Милан Райски
Вълча кръв (17)

При Змеевите скали

Синът ми се прибра в събота след обяд от училище, а в неделя сутринта излезе с малокалибрената пушка към Змеевите скали на лов за сойки. Той умееше отлично да наподобява гласовете им, без да ползува продаваните за тази цел свирки. Неговото свирукане бе по-просто, но затова пък беше много по-точно и главно — без пари. Той някак особено притискаше длан към устните си, няколко пъти натискаше бузата си и ако човек не го виждаше, непременно щеше да си помисли, че наблизо е кацнала сойка. Никога не се връщаше с празни ръце. Когато имаше хубав ден, на колана му увисваха четири-пет кресливи сойки…

Но тази неделя той се върна без нито една. Беше някак едновременно радостно възбуден и разтревожен. Неочаквано за мен той извади от пазвата си необикновен улов. Постави на масата млад, едва прогледнал рис. Малкият хищник приличаше на безобидно коте. Нямаше нужда да разпитвам сина си. Той започна да разказва сам…

Приготвил се да имитира крясъците на сойките, огледал се наоколо и видял две малки котета да си играят между скалите. Скочил и хванал едното, опитал се да улови и другото, но то успяло да избяга между скалите.

Досетих се, че това са малките на онези два хищника, дето през миналата зима съсипаха толкова дивеч в гората. Оцелялата женска бе дала живот на млади хищници. Намерила е удобно леговище в Змеевите скали, а аз къде ли не я търсих…

След обяд синът ми си замина за града. Бързаше, за да се похвали на съучениците си с необикновеното преживяване. А аз взех пушката и на свой ред тръгнах да дебна край скалите. Само дано не е вече късно…

Рисът е от рода на котките. А дори при опитомена домашна котка, щом някой опипа малките й, докато ги кърми, тя веднага ги пренася в друго скривалище. Този навик е в кръвта на всички котки — домашни и диви. Рисът няма да бъде изключение…

Докато стигна до Змеевите скали, слънцето се наклони на запад. Бързо намерих входа на бърлогата на звяра. Знаех, че малките са си играели навън само защото майка им е била някъде на лов. Сега е необходима много кърма за лакомите зверчета. А млякото на майката почти никога не им достига.

Рисът обикновено ловува чрез дебнене. Дълго чака жертвата си на пътеката за водопой или на любимото място за паша. В най-удобния момент се хвърля и разкъсва шията на животното. Случи ли се да скочи встрани или животното само да избегне нападението, той обикновено не го преследва. При този вид ловуване понякога се налага дълго да чака на едно място.

Скрих се на петнайсет-двайсет метра от бърлогата, настаних се удобно зад малиновите храсти и приготвих пушката си. Не ми оставаше нищо друго освен търпеливо и тихо да чакам. Ако майката не се завърне до довечера, значи ме е изпреварила и сега вече е заедно с малкото си в някое друго убежище. А ако тепърва се завърне, ще я науча на прилично държане в дивата гора.

Следобедното лятно слънце препича здраво. По небето не плува нито едно облаче. Високо в безкрайната синева кръжи орел. А долу по земята не трепва ни лист, ни тревичка. Дори пойните птички мълчат. Спотайват се някъде из дебелите сенки на листата и изчакват да мине горещината. Аз също се отдавам на сънната тишина и за момент съм задрямал. Трепнах и се събудих. С усилие на волята пропъдих дрямката от очите си и започнах да оглеждам подробно околността. Този път не искам да пропусна хищника…

Така ми се пуши, но няма как, трябва да се сдържам. Въпреки че рисът няма кой знае колко силно обоняние, моят тютюн е серт и ще го усети даже неопитното малко, скрито някъде в дъното на леговището… Нищо, ще издържа. Една цигара по-малко — толкова по-добре.

Бавно настава привечер. По околните дървета първи се разпяха дроздовете. В близката лескова горичка започнаха оживен спор синиците. Неочаквано вляво от мен малиновите храсти се размърдаха и скоро се показа жълтата глава на майката. Ушите на котката стърчаха тревожно нагоре, а жълтеникавите й очи разглеждаха подробно скалите. Тя бавно се измъкна от малиновия храст. В устата си носи остатъци от плячката за своите малки, но нещо я тревожи.

Не смеех да се протегна за пушката. И най-малкото движение в този момент не би убегнало от погледа на рисицата. Едва ли би ми дала възможност да се прицеля, с един-два скока ще бъде върху мен…

За щастие звярът бавно отминава с безшумни котешки стъпки. Вече е пред бърлогата. Ето че се спира, души наоколо скалите и бързо изчезва в малкия отвор. Да не бях видял с очите си, трудно бих повярвал, че такова голямо животно може да се промъкне през толкова малко отверстие. Но нямах много време за наблюдения. Бързо взех пушката, тихо махнах предпазителя и зачаках…

Щом се покаже, ще ми плати и за едрия елен, и за кошутите, и за сърните, разкъсани през дългата зима. Не вярвам дълго да стои вътре…

Наистина не остана дълго. Едва умълчалият се при появяването й птичи хор поднови своя вечерен концерт, в отвора на скалите се подаде жълтата глава. Женската бе уловила в зъбите си малкото и враждебно оглеждаше околността. Нека се покаже още малко, да не би в предсмъртна агония да се дръпне назад в пещерата. Трудно бих я извадил оттам. Вече изважда дясната си лапа, гъвкаво превива гръб и промъква предната част на тялото си, ето я цялата пред скалата и тясното отверстие. Малкото, уловено за врата, виси с опънати крака и не издава глас.

Ще застрелям старата, а рисчето ще занеса в къщи. По-леко ще им бъде на двете, докато отраснат и ги продам на някоя зоологическа градина. Чувствувам в показалеца студенината на спусъка. Сега ще се чуе оглушителен гръм. Докато ехото се разнесе между скалите, рисицата ще лежи мъртва пред бърлогата си. а малкото ще обикаля безпомощно около нея…

Само че някак не мога да откъсна погледа си от очите на кръвожадния звяр. Но вече не мисля за извършените престъпления през дългата зима. Очите на звяра-майка са някак по-други. Тя ме гледа, без да мига, право в лицето и сякаш пита: „Нима за нас няма място в тази гора?…“ При това продължава да стои като вкаменена. Може би разбира, че няма никаква надежда…

Не зная колко дълго е траяла тази сцена. Може би само миг, а може би цели минути се гледахме така със звяра-майка. Какво е минало през главата на хищника, не зная. Но факт е, че не бях способен да стрелям срещу майката, понесла своето малко към по-сигурно скривалище. Рисът е кръвожаден хищник, но женската има право да изисква от човека, не от жестокото двуного, да се съобразява с нея, поне докато отглежда малките си. Сам не забелязах точно кога майката с малкото в зъби изчезна от сцената като дух. Аз продължавах да седя зад храста и изпитвах най-разнообразни чувства. Може би най-много се срамувах от проявената слабост. Колко малко Трябваше, и щях да одера кожата на голямата жълта котка с черни петна. Малкото щеше да радва децата в някоя зоологическа градина, а моят участък оставаше спокоен през целия сезон.

Повече нищо не помня от този случай. Дори не зная как се прибрах у дома. Само гласът на кукумявката от старата къща се е врязал в паметта ми. Като отварях вратата, тя отпъждаше злите духове от дома…

В кухнята жена ми даваше с биберон краве мляко на малкото рисче. Сигурно забеляза, че нещо не съм в ред и предпочете нищо да не пита. Само въздъхна тъй, както умеят жените. След това сложи рисчето в постланата с парцали кошница, зави го и го отнесе в ъгъла на стаята.

За вечеря тя ми сервира няколко пъти подгрявана зелева чорба и дебело парче хляб… После седна срещу мен. Дълго ме наблюдава мълчаливо как се храня. В очите й светеше някакво жълтеникаво пламъче, може би подобно на пламъка в очите на рисицата-майка, но по-меко и нежно — пламъчето на човешкия живот… Мина ми през ума, дали бих могъл така спокойно да гледам жена си в очите, ако бях убил майката на малкото рисче?…

Усмихнах се и намигнах свойски на жена си. Тя отговори на усмивката ми и разбра, че с мен отново всичко е наред.