Милан Райски
Вълча кръв (7)

На варда

Утрото бавно повдига виолетовия воал на нощта и събужда полето с гласовете на птиците. Някъде далече с мелодичен и тъжен глас една сова оплаква отминалата нощ. Хаа-ха-аа-ха-аа-аа… Печалната песен се разнася високо над дървото, в което съм се скрил, свистят крилете на диви патици, ето че се спускат по-ниско, мога да сваля някоя от тях, само че аз съм дошъл на варда за сръндак, а не на лов за патици.

Небосводът постепенно се отделя от земята. Равнината изпъква, набръчкана като човешка длан. Морето от жита е набраздено тук-там от изорани стърнища. Като допотопни могили в полето се белеят купени златиста слама. Пред мен се простира царевичен блок. Надигам се и го оглеждам, но краят му не се вижда. Зад мен се простира също такъв грамаден блок, а в стърнището наоколо вече е набола втора култура ЗА силажиране. Лежа в края на ечемичената нива, скрит зад три бетонни тръби. Вече четвърто утро идвам тук и както винаги вярвам, че не съм дошъл напразно. Но въпреки че периодът на сърнешките сватби е в пълен разгар, в тази равнина ловуването е много по-трудно. Сърните и мъжкарите рядко излизат от царевичните блокове. Храна имат достатъчно, а вместо вода близват утринната роса от листата на растенията. Сега, когато част от полето е ожъната, има някаква надежда, че при разгонването ще уловя своя сръндак…

Както обикновено, първа поздрави утрото в полето чучулигата. Песента й е радостна и нежна, изпълнена с благодарност за ясния ден. Пее мъжката птица, лети високо и знае, че долу в стърнището женската го слуша като строга учителка по солфеж. Събуден от чучулигата, фазан бърза да узакони утрото с металния си накъсан крясък. Що за гласни струни възпроизвеждат този глас и как не му се спуква гръклянът, не мога да си обясня. А той кряска продължително и след това разперва криле, изплясква и сякаш сам доволен от изпълнението, тихо гърлено се смее. През полския път, дето обикаля царевичните блокове, прескочи заек. Втори тича след него, сякаш участвува в състезание. Този е по-едър и вече задминава първия…

Утрото е тихо и спокойно. Всичко е така, както трябва да бъде, та вардата да излезе сполучлива. Сръндакът, който очаквам, е едър шестак. Отдалече може да се сметне за застарял с вилообразни рога. Но като се разгледа трофеят му по-подробно, всеки ще забележи, че двата основни ствола са насадени високо над ушите, дебели като ръка на мъж в лакътя, а само израстъците са малко по-къси от обикновено и показват, че мъжкарят застарява. Като беше в разцвета на силите си, той нямаше равен в ловния участък, но сега вече има силни млади сръндаци и този трябва да отстъпи.

От пет години се познаваме с него. Отдавна можех да го застрелям, но винаги нещо се случваше и аз великодушно му подарявах още година живот. След себе си вече е оставил голямо потомство и съм решил този сезон да бъде последен за него. Да го оставя още сред стадото не е добре. Поколението, което ще създаде, няма да е кой знае какво, трофеят му съвсем ще се загуби, а младите сръндаци ще се разбягат.

През пролетта имах възможност да го разгледам отблизо: главата му е напълно посивяла, най-много още година и ще заслабне като мъжкар, ще се озлоби и ще почне да нанася вреди. Такъв едър и стар сръндак не гледа къде ще намушка съперника си. Вече няма да бъде движен от силата на половия нагон, а само от желанието за власт над другите и от вечния стремеж да подчинява околните на своята воля. Затова идвам тук, не спя нощем, чакам го, а той нехае и продължава да царува в царевицата. Не остава много време до края на брачния период. След това по-трудно ще го уловя, ще стане по-предпазлив.

Напълно се разсъмва. В утринната мараня на хоризонта от изток слънцето се изтърколи като огромна меденочервена пита. А високо над полето изпищя остро и радостно сокол. Пойните птици се бяха изпокрили от хищника и той властвуваше в небесата.

От царевицата се чу тревожен крясък на фазан. След първия се обадиха още няколко, и те все така разтревожени. Сигурно лисица ги дебне. Нека, нали и тя трябва да живее, а по това време рядко ще улови здрава птица. Не е кой знае каква вреда, че унищожава слабите и болните. Все едно, те няма да издържат през зимата. А фазаните продължават още по-тревожно да се предупреждават. Виж ти, какви телеграфисти били!…

Утринен ветрец разклати царевичните коронки и класовете, пуснали нежна свила. Той се опитва да влезе под дрехата ми, но слънцето вече се вдига и сгрява земята. Пак над мене прелетяха диви патици. Сигурно е същото ято, връща се от утринна паша и лети по-високо над царевичното поле…

В този момент на около триста метра от царевицата изскочи сърне. Сигурно майка му го е прогонила, за да не й пречи при годявките. Сърнето постоя сред стърнището, безпомощно се огледа и сведе глава да пасе в люцерната. Само че така самотно пашата не му вървеше. Подскочи встрани, завъртя се насам-натам и залегна в топлата бразда. Вече с просто око не се забелязва, лежи ниско в стърнището, мъничко, прогонено, в търпеливо очакване на майка си.

Тръбите, зад които лежа, са на около двайсет крачки от края на царевицата. Зайците все по-често пробягват пред мен, дори ако се опитам, мога да уловя някой дългоух калпазанин за ушите. Ето че от царевицата излязоха двамата, дето се надбягваха. Спряха се като на самодейна сцена, огледаха се и започнаха да си удрят шамари. Изглежда, че умеят да броят, спазват строго реда на ударите като боксьори в спортна школа. Чудно и смешно изглеждат миролюбивите зайци, като се удрят така, на шега, с малките си лапички. Но докато се разсмея, изглежда им омръзна да си разменят удари и те неочаквано престават. Няколко мига се наблюдават, после си обръщат гръб и хукват в различни посоки.

С далекогледа оглеждам царевичния блок. Иска ми се да надникна зад завесата от зелени стебла и да открия едрия мъжкар, но едно нещо е желанието, а друго са възможностите.

Кой знае откъде долетя ято яребици. С шумно и безразборно чирикане те се спуснаха из стърнището да търсят изронени класове и зърна. Сега вече пролича, че родителите предвождат по-младите птици и щом открият нещо повече, веднага събират децата си. Възрастните само чирикат, напътствуват малките да кълват, а сами са вдигнали глави, стоят на стража и оглеждат подозрително царевицата. По гърдите на мъжкарите ясно личат тъмнокафявите подкови. Но изведнъж ятото побягна към другия край на нивата, а от царевицата за трети път се чуха тревожните гласове на фазаните. Що за хищник дебне там?

След снощната буря облаците са прозрачни и изтънели като накъсани от вятъра дълги бели платна. Земята мирише на плодове и влага. Две лястовички във висинето показват акробатични фокуси, а аз лежа ли, лежа зад бетонните тръби и цялото тяло ми се вдървява. Два гълъба, плахи гривяци, кацнаха близо пред мен, но не ме забелязват. Изглежда, че се интересуват само от себе си и затова така мило си гукат. Кацнали са върху голяма слънчогледова пита. Стъблото се огъва под тях и те често, често пърхат с криле, но не отлитат. По шийките им блестят снежнобели перца и, увлечени в любовна игра, те често преплитат тънките си шии.

Изведнъж изтръпвам — на разстояние един изстрел от царевичния блок изскача сърна, а след нея с големи скокове се носи сръндак. Ето, той я догонва и я захапва за гърба. Сърната отново се спуска в бяг. Те тичат с плавни скокове, в движенията им има толкова красота. Утринният ветрец охлажда телата им и те се надбягват с него. Правят вече втори кръг, виждам, че сърната се уморява, очаквам да спре и тогава,… Но сърната не спира, а завива обратно към царевицата. Още миг — и красивите тела се загубват зад зелената завеса. В полето пак е тихо и спокойно, сякаш двете животни въобще не са се показвали. А това беше моят сръндак, през далекогледа на пушката успях добре да го огледам. Дебелите му рога стърчаха високо над ушите. Нека някой друг се опита да стреля по него, когато се носи из равното поле. Или пък да пробва да го излъже, като имитира сърнешко блякане. Не, той не е толкова глупав, за да остави питомното и се спусне да гони дивото. А освен сърната, която гонеше от царевичното поле, завистливо са го следели още няколко чифта големи сърнешки очи.

Слънцето като огромно жълто кълбо се издига бавно към зенита си. Топлите му лъчи изсушават бисерните капки роса по стъблата на тревите. Размислям, дали вече не е време да прибера нещата си? … Но ето че фазанът от царевицата отново тревожно крясна. Да не би някоя неопитна котка да преследва птиците? … Една лисица не би се издала толкова лесно пред подозрителните фазани …

Дали да си отида в къщи, или да остана още известно време? Дори сърната и сръндакът да излязат още веднъж в стърнището, при скачането му върху сърната няма да стрелям. Но какво е това?…

На около четиристотин метра от мен сръндакът излиза от царевицата сам. Ето че застава като мишена с високо вдигната глава. Не, не бива да рискувам, може само да го нараня и къде ще го търся после из гъстата царевица? Но какво прави той, защо оглежда така подозрително царевицата и бавно бяга към мен?

Е, хайде на слука, само ръцете ми да бъдат спокойни, а какво е намислил той, все едно. После ще разбера какво го е изгонило от царевицата…

Но не съм така спокоен, както ми се иска да бъда. С потрепващ пръст махам затвора на пушката. Оглеждам сръндака през далекогледа. Ах, тези дебели рога и това високо посивяло чело!… Бавно обирам мекия спусък, но в този момент зад сръндака виждам нещо рунтаво и бяло.

Куче! Огромно бяло куче. Ето за какво така често се предупреждаваха фазаните в царевицата. Кучето подскача по следите на сръндака като голяма бяла топка и размахва войнствено бялата си опашка. Не, само не може да настигне бързия дългокрак мъжкар. По-друго щеше да е, ако бяха две кучета или пък ако изненадаше животното в леговището му.

Сръндакът бързо се приближава към моето скривалище. Аз вече не лежа, положил съм пушката върху тръбата, готов за решителната среща… Само че каква победа ще бъде тази?… Отзад го преследва огромно бяло куче от породата чувачи, а ето че след него се показва от царевицата още едно, по-дребно и черно …

Всичко това трае няколко мига, и сръндакът е вече пред мен. От тръбите отскочи вляво, между царевицата и дулото на пушката ми. На такова разстояние и с камък бих могъл да го улуча…

Забеляза ме, но не бяга и гледа към мен с големите си опулени очи. Муцунката му е поотворена, езикът — леко изплезен встрани, а хълбоците му се вдигат и спадат като ковашки мехове.

Кучето също се спря, Може би му се стори подозрително, че сръндакът стои и не бяга по-нататък. Прикляквам зад тръбата, не искам чувача да ме забележи. Ритам с крак към сръндака да бяга по-далеч от мен, но той продължава да стои, гледа ме и не се помръдва, като че ли разбра, че при мен ще намери закрила. Още веднъж ритам с ботуша, към сръндака отлита буца пръст, това вече помага, животното отново побягва. Аз обаче вече не му обръщам внимание. Сега за мен е по-важно да си разчистя сметките с този опасен бракониер. Не мога да разбера откъде се е домъкнал. В селото никой няма такова куче… Черният дребосък настига чувача и двете кучета се спускат към мен. Но едрото куче нещо се усъмнява и малко се отклонява от тръбите. Виждам, че всеки момент е готово да се скрие в царевицата. Улавям го в далекогледа си. По-сигурен щях да бъда в стрелбата, ако кучето за момент само се спреше, но на това не може да се разчита. Почвам да го следя на върха на мушката, правя малко изпреварване пред главата му и стрелям. Бялото едро куче се преобръща през глава и пада на гръб. От главата му шурти кръв. За малко куршумът да мине над него. Черният бастард излая уплашено и изчезна в царевицата…

Едва сега поглеждам в посоката, накъдето избяга сръндакът. Виждам, че стои на петдесетина крачки и гледа към простреляното куче. Вятърът духа откъм мен, не може да не усеща миризмата на барут и да не ме вижда посред бял ден. Гледа към мен без страх, сякаш иска да ми поблагодари. Ето че поклаща глава наляво и надясно, вдига я нагоре, покланя ми се ниско. Гледам го като оглупял. Нима наистина ми благодари?…

Надигам се, опрян на пушката. Сръндакът спира да клати глава, няколко секунди ме наблюдава с едно око, след това грациозно подскача и с дълги скокове се понася към царевицата. Аз следя красивите му скокове с далекогледа си и слушам тържествуващото блякане. Преди да се скрие зад зелената завеса на царевичните стъбла, той още веднъж извръща към мен глава и окончателно се загубва в зелената джунгла.

А на няколко метра пред мен бавно изтича кръвта на едрото бяло куче. Откъде е дошло, за мен ще остане загадка. Не само в селото, но и в цялата околия не зная някой стопанин да притежава такова едро куче.

А утре отново ще трябва да дойда тук. Нали сватбеният период на сърните скоро ще приключи и къде ще търся среща с моя сръндак, след като паднат първите слани?…

Дявол да го вземе, защо не го застрелях днес? … Не когато бягаше от едрото куче, а след това, когато дълго ме гледаше. Трудно ми е да си отговоря сам, но чувствувам, че постъпих достойно. Нима е възможно с едната ръка да закриляме, а с другата да убиваме? Не, с моя сръндак ще се срещнем сами. Той със своя опит и бързина, а аз със своето ловджийско умение…