Милан Райски
Вълча кръв (4)

Докато изпуша една цигара

На свечеряване небосводът се покри с малки бели облачета. А към полунощ месечината си проби път между тях и освети тъмната гора. Заобиколена от хиляди примигващи звезди, луната сякаш си играеше на криеница с тях — ту се показваше, ту се скриваше зад някой облак. Всред небосвода тя сякаш се поспря, за да огледа стихналата половина на земята. Над пшеничената нива се разля призрачна, сребристобяла светлина и извая причудливи образи от храстите по синорите. При такова пълнолуние може дори да се чете. Но затова човек не бива да бъде ловец, защото в такива нощи сън не го хваща.

Двамата мъже, стаили се в края на гората, бяха ловци и търпеливо чакаха своята плячка, като с надежда поглеждаха към кръглата луна и малките бели облачета. Някъде между дърветата жално изплака сова. Веселите, безгрижни щурци само за миг стихнаха, за да подновят с нова сила своя нощен концерт. В боровата гора рой светулки мъждукаха със своите миниатюрни фенерчета като изгубени пътници в тъмната нощ. А долу по тревата около високото чакало, наричано от посветените в занаята „ловен амвон“, блестят като диаманти капчици нощна роса. Лятната нощ е влажна и топла. В диплите на своето мастилено наметало е скрила толкова хубави и неочаквани изненади, че сърцето на младия ловец тупти чак в гърлото. Чудните звуци от старата гора се чуват някак по-особено и действуват върху въображението на ловеца.

Внезапно възрастният мъж, стаил се в отсрещния амвон, потръпна и се ослуша. Стори му се, че долови някакъв особен шум от вътрешността на гората. Изпъна се като струна и цял се превърна в слух и зрение. За да се поуспокои, той стисна здраво приклада на ловната пушка и я привдигна към рамото си. Но шумът заглъхна някъде в долчинката, а мъжът облекчено въздъхна. Тихата лятна нощ е някак празнично тържествена, а може би на възрастния ловец само така му се струва. Но ето, отново се чува някакъв шум, който прилича на пращене от счупени под краката съчки…

— Това са те, глиганите!… — мисли си мъжът и напряга очите си. Шумът се чува още по-близо, а щурците в нивата пак стихнаха. В тишината совата проплака някак предупредително откъм края на гората. Пред ловния амвон прелетя прилеп, увлечен от лова си. А в края на гората, пляскайки шумно с криле, излетя подплашен гълъб.

— Какво ли го изплаши? … — запита се ловецът и облиза засъхналите си устни. Под самата будка шумът стихна, затова пък се чу тихото грухтене на водача на стадото. — Дочакахме ги — безгласно мълвят устните на ловеца. — Ще съсипят пшеницата, но и ние ще им дадем да разберат!

А дивите свине са вече в нивата. Навлязоха предпазливо, ловецът не успя да ги забележи. Вижда как се движат из нивата, класовете звънят и издават присъствието им. При това не подухва никакъв ветрец, листата на дърветата дори не потрепват.

— Тук са вече, сега са само наши!… — доволно се усмихва възрастният ловец и леко потръпва от познатото ловно вълнение.

Той предпазливо освобождава предпазителя на затвора. Гледа напрегнато в сребристите потрепващи класове и търси да открие животните. Постепенно се унася в ловна възбуда и забравя целия свят. Всичките му инстинкти са насочени към пшеничената нива и дивите животни в нея. А те грухтят, ровят, съсипват човешкия труд, но не се виждат сред високите класове. Мъжът потръпва, но си налага търпение, все пак до сутринта животните ще излязат на междата между нивата и старата гора.

— Бавете се, бавете. Аз ще почакам! — облизва засъхналите си устни ловецът и преглъща. Не отиде напразно трудът му. Заедно със сина си той работи цял следобед. Слънцето клонеше към залез, когато привършиха строежа на ловните амвони. А сега търпение му е майката, все някой глиган ще излезе от нивата. Напосоки не бива да стрелят. Тогава и чакането, и трудът ще отидат напразно. Във високата пшеница не се виждат дори гърбовете на едрите животни, но много ясно се чува грухтенето им. Майките учат малките как да прегризват класовете от повалените стебла. Ще съсипят много зърно, но животните не са виновни. За тях това е само въпрос на съществуване…

Този път дойдоха късно — едва след полунощ. Може би нещо им се е струвало съмнително и дълго са слухтели в гората, преди да влязат в нивата. Но двамата ловци издържаха, не се издадоха, и ето ги сега глиганите пред дулата на пушките им. От люлеенето на пшеничните класове личи, че са много, все още не се виждат, но са плъзнали из цялата нива. Шават и там, от другата страна, пред пушката на сина му. — Дано той има щастието да стреля първи! — мисли си бащата. — За него това ще бъде голямо преживяване, нещо като награда. А ако улучи нещо едро, ще запомни този ден за цял живот. В стадото ще има най-малко десетина едри животни. Ще дебна и аз. Гръмне ли той, разбягат ли се глиганите, да поваля някой едър, въпреки че по-трудно се улучва бягащо животно…

Синът на ловеца седи в отсрещния ловен амвон и по всяка вероятност отправя подобни молби и желания към богинята на лова. За него утрешният ден е особено тържествен. Очаква го абсолвентско празненство. От утре, или по-точно от днес, синът на стария горски работник е доктор!… Изпълни се съкровената мечта на бащата. Утре заедно с жена си ще присъствуват на тържеството. Майката ще се просълзи, а той като истински мъж ще задържи влагата в очите си и ще се чувствува горд, като при първия си успешен лов, когато беше на двадесет години. Искаше му се и неговият син тази нощ да се сдобие с голям ловен трофей. Обаче само с искане това не става, трябва и малко късмет…

А дивите свине ровят и грухтят, плъзнали из цялата нива. Старият ловец започна да губи търпение. А какво ли прави синът му? … Очите вече го болят от взиране. Ръцете му са изпотени от стискане приклада на пушката. Животните сякаш нарочно грухтят силно, вършеят из нивата, но рядко из отъпканите места ще се мерне сянка, гръб или глава на глиган. Отново го обзема ловна треска. Цялото му тяло потръпва, а по гърба му се стича студена пот. За да се поуспокои, започва да се премерва в сенките. Това помага, треската преминава, но остава нетърпеливото желание да спре кръстчето на далекогледната мушка върху плешката на някой едър глиган.

Луната все така разлива сребристата си светлина. Цялата нива се белее като голямо петно сред тъмния фон на гората. През далекогледа се виждат разлюлените от животните класове.

— Ех, да не беше така високо и гъсто житото! … — въздиша бащата.

Но какво е това горе в браздата между нивата и храстите? За ловеца светът още повече се стесни — само в браздата и сянката, движеща се в нея.

— Това е глиган! — гадае ловецът, — Сам върви, едър е като мечка. Обикаля нивата, в която пасе стадото — пази го!…

Внезапно животното се спира, вдига глава, ослушва се и души въздуха. Нещо не му е харесало… Но след малко отново тръгва. Не направило и десетина стъпки, пак се заковава на място, дълго слухти и след като пресява в чувствителните си ноздри миризмите, носени от вятъра, колебливо тръгва по своя път. Старият ловец потръпва, отдавна е забравил за желанието синът му първи да стреля. Та кой човек ще пропусне такава възможност?…

— Хайде, ела по-близо!… Така, още малко!… Браво, браво, послушен си ми ти!… — бащата вдига пушката, премерва се, а сянката сякаш нещо предчувствува, спира се и слухти, — Точно това чаках да направиш! — усмихва се ловецът, стаява дъх и стреля.

Гърмежът разсича като с огромен нож спокойствието на нощта. Сянката се търкулва в междата и остава да лежи на място. Брадата и ръцете на ловеца затреперват. Задържал дълго въздуха в дробовете си, той въздъхва облекчено.

— Така се вършат тези работи!… Още не съм остарял и на лунна светлина стрелям точно, както някога — самодоволно се усмихва опитният ловец и преживява онова познато само на ловците удоволствие, което съпровожда затихващото дълбоко вълнение.

След своя точен изстрел той вече не обръща внимание на останалите животни, побягнали из нивата. Та той не е мародер! Очудва^[1] се само защо няма втори изстрел, защо не стреля синът му? … На този въпрос не можеше да си отговори, пък и не бързаше. Опиянен от своя успех, той не искаше сега да се замисля над неумението на своя син. Шумът от бягащите животни заглъхна към буковата кория. Отново се възцари спокойствието на лятната нощ. Настъпи такава тишина, че старият ловец долови ударите на нетърпеливото си сърце.

Беше сигурен в изстрела си, но въпреки това в дъното на душата му се пораждаше някаква тревога. Откъде и защо той не знаеше. Но това не беше нетърпеливото любопитство и несигурност на ловеца, улучил едър дивеч. Старият ловец се овладя. Неписаният закон на ловците трябва да се спазва. На животното винаги се оставя време да угасне спокойно. Той бавно извади пакета с цигарите и запали. Вдъхна сладникаво лютивия дим дълбоко в дробовете си и изпусна малки синкави облачета. Ловецът проследи с поглед пътя им нагоре, към жълтия диск на луната и проговори сам на себе си.

— Ето че още веднъж свърших хубава работа — а над него почти безшумно прелетя совата, направи няколко кръга над стихналата сянка и някак тъжно проплака. Бащата трепна, надигна се, но совата бе изчезнала в тъмната гора. Само нещо го бодна в сърцето и той жадно смукна дим от цигарата си. Сетивата му, уморени от дългото чакане, постепенно се пробуждаха. Някакво съмнение започна да го измъчва и той с нетърпение очакваше появата на своя син.

— Защо се бави още? — въздъхна бащата. — Жалко, че глиганът не излезе пред него, но какво да се прави, така е при лова. Нали затуй се казва — на слука!… Отдавна е чул изстрела, скоро ще дойде — успокояваше се бащата. — Ще трябва да изкормим глигана, след това ще изпратя сина за количка до селото. Такъв едър глиган тежи доста, на ръце няма да можем да го пренесем. Да-а, ще поработим с господин доктора тази нощ. Нищо, че се размина с късмета си. За него има много време да ловува из нашата гора. Нека види какво умее баща му!..

След свършване на добра работа е истинско удоволствие да си запалиш цигара. Само да не беше това подтискащо чувство за беда. Но каква ти беда, глиганът лежи там, проснат в браздата, синът всеки момент ще се обади. Не е толкова неопитен господин докторът, че да очаква след изстрела глиганите отново да се върнат в нивата… Не. Ще минат дни, селяните ще приберат реколтата и в някой есенен ден стадото може да премине оттук. Тогава новият водач ще се спре сред стърнището, ще вдигне глава и, душейки въздуха, смътно ще си спомни преживяното през тази нощ… Вече светлееше утрото, бащата се раздвижи, взря се към другия амвон, дръпна силно от цигарата и зацъка с уста.

След това свирна с пръсти … Никакъв отговор.

— Да не му Се е случило нещо там? … Глупости, какво би могло да му се случи на прав, здрав, двайсет и шест годишен мъж? … Остарях вече, разкиснах се и аз като старата. Не напише ли една седмица писмо и тя веднага: „Нещо се е случило с детето!“ Какво ти дете, на тези години той отдавна беше станал баща. Често обаче се улавяше, че и той се страхува да не му се случи нещо. Колко безсънни нощи бе прекарал в размисъл, само той си знае. Може би това беше по простата причина, че синът бе първороден и единствен. Дългите години семеен живот не го дариха с второ дете. Какво да се прави, такъв е животът. Не всичко можеш да постигнеш, иначе може би щеше да е твърде скучно да се живее…

Жълтият пламък на цигарата проблясва и бавно догаря. Дробовете поемат поредната порция никотин и изпускат дима в тънка струйка нагоре към короните на дърветата. Кой ли е измислил това правило да се изпуши цяла цигара, преди да се отиде при застреляния дивеч? … Кому е необходимо това закъсняло кавалерство или просто опитът и страхът на ловеца в дългогодишната практика са го узаконили? Защото ако животното се надигне с последни сили и нападне човека, своя убиец, тогава и то няма да прояви капка милост… Но, както и да е, този глиган вече няма да се вдигне.

Колко леко откри свърталището им! Връщаше се от варда на сръндак. Спря се да почине на междата пред пшеничената нива. Някак от само себе си се досети, че пшеницата, засята толкова близо до гората, ще привлече вниманието на дивите свине. Покачи се и седна в чатала на един бор. Не се наложи дълго да чака. Преди полунощ глиганите нахлуха в пшеницата. Дълго седя и слуша сумтенето, боричкането на малките, колебаеше се дали да застреля някое или да изчака сина си. Бащиното чувство надделя над ловната страст. Но още тогава узря планът му да издигнат в двата края на нивата ловни амвони.

На другия ден синът пристигна да ги вземе за тържеството по случай дипломирането му. Бащата побърза да му разкаже за своето откритие. Един вид нещо като предварителна награда за голямата радост. Уточниха набързо подробности те и за неудоволствие на майката тръгнаха веднага след празничния обяд. Със себе си взеха секира, трион и малко пирони. Останалият материал растеше в гората.

Щом дойдоха, направиха щателен оглед на нивата и следите. Пшеницата в средата беше утъпкана, замърсена, на много места изровена до корен. Стана им жално за труда на селяните. Но пък и тая нова мода да се сее жито до гората кой ли я е измислил? Откриха, че глиганите навлизат в нивата от две страни. За да бъдат напълно сигурни, те вдигнаха ловните амвони близо до местата за влизане и излизане. Докато ги построиха, малко се поизпотиха. След това се изкъпаха в близкия поток и седнаха да си починат и да поприказват. Синът разказваше на баща си за института, за изпитите в за взискателността на професорите. Бащата малко разбираше от медицина, сам никога не бе боледувал тежко, но с удоволствие слушаше сина си… „Ето какъв умен човек съм възпитал!“ — радваше се той и му беше някак леко, леко, сякаш сам бе на двайсет и шест години.

Цигарата вече угасва, още едно дръпване и един проблясък в тихата нощ и фасът е смачкан в мазолестата ръка на ловеца. Вещите бързо са събрани и поставени на местата им. Далекогледът също е свален от пушката и сложен в калъфа. За всеки случай пушката отново е заредена. Всичко се случва, може да се наложи да стреля отблизо.

Тромаво слиза ловецът с вдървените си крака по стълбата. Ловният нагон, но и някаква тревога тласкат човека напред. Нещо непознато досега, нещо страшно и сурово зове бащата към неподвижната сянка в браздата. Не, това не е ловната страст, така често затъмняваща разума и чувствата на ловците. Това е нещо друго, което подкосява краката и човекът престъпна несигурно, бавно. Най-после задъхан, нетърпелив, но с пушка, готова за стрелба, наближава лобното място. Бързо прескача последните няколко крачки, навежда се над сянката и…

Нечовешки вик разкъсва лятната нощ. А докато ехото заглъхне в предутринната тъмнина, разнася се още един изстрел.

Над ловните амвони се спусна совата, направи няколко кръга над смълчаната нива, прелетя над лобното място и жално проплака. А щурците този път по-дълго и угрижено мълчаха, не подеха своя концерт. Само нощната птица повтаряше своята зловеща прокоба, неразбрана навреме от син и баща.

На другия ден към обяд намерихме и двамата — сина с простреляно сърце, а бащата със страшна рана в главата …