Милан Райски
Вълча кръв (21)

Вълча кръв

Прибирам вещите в раницата си и Арфа става все по-нетърпелива. Прави си сметка, че пак ще излезем на лов, само че този път се лъже, стягам багажа си за в къщи. Трябва да се прибирам, а старият муфлон, когото имах разрешение да застрелям, остава да си тича кой знае в кой край на гората.

Прекарах цели осем дни в безуспешно преследване. Хижата бе удобна, дърва и газ за отопление и осветление имаше достатъчно, но не можех да се възползувам от оскъдния планински уют. В ранно утро излизах с Арфа из гората и вечер се връщах, капнал от умора. Ако бях дошъл на лов за елени, за толкова време щях да се сдобия поне с пет представителни трофея. Не беше нужно много да ги търся, те сами се завираха пред пушката ми, сякаш знаеха, че този път нищо няма да им сторя. А муфлоните ги нямаше никъде. При това казват, че в началото на октомври ловът на муфлони е най-сигурен. Дивият овен, опиянен от любовна страст, не е толкова предпазлив и по цял ден скита из гората. Но за мое нещастие през тази седмица не можах да ги открия никъде.

Три пъти срещнах малки стада женски муфлони, но сред тях нямаше нито един подходящ мъжкар. Все млади муфлони, добри за разплод. По-старите мъжкари сякаш нарочно се криеха от мен. Тази нощ наваля пухкав снежец, по него бих могъл да проследя животните, само че отпуската ми свърши. Какво да се прави — животът не е само развлечение, утре трябва да се явя на работа.

Оставям тук продуктите, които донесох и не можах да употребя. Това е неписано правило.

Арфа ме чака до вратата, очите й нетърпеливо искрят. Ех, ти моя малка помощнице, напразно се радваш! … Вече два пъти я вземам на такива дълги излети в планината. Ако я оставех толкова дълго време сама. тя сигурно щеше да се разболее от мъка. Особено ако ме забележеше да излизам с пушка на рамо. В гората тя се чувствува по-свободна и щастлива, може би като мен. От сутрин до вечер тя неуморно тичаше, следеше, гонеше, обаче щом я повиквах, заковаваше се в краката ми. Местните ловци се чудеха защо идвам с такова куче в планината. Но щом видяха как седи търпеливо до мен на варда, как безшумно стъпва и вдига внимателно крак след крак, а като иска нещо да ми обади, потрива муцуна в коляното ми, разбраха и ми завидяха.

Изглежда, че не избрах подходящото време за лов на муфлони. Есента бе прекалено суха, трудно можеше да се ходи без шум. Дори да тръгнех бос, сухите листа шумяха и се чуваше на цял километър разстояние. В такива случаи е най-добре да се стои на варда. Опитвах много пъти, с часове стоях на удобни места при скали, покрай пътеките на муфлоните, но без успех. Едва сега наваля сняг — по него мога да чета като в книга, но трябва да се връщам.

Заключвам хижата и поставям ключа на уговореното място. Арфа скача, играе около мен като малко немирно кутре. Нека си поиграе, от целия излет това ще й остане. Тръгвам по заснежената пътечка към горския път, а кучката тича като опиянена. За първи път тази година вижда сняг и хиляди отпечатъци по него. Върти се около мен, спира се и разхвърля с лапи снега. Млада е, кръвта кипи в жилите и. Но после се спира и започва да души, ето че се пуска по прясна следа на кошути. Свирвам и тя се връща в краката ми, но не се радва много, че трябва да върви след мен. След малко отново се впуска по нова следа, пак я повиквам и заплашвам с пръчка. Едва сега тя подвива опашка и, клюмнала, тръгва смирено.

„Защо ли измъчвам кучето“ — мисля си аз. И без това осем дни не успяхме да уловим нищо, а сега го мъча да върви в краката ми. Нека си потича на воля. Но Арфа не вярва, че така бързо съм отменил строгата заповед, и аз й подвиквам: „Хайде, търси! …“

Кучката радостно се впуска напред и забива муцуна в пухкавия снежец, върти опашка многообещаващо и преглежда храст след храст. Работата я успокоява, за нея също, изглежда, е важно нещо да прави. А как я радва успехът в лова, как гордо стъпва, след като ми донесе застреляния дивеч … Особено чувствителна е към похвалите. Ако не я погаля след лова, гледа ме дълго с големите си очи, върти се около мен и скимти, а щом я потупам по врата и й кажа няколко ласкави думи, веднага се успокоява и всичко е наред…

Не изминахме и един километър от хижата, когато забелязах, че Арфа се спря опъната като струна. Стои, души въздуха и ме кани да се приближа. Поглеждам пред нея и откривам пресни отпечатъци на едър муфлон. Това са първите отпечатъци, които виждам след осем дни скитане из планината. Ами сега…

Пресякъл е пътеката преди малко, а след него са минали още една женска и младо муфлонче. Според следите изглежда стар и опитен водач, отпечатъците му са големи като юмрук!…

Е, какво да правим, Арфа? … До мръкване има поне шест часа. Да тръгнем ли по дирята?… Кучето върти радостно опашка и ме гледа в очите. Разбира се, то винаги е готово, но аз с тежката раница на гърба се колебая…

Следата води надолу. Ами как иначе?… Всичко живо се изтегля към долините. Муфлоните трябва да избързат, краката им са къси, дълбокият сняг е опасен за тях, по-опасен от дълго гладуване. Още се колебая, но сам чувствувам, че никакви разумни доводи не са в състояние да ме откъснат от следата.

— Хайде, Арфа, да тръгваме, пък да става каквото ще!…

Кучето души следата и скимти от радост.

— Не, Арфа, сега ти трябва да вървиш след мен, нали разбираш!…

Разбира Арфа, как да не разбира, ето че смирено застава зад мен и чака аз да тръгна. По прясната следа мога да се оправя и без нейния нос, затова нека върви отзад, че муфлоните имат остър слух и могат да я усетят отдалече.

Минавам покрай грапави, обрасли с мъх и лишеи стари дъбови дървета, между които се провират към слънцето тънички, нежни бели брези. Тук-там по редките буки с гладки стволове потреперват пожълтели листа. Вятърът духа отстрани, влиза под палтото ми и напява някаква тъжна монотонна мелодия. Жълтото слънце не топли, само е пръснало светложълти петна между дърветата. Някъде далече бръмчи моторна резачка. Високата трева стърчи тук-там из снега, ние я тъпчем безмилостно и тичаме по следата.

Дразнят ме сойките — една се е залепила за нас, лети напред и крещи — съобщава на цялата гора за опасността. За наше щастие скоро се загубва из гората — сигурно е намерила нов обект за наблюдение.

Следите на трите животни водят към скалите, при които преди два дни видях две женски с един млад муфлон. Рогата му бяха силни и вече леко закривени напред. Вятърът все още духа отдясно и носи миризмата на гниещи листа. В долчинката зеленеят назъбени листа на папрат. Тънка струйка вода блести на слънцето в почти пресъхналия ручей. По ниските места се виждат навеяни от вятъра пожълтели ясенови листа. Муфлоните търсят такива места. Падне ли сняг, не им остава нищо друго за храна, освен окапалите листа и сухите треви.

Но какво е това?… Така ли само ми се струва или е истина? Тихо се приближавам и все по-ясно чувам тъпите удари на рога в рога. Подтичвам предпазливо, овладян от онова особено чувство на ловеца, или по-точно на човека-звяр, което трудно се спира пред каквото и да е препятствие.

Вече ги виждам — бият се два муфлона. Бият се упорито и твърдо отстояват позициите си. Силните удари отекват в гърдите ми и предизвикват сърцебиене. Чувствувам, че и кучето изживява онова особено ловно напрежение и все по-силно се притиска в коляното ми…

Меката снежна пелена ми позволява да се приближа почти безшумно. Трябва само да се скрия зад дърветата. Време имам достатъчно — щом започнат бой, муфлоните не го прекъсват скоро. Обикновено не се намушкват, но от силните удари в челото стават като пияни и с още по-голямо упорство се отдават на жестоката игра.

Вятърът все още духа отстрани и внимателните женски не могат да ме усетят. Сега трябва още повече да се пазя от тях. Мъжкарите са пияни от злоба и слепи за околния свят, но женските наблюдават двубоя като строги съдии и едновременно с това стоят на стража. Достатъчно е някоя тънко да изблее и всичко е свършено. Враговете на живот и смърт побягват почти едновременно в различни посоки.

Аз вече държа пушката си, готова за стрелба. Кучето пристъпва леко след мен и все по-силно притиска глава в коляното ми. То не е виждало никога през живота си муфлони, но ловният инстинкт му подсказва, че наблюдава решителен момент.

Вече съм на стотина крачки от биещите се животни. Едра млада женска стои на скалата, следи двубоя и от време на време хвърля проницателен поглед на всички страни. Муфлоните отстъпват няколко крачки, засилват се и удрят силно челата си. Ударът е тъп, но се разнася из цялата гора като биене на чук по наковалня. Рогата на двете животни са дебели, едро назъбени и красиво огънати напред. Ето че пак отстъпват, засилват се и отново се чува силен тъп удар…

Но къде е Арфа, защо не чувствувам допира на муцуната й до коляното си? … Поглеждам назад и виждам кучката да стои изпъната като струна, но не гледа към муфлоните, а малко встрани, към младата дъбова гора. Поглеждам с бинокъла в същата посока и откривам някакъв особен пън. Само че защо е обрасъл като със свинска четина, а не е завит с бяла снежна пелена, както всичко наоколо? … Защо стърчи в такава особена поза над снежната покривка?…

Неочаквано въображаемият пън се раздвижва и пораства. Глиган!… Дългите криви бивници блясват злокобно на следобедното слънце. Още миг и ще се хвърли върху биещите се муфлони. Реагирам почти автоматично. За част от секундата се премервам и стрелям. От тялото на глигана отскочи ръждиво вълмо четина и той падна на снега. След миг подскочи, втурна се, но отново зарови острата си муцуна в земята. Арфа изскимтя в краката ми. Иска й се да се впусне след едрото животно, обзето от предсмъртна агония.

— Стой тук, Арфа, не мърдай! — предупредих я строго. Боя се за нея. Тя не е малко кутре, което ще почне да обикаля около глигана. Ще се хвърли върху него, а той може да има още сили, за да й разпори корема. — Тук остани! — заканвам й се с пръст. Кучката трепери от ловна възбуда. За да не се изкуши и наруши заповедта ми, ляга по корем в снега. Едва сега поглеждам към мястото, където се биеха муфлоните…

Женската с младия муфлон са се изпарили като дим. Но двата муфлона са още там. Вече не се бият, лежат по гръб един срещу друг. Рогата им са се заклещили и едрите животни ритат смешно с крака във въздуха.

— Стой тук, Арфа! — заповядвам още веднъж на кучката и тичам към муфлоните. Гледай ти какъв късмет! Сега мога да убия и двата. Животните отчаяно се дърпат и все още не могат да се откачат. Обикалям около тях, объркан от неочаквания случай. Какво да правя?… Разбира се, единия поне ще застрелям. Трябва само да избера по-стария, на него и рогата му са по-големи и загънати. Колко хубаво стана — няма да се срамувам, че осем дни не съм могъл да ги открия и да използувам разрешението. Но защо мисля глупости, от какво да се срамувам? … Сега ще мога да се гордея с два трофея! … А животните лежат безпомощни по гръб, рогата им здраво заклещени, не могат да се освободят. Виждат ме и те, не може да не ме виждат, нали съм само на няколко крачки от тях. Неочаквано, като вдигам пушката, някак се размеквам. Обхваща ме срам от самия себе си. Чувствувам, че се изчервявам пред двете безпомощни животни.

— За бога, не полудявам ли!?… Какво става с мен?.. Иска ми се да притежавам трофея на муфлон, но не мога да стрелям така по животното. Та това е чиста касапница! Все едно, че в кланицата вдигам ръка над вързано животно. Касапин ли съм аз?

За мое щастие, всичко това не трае дълго. Кой знае дали не бих се изкушил, ако двете животни неочаквано не бяха се освободили. Скочиха пъргаво на краката си и побягнаха в различни посоки. Така е по-добре, няма да се срамувам цял живот заради трофей, с който съм се сдобил като подарък от някоя касапница…

Поглеждам назад — Арфа лежи на мястото, където я оставих. Не се е помръднала дори, издържала е. Поглеждам глигана с бинокъла. Той не трепва дори, вече е затихнал. Викам на Арфа: „Дръж!“ Кучката не може да повярва на ушите си. Повтарям още веднъж.

— Дръж, Арфа! — тя се спуска като стрела към глигана, който откри сама, и го захапва за гърлото. Когато се приближавам до нея, върти радостно опашка и ме поглежда с големите си умни очи. Какво ли си мисли такова едно куче? Дали разбира, че понякога и в човека бушува вълчата кръв и той трябва сам да се укротява?…