Милан Райски
Вълча кръв (8)

На лов за диви патици

Беше лятно утро. От леката утринна мъгла в равнината не се виждаше надалече. Слънчевите лъчи едва проникваха през розовата пелена на мъглата. Спокойно можеше да се гледа към слънцето. То сякаш бе завито с оранжева хартия и изглеждаше като голям светещ портокал. Под влажната пелена на мъглата птиците бавно се пробуждаха…

Около полунощ излязох към края на гората и дълго чаках избрания още през пролетта сръндак. Но той не излезе от гората. Показаха се само две сърни с малките си и дълго огризваха върбовите клони близо до мене. След сватбения период сръндакът изглежда се е усамотил и няма да излезе от храсталаците, докато сърните не започнат да се събират около него.

Продължителното чакане ми омръзна, но не исках да се връщам в селото с празни ръце. Тръгнах напосоки из царевичното поле. Може пък нещо случайно да излезе!… От другата страна преди няколко дни ожънаха част от царевицата за зелено подхранване на кравите. Тук ще се преместят комбайните днес по обяд. От утре полето напълно ще оголее в очакване на зимата.

Вървя бавно, утринният ветрец гали лицето ми. От ъгъла на блока поглеждам предпазливо към пожънатото стърнище и не мога да повярвам на очите си. Не, там нямаше никакъв сръндак, а може би хиляда диви патици. Подранилите ята вече пасяха в стърнището и през мъгливата завеса прелитаха нови. Ех, защо не си взех цевите за сачмени патрони! Може би бих успял да се приближа на един изстрел до дивите патици.

Въпреки че нямах подходящо оръжие, опитах да се приближа. Веднага ме забелязаха. Най-близките ята се вдигнаха и след стотина метра отново се спуснаха в стърнището. Не им се искаше да изоставят богатата паша. Комбайнът е хубава машина, но не е човешка ръка. От коша му се беше разпиляло много зърно, че даже и цели кочани необелена царевица. Такава паша по това време патиците никъде не можеха да намерят. По-голяма част от стърнищата са разорани, а есенниците още не са засети. За дългата зима птиците трябва да натрупат мас и тази разпиляна царевица е отлична храна за тях. Миналата неделя при ловния излет ние ги търсихме на няколко километра по на юг, около езерата. Що ходене му ударихме напразно, а те били под носа ни!

Вече цял месец ги търсим на различни места, дори решихме, че е още рано и не са прелетели. Върнах се в селото, зарадван от откритието си, и разказах на ловците какво съм видял.

Следващата вечер ги очаквахме, скрити в царевицата. Патиците прелетяха пак така, както предполагах, не ме изложиха пред ловците. Но ние станахме за срам пред селото — не можахме да свалим поне една за оправдание, а тръгнахме с приказки на едро…

Дивите патици летяха високо над царевицата, сачмите не достигаха до тях. След това спокойно се спускаха в средата на стърнището и, когато се опитвахме да се приближим, отлитаха в другия край.

Предложих на ловците за другата вечер да си изкопаем окопи в стърнището. Но ударих на камък. Всички в един глас гракнаха, че достатъчно копаят през деня по блоковете, а още да тръгнат да копаят окопи, хич да не ги търся…

Повече не настоявах, но на другия ден сам си направих дълбоко укритие в средата на стърнището там, дето кацаха най-много патици. В дъното на окопа поставих за Арфа седалка, а сам седнах на сгъваемото столче. Кучето бе по-нетърпеливо от мен. Още през деня почувствува, че се готвя за лов и все вървеше по петите ми.

Първата вечер свалих от своето укритие три патици. Такъв богат лов отдавна не бях случвал. На другата сутрин закачих на ловните си ремъчета пет парчета, а още същата вечер прибавих четири. На другия ден патиците се изхитриха. Започнаха да кацат от другата страна на блока, където през деня работеха комбайните. Хубаво, рекох си тогава, щом като патиците проявяват разум, то време е да направя това и аз. Изкопах още един окоп, но каквото и да правех, повече от една патица не можех да сваля. Като се криех в новия окоп, патиците кацаха на старото място, a щом отидех там, те се преместваха в другия край на блока.

Комбайните си заминаха, като оставиха в средата на полето малка част неожъната царевица за зърно. Патиците продължиха да си играят с мен на криеница.

Тогава при първото укритие поставих плашило. Два кола, сковани на кръст, една стара шапка и няколко стари дрипи. А аз се скрих във втория окоп заедно с кучето. И ето че щастието се върна при мен. След няколко дни, когато започна да намалява броят на убитите птици, пренесох плашилото, а сам се скрих във втория окоп. Дивите патици се объркаха. Двуцевката се загряваше от изстрелите, а сутрин едва отнасях богатия лов в селото. Кучето ми се уморяваше да събира телата им из стърнището, но беше доволно и весело.

Още не беше започнала сеитбата на есенниците и патиците все идваха въпреки опасността да не се върнат в безопасните заливи на езерата. Телата им вече бяха покрити с гъста зимна перушина и по гърбовете при опипване се чувствуваше, че са натрупали достатъчно мазнина за през зимата. Мислех си, че вече не могат нищо да измислят, за да се отърват от мен и моето плашило…

Но ето какво ми се случи една сутрин. Още преди разсъмване скочих с Арфа в удобния окоп и тихо очаквах прелитането на патиците. Месечината като начупена от гладно циганче пътешествуваше по своя път из небето и заливаше ожънатото поле в млечнобяла светлина. Самотните акации край селския път хвърлят призрачни сенки над стърнището. Бавно се разсъмва. Луната все още свети, но на хоризонта от изток се надига огромен жълт резен лимон и с всяка измината минута расте. Дърветата и храстите придобиват своите действителни контури. След малко ще прелетят първите ята патици. Посрещам ги както обикновено, с изпитания номер на чучелото. Арфа потреперва до коляното ми, предчувствува какво ще последва и е нетърпелива.

Само че от царевичното поле в средата на блока излиза една сърна с малкото си. Двете животни се приближават към мен. Поглеждам с далекогледа — между ушите на малкото се подават малки рогца. Те бавно приближават към укритието, от което едва стърчи шапката ми. Все още не ме усещат и вървят с вродена грация. Изпитвам удоволствие да ги наблюдавам в тяхната по детски наивна непринуденост. Но за жалост трябва да наруша спокойната им разходка: всеки момент дивите патици могат да прелетят. Животните се спират на около двадесет крачки от мен и с наведени глави търсят нападали класове. Не мога да разбера какво им харесват — нали преди малко излязоха от царевицата, където можеха да гризат сочни мамули, колкото поискат.

В светлеещия небосвод се появи първото ято патици. Те бавно описват кръг над полето и вече се спускат към земята. Само че не при мен, а по-близо до плашилото. За стрелба е далече. Ядосвам се на сърната, само тя е виновна, че птиците не кацнаха по-близо. Прелетя второ ято и също кацна далече от мен. Подавам глава над бруствера и се опитвам тихо да прогоня сърната с малкото сърне. Сърната вдига високо глава, насочва към мен големите си уши и няколко мига ме наблюдава. Малкото също престава да пасе, вдига глава и учудено гледа към мен. Над главата си чувам свистенето на много криле, прелита трето ято. А сърната стои, протяга глава към мен, сякаш учтиво ми се покланя. Наблюдавам я и поклащам заплашително глава, а сърната повтаря движението на главата си. Подтикната от плахо любопитство, сърната прави няколко крачки към мен. Продължава да се кланя като в черква, опънала напред широки уши. Сръндачето подскача около нея.

Боже господи, тази сърна или е много любопитна и глупава, или само се преструва. Да не си е наумила да предпази дивите патици от моята пушка? Сякаш за да ме опровергае, сърната подскача и се отдалечава на около трийсет метра. Спира се, поглежда към моя окоп и тръгва в кръг. Изглежда иска да улови вятъра, не се доверява на слабото си зрение. Най-после, уловила миризмата ми, тя разтърсва глава, пръхти и с високи скокове се спуска към най-гъсто накацалите птици. Сръндачето я следва по петите. На около сто метра то се спира, обръща се и блее: Бе-бе-бе! Патиците се вдигат и кръжат над полето. Едва тогава старата сърна с малкото се върнаха обратно в царевицата и повече не се показаха.

Птиците огледаха внимателно спокойното поле и отново се спуснаха в стърнището. По първото ято не стрелях, за да не подплаша тези, които тепърва се готвеха да кацнат. Изчаках няколко ята, кучето започна да скимти в краката ми от нетърпение. Свистенето на големите криле не преставаше, а аз седя и наблюдавам как нарастват телата на птиците, докато кацнат сред високото стърнище.

Достатъчно е без много мерене да стрелям в гъстите ята и ще падат по две, по три птици, особено ако използувам и двете цеви. Само че аз си седя тихо и не стрелям. Правите редици на прелитащите патици ми се струват толкова хубави, че ми е жал да ги нарушавам. Седя си мирно и може би си мисля за сърната, а може би просто не искам да убивам в хубавото утро …