има право съвсем да остарее и да загине от естествена смърт. Може би през зимата, като не успее да запази стадото, сам ще стане жертва на хищниците, но сърните с малките си ще се спасят. Трофеят няма да краси стената в моята ловна стая, но въпреки това аз нямам право да го убия. В собствените си очи ще изглеждам по-жесток от лисицата…

А сръндакът вече минава под ниските върби и се загубва в полето по дирите на сърнето и майка му. Вдигам поглед и едва сега забелязвам, че от изток над хоризонта се е издигнало слънцето. Оранжевите му лъчи обагрят полето с червеникаво сияние. Оглеждам удобните места за ловуване и се прощавам с тях за този сезон. Заричам се тази година да не се връщам тук. Не бива да идвам… Не искам, обхванат от ловно опиянение, да забравя това, което видях преди малко, и да убия остаряващия сръндак…