Милан Райски
Вълча кръв (10)

Такова чудно куче

Не мога да си обясня точно защо, но факт е, че ловът на диви гъски за мен стана един от най-привлекателните. Поради това, щом ме поканиха на ловен излет около Малък Дунав, приех поканата без ни най-малко колебание. При това имаше една голяма пречка — Арфа точно кърмеше своите малки, а да отида без добро ловно куче, някак не вървеше. Ще изглеждам смешен, ако улучената птица падне във водата или се загуби из тръстиките!…

За пръв път в живота си взех на лов чуждо куче. Казваше се Белина. По порода чист германски сетер, а по характер — спокойна и интелигентна. Белина вече не беше млада, но се отличаваше с упоритост. Освен това тя беше най-подходящото куче за воден лов. Това непременно трябва да се отбележи в биографията й!…

Присъствувах веднъж на лов, в който стопанинът й улучи патица и тя падна на отсрещния бряг на полузамръзналата река. Белина без колебание разчупи с тялото си ледената корица, навлезе в реката и образува проход в тънкия лед чак до другия бряг. Там взе птицата и през същия проход я донесе на стопанина си.

Зная, че, който не е видял такова нещо, трудно ще повярва, но затова ние ловците сме си виновни. Почти винаги украсяваме случките с небивали измислици и преувеличаваме размерите на срещнатия дивеч. Обаче това, което разказвам за Белина, е чиста истина.

Излетът бе насрочен за втората половина на декември. Времето беше студено, земята замръзваше. Само водата и блатото все още се държеше. Стичаща се под земята от околните поля, тя е по-топла от водата в реката и в студените дни над блатото се образува тънка прозрачна мъглица от изпаренията.

По време на есенните наводнения реката беше излязла от коритото си и беше заляла голяма част от гората. По ниските места все още се задържаше вода, върху която блестеше тънка ледена кора. За да преминаваме по-леко през тези места, бяхме обули високи рибарски ботуши. С тяхна помощ успяхме да се приближим сухи до местата, дето патиците кацаха за нощувка.

Водеше ни един непознат за мен лесничей. По стъпките му тромаво вървеше също непознат гостенин — ловец, а след него шефът на горското, от когото бях поканен и аз. Крачехме тихо, доколкото позволяваше дълбоката вода, и всеки водеше куче. Аз вървях предпоследен. С високите ботуши преминавах леко през водата и прескачах падналите клони. Белина обаче бе затруднена. Там, където минавах през дълбока вода, тя трябваше да плува. Съжалявах я, защото даже през ботушите и двата чифта дебели чорапи усещах студенината на водата.

Но като излязохме при малките поляни около блатото, кучето се поотърси и побягна около мен, като радостно размахваше рунтавата си опашка. Едва сега у нея се събуди истинската прехвалена Бела от преди години. Като я лъхна студеният вятър, цялата побеля от скреж. Въпреки това тя тичаше възбудена насам-натам, без да обръща внимание на ледените висулки по козината й.

Пред гъстия върбалак кучето изведнъж спря и се изпъна като тетива. Стоеше като заковано, не поглеждаше нито вляво, нито вдясно. Така ме дочака да се приближа и размаха предупредително опашка. Но аз не обърнах внимание на предупреждението и като навлязох във върбалака, изпод краката ми излетя фазан. Белина ме погледна с явно пренебрежение в очите. Какво ли си мислеше в този момент за моите ловни качества? … Защо не стреля? — питаше погледът й, а когато вдигна втори фазан и аз пак не стрелях, сама се отлъчи за малко и ми донесе в зъбите си един женски фазан.

Огледах се дали другите ловци не са я забелязали. За мое щастие всеки бе зает със себе си и своето куче. Не се скарах на Белина, но когато тя предприе ново издирване из храстите, аз незабелязано пуснах фазана.

Може би беше по-педагогично да я накажа. Какво ми носи дивеч, за който не съм я изпратил? Но сърце не ми даваше да и развалям настроението. А самата тя бе толкова доволна и щастлива, че ми е донесла нещо, след като сам не мога да се сдобия с дивеч, че едва ли някой би могъл да я укори за прегрешението й. А за самата нея птицата е само птица. Само човек умее да ги различава и да определя по кои птици кога да стреля. Колкото и да е умно едно куче, то не може да разбере в подробности човешките правила и закони.

Имах предвид и това; че стопанинът й никога не бе я удрял по време на лов. Белина е интелигентно куче, обидчиво. Такива, като застареят, стават прекалено чувствителни. Стопанинът й ме предупреди. „Достатъчно е да вдигнеш пръст и тя ще разбере какво искаш да й кажеш!“ … Как тогава да я ударя заради своеволието? … Белина е умна, малко разглезена и както всеки ловец има своя натура, която с едно наказание няма да се промени. Главното е — работи умело във водата. Това нейно качество ми е необходимо днес и не бива да си развалям отношенията с нея за дреболии.

Крачим бавно по замръзналата, сякаш посипана със захар трева. Тук-там по усойните места са се запазили петна от първия сняг. Около блатото тъмнеят върбите. От короните им са виснали клони като обхванати от тиха печал многоръки чудовища. В студената привечер подухва леден ветрец и прехвърля ситен сняг. Снежинките са мънички, пухкави, бавно падат към земята, като че ли се колебаят дали да се върнат обратно нагоре към сивото небе. Времето е подходящо за лов на гъски и шефът на горското стопанство е доволен, че е случил такъв ден.

Над главите ни засвистяха крилете на ято патици. Птиците отлетяха към горния край на блатото. Скоро над нас прелетя второ, по-малко ято, но ние стоим, спотайваме се и изчакваме. Покрай брега на блатото прелетя огромен рибар и кацна нейде в тръстиките.

Гледам, Бела отново зае ловна стойка. Опънала глава напред, тя души с влажните си чувствителни ноздри и филтрира миризмите от въздуха. В храстите нещо се раздвижи, след миг оттам изскочи сърна с малкото си. Ако малкото беше изскочило само, всеки би го сметнал за двегодишно сръндаче — изглежда майка му се грижеше добре за него. Бела подскочи, готова да се спусне след тях, но моето тихо подсвиркване я закова на място. Стои, извила глава към мен, гледа ме в очите умолително и цялата трепери от напрежение. Накрая разбира, че няма да чуе очакваната заповед, обръща жално глава след отдалечаващите се животни и тихо скимти…

— Ела, Бела, ела тук! — кучето колебливо пристъпва към мен. Гладя я нежно по гърба. По козината й все още се държи скреж, а мускулите под кожата постоянно потръпват. — Сега е забранен ловът на сърни, нали разбираш? … Дошли сме на лов за гъски и този път трябва да оставим другия дивеч на мира.

Кучето ме поглежда с големите си очи, а аз продължавам да му говоря:

— Представи си, Белина, че след малко застреляме гъска. У дома стопанката ще я опече и ще я постави с тепсията под елхата. След това ще запалим свещите, знам, че ти много не ги обичаш, но моята Зденка ще изпече за тебе специален сладкиш и ти ще го схрускаш още топъл, нали? … Разбира се, и от гъската ще получиш своя дял, но сега имай търпение!…

Белина продължава да ме гледа сериозно в очите, а на мен на моменти ми се струва, че схваща за какво й говоря. А може би наистина разбира. Затова не бива много да я лъжа. Още не се знае дали ще уловим някаква птица. Засега те си летят високо в небето…

Стигнахме до определеното място и на мен ми определиха позиция. Наредиха ми да не мърдам от мястото си, както аз нареждам на кучето, и отминаха към следващия ловец.

Останах сам с Белина под клонеста стара върба. Стоим и не мърдаме — така ни е наредено. Даже и кучето разбра строгата заповед. Чудно ми е как ни разбират тези животни. Та нали се твърди, че нямат разум! Какви са тези силно развити инстинкти, не мога да си обясня. А фактически тези инстинкти на кучето представляват неговият разум. Не може да се каже, че всичко се дължи на дресировката. Тя може да научи кучето на послушание, но това, което е в главата му, няма да промени.

Едва допушвам първата цигара и вече започва да се смрачава. Бела потръпва от студ, а може би и от незадоволена ловна страст. Ето, че като чух далечното грачене на птиците, и аз започнах да потръпвам като нея. А кучето се изправи, изпъна тялото си и вдигна влажната муцуна към светлеещия небосвод.

— Ш-ш-т! — тихо я предупредих и тя седна на задните си лапи. — Сега е важно да стоим неподвижно. Бела ме разбра и се закова на мястото си.

Ето — лети първата гъска над блатото. Спуска се ниско над водата и грачи толкова силно, че сигурно и мъртвите я чуват. Това е правило при дивите гъски. Една от тях трябва да се жертвува. Но ако сега някой стреля, край на лова! Най-много да си отидем с една единствена гъска. Ятото ще се издигне високо и ще отлети към друго, по-спокойно място за нощувка. Това е типично гъше разузнаване. Тази първа птица лети и много не се оглежда. Очаква неприятеля да се издаде сам. Но ние издържахме и птицата отлита обратно към ятото, кацнало в някоя ечемичена нива. По някакъв свой начин тя съобщава на стражните птици за резултата от своето разузнаване. Те остават на мястото си, за да пазят ятото, но дават някак знак и от ятото се вдигат други три гъски. Никой не знае защо точно три, но винаги е така, прелитат само три — ни повече, ни по-малко. Те летят към първото място, избрано от гъската-разузнавач, за нощуване на ятото. Летят високо, по тях е излишно да се стреля. От земята ги делят най-малко двеста метра. На тази височина не може да ги засегнат сачмите от нито една ловна пушка. Тези три птици оглеждат подробно избраното място. Зрението им е добро, като на ястреби. Всичко виждат и само ако се помръдне нещо подозрително, няма смисъл повече да се очаква ятото…

Но ние издържахме и този изпит…

Не се изминаха и десетина минути, когато от сивеещото небе се чу граченето на гъските. И то какво грачене!… Грачеха стотици гъши гърла. Върху светлия фон на небосвода ясно се забелязват едрите тела и широките разперени криле. След първото ято се задава второ, още по-голямо. Птиците летят още високо, правят един кръг над блатото и се спускат към водата. Сега още мъничко да издържим, никой да не избърза!

Първото ято вече каца във водата. Второто го следва. В този момент чувам един след друг три изстрела. Приятелите ми са по-щастливи, над тях прелетя второто ято и те първи стреляха. Нетърпеливо чакам, страхувам се, че над мен няма да прелетят. Обхваща ме тягостно безпокойство, иска ми се бързо да сменя позицията си. Бела също цялата трепери и нетърпеливо скимти.

— Тихо, Белке, тихо! Не бива да се издадем, гъските виждат надалече, забележат ли ни, няма да полетят над нас!

Отново отекват изстрели и объркан гъши грак. Само че ние, изглежда, стоим на лошо място. Ето там, малко по-вляво, прелитат няколко, но те са далече. А минутите летят, още малко и всичко ще бъде свършено. В тъмнината няма да можем да стреляме. Май ще си отидем с празна торба, както дойдохме.

— Хайде, Белке! — потупвам аз кучето по гърба и се затичвам вдясно. Не зная защо, но си мисля, че на новата позиция ще имам по-голям шанс. А точно там никой не стои. Над главата ми се чува гъше гаготене. Скривам се под близката върба. Чувам шума на крилете. На фона на все още светлото небе забелязвам няколко птици.

Излезе ми късметът. Премервам се и стрелям. Чувам как сачмите удрят в крилете. Но не пада нито една птица. Първото мое ято се загубва в тъмнината. Но след него лети второ. Отново се премервам и стрелям. От правата редица се отделя една птица и пада във водата.

Приближава още едно ято, но, да го вземат мътните, сега е по-важно да извадим застреляното. Хайде, Белина, тръгваме. Виждам, че птицата е паднала върху големите листа на водните лилии само на пет-шест метра от брега.

— Бела, влез и донеси! — От съседната върба се обади изплашена кукумявка: — „Уйй-й-уйй-й“. Бела скача във водата, но нещо я смущава. Върти се на едно място, плува и вдига нагоре голямата си глава. Отново я подканям.

— Хайде, Белина, плувай и донеси! — кучето обаче стои на едно място и по-скоро се дърпа назад.

— Плувай, Белина! Хайде, покажи какво умееш! … — Не, кучето стои, вдига безпомощно глава, сякаш никога не е влизало във вода.

— Е, какво ти стана? … — ядно избухвам аз. — Няма ли да тръгнеш най-после? … — На няколко метра от нас, между венец от водни растения, тъмнее тялото на застреляната птица. Вече не потръпва, не се движи, но кучето сякаш се е побъркало, отказва да го донесе. При това съм чувал толкова приказки за Белина — най-добрата плувкиня. Отново избухвам.

— Белина, веднага донеси гъската! — Но не, кучето не мърда от мястото си. Само извръща към мен големите си очи.

Излишно е да си хабя нервите. Да върви по дяволите със своите умни погледи и добри качества. Сам ще си взема трофея! … Водата не е така дълбока, а ботушите ми стигат до пояса.

— Махай се от очите ми, некадърница! … — Но Белина не ми прави място, стои срещу мен, не мърда, а предупредително ръмжи.

— Полудя ли ти, стара кучко некадърна? … Махай се по дяволите! Ти не си никакъв сетер, а обикновено безстопанствено куче. Гръм да те удари, че да не изложиш и стопанина си като мене!…

Влизам в края на водата, но Белина не се помръдва от мястото си. Скимти, ръмжи като побъркана и колкото повече се приближавам, ръмженето й става по-заплашително. Ето че показва и зъбите си. Нищо не мога да разбера и още по-злостно се заканвам.

— Ако беше моя, на място бих те застрелял, ще се зъбиш на всичко отгоре! … Бяс ли те хвана или какво?!

— Хей, какво правиш там?… — чух в тъмнината гласа на шефа на горското стопанство. — Да не си полудял? — продължи той.

— А защо да съм полудял? … Не виждаш ли, че само на няколко метра от брега е паднала моята гъска, а кучето се побърка и не ще да влезе във водата.

— Веднага излизай, дявол да те вземе! Не ставай по-глупав от кучето си!

— Е, какво толкова е станало! — дразни ме със своите заповеди шефът на горското и аз изваждам верижката за връзване на кучето. В яда си удрям Белина по гърба.

— Махай се от пътя ми, дърта кучко! — Бела се озъбва, готова да ме захапе, но не ме пуска да мина. Аз пристъпвам на място и зеленея от яд. Какъв малшанс! Кучето, прехвалената Белина, дето я взех да се покаже пред другите, отказва да ми донесе трофея. Дори се зъби срещу мен и не ме пуска сам да си го взема!

— Спри се бе, човек, спри, не бъди такова упорито магаре! — крещи шефът на горското и спира запъхтян на брега, близо до мен.

След няколко часа бяхме вече в топлата селска кръчма. Пием третия чай с ром, а Бела лежи в краката ми, опряла глава в моя ботуш. Диша спокойно, дреме, все едно нищо не се е случило. Изглежда, въобще не ми се сърди за белезите, останали по гърба й от тежката верижка.

Шефът на горското продължава да ми чете конско евангелие. С няколко думи — все се върти около моята недисциплинираност. Не ме смятал за толкова луд, че сам да си сменя позицията по време на лов. Тоест, виновен съм бил, че съм се преместил, за да убия единствената дива гъска! А дума не споменава за това, че ме бе поставил на място, където гъските въобще не летяха. Но стоплен от чая или от рома, той се поуспокоява и разказва следния случай.

Миналата година в края на лятото баща и син излезли на лов за патици. Какво са уловили, не е известно, но едва на другия ден точно на мястото, където самоволно бях застанал, селяните намерили само пушката. Освен това към островчето от водни лилии едва се забелязвали две тесни пътечки. Върху листата на водните растения продължавал да си лежи спокойно млад, все още не сменил перушината си патаран. Но било трудно да се възстанови случката.

По всяка вероятност бащата застрелял птицата, а четиринайсетгодишният му син влязъл в блатото, за да я донесе. Влязъл точно там, където исках да вляза и аз, но Бела не ме пусна. Тресавището го повлякло към дъното. Бащата захвърлил пушката и се притичал да помогне на сина си. И двамата останали там. Само застреляният патаран се задържал с разперените си криле над водните лилии. Някъде дълбоко под него тресавището погълнало двете тела.

Поръчвам четвърти ром с чай и чувствувам, че се изпотявам. Не зная обаче дали е от силното питие, или от представата за това, какво можеше да се случи, ако Белина не бе застанала така упорито на пътя ми. А кучето си лежи спокойно в краката ми, от време на време поглежда с големите си умни очи, сякаш пита не е ли време да си вървим?…

Срамувам се за белезите по гърба на животното. Учудвам се на това велико търпение, с което умното куче понесе боя, но не отстъпи и не захапа водача си!

Какво умно, какво вярно куче е Белина!.