Милан Райски
Вълча кръв (25)

Мечката от Стария букак

Когато горският Въртяк, когото поради едрата фигура наричаха Мечока, влезе в кръчмата, през вратата нахлу облак бяла пара. Въртяк постоя до вратата, огледа присъствуващите и тръгна към свако Урбан, който седеше, небрежно опрял лакти върху квадратния плот на масата и пиеше бира. Лесничеят чукна с два пръста ушанката си, свако Урбан измърмори нещо под нос в отговор на поздрава и направи място на масата за новия гостенин. Горският опря пушката с изваден затвор до стената, свали далекогледа от шията и както си беше с топла полушубка, седна срещу стареца. Веднага почувствува, че е център на вниманието, поглади спокойно брадата си, вчеса смачканите от ушанката коси и, преди да запали, предложи на стареца цигара.

Без да пита, келнерката постави пред него бутилка бира. Не донесе чаша, защото горският предпочиташе да пие направо от шишето. Въртяк махна с ръка и девойката го погледна въпросително.

— Донеси ни две големи и още две бири.

Свако Урбан погледна учудено, а горският го запита:

— Не си престанал да пиеш водка, нали?

— Всичко пия, само водата не ми върви — отговори старецът и се почеса по тила, като побутна над веждите си овехтелия калпак. Присвил сивите си старчески очи, той скришом огледа околните, за да разбере дали са забелязали, че горският му прави такава чест.

И друг път се беше случвало Въртяк да го почерпи, но още никой не беше виждал горския преди обяд в кръчмата. Той имаше девиз: „Интелигентите пият само вечер!“ А сега не само че си беше поръчал, но и черпеше. Не, това едва ли се дължеше единствено на дебелия сняг, дето е засипал пътеките в гората. „Нещо друго се е случило, но какво?“, мисли свако Урбан, припомня си, но само се изпотява от напрежение.

Първата водка опари устата и гърлото му, а горският вече дава знак на момичето да донесе по още една. Това не може да остане незабелязано за останалите посетители на кръчмата. Поглеждайки многозначително към масата в ъгъла, селяните си шушукаха. От една страна, те се чудеха защо горският пие преди обяд, а, от друга, вече очакваха свако Урбан да започне да разказва…

Не, старецът не е нито оглупял, нито занесен. Но водката някак бързо размеква душата му и той сам, без да го подканят, започва своята история за мечката от Стария букак, за мечката без трите пръста на задната дясна лапа … Селяните го слушаха с внимание, защото от година на година мечешката история ставаше все по-дълга и по-интересна. Каквото и да се случеше в гората, свако Урбан го приписваше на своята мечка. Никое друго животно не можеше да направи и една десета от това, на което беше способна мечката от Стария букак.

От всички легенди, които старият човек разказваше, истина беше само това, че преди тридесет години той беше отгледал едно малко мече, донесено от старата букова гора. Но старата гора отдавна я няма и самият свако Урбан не можеше да различи кое е истина и кое измислица…

Точно в годината, през която се роди неговото мече, започнаха да секат гората. После в тази част на планината горските работници разсадиха и отглеждаха млада широколистна гора. Но заедно със старите дървета бяха изчезнали и мечките. Само елените се срещаха тук със стадата кошути, когато листата на яворите пожълтееха и плодовете на скорушите започнеха да падат по земята. От високите планински пасища обикновено слизаха три стада елени. Освен водач във всяко от тях имаше поне още един силен елен. Яките животни ревяха из младата гора така, че всичко живо се спотайваше в скривалищата си. Ловците напразно обикаляха по тези места. През редките гъсталаци те не можеха да се приближат безшумно до красивите животни. Опитваха се да ги подмамят, като надуваха дълги волски рога, но елените сякаш усещаха клопката и не напускаха сигурните убежища. Само за мечките гората не беше удобна и те се бяха преселили в непристъпните лесове, в най-отдалечената част на планината…

Келнерката постави пред горския и свако Урбан третата водка и третото шише бира. Мъжете от околните маси си намигат разбиращо. Сега старият човек ще започне да разказва…

От началото на тази история са изминали повече от двадесет и пет години. Много студени зими и знойни лета са се сменили в планината от времето, когато свако Урбан беше такъв мъж, че като удареше секирата, тя потъваше до сопа в дървото. Тези мъжки времена са оставили след себе си само спомени. Сега не е необходимо секачите да бъдат толкова силни. Работата им е механизирана и пронизителният вой на моторните резачки преследва дивите животни из цялата планина.

И тогава зимата бавно отстъпвала пред пролетните ветрове. Щом глухарите започвали да настройват гласовете си, старият горски Мишак побързал да изведе работниците към Стария букак. Настанил ги в празната овчарска колиба, разпределил работата и постоял с тях, докато секирите започнали да свистят и дърветата да стенат като живи под ударите на секачите. Работата потръгнала и горският се върнал. Все още чувал шума от падането на дърветата и чупенето на дебелите клони, когато Матуш Урбан извикал:

— Ей, момчета, гледайте!

По голото било на стотина метра от секачите бягало едро кафяво животно.

— Мечок! — ахнали от изненада мъжете.

— Не, женска е! — поправил ги свако Урбан и викнал подир животното: — Ей, спри, накъде бягаш, твойта кожа!

Мечката сякаш разбрала, изправила се на задни лапи и извърнала глава към мъжете. В отговор на вика тя изревала, а мъжете я гледали уплашено. Козината й била проскубана, сякаш са я дърпали кучета, но тялото й било едро и будело страх. Мечката постояла, постояла, а после ревнала толкова силно, че секачите се скрили зад дебелите буки и стиснали здраво секирите в ръце.

Когато се осмелили да погледнат, те видели гърба на животното. То се спускало към дълбокия дол от другата страна на гребена. Мъжете мълчаливо се огледали. Не им било до смях. Мечката, изглежда, е оставила малкото си в бърлогата и всеки миг може да се върне. А какво точно ще направи разярената майка — никой не може да предугади. Но ако оставят работата си и слязат в селото, всеки ще им се смее, че са избягали от една мечка…

„Докато е светло, едва ли ще се върне“ — успокоили се секачите и продължили работа, като често поглеждали към билото, зад което изчезнала мечката.

На сутринта денят блестял, измит от снежната вода. Слънцето се изкачвало все по-високо, а ледът от клонките на дърветата се превръщал в кристални капчици роса. Снегът бързо изтънявал. Над главите на секачите прелитал кълвач и тихо се смеел. Работата на секачите спорила. Минута след минута дърветата падали с трясък и се забивали в снега.

След по-малко от час Матуш Урбан се спрял до повалена бука. Няколко мига той стоял нерешително. Всички гледали към него. Разбрали, че мечката е оставила в бърлогата малкото си, а то при този студ до вечерта сигурно ще замръзне. И суровите мъже тръгнали да търсят мечата бърлога.

Матей Урбан вървял най-отпред. Отначало следите водели към долчинката, продължавали към края на буковата гора и се губели под един повален смърч. Там била бърлогата. От север тя била защитена с грамадна скала. Отгоре я скривали гъстите клони на смърча, а отстрани я предпазвал дебелият сняг. В дъното на бърлогата върху гнездо от мъх, сухи листа и мечешка козина скимтяло мъничко мече.

Мечката не се била потрудила много при строежа на зимното жилище. През есента натрупала вътре мъх и сухи листа, а после родила тук своето първо мече. Може би през зимата вътре е било по-уютно, но с топенето на снега мечата бърлога все повече се откривала. По това опитните горски работници разбрали, че мечката е млада. Стара мечка не би направила такова леговище.

През пролетните дни сънят на мечката не е толкова дълбок, тя се е събудила от ударите на брадвите и е побягнала. Но какво да направят сега? Ако вземат мечето, кой ще се грижи за него?… Пък и през нощта мечката може да си го потърси в колибата!

Без много да му мисли, Матуш Урбан скочил в бърлогата и уловил мечето. То горкото пищяло като кутре и треперело от студ. Едрият секач го сложил в пазвата си, подпрял се на секирата и излязъл от дупката. Тръгнали към овчарската колиба. Там оставили Матуш да се погрижи за малкото мече и продължили работата си…

Матуш запалил огън, увил животното в одеяло и го положил в ъгъла на стаята. После казал на другарите си, че ще занесе мечето в село и по мръкнало тръгнал.

Два дни Матуш се бавил у дома си. Намерил в селото кучка с две кутрета и с голям труд я приучил да кърми мечето. Къщата му била на края на селото и съседите не забелязали, че държи у дома си мечка.

Едва напролет милицията се поинтересувала по какъв начин животното се е озовало в къщата на Урбан. Но накрая похвалили стопанина, задето се е погрижил за мечето, а от горското стопанство го посъветвали, като поотрасне, да го даде в зоологическата градина, разбира се, срещу заплащане.

Мечето бързо станало по-голямо от кучката, но не престанало да търси гърдите й. Урбан все отлагал предаването му в зоологическата градина. Мечето бягало с кучетата, свикнало с тях, и от своя страна се опитвало да ги научи да пълзят по дърветата, но те го гледали с големите си опулени очи и глупаво премигвали…

От цялата околия започнали да идват хора и да показват на децата си игривото мече. Неочаквано обаче в един есенен ден то изчезнало. В селото заговорили, че се е завърнало в дивата гора. Съседите подмятали на Урбан, че се е разминал с парите за мечката, но той небрежно махвал с ръка и отминавал. Дори на собствената си жена не казал каква е истината. Тя се досещала, но също избягвала да говори по този въпрос. А ето какво бил направил Матуш Урбан.

Щом буките и яворите съблекли пъстрите есенни одежди и шишарките от високите смърчове престанали да падат, Урбан повел мечката към планината. От няколко дни животното ставало все по-тромаво и сънливо, кучетата учудено го душели и отскачали от него. То престанало да участвува в игрите им и надебеляло като едногодишно прасе.

Планината била пуста, стадата и овчарите отдавна били напуснали пасищата. Само есенните ветрове фучели в клоните на дърветата. Когато човекът и мечката се изкачили до колибата над Стария букак, завалял мокър сняг. Урбан влязъл в колибата, а мечката останала навън. Не запалил огън, свил се на дървения нар и седял, покрит в одеялото. Не запалил и цигара. Чувал от време на време скимтенето на животното и вярвал в чудо — някоя мечка да го отведе в хралупата си.

На разсъмване, когато светлината на зимното утро влязла в колибата през цепнатините на вратата, Урбан излязъл и се огледал. Мечето го нямало никъде. Той влязъл обратно в колибата, сварил си чай, подсилил го с малинова ракия, похапнал сланина и хляб и изчакал залеза на слънцето. След това заключил колибата, поставил ключа на уговореното място и се прибрал у дома.

Влязъл тихо и легнал до жена си. Тя не спяла, но не попитала нищо. Досещала се какво е сторил мъжът и. Преди сърцето и се свивало от мисълта, че животното цял живот ще се мъчи в желязна клетка и го оставяла да върши каквото си ще. Но колкото по-силно ставало мечето, толкова повече грижи й създавало. Станало главатар на кучетата, подчинило и старата кучка. Щом петелът изплясквал с криле и започвал да кукурига, мечето яростно се спускало след него. Затова жената била доволна, че животното вече е там, където му е мястото и където ще прекара свободно целия си живот.

Хората повярвали, че мечката е избягала сама. Та кой ще се откаже сам от толкова пари? Само от милицията и от горското отново дошли да разследват. Но какво могли да направят? Подозрението, че Урбан е продал мечето на цигани или го е заклал, не се потвърдило и те пак си отишли, но този път не били много доволни.

Доста време не станало нищо, което да припомни на хората за мечето на Урбан. Само овчарите в планината се оплаквали, че се случва мечка да им отнесе по някоя овца, а пчеларите често говорели, че звяр разбива кошерите им и изяжда меда, но такива неща си е имало открай време.

Но през лятото на четвъртата година тези случаи зачестили. Само за седмица от един овчар мечката отвлякла три овци. Разбира се, съветът заплатил загубите, но хората започнали да говорят, че овчарят сам изяжда овцете си и той имал много неприятности. Това го принудило да сложи един капан на мечката в Стария букак. Завързал го здраво с верига за един дебел смърч, закрил капана с шума и зачакал…

Станало така, че за малко мечката не се хванала в капана. За нейно щастие челюстите преждевременно щракнали и откъснали само три пръста от задната й дясна лапа. В кръчмата хората ги оглеждали любопитно. Не, не били от стара мечка-стръвница, а за почуда на всички — от млада! Тогава за първи път Матуш Урбан си помислил, че това навярно е неговата мечка и нещо го проболо в сърцето.

Известно време престанали да говорят за мечката. Сигурно, докато зарасне раната, тя се била скрила в гъстата гора. Но скоро отново започнали да изчезват овце от пасищата. Само от кошарата над Стария букак вече не изчезнало нито едно агне.

Кучетата били безпомощни срещу хитрата мечка. Тя не се страхувала от тях. Стигало веднъж да удари някое с лапата си, за да се отърве завинаги от него.

В края на лятото работниците от горското стопанство тръгнали с конски коли да събират изсушеното сено. Неочаквано конете на една от каруците, които приближавали пасището над Стария букак, се изплашили и побягнали надолу към гората. Работникът, пътуващ заедно с коларя, паднал наблизо до купа сено, и докато се изправи — от сеното изскочила огромна мечка. Тя изревала яростно срещу човека, направила няколко крачки напред, но в последния миг, може би си спомнила за свако Урбан, не го нападнала. Спуснала се на четири крака и изчезнала в гората.

Работникът криво-ляво се съвзел от уплахата, чул, че коларят вика за помощ и изтичал нататък. Намерил го да лежи със счупена ръка, а наоколо били разхвърляни колелата на каруцата. По-надолу цвилели изплашените коне, заклещени между дърветата.

Една вечер през същата есен младият инженер от горското стопанство застрелял елен. Веднага занесъл трофея в хижата, но когато на другия ден дошъл с помощници за тялото, те го намерили разкъсано. Само костите и кожата се търкаляли около двеста метра надолу. Лакомата мечка се била изхитрила и се наяла наготово. Случаят се повторил няколко пъти и директорът на горското стопанство издал заповед — по елените да се стреля само сутрин и телата им веднага да се свалят в селото. Така станало ясно, че мечката не е обикновена. Тя не се страхувала от човешката миризма, не обръщала внимание на празната гилза или на палтото на ловеца, оставено край дивеча, изяждала месото, без окото й да мигне.

Свако Урбан вече се готвел да излезе в пенсия, когато срещнал своята мечка. Срещата им била толкова невероятна, че никой, освен горският Въртяк, не искал да му повярва. Всяка есен старият горски работник събирал малини и варял малинова ракия. Един ден той събирал зрелите плодове в сечището на Стария букак и неочаквано видял мечка. Свил се в храстите, затаил дъх и зачакал. Мечката се приближила до пътеката, направена още при изсичането на гората, спряла се, изтръгнала един млад смърч и, преди да стъпи на пътеката, опипала с него пътя. Тя се страхувала да не би отново да попадне в капан и проверявала, преди да стъпи там, където усещала човешка миризма. Старият човек се кръстил и заклевал пред своите съселяни, че видял как мечката куца със задната си дясна лапа, но почти никой не му повярвал. Той обаче бил твърдо убеден, че мечката, която преди години била попаднала в капана, е същото мече, което е отгледал у дома си. Така се появила легендата за умната безстрашна мечка. Броят на разкъсаните овце застрашително растял, пчеларите вече не можели да опазят пчелините си. Веднъж старата мечка разкъсала глиган, но го довлякла в летния склад на дърварите и им оставила плячката. А когато един овчар се опитал да защити стадото си, мечката го уловила през кръста и го хвърлила сред овцете. Но не го разкъсала, човекът бил щастлив, че му се разминало само с три счупени ребра.

Хората не вярвали на стареца и измисляли различни семейни истории за него. Една от тях станала много популярна. Като притуряли по нещо от себе си, хората разказвали, че веднъж, свако Урбан брал малини в гората и не щеш ли, пред него се изправила мечка. Няколко минути тя наблюдавала стареца и мигала срещу него, но, изглежда, го е познала, вдигнала лапи и извикала: „Ой, какво щях да сторя, та това е свако Урбан, дето ме отгледа в собствената си къща!“ После се поклонила до пояс на стареца и му оставила малиновите храсти. Пийналите мъже в кръчмата често го закачаха: „Я, свако, я разкажи за срещата с мечката при малините!“

Скоро старият човек разбрал, че му се присмиват и станал по-мълчалив. Само като пийнел, езикът му се развързвал и сам започвал да разказва. Селяните се усмихвали под мустак и се чудели как може да измисля такива невероятни историйки…

Ето и сега, хората в кръчмата приближават столовете си около свако Урбан и са готови да послушат някоя историйка за неговата мечка. Само присъствието на горския ги смущава. Селяните знаят, че той никога не се шегува за сметка на свако Урбан. Все пак някой от насрещния ъгъл подхвърля:

„Свако, я разкажи за оная случка с мечката!“

Горският се оглежда с навъсени вежди, а шегаджията се спотайва. Мъжете недоволно сумтят. Не разбират, защо тогава черпи стареца с трета водка? Та нали след миг свако Урбан сам ще започне да разказва и никой няма да може да го спре чак до късна вечер.

В кръчмата не предполагат какво се случи с горския преди обяд. Разбира се, Въртяк знае, че до вечерта новината ще се разнесе. Пък и какво има да крие? Нека хората научат и вече престанат да се майтапят със стария човек!…

В този зимен ден утрото бавно се събуди и сякаш искаше да прекара дрямка до вечерта. От време на време превалявал сняг. Горският вървял замислен и му се струвало, че тазгодишната зима няма да има край. Спомнил си, че още през есента старите хора предвещавали люта зима. Но през ноември въобще не валя сняг. Декември мина само със снежец около коледните празници, а в началото на януари заваля — та до ден днешен не престана. Всеки ден вали по малко, ако не преди обяд, то вечерта или през нощта.

Дебелият сняг прогони дивите животни от високите места и те се струпаха около хранилките. Разбира се, не закъсняха и хищниците. Беше им лесно да ловуват из дълбокия сняг. Булдозерът на стопанството всеки ден разчистваше пътя към планината, за да може да се закара храна на животните. Стадата сърни и елени бяха толкова изгладнели, че вървяха след ремаркето и дърпаха сено. Докато тракторът се върнеше обратно, горският намираше оглозгани млади дървета около хранилките, а вътре в тях — нито стръкче сено.

В тефтерчето му вече имаше множество кръстчета, отбелязващи загиналите сърни, елени и кошути. Покрай утъпканите пъртини Въртяк често намираше костите на едри животни. Угрижен, той обикаляше гората, а в селото купуваше фураж по всички законни и незаконни начини. Селяните отделяха от своето, скътано за домашните животни. Знаеха, че през лятото горският ще им го върне двойно. Пък дори и да остане така, жителите на планината са свикнали да се грижат зиме за дивите животни.

Когато не обикаля за храна, горският излиза с пушка в гората. Дълго дебне лисиците, убеден, че в дълбокия сняг те са по-опасни от рисовете. В последно време обаче той забелязал, че са разкъсвани и изяждани все едри животни. Толкова много храна не може да изяде нито рисът, нито лисицата. Главният инженер на стопанството настоявал да устроят хайка за рисове, но Въртяк вече втора седмица отлага. Иска му се да открие следите на този лаком звяр, но честият снеговалеж не му позволява. Вече предполагал, че само някоя объркана мечка може да върши тази работа, но как да го докаже?… Та нали ще му се смеят, по това време мечките са в дълбок сън.

С такива мисли горският върви по тясната пъртина към хранилката на седмия километър и неочаквано срещу него изскача елен. Тича право насреща, а рогата му — широки като двукрила врата. Вече се виждат и опулените му големи очи. Животното е запъхтяно, бяга от някакъв звяр. Снегът наоколо е висок над два метра — нито той, нито животното могат да отскочат встрани от пътя. Горският се свива и почти се заравя в снега, а еленът го прескача, сякаш има криле. Въртяк бързо приготвя пушката си, като очаква, че ще се зададат подивели кучета, но откъм завоя се появява едра мечка. Тича, сякаш по пътечката се търкаля огромна кафява скала.

А сега какво? … Да се стреля по мечки е забранено. Но никъде не пише, че и на тях е разрешено да ловуват посред зима. Въртяк вече вижда налетите с кръв очи на грамадния звяр. Разбира се, че не може да се размине с него и, за да спаси живота си, стреля!

Мечката се преобръща няколко пъти, горският стреля още веднъж в тялото й, но това било излишно. Няколко мига тя потръпва в краката му и после притихва. Още първият куршум бил разбил прешлен от гръбнака й, точно над шията. Горският се поуспокоил и започнал да оглежда тялото на животното. По зъбите му изглеждало да е на повече от тридесет години. Огледал ноктите на предните лапи и, като се навел към задните, потръпнал от изненада — три пръста от задната дясна лапа липсвали.

Въртяк запалил цигара, поседнал върху трупа на животното и тъжно се усмихнал. Значи историите на свако Урбан не са напълно измислени. По някаква странна причина мечката, отгледана от човека, се беше превърнала в опасен хищник. Може би от малка беше привикнала на месо? Но, както и да е, какво ще прави той сега? … Та да се застреля без разрешение мечка, и то от горски служител, това е голямо престъпление!

„Да става каквото ще!“ — казал си горският, нарамил пушката и тръгнал към село. В края на краищата, всеки разумен човек ще разбере, че е стрелял при самоотбрана. Нека някой застане на тясна пътека и срещу него да пуснат мечка-стръвница, пък да видим какво ще стане, ако се опита да й каже: „Пардон; помести се да се разминем!“

От канцеларията на участъка Въртяк съобщил на директора на стопанството за случилото се и казал, че в кръчмата ще почака комисията.

Ето, свако Урбан облизва пресъхналите си устни, окашля се и настройва гласа си, за да започне историята на своята мечка. Мъжете наоколо са готови да се засмеят още при първите му думи, но неочаквано вратата на кръчмата се отваря широко и заедно с облака студена пара влизат директорът на горското стопанство, главният инженер и един млад лейтенант от милицията.

Горският Въртяк се изправя, закача далекогледа на шията си, взема пушката и потупва по рамото Матуш Урбан.

— Хайде, свако, да тръгваме!

„Накъде? Защо?“ — мига неразбиращо старият човек. А кръчмата сякаш се е опразнила. Мъжете седят онемели, с ръце, протегнати към чашите. Отвън се чува воят на виелицата, а горският оглежда хората и някак небрежно подхвърля:

— Не се тревожи, свако, ела да видиш своя мечок!