Милан Райски
Вълча кръв (14)

Мечокът Мишо

Лесничеят Липко подаде молба да бъде преместен в някое горско стопанство долу в равнината. Доводи не изтъкваше, само така, общи приказки. Но никой не повярва, че това е без някаква основателна причина. Обаче Липко мълчеше. А повод имаше. Добрякът Липко не можеше да ходи повече из планината, в която не успя да опази своя любимец. Може би аз единствен знаех цялата история и така, както я научих, сега я разказвам на вас.

Изглежда, че тази година зимата щеше да си отиде навреме. Още през март слънцето здраво захапа снега и беше сигурно, че до края на месеца от него няма да остане и помен. Но, както често се случва, април ни изигра малка шега. Една сутрин осъмнахме с нов сняг, а от потъмнялото небе продължаваше да вали. Сякаш някой изтупваше огромен брашнен чувал.

Гората стихна под снежната покривка. Скалите и храстите като че ли заспаха под дебелия сняг, а потокът нито се чуваше, нито се виждаше. Ледът скова с дебела броня бреговете му. В необикновената тишина се чуваше като изстрел счупването на някой клон или връх на дърво, претоварено от горския сняг. След това отново се възцаряваше бялото студено спокойствие из привидно пустата гора.

Разбира се, всичко това беше илюзия, последен напън на зимата. Може би ще трае ден, може би два, най-много седмица. Щом духне южнякът, облаците ще избелеят, слънцето ще се усмихне на високата планина, потокът ще изскочи от бреговете си и новият сняг ще си отиде незабелязано за една нощ, както дойде.

Гората отдавна е будна и сега набира сили под снега. Няма да минат няколко дни и по елшите ще увиснат реси. По клоните на брезите вече се забелязват жълтозелените леторасли, а стопи ли се последният сняг, под закрилата на старата изсъхнала трева ще поникнат свежи зелени стъбла. Няма да мине много време и бреговете на потока ще се накичат с белоснежни кокичета и срамежливо разцъфнали петрови гащи. Под храстите скромно ще поклащат цветчета теменужки, а по стволовете на старите дървета все по-често ще се чува усърдното почукване на кълвача.

Из тихата гора ще се върнат пойните птички, синиците ще станат по-сговорчиви, а папуняците ще прелитат от дърво на дърво като пъстри индиански стрели.

Този сняг създаде нови грижи на горския Липко. По снега могат да открият следите му. Той е принуден да заобикаля към своето скривалище и да минава през места, където човешки крак не е стъпвал. Така пътят до сечището на южния склон трае около два часа. Ето и днес той се движи бавно из дълбокия сняг. Влиза в младата дъбова горичка, дето дърветата едва стигат до гърдите му, спира се в горния и край и оглежда всичко наоколо.

От деня, в който пристигна на лов този чужденец — граф, или кой го знае що за птица е. Липко не спи, няма време да се нахрани и е невъзможно да го намериш в къщи. Тази седмица идва в края на сечището за пети път. Скрит в гъстата дъбова гора, той вижда високото ловно чакало, но оттам не могат да го забележат.

Едва седнал, Липко забелязва отдолу по склона две човешки фигури. Те вървят бавно из дълбокия сняг покрай последната редица смърчове. „Виж ги ти дяволите, този път са тръгнали по-рано, за малко да ме изпреварят!“ — мисли си Липко и самодоволно се усмихва.

Под ловното чакало двамата мъже се спират да починат, тихо разговарят и скоро се изкачват по дървената стълба в чакалото, сковано в клоните на три смърча върху четири дебели клони. Вече престава да вали сняг и сивите облаци бавно се разделят, откривайки къс по къс дълбоко, синьо небе. Преди да залезе от запад, многообещаващо се усмихва слънцето и бързо се скрива зад високия хребет на планината.

Липко тихо извади от раницата си старо зелено одеало. Уви се с него до пояс и седна удобно върху нисък пън. Не му беше студено, но след малко, като поседи на едно място, краката му ще започнат да изстиват. Но какво да се прави, не му е за първи път. Така е прекарал в гората и много по-студени дни.

Нищо лошо не прави горският, само дето седи на около двеста метра по-надолу от чакалото. Не е дошъл да бракониерствува, въпреки че носи пушка. Седи си тихо, оглежда смълчаната гора и присвива очи от необикновената бяла светлина. Смущава го само присъствието на ония двамата в ловното чакало. Той знае, че през процепа стърчи цевта на точна пушка. Онзи вътре с нетърпение очаква жертвата. Тогава ще затаи дъх и ще натисне спусъка. От дулото на пушката ще излети парче смъртоносно олово и…

Но хората в чакалото не знаят, че Липко е тук. Не могат да го забележат. Виждат го само лешоядите, които летят високо над сечището. Те много добре различават свитата човешка фигура близо до леката плячка и се страхуват да се спуснат над трупа на животното, вързано в средата на полянката на около шейсет метра пред чакалото. Крякат ядно птиците. Не могат да разберат какво прави там този опасен човек. А другите двама в чакалото не забелязват. На висок глас се питат какво търси в заспалата гора и защо ги смущава при следобедната им гощавка?!

Та нали те първи откриха трупа на коня още на другия ден, след като го докараха. Преди да съобщят на мечката за едрата и лесна плячка, изкълваха очите на животното. Преди да се дотътри старият мечок, лисица разкъса хълбока на коня. С настъпването на деня хитрушата се прибра в леговището си, а лешоядите продължиха да дълбаят и разкъсват вътрешностите му. Мечокът, който се събуди от зимен сън само преди десетина дни, едва на третия ден забеляза, че лешоядите кръжат постоянно над голямото сечище, и тръгна нататък. По миризмата бързо откри трупа и с удоволствие заръфа намирисващото вече месо…

— Само че са сбъркали сметките господата, ако мислят, че над трупа на тази кранта ще убият стария Мишо! — мисли си горският Липко, свит сред младите дъбчета. — Може би щяха да успеят досега, ако ме нямаше тук, но така графът едва ли ще си отиде с трофея на стария мечок. Ако се наложи, тук ще спя, но няма да позволя да го убиете! — заканва се горският и притиска колена под тънкото одеало.

А старият Мишо идва при трупа на старата кранта с един по-млад мечок. Нали няма разум, не знае, че това е негов по-млад брат. Мишо вече направи четиринайсет години, а майка си не е виждал отпреди три зими. Не мисли и не се интересува къде се дяна старата мечка.

През последните години и Липко престана да говори за подвизите на старата грижовна майка. Преди три зими тя вероятно за последен път е родила мечока, дето ходи с Мишо. Научила го е да си търси храна из високопланинските пасища и може би е успяла да му внуши да се предпазва сам от опасното двуного същество, а останалите обитатели на гората да остави на мира.

Преди три години зимата беше дълга и студена. Сигурно старата мечка е заспала в хралупата си и не се е събудила повече. Нито Липко, нито жените, дето разсаждат борчета, видяха повече старата мечка.

Две години по-късно Липко отново откри големи мечи отпечатъци върху снега. Край тях се мотаеха и едни по-дребни, колкото мъжки юмрук. Но това не бяха следите на старата мечка. Случило се бе нещо колкото естествено, толкова и изключително сред дивите животни.

През късната есен след смъртта на старата мечка старият самотник Мишо бе приел при себе си малкото мече. След като бяха презимували в една бърлога, през ранната пролет старият фъфлещ мечок и младото мече бяха неразделни. Никой не можеше да обясни защо самотникът Мишо е приел малкото мече. Та то за него представлява излишна грижа. Не е възможно да е усетил своята кръв или миризмата на майка си. Мечките имат големи глави, но нямат разум. Мишо не можеше да знае, че се грижи за свой кръвен брат. Но както и да е, ето вече втора зима те прекараха в обща бърлога и отново са неразделни.

А сега е дошъл кой знае откъде един надут граф. Носи със себе си модерна пушка с прецизен далекоглед. Качва се в чакалото като господар и мисли, че е напълно естествено да застреля стария Мишо, като заплати някаква си там валута.

А животното не е сторило никакво зло. Графът никога не се е срещал с него, за да го хареса и да пламне от ловна страст. Пристига си господарят, плаща и иска да убива! … Защо? … За да вземе кожата и главата на Мишо, да я разпъне на някоя стена в замъка си и да се хвали пред гостите си: „Вижте какъв смелчага съм бил на младини! … Забележете къде съм го улучил и колко голям е бил този словашки мечок!… А сега помислете само колко е трудно да се открие и застреля такова животно, помислете за опасностите…“

Не, господин графе!… Мишовата кожа няма да краси стената на твоя замък! … Аз ще се постарая Мишо и по-малкият му брат да продължат да си живеят спокойно в гората…

А тази история започна още от миналата есен. Шефът на горскотехническия участък нареди на лесничея Липко да издигне удобно ловно чакало при южното сечище. Още оттогава бе запланувана смъртта на стария Мишо, който не нападаше нито диви, нито домашни животни.

Горският Липко някак се смали и плувна в студена пот. Но какво можеше да възрази? … А заповедта си е заповед, трябва да се изпълнява.

Поведе работниците Липко, отсякоха четири дебели смърча, побиха ги в земята и на височина осем метра от земята сковаха удобно чакало. Вътре имаше пейка, отпред широки отвори за поставяне на пушката, а отзад дъските бяха обшити с черна хартия. Да не духа във врата на господин графа, че ако се простуди, как ще се оправдават после пред началствата?…

Нареждаше Липко кое как да направят работниците и непрестанно мислеше как да предпази стария Мишо от гибел. В отчаянието си се заканваше, че ако се случи нещо такова, никога няма да се съгласи да одере кожата и да отреже главата на животното. Нека си го одере сам господин графът, нека малко се поизцапа с кръв. Но това бе слаба утеха за Липковата чувствителна душа.

Чакалото отдавна бе построено. Работниците похарчиха спечелените пари и забравиха за него. Обаче Липко не можеше да забрави за кого е построено това чакало. Мислеше за този, който ще дойде и оттам ще стреля по добрия мечок. Нощем се събуждаше, плувнал в пот, след като бе сънувал, че някой стреля по Мишо. Престана да се храни, посърна и колегите го питаха да не би нещо да е болен…

Така в нерадостни мисли Липко не усети кога мина зимата. Рано през пролетта мечките се събудиха от зимния си сън и излязоха от бърлогите. По заповед на началника Липко закара пред чакалото труповете на две млади телета. Изгладнелите мечки бързо оглозгаха кокалите им, а господин графът все още го нямаше. Заповедта си е заповед, трябва да се изпълнява! Но Липко нямаше да бъде Липко, ако не измислеше нещо. Най-добре от всички бе разучил откъде минават двата мечока на път към лесната плячка. От скалите, където презимуваха, водеше утъпкана пъртина към голямото сечище. След двете телета, докараха пред чакалото трупа на крава. Мишо и младият му брат загладиха козината и никак не можеха да разберат, че тази лесна плячка може да им струва живота. Най-редовно всяка вечер те бавно се приближаваха към сечището, хапваха набързо от месото и пак се връщаха по същия път към леговището си.

Бързо минаваше времето. Двата мечока свикнаха да ходят на вечеря в южното сечище. Снегът се стопи и земята жадно попи пролетната влага. В планината всичко се готвеше за нов живот. Сутрин и привечер из гората започнаха да прелитат бекаси, пойните птички изпълняваха все по-високо своите песни, а мечките спираха като по часовник между шест и седем часа пред ловните чакала на вечеря.

Пристигна и господин графът, разшета се началникът на участъка. Горските няколко пъти пийнаха безплатно в кръчмата, но Липко не отиде нито веднъж…

Четиринайсет години бяха изминали от първата им среща с Мишо. В средата на май момчето на Колник донесе в канцеларията малко живо мече. Обясни, че го е намерил самотно край трите скали, мотаело се долу около потока. Помислил си, че е изоставено, съжалил го и затова го донесъл при горския.

Какво можеше да направи Липко? … Да се скара на момчето, вече бе късно, пък и то какво е виновно, а да върнат мечето при трите скали беше опасно.

Липко погали мечето по меката козина и то го погледна с големите си черни очи. Нещо бодна в сърцето горския служител. По това време се бе завърнала жена му от родилното, имаха си дъщеря. Сега малката Еленка лежеше върху бродираните възглавнички, а майка й шеташе около нея. Мечето бе самотно и вече гладно. Липко го занесе в къщи. Дявол знае защо, но когато кърмят, жените са особено жалостиви и чувствителни. Неговата Луцка започна да се грижи за мечето, както за Еленка. Кръсти го Мишо и най-редовно му даваше мляко. На Липко му се струваше, че ако нямаха крава, жена му бе готова да дели млякото за своето дете, за да отгледа и мечето. Това чувство бе непознато и неразбираемо за Липко, но и той се привърза някак към малкото мече. Вечер сам му подаваше голямото шише с биберон и наблюдаваше как лакомо смуче топлата течност. Не си спомня точно колко дни се грижеха за мечето, но когато времето се постопли, Липко взе пушката си, сложи го в пазвата си и тръгна към трите скали.

Покрай брега на потока бе поникнала зелена, сочна трева. Елшите вече цъфтяха, а лъчите на топлото слънце трептяха по игривите вълни. Потокът отвеждаше снежните води надолу към жадната равнина.

Горският Липко знаеше много добре къде бе презимувала мечката. През последните няколко дни се бе убедил, че не е изоставила малкото си, а все още го търси около леговището. Бързо се изкачи между скалите, където вече не водеше никаква пътека, огледа се внимателно и като не откри нищо подозрително, събуди малкия Мишо.

Мечето сънливо примигна срещу слънчевите лъчи. Липко го постави на земята.

— Хайде, бягай у дома! — подвикна му той. — Що за живот ще е за тебе да си винаги затворен, хората да се грижат за теб и да не знаеш какво е свободата в дивата планина?… Хайде бягай, твоето място е тук, между тези непристъпни скали.

Но Мишко стоеше, гледаше го в очите и не искаше да разбере какво му приказва горският. Като направи няколко крачки назад, мечето се затича след него на късите си крака. Не му се искаше да остане само. Липко го тупна няколко пъти по задника, мечето изскимтя, но щом той тръгна, отново се затича след него като кученце след стопанина си. Мъчно му беше на Липко, но трябваше пак да натупа мечето. Този път то изпищя като малко дете. Горският огледа внимателно скалите. От вътрешността на пещерата дочу шум. Горският знаеше какъв е този шум и какво ще последва. Побягна надолу, но глупавото мече го последва. Липко вече не му обръщаше внимание и бягаше през глава из гората.

Когато беше на стотина метра, старата мечка изрева от скалите зад него. Липко се пообърна. Мецана стоеше над малкото и го душеше. След това вдигна едрата си глава и изрева още по-силно. Липко побягна още по-бързо. Мечката го преследваше не на шега. Бързо тътреше по склона своите триста килограма и горският забеляза, че го настига. Той също не обичаше такива шеги, свали бързо пушката си и гръмна във въздуха. Планината повтори няколко пъти ехото на изстрела. Мечката се спря. Липко бързо отвори затвора, празната гилза изтрещя в камъните. Зареди отново и стреля към скалите. Мечката се вдигна на задни лапи. Завъртя наляво и надясно глава, сякаш се колебаеше какво да направи. В този момент малкият Мишо се дотътри до нея и изскимтя. Това реши опасното положение. Мечката се спусна отново на четирите си крака, хвана мечето с предните си лапи и го вдигна към гърдите си. Оглеждайки се на всички страни, тя още веднъж изрева, но този път по-тихо, примирително.

Липко не чака повече, спусна се отново надолу, доволен, че мечката е приела своето мече. Спря да тича едва след завоя, дето свършват скалите и започва гъстата гора. Под прикритието на дърветата погледна към скалите за последен път. Мечката все още стоеше с малкото мече на гърдите си, облизваше го с грапавия си език и отдалече изглеждаше като жена, която кърми детето си.

Вечерта, като се върна в къщи, Липко седна в кухнята и дълго наблюдава жена си как кърми малката Еленка. Седя така дълго, спомняше си за мечката с глупавия Мишо и се взираше в големите влажни очи на жена си. Малката сучеше, а жена му седеше надвесена над нея някак странно унесена, сякаш духом не е в стаята. Той пак си помисли за мечката. Представи си я как лежи в тъмната бърлога и прегръща малкия Мишо до гърдите си. Сигурно вече е забравил вкуса на кравето мляко и с удоволствие суче силната топла кърма от гърдите на своята майка. Старата мечка може би също така унесено гледа в тъмнината и топли мечето със своето тяло, нежна като неговата жена.

По-късно Липко срещаше често старата мечка с малкия Мишо. Обикновено те до късно лято кръстосваха малинака. Малкият Мишо вече сръчно обираше яркочервените плодове. Друг път виждаше как старата мечка учи мечето си да се катери по дърветата и да обира плодовете им. През следващото лято Мишо бе порасъл, но все още ходеше с майка си. Едва на третата година, когато мечката роди две мечета, малко се отдръпна, но скоро тръгна с тях. Двете мечета израснаха и напуснаха майка си, но Мишо пак си остана с нея…

Горският Липко като че ли търсеше срещи със старата мечка и с нейния Мишо. Радваше се, като виждаше, че е пораснал, колкото майка си, а не успееше ли да го види, дълго наблюдаваше следите му. Там, където минаваше из малиновите храсти, все едно коне бяха вършали. От време на време Мишо намираше и горски мед. За него бе способен да се изкачи чак до върховете на гладките буки. Хранеше се с плодове, трева и гъби, но никога не нападаше животни. Овчарите често го срещаха из планината, но никой от тях през тези дълги четиринайсет години не се оплака, че е нападнал стадото му…

Но сега, успее ли да го спаси, не се знае дали Мишо ще остане вегетарианец. Хората го научиха да яде месо. Отначало телешко, после говеждо, а сега конско. Кой знае дали ще отвикне през лятото или ще почне да напада кротките овце. Но каква вина ще има животното, като ловците сами го учат да се храни с месо?… Въпреки това Липко не може да си представи, че Мишо трябва да бъде убит.

Какво от това, че пристигнал някакъв граф с мерцедеса си? Важно ли е, че е подарил на лесничеите скъпи бутилки с коняк?… Откъде накъде ще вдига с тях тост: „Да живее ловът!“ Знае ли той какво означава да се грижиш през зимата за дивеча в гората? … Не, нищо не знае. Може би и парите си точно не знае. Обаче обикновеният горски служител Липко е убеден, че не всичко може да се купи с пари…

Истина е, че Мишо е вече стар фъфлещ мечок. Истина е и това, че са открили неговите следи при нападнатите кошути. Отпечатъкът на лапата му е дълъг трийсет и четири сантиметра. Никой не може да го сбърка с друг. А сега, като го свикнаха на месо, не е чудно да тръгне и сам да си търси.

Но Мишо си е Мишо — връстник на Еленка. Тя завършва вече основното училище, става все по-красива и жизнена, а защо Мишо да бъде стар, фъфлещ мечок, който трябва да се застреля?…

Не, още никой не е отлял куршума за Мишо. Кожата му няма да виси на стената в някой замък или да топли краката на някоя болнава графиня. Той ще доживее живота си край трите скали като своята майка…

Вече трети ден излиза шефът на участъка заедно с господин графа и двамата напразно седят в чакалото. Молят се там мълчаливо, всеки по свой начин, но за едно и също. Но Липко застава винаги така, че Мишо да улови вятъра от него. Нека се молят ония в амвона. Липко умее да бъде ангел-хранител… Старият мечок няма разум, но в голямата му глава е насъбран много опит от живота. Щом улови миризмата на човека, бързо се връща обратно и търси храна на друго място. За всеки случай Липко не седи много тихо в скривалището си. Често се размърдва, с пръчка рови из сухите листа и така двата мечока не могат да не усетят, че около тяхната плячка нещо не е в ред, дори когато вятърът престане да духа.

Лешоядите все още летят високо над сечището. По едно време се приближи лисица, откъсна голямо парче месо и изчезна бързо в храстите, но Мишо го няма и това е добре. Графът ще си отиде с увиснал нос…

Казват, че вече много се ядосвал, дето ходи три дни напразно из гората. Ругаел дори, че ловът не е подготвен, както се полага, а неговите задължения го зоват да си замине. Каква била тази хитра мечка, която идвала само когато никой не седял в ловния амвон?…

Хвалил се, че ходил на лов в Африка, в Канада, дори на Аляска. Навсякъде го посрещали радушно и ловът бил организиран отлично. Само тук, в сърцето на Европа, така да се изложат горските служители!…

Шефът на участъка беснеел. Не може да понася забележките на графа, а при това трябва да бъде учтив. Сам се учудва какъв е този мечешки инстинкт. Допреди няколко дни Мишо идваше редовно, просто по него да си свериш часовника, а сега никакъв не се показва!… Как ще обясни този провал пред шефа на горското стопанство?…

Липко с удоволствие слушаше тези приказки. Това бе единствената награда за извънредния му труд. А сред колегите си се преструваше на угрижен, само тихо забелязваше, че „Мечокът си е стар и хитър, какво ли не е преживял! Така леко няма да се остави…!“ Останалите горски служители се съгласяваха с него. Пък и какво друго можеха да направят?… Нима такъв мечок може да се върже за някое дърво пред пушката на графа?…

Гледа Липко към залязващото слънце. Огненото кълбо се спуска към хоризонта, червенее и образува ореол над короните на строгите смърчове. В храстите по края на гората чирикат птички. Някъде навътре в гората почуква кълвач, след това дълго се смее, прелита на друго дърво и отново очуква старателно кората му. Ето че прелетя и първият бекас. Но клончето в ръката на Липко натежава. Очите му се затварят и той задрямва. Над гората се спуска прозрачна мъгла. Контурите на дърветата се сливат в здрача. Гората, празнична и тиха, поглъща последните гласове на птиците. Лешоядите вече не крещят над сечището, отлетели са към скалите по южните склонове на планината, а очите на Липко все по-здраво се затварят…

Неочаквано тишината е разкъсана от силен гръм. Кълвачът изписква и отлита навътре в гората, а над сечището прелита любопитна сова. Младата дъбрава пращи под стъпките на бягаща мечка. Липко е опулил очи и се вслушва в шума. Бяга само едно животно. Къде е второто?…"Дали не са убили моя Мишо? …"

С потръпващи ръце горският вдига далекогледа си. Най-напред оглежда зиналия като вълча уста процеп на ловния амвон.

По стълбата бавно слиза човек, след него се спуска втори. Липко чувствува как по гърба му тече тънка струйка студена пот. Уморен от дългото бдение, той беше задрямал, заспал и предал своя Мишо. А трябваше да издържи само още няколко дни!…

Луната бавно изгрява и безучастно осветява тихата гора. Двете човешки сенки стоят все още под ловния амвон и допушват скъпите си цигари. Ето смачкват ги във влажната земя и бавно тръгват към трупа на коня. До него се чернее още едно голямо тяло…

— За бога, нима наистина са убили Мишо?!

А шефът на горскотехническия участък, следван от господин графа, се приближава до тялото му. Като по даден знак двамата мятат пушките на рамо. Графът застава мирно. Шефът на участъка отчупва елово клонче, потапя го в раната на Мишо и го закача под ширита на графската ловна шапка. Подава му ръка. Липко едва чува:

— Да живее ловът!

— Да живее!…

Гърлото на горския служител се свива в спазма. Нещо го пробожда под сърцето. Следи с бинокъла всяко движение на ония двамата, а ръцете му все по-силно треперят.

Нощта покрива планината с тъмната си пелерина. По небето безучастно трепкат хиляди звезди. Гората бавно заспива и може би нито един страстен ловец няма да наруши нейното спокойствие до сутринта.

Под големите лапи на стария Мишо вече няма да шуми изсъхналата дъбова шума. Животът му угасна на малката полянка, пред очите на неговия закрилник.

Горският Липко тъжно довърши историята за стария мечок Мишо, стана и занесе заявлението си за преместване долу в равнината. Не го придумвах да остане. Достатъчно тежко му беше на човека. Разбирах го — вече щеше да му е трудно да живее сред тази гора със своите спомени…