Милан Райски
Вълча кръв (27)

Лисицата е кръвожаден хищник

В гъстата борова гора бавно настъпваше денят. Още от сутринта заваля сняг. Вятърът задуха, гората зашумя, а снегът не преставаше да вали, даже се усили. Лошо започваше зимният ден, трудно ще им бъде на дивите животни. Едва надвечер бурята утихна. Времето чувствително омекна, но над гората се спуснаха тежки, сиви облаци и над смълчаните дървета отново се посипаха едри снежинки.

Те падаха бързо и закриваха следите на лисицата, която си беше направила леговище под голямата скала. Клоните натри млади борчета покриваха входа му, а надвисналата скала го предпазваше отгоре и отстрани. И хората, и грабливите птици трудно можеха да открият леговището. Самата лисица не се страхуваше от пернатите си врагове, макар че от малка водеше с тях безмълвна война. По-вярно беше да се каже, че птиците се страхуваха от ловкия звяр — стига само да се приближеше до плячката и те отлитаха с недоволни крясъци. Лисицата се преструваше, че не им обръща внимание. Легнала под скалата върху наръч суха трева и листа, тя беше доволна от самотата си и се чувствуваше в безопасност.

Само старият язовец знаеше нейното леговище. Той вече се беше събудил и от време на време подаваше муцунката си, поглеждаше намръщено към скалата и мърмореше нещо под нос. Дали беше недоволен от неприятното съседство, или пък трудно понасяше самотата си — не можеше да се разбере.

Тази година зимата някак поизбърза и язовецът се страхуваше, че натрупаната мазнина няма да му стигне до пролетта. Затова въпреки снега той пак се отправи към гората, за да потърси нещо за хапване. Там течеше малък поток и по бреговете му можеше да намери някой охлюв или да изрови тлъст червей, а в най-лошия случай — да похапне вкочанени от студа корени.

Не измина много време, откакто язовецът се скри в гората, и близо до лисичата бърлога се спря една бялка. Тя подуши следите, огледа се и видя муцуната на лисицата, която се подаваше от боровите клони. Не побягна, а само се изправи на задните си лапи и оголи острите си зъби. Лисицата тихо изръмжа, бялката се огледа, изпъна тяло и се приготви за борба. Лисицата изпълзя от леговището. Не й се искаше да прахосва силите си в борба с това малко зверче. Но то не преставаше да се зъби насреща й. Лисицата скочи напред, бялката се изплаши, подви опашка и пъргаво се метна на близкия бор. Шмугна се нагоре и отново се озъби срещу лисицата. Тя доволно изръмжа, отърси снега от тялото си и се върна обратно в бърлогата. Не, никак не й се щеше да се бие напразно! Добре, че малкото зверче избяга само…

Вече пета зима посреща опитната лисица. Тя знае, че снегът няма да се задържи дълго, идва със студовете и си отива след тях. Зимата е жестока към всички обитатели на дивата гора. Много от тях няма да доживеят до пролетта. Даже за лисицата е трудно и тя не винаги успява да улови заек или яребица. Дълбокият сняг закрива бързо следите, гладът свива вътрешностите, а свирепият студ замахва с ледена коса над главата й. Засега кожухът я предпазва, но за да може кръвта да сгрява тялото, нужна е много храна, която трябва дълго Да се търси из дълбокия сняг.

При ловуването в снега лисицата трябва да бъде предпазлива, да пести силите си и главно — да не изяжда цялата си плячка наведнъж, защото не се знае дали през следващите дни ще успее да улови нещо. В най-лошия случай долу в селото има лек и богат улов, но двуногите същества, които живеят там, са опасни. Лисицата неведнъж се е срещала с тях и има опит. Въпреки това тя често се е спускала към курниците, но тогава в бърлогата са я чакали по няколко ненаситни гърла.

Сега тя пак е гладна, но е сама и предпочита да стои по-далеч от двуногите. За цял живот лисицата няма да забрави страшната случка, която преживя преди четири години. Тогава беше още малка и не можеше да бяга дълго в снега…

За първи път тя отвори очи в една просторна бърлога в съседното сечище. Леговището имаше два изхода, единият излизаше под корените на полуизгнил пън, а вторият — малко по-далеч, в малиновите храсти.

Заедно с братята и сестрите си лисицата прекарваше своето време в игра със заешки и котешки кости. Храна имаха достатъчно, за това се грижеха майка й и баща й. Това беше най-хубавото време от живота й…

Веднъж, както си играеха пред бърлогата, лисичетата доловиха непознати гласове. Майка им тихо изръмжа и всички се скриха в бърлогата. Вътре беше тихо, тъмно и топло… В единия край беше пълно с оглозгани кости. Около бърлогата се вдигна страшен шум. Някой риеше земята, блъскаше по стария пън и в бърлогата се сипеше пръст.

Майката се огледа колебливо и изтика малките към отвора под малиновия храст. Самата тя се върна при главния вход. През него вече подаваше муцуна малко, зло куче. Майката се опита да го прогони, но кучето, насъскано от опасните двуноги същества, лаеше яростно и хапеше с острите си зъби. Тя се опита да се впие във врата му, но не успя. Кучешкият врат беше дебел и защитен от широка каишка. Окървавена, майката препречваше с тялото си входа на бърлогата, кучето напираше, хапеше я, тя се бранеше и скимтеше от болка, но не отстъпваше. Зад нея бяха малките й, нямаше да позволи на кучето да ги разкъса…

Никой не беше казвал на лисичетата какво да правят в такива случаи, но най-едрото от тях тихо изръмжа, скочи към втория отвор и увлече другите след себе си.

Щом изскочиха навън, те попаднаха сред страшна буря. Наоколо загърмя и затрещя, замириса на кръв и на нещо страшно непознато. Най-голямото лисиче лежеше мъртво пред изхода, а останалите скимтяха и гледаха към майката. А тя нямаше време за тях. Вече разбираше, че не може да избяга, че не й остава нищо друго освен да се бори за своя живот и за живота на останалите малки. Такъв е законът на дивата гора.

От отвора изскочи второто лисиче и наоколо отново затрещя и загърмя. Въпреки това другите го последваха…

На изхода се появи малката лисица. За миг слънчевите лъчи я заслепиха, но тя бързо прескочи потръпващите тела на братята и сестрите си. Видя разкрачените крака на двуногото същество и за пръв път усети острата миризма на тялото му. Обърка се. Не знаеше накъде да бяга и в последния момент се провря през краката му.

Ловците викаха и крещяха, но закъсняха със стрелбата. Може би мислеха, че са избили всички и пушките им бяха празни. Лисицата избяга в другия край на гората, сви се в гъстото жито и притихна. Без да се помръдне от мястото си, тя прекара първия самотен ден в страхливо очакване.

Надвечер житните класове пред нея се разтвориха и между тях се показа главата на стария лисугер. Беше я открил по следите. От този момент за нея се грижеше бащата. Носеше й за храна дивеча още жив. Разкъсваше го и я оставяше да яде до насита.

Двамата заживяха в леговището под гъстите борови клони. По мръкнало старият лисугер излизаше на лов и в ранни зори се връщаше с полузадушена кокошка, фазан, заек или яребица. Рядко се случваше да донесе само няколко мишки. Оставаше я да се нахрани, а каквото остане — изяждаше сам. После спяха по цял ден.

Старият лисугер дълго се грижи за дъщеря си. Когато тя поотрасна, започна да я води със себе си на лов, но тогава отдалече заобикаляше домовете на двуногите същества. Нощните набези бяха интересни. Младата лисица бързо се научи да ловува не по-зле от баща си.

Разбра, че нощта е по-подходяща за ловуване от светлия ден. Нощем летят само безобидните прилепи. Птиците, които с крясъка си издават хищника, спят, двуногото същество също почива в дома си, а топлият ветрец е добър съюзник. — съвсем точно показва къде се е скрила мишка или къде мъти фазан. И безшумно летящата сова, и бухалът не закачат лисиците — търсят по-дребен дивеч, защото не искат да рискуват и сами да станат плячка.

През нощта лисиците са господари на гората и на околните поля. Никой не ги вижда, никой не ги преследва. Единствените им неми свидетели са звездите и голямата луна. Щурците цвърчат тихо, мъничките светулки летят между дърветата. На кого ли светят? На лисицата не е необходима тяхната светлина, а те не се страхуват от тъмнината…

Само веднъж малката лисица се уплаши до смърт от мрака. Над планината се спусна буря, задуха силен вятър, остри светкавици разсичаха небето. Затрещяха гръмотевици също като онези изстрели на ловците. Но както неочаквано дойде бурята, така отмина. По небето една след друга се показаха звездите, бавно изплува светлият сърп на луната, в гората тихо шуртеше вода и се стичаше към набъбналия поток.

После лисицата преживя още много бури, но вече свикна и не се страхуваше. През първата и втората година от своя живот тя научи много неща, от които зависеше съществуванието й.

Разбра, че порът и язовецът не са интересен лов. Друго нещо са патицата и едрата гъска. За тях си струваше да се измокри дори в студената вода. Месото им е вкусно, а костите — меки и хрупкави. Подобно е месото на яребиците и пъдпъдъците, но те са толкова плахи, че рядко успяваше да ги изненада.

Нямаше защо да преследва останалите птици, които чуруликаха из дърветата. Малкият дрозд не стига дори за една порядъчна хапка, но шумът му е достатъчен да разтревожи цялата гора. Гургулиците също не могат да заситят стомаха й, пък и летят високо в клоните на дърветата.

Научи се, щом не улови нищо през нощта, да прекарва деня с плодове. Късаше ловко малините, дъвчеше падналите диви круши, обираше червените горски ягоди, а през есента похапваше и грозде. Въобще през лятото можеше да се мине без месо, но не беше толкова страшно. Младата лисица не избираше много-много, стига стомахът й да е пълен и всичко е наред…

Един есенен ден лежаха заедно със стария лисугер и се припичаха на слънце. Лъчите му вече се спускаха зад короните на дърветата, когато се дочу заешки писък. Старият лисугер се надигна бързо, подуши въздуха и се спусна по посока на звука. Смяташе, че някой по-малък хищник е уловил заека и че той ще може да го отнеме. Лисицата тръгна след него. Приближиха се тихо и близо до звука се разделиха, за да нападнат от двете страни. Не обърнаха внимание на това, че вятърът духа в обратна посока, нямаха време да обикалят и да се ориентират по миризмата.

Ето излизат в края на гората. Спират се над стръмния сипей и душат въздуха. Но вятърът духа срещу тях, ще трябва да разчитат само на слуха си. Някъде зад шипковия храст, окичен с червени плодове, отново се чува отчаяният писък на загиващ заек…

Старият лисугер се спуска по сипея и с дебнещи стъпки се приближава до шипковия храст. Изведнъж в тишината изтрещява гръм. Старият лисугер подскочи неестествено, размаха опашката си, падна на земята и се сви на кравай. После се надигна и с последни сили се повлече към гората. Но страшният гръм се разнесе отново и прикова лисугера към земята.

Младата лисица наблюдаваше изплашена от сипея. Нещо й подсказа да се обърне и да избяга, но нещо друго, по-силно я задържаше на място. Може би искаше да разбере откъде дойдоха тези невидими изстрели. Не се наложи да чака дълго, храстите се разгърнаха, червените шипки затрептяха и оттам излезе опасното същество с нещо лъскаво в ръката си.

Човекът приближи до стария лисугер, подритна го с крак, а младата лисица не можеше да си обясни защо той не скача и не бяга… Двукракото същество се навежда и вдига лисугера за опашката, от главата му капе кръв…

Младата лисица не издържа повече и побягва към леговището под скалата. И ето вече трета зима поред го обитава, вярна на навика и на стария лисугер.

С безразличие лисицата гледа как снегът вали. Вече втори ден не е хванала нищо. Стомахът и червата й се свиват, вътрешностите я болят от глад, но какво може да улови в снега? Мишките са се заровили дълбоко и миризмата им не се усеща. Птиците веднага я забелязват върху белия фон, само някой глупав заек може да се мерне, но по-добре е все пак да почака до свечеряване. Поколеба се дали да не слезе към селото, но животинският й инстинкт пропъди опасното желание.

Лисицата едва изчака да се свечери и се измъкна от бърлогата. Тръгна бавно, с дебнещи стъпки, често се спираше и душеше въздуха. Когато излезе от гъсталака, приятна миризма я удари в ноздрите. Тя потрепери от вълнение, козината й настръхна. Вдигна още веднъж глава и определи миризмата. Сърна!…

Трудно ще настигне в снега такова едро животно, пък и сама трудно ще го повали, ако е здраво. Озове ли се в безизходно положение, сърната умее да се бори за живота си. Но нищо не й коствува да опита и затова лисицата тръгва по посока на миризмата.

Скоро тя откри младото сърне на една малка полянка сред гората. Беше отслабнало, ребрата под кожата му се брояха, то трепереше и едва стоеше на краката си…

Опитната лисица се закова на място. Животът я беше научил да не избързва. Знаеше, че, за да сполучи в лова, трябва търпеливо да чака и да не се вслушва в съветите на гладния стомах.

Точно над нея кацна катунарче. По главата й се посипа сняг. Но тя не трепна. Във висините се появи ястреб, виеше се над полянката и се спускаше все по-ниско. Опашката му леко потрепера и птицата полетя към върха на висок бор, но после се отказа и се насочи към голите клони на един клен близо до полянката. Жълтите му крака се свиха около клона, птицата прибра криле и се огледа. Явно ястребът беше забелязал слабото сърне и го следеше с острия си поглед.

Лисицата настръхна още повече. О, с какво удоволствие би захапала меката перушина на гърдите му и би натрошила между зъбите си черния огънат клюн! Без да забелязва нищо, хищната птица се спусна към жертвата. Тогава лисицата не издържа и скочи. Ястребът изпляска с криле, лисицата стисна челюсти, но в устата й останаха само няколко пера от опашката. Не успя да затисне навреме с лапа тялото на птицата и тя с яростен крясък се понесе към висините.

Сърнето се изплаши, затича, но попадна в пряспа. От снега стърчеше само главата му. Лисицата разбра, че животното е изостанало от стадото, силите му са на свършване, и търпеливо застана на разстояние от него. Безпомощното животно я гледа с големите си очи, но лисицата не е сантиментална, в очите й проблясват зловещи пламъчета. Сърнето издава слаби звуци, предните му крака се подгъват и то пада в снега. Лисицата обаче изчаква. Страхува се да не би нещо да я изненада, както тя изненада ястреба.

Притъмнява. Падналото сърне вече не се вижда, но лисицата знае къде го затрупа снегът. Усеща как студът вледенява тялото му, миризмата отслабва, а тя едва пълзи по снега и се готви за скок.

Нощта простря тъмното си наметало над дивата гора; лисицата за последен път надигна глава, подуши въздуха и като не откри нищо подозрително, приближи се още малко и скочи.

Сърнето изблея жално, но острите зъби на хищника се впиха в гърдите му и блеенето се превърна в безпомощно хъркане. Яките челюсти стиснаха още по-силно. Усетила вкуса на топлата, сладникава кръв, тя с още по-голямо настървение разкъса гърлото. Сърнето потръпна конвулсивно, а лисицата отпусна челюстите си.

Гладна е, стомахът й се свива болезнено, но лисицата е предпазлив хищник. Отскача в храстите и оглежда околността. Дълго души въздуха, но освен миризмата на заек не долавя нищо обезпокоително.

Едва тогава тя се приближава до тялото на сърнето и го разкъсва. Месото на болното животно за нея означава живот. Такъв е законът на дивата гора — смъртта на по-слабите дава живот на по-силните.

Празният стомах е напълнен. Лисицата се облизва, но все още не иска да остави плячката си. Приклекнала, тя обикаля около тялото, а след себе си оставя острата миризма на урина. По този начин съобщава на другите хищници, че тази храна има свой притежател и горко на онзи, който бъде заловен на мястото. След това тръгва към леговището, като прави голяма обиколка и на няколко пъти пресича в сложни осмици следите си.

Следващата утрин е слънчева, но по-студена от предишната. Лъчите на слънцето се отразяват от снежната покривка и бодат очите. Лисицата оглежда гората и присвива зеници. Дърветата са превили клони под тежестта на снега, околните скали са неузнаваеми под белите си калпаци. Навсякъде цари тишина, от време на време нарушавана от враните и угрижените свраки.

Старата лисица напуска леговището си едва след обяд. Тръгва към своята плячка, но съобразява, че вятърът е променил посоката си и заобикаля от противоположната страна. Приближава до плячката, но не се нахвърля върху нея, а ляга тихо в храстите.

Скоро над тялото се спуска врана. Не обръща внимание на условните знаци, оставени от лисицата, и започва да кълве с дебелия си клюн. Хищникът се показва от храстите и тихо ръмжи. Враната се вдига, но като вижда, че лисицата е далече от нея, отново се спуска върху трупа и продължава да кълве. Звярът не може да търпи, ако някой яде пред него от плячката му, и се спуска след птицата. Враната отлита и грачи — оплаква се на цялата гора от лакомата лисица.

Хищникът се оглежда и още веднъж захапва замръзналото месо. Едва е откъснала няколко парчета и над нея се спуска ято грачещи врани. Лисицата откъсва още едно голямо парче и се оттегля в храстите. Не обича този грозен крясък. Там спокойно дояжда месото и наблюдава как нахалните врани обират нейната плячка.

Разярената лисица няколко пъти изскача от храстите и прогонва враните, но те се отдалечават само на няколко метра и крещят, сякаш цялата гора е пламнала. Лисицата се предава и бавно се връща в леговището си.

Късно през нощта отново отива при трупа на сърнето. Но там са останали само гладко оглозгани кости и парчета кожа. Въпреки това хищникът захапва гръбнака и заедно с едно голямо парче кожа го заравя в снега, недалече от своето леговище. Тук враните няма да го намерят.

Бавно минават зимните дни и нощи. Опитната стара лисица е по-често гладна, отколкото сита. Но в дълбокото леговище, затрупано отвсякъде със сняг, е топло и може дълго да се спи.

Планината дреме под дебелата снежна покривка. Върху синьото небе летят черни врани и разтревожено грачат. Насам-натам като стрели прелитат свраките и съобщават нещо важно на своите роднини. И катунарчетата в храстите са разтревожени. Нещо става в гората. Лисицата е наострила уши и поглежда през боровите клончета. Не, засега няма нищо тревожно,. Нека враните си грачат, колкото щат.

Сега едрият дивеч се е събрал на стада и най-често се върти около хранилките. Двуногото същество се грижи за тях, кара им сено. Яребиците се нареждат в крайпътните храсти и след като мине шейната, кълват изпадналите от нея семена. Там обаче лисицата не може да ловува. Двуногото същество леко би открило следите й…

Фазаните прекарват студените нощи в клоните на дърветата, тъй че заекът остава най-леката плячка за лисицата. Но това дългоухо плашливо създание умее бързо да бяга и трябва много търпение, за да се улови от засада.

В едно слънчево утро пресният сняг блестеше и караше животното да присвива очи. Изведнъж лисицата трепна, доловила подозрителен шум. Изскочи бързо от леговището си и се притаи под младите борчета. Огледа се и недалече от себе си забеляза двуногото същество. То вървеше бавно из гората и държеше в ръцете си дългото лъскаво оръжие. Лисицата се надигна и побягна встрани. В дълбокия сняг не можеше да се тича бързо. Щом излезе на хълма, забеляза втори човек с оръжие в ръка. Обърна се под прав ъгъл, но след малко видя още един ловец.

Животното се почувствува като в клопка. Устреми се назад към леговището си, но в последния момент се сети за язовеца и с няколко скока се намери в бърлогата му. Старият самотник се събуди, изръмжа злобно, но се сви и направи място на неканената гостенка. Шумът отвън не го разтревожи — както леко се събуди, така леко и заспа. А лисицата слухтеше при отвора на бърлогата. Отвън се чувствуваше острата миризма от тялото на двуногото същество. Чуваха се удари по дърветата, свирене, лай на кучета, но тя беше опитна и нямаше толкова леко да успеят да я изкарат навън.

В този слънчев зимен ден не се чуха страшните гърмежи. Ловците отминаха дупката, без да забележат, че лисичите следи водят към нея.

Скоро се прибраха в селото, но лисицата още два дни не излезе от бърлогата на язовеца. Той продължаваше да спи и страховете на лисицата не го вълнуваха. На третия ден изгладнялата лисица напусна сигурното леговище. Запомни, че при голяма опасност може пак да го използува и тръгна из гората.

Едрите й лапи пропадат в дълбокия сняг, но с рунтавата си опашка тя замита следите. Изкачва се на скалата и оглежда притихналата гора. Слънцето вече не само заслепява очите, но и топли. Лисицата се изляга на камъка и започва да пощи бълхите от кожуха си. Но това занимание бързо й омръзва, протяга се отново, отваря уста, прозява се и чувствува как червата й се свиват от болка.

Един ястреб е кацнал на най-високия бор и дълго наблюдава лисицата. Само че това не е плячка за него. Лисицата също го е открила, но се преструва, че не е видяла нищо. Надига се и души влажния въздух. По тялото й се разлива някаква сладка топлина, обзема я леност и безразличие.

Спуска се обратно към леговището на язовеца, а оттам прескача до своята бърлога. По средата на пътя извръща глава. Между стъпките си забелязва малки капчици алена кръв. Отново вдига глава, души въздуха и побягва из гората. Тича насам-натам като малко глупаво лисиче. Не търси храна, не ловува, гледа само да разпръсне повече от червените капчици кръв.

Лисицата смътно си спомня миналогодишната зима, когато с нея се случи нещо подобно. Но оттогава са изминали много дни, а пък нейният мозък не е устроен така, че да запомня всичко.

Неочаквано от дърветата се чува кукумявка. Лисицата трепва, оглежда се и продължава своята обиколка. В края на полето забелязва заек. Далеко е, няма никаква надежда да го достигне, но се спуска след него. Заекът вдига облачета бял прах и се загубва в полето. Лисицата спира и започва да рови в снега…

Скоро тя се връща в боровата гора. Неочаквано под носа й изскача отново заек. Този вече няма време дори да изпищи. Лисицата пуска заека пред себе си, побутва го с крак, може би иска да го съживи, но заекът не мърда. После тя го повдига внимателно и го отнася пред бърлогата си. Там кляка на задни лапи и бавно изяжда плячката. Кожата и костите разхвърля небрежно наоколо, така че и неопитният ловец би разбрал кой е пирувал в гората.

Лисицата ляга в бърлогата си, подава глава между боровите клонки и сънливо наблюдава гората. От своята дупка излиза язовецът, души въздуха и с недоволно мърморене дооглозгва разхвърляните кости. Лисицата не му се сърди, напротив, гледа го с някакъв необичаен добродушен поглед. А язовецът, похапнал хубаво, опира гръб о близкия бор и започва да чеше хълбока си.

Така преминава една нощ и още един слънчев ден, а лисицата не напуска леговището си. Какво ли очаква?…

Снегът видимо омеква. Топлият вятър го превръща в снежна вода, а земята жадно попива пролетната влага. Тук-там вече се подават нежните горски кокичета. Катунарчетата весело цвърчат из храстите, а край потока горделивите фазани пляскат с криле.

Зимата неохотно отстъпва. Нощните студове не могат да спасят останалия сняг. Лисицата лежи в бърлогата си и търпеливо чака. Слънцето вече се е изкачило в зенита си, когато пред трите борчета спира лисугер. Няколко мига той наблюдава лежащата лисица и бавно пристъпва към нея.

Лисицата се преструва, че присъствието на лисугер а й е безразлично. Непознатият кавалер се приближава още по-близо и се опитва да подуши тялото й. Лисицата предупредително ръмжи и лисугерът спира нерешително. После отново пристъпва и свойски навежда глава към слабините й.

Този път лисицата не само ръмжи, но и захапва пришълеца. Лисугерът отскача встрани, поглежда учуден лисицата и неодобрително поклаща глава. Тя продължава да лежи, изпънала предните си лапи, очите й гледат спокойно, но постепенно се премрежват и се наливат с кръв.

Лисугерът облизва муцуната си и отново много по-предпазливо се приближава. Лисицата продължава да се преструва на безразлична. Поклонникът преминава позволеното разстояние и лисицата пак захапва хълбока му. С други думи — на първата среща тя държи да се спазва благоприличие. Лисугерът не отговаря на ухапването, той се стреми да погледне лисицата в очите.

От клоните любопитна сойка наблюдава лисичия годеж и след малко присмехулно разказва какво е видяла…

Лисугерът е още млад, неопитен мъжкар. Старата лисица го среща за първи път. Но той се проявява като упорит ухажор, ляга срещу нея и се стреми да улови погледа й. Скоро двата хищника започват да мъркат, младият лисугер изведнъж е станал мил и търпелив. Ето че лисицата повдига и върти опашката си. Лисугерът пропълзява наблизо и погалва с лапа муцуната й. После двете влажни муцунки се допират, душат се, а козината по гърбовете на животните настръхва.

Самотният язовец излиза от бърлогата си, оглежда ги намръщено, и като вижда колко много са заети със себе си, измърморва нещо и влиза обратно. Той разбира, че тук става нещо необикновено и особено, което не го засяга.

Лисицата се изправя на четири крака, навежда главата си към лисугера и миролюбиво мърка. Значи го е харесала. Младият ухажор се върти около нея, допира я с хълбок и се отдръпва няколко крачки встрани. Оттам извръща главата си и гледа учудено. Лисицата не го следва. Тя влиза в леговището си и ляга. Лисугерът се връща, прикляка на задните си лапи и оставя пред входа на бърлогата своя условен знак. Лисицата набръчква нос от острия мирис на урина, но не се сърди. Мъжкарят я поглежда в очите, оголва зъбите си и изчезва в гората.

Старата лисица остава да лежи на мястото си. Вече не е сънлива, погледът й е чист и ясен. Ако сега отиде на лов, сигурно ще има успех. Но не бива да го прави — затворена е в кръга, очертан от младия мъжкар…

Вятърът тихо шуми в клоните на борчетата. По игличките се топи снощният лед и се превръща в дребни капчици вода. Слънцето сякаш току-що се е пробудило, а в гората цари утринна тишина. Тя прави дивите животни доверчиви и те лесно попадат в ноктите на хищниците.

Над бърлогата на язовеца каца сойка. Събудила се е и чисти перушината на гърдите си. Лисицата тихо ръмжи. Птицата трепва и отлита с крясък.

Лисицата лежи до вечерта. Погледът й отново се изостря, тя не се ослушва, дори и не забелязва приближаването на младия лисугер. Той пристъпва леко и слага отпреде й едър сив заек. После ляга на предните си лапи, върти любезно опашка и чака.

Лисицата пропълзява до плячката, души я от всички страни, сякаш никога не е помирисвала заек, и бавно започва да се храни. Скоро престава да дъвче. Не усеща глад. Измъчва я нещо друго. И лисугерът не се докосва до месото. Остава да лежи срещу нея до сутринта. Гъстите клони на младите борчета ги скриват от любопитните погледи. Язовецът също не се интересува от тях. Доволен е, че хищниците са го оставили на мира, и отпочива в своята просторна бърлога. През зимата е отслабнал, но сега времето се оправя и той бързо ще заглади косъма…

Може би всичко щеше да се развие много по-иначе, ако на сутринта клоните на младите борчета не се бяха разгърнали и сред тях не се беше показал втори лисугер. Той оглежда двете животни, пристъпва напред, изръмжава и започва злобно да рие пръст срещу съперника си.

Лисицата продължава да лежи, сякаш това не я засяга, а младият лисугер се надига, изгърбва се и с ниско наведена глава ръмжи срещу натрапника. Но той не отстъпва, излайва пронизително и скача напред. Двете животни се търкалят пред лисицата, хапят се и ръмжат, а наоколо лети ръждива козина. Ето, младият се изтръгва и сега той може да се нахвърли върху натрапника. Но в мига, в който неопитният лисугер се колебае, неговият враг се изправя, готов за ново нападение. Младият лисугер подвива опашка и побягва встрани. Спира се при ствола на един дебел бор и оттам ръмжи, но щом новодошлият се спуска към него, отскача бързо и бяга по-далече. Скоро той се предава и изчезва в дивата гора… Старият мъжкар се връща при лисицата, смело приближава до нея, подушва заека и стръвно го разкъсва. Нахранил се, той сяда на задните си лапи до лисицата, а пък тя се изправя, разхожда се и отново сяда, този път по-близо до него. Старият лисугер ръмжи тихо, след това я захапва за гърба, разтърсва я, сякаш иска да я накаже за близостта й с другия, а после я пуска. Лисицата се свива покорно и се обръща към него. Но старият мъжкар спазва ритуала на годявката докрай. Става и откъсва парче месо от тялото на заека. Приближава се бавно и го поднася на лисицата. Тя нетърпеливо рови с крака, сграбчва подаръка и лакомо го изяжда. После лисугерът влиза в бърлогата, оглежда я отвътре и ляга на входа. Лисицата се допира до него. От този ден никой не наруши щастието на лисичето семейство. Вече трета година старият лисугер е баща на нейните лисичета.

Изминаха няколко седмици. Топлият вятър издуха снега и от най-усойните места на гората. Бреговете на потока са покрити с млада трева, дивият чесън по полянките е източил своите дълги зелени стъбла, а въздухът от сутрин до вечер е пълен с най-различни звуци. Сутрин първа се обажда кукувицата и пробужда сънливата гора. След нея запява дрозд, кълвачът бърза да провери здравето на дървото, на което е спал, катунарчетата, чинките и синиците започват да чуруликат.

В кората на отсрещния висок бор са свили гнездо ястреби, близо до тях са се настанили соколи, а гълъбите са избягали по-далеч от хищните птици и цял ден гукат в короните на кичестите върби.

Старата лисица възприема пролетните промени някак по-сериозно и угрижено. Излиза късно вечер от бърлогата си и се връща пред разсъмване. Един ден тя вижда, че язовецът излиза от бърлогата си, приближава се бързо, влиза в леговището, оглежда го отвътре, а след това излиза и оставя навън своите условни знаци, а после се настанява като у дома си… След закуска язовецът се върна при бърлогата си. Наведе се и, щом разчете знаците, замърмори недоволно. Зае се да почиства входа, затрупа с пръст мястото и едва тогава влезе в леговището. Лисицата сякаш не го забеляза — свита на кълбо в дъното на бърлогата, тя се правеше, че спи. Язовецът дълго мърмори и обикаля около нея, но като разбра, че нахалницата не му обръща внимание, легна в другия край на бърлогата и заспа.

Късно след обяд лисицата излезе навън и доволно изръмжа. Пред входа я чакаше старият лисугер и държеше заек в муцунката си. Лисицата прие подаръка, изяде го и се излегна под стария бор. Лисугерът легна до нея. От благодарност тя започна да пощи кожуха му, а старият мъжкар замърка от удоволствие…

Като се стъмни, язовецът излезе от бърлогата, погледна, намръщен двете животни, поклати глава и слезе към потока. Там най-лесно намираше насекоми и вкусни коренчета, а тази вечер успя да открие дори гнездо с птичи яйца. Нахрани се добре, а за добавка разрови меката пръст и извади няколко сочни коренчета. После слезе към потока, пи дълго вода и се върна при бърлогата. Но в нея вече се беше настанило лисичето семейство.

Старият мъжкар лежеше пред входа и злобно изръмжа насреща му. Язовецът спря нерешително, помириса двете купчинки лисичи изпражнения, набръчка нос и тръсна недоволно глава. След това разрови купчината кости, счупи няколко със зъбите си и се отправи към долчинката, откъдето беше дошъл. Не за първи път в живота му се случваше нахалната лисица да заеме неговото леговище. Помири се и сега. Предпочете да отстъпи без бой — лисиците бяха две и той не беше сигурен дали ще ги надвие…

Преди разсъмване старият лисугер излезе на лов и лисицата остана сама. Настанила се неканена в чуждото леговище, тя започна да прави някои подобрения. Най-напред почисти полузатрупания втори изход. Дълго рови с лапи в песъчливата пръст, докато го направи по мярка. Изходът водеше в другия край на полянката, под един нисък храст. Беше доста далече от първия и трудно можеше да бъде забелязан от ловците. Доволна от извършеното, лисицата се върна в бърлогата, наскуба козина от тялото си и я разстла върху изровената пръст. След това легна отгоре и заспа…

Привечер я събуди напевният глас на кукумявката. Лисицата примигна и погледна през изхода. По небето трептях#а хиляди звезди. Скоро пред нея застана старият лисугер. В муцуната си той носеше пет-шест мишки, остави ги пред лисицата и пак изчезна в нощната тъмнина.

На разсъмване те пиха заедно вода от потока и легнаха в бърлогата на язовеца. Бяха свикнали един с друг — вече трета година двамата посрещаха пролетта. Лисугерът ловуваше, а лисицата чакаше в леговището. През деня, когато той задрямваше, лисицата пощеше бълхите му и ласкаво облизваше козината по гърба му. Храна имаше достатъчно. Но една нощ старият лисугер слезе към селото. На разсъмване положи пред лисицата едра кокошка. На другата вечер той повтори опита си и вече не се върна.

Три дни лисицата лежа гладна в бърлогата на язовеца и слизаше само до потока, за да пие вода. Едва на четвъртия ден, отмаляла от глад, тя се принуди да излезе на лов. Гладът я подгони в необичайно за ловуване време — слънцето стоеше още високо над върховете на боровете.

Лисицата слезе предпазливо до потока, премина го по ствола на повалено от вятъра дърво и навлезе в една нива с люцерна. От двете страни се простираше боровата гора. Нивата беше разделена терасовидно от три високи межди, обрасли с шипкови храсти, диви сливи и бодлив глог.

Лисицата се спусна към първата межда. Там обикновено бяха леговищата на полските мишки. Друг път тя би обърнала внимание на някои дребни неща, които предвещаваха опасност, но сега бързаше, заслепена от глад.

Лисицата не забеляза, че от крайните борове излетя мишелов. Птицата бързо набра височина и отлетя към гората. Мишеловът беше обезпокоен от три човешки фигури. Две от тях носеха пушки, но сачмите не можеха да достигнат височината, на която се издигна птицата. Тримата мъже се спряха в горния край на нивата и загледаха надолу.

От гората излезе сърна и спря в люцерната. Не усети хората, стоящи по посока на вятъра, също както не ги усещаше и лисицата. А лисицата ловува из трънливата межда, лапа мишките и весело върти опашка. Вече не е толкова гладна, но все още трябва много да яде. Сега не е сама, след известно време бърлогата ще се изпълни от гласовете на рожбите й, а те трябва да бъдат силни.

Лисицата навлиза в плитка долчинка, спира за миг и души, но не открива нищо подозрително. Минава под една разцъфнала върба и тръгва по междата. Не предчувствува опасността, не знае, че един от тримата ловци я е забелязал. Тя познава всяко храстче и всяко дърво по тези места — затова се разхожда като у дома си.

Но нещо тревожи лисицата, чувствува, че нещо не е в ред. Още не е забелязала ловците. Не вижда дори, че един от тях поведе кучето надолу в обход. Той няма пушка. Двамата с пушките останаха в засада. Вятърът, този неин съюзник, този път духа срещу ловците, а зрението на лисицата не е кой знае какво. Мъжът с кучето се спуска внимателно по края на гората. Едрото ловно куче върви послушно след ловеца, а мускулите играят под кожата му. Може би вече усеща дразнещата миризма на лисицата и се дърпа, но ловецът му се заканва с пръст и то послушно тръгва след него.

Сега вече капанът е затворен. Мъжът с кучето оглежда крайната межда с бинокъл. Два пъти улавя лисицата и два пъти я загубва. Ловецът напряга очи и си мисли, че това е онази хитра лисица, която няколко пъти му се изплъзва.

За първи път я откри с помощта на враните. Лисицата лежеше върху сива скала и се преструваше, че дреме, затоплена от слънчевите лъчи. Враните, тези кресливи издайници, се спуснаха върху скалата. Лисицата не ги закачи. Все по-ниско и по-ниско птиците закръжиха над скалата и грачеха, сякаш са открили слон. Ловецът беше далече от нея и успя да я види само с бинокъла си.

Една врана се спусна прекалено ниско, лисицата пъргаво скочи и над скалата полетя перушина. С плячка в уста, съпроводена от истеричните крясъци на птиците, лисицата се изгуби в храсталака…

През следващата година ловецът успя да открие леговището й. Изби малките и, но старата лисица беше на лов. Чака я дълго и не я дочака. Лисицата или го усети, или пък не беше успяла да улови нищо…

Не минаваше година, без да я срещне. Но срещите винаги бяха неочаквани и хитрата лисица се измъкваше. Тази среща е четвъртата им, а дали щеше да бъде последна — още не се знае…

Лани ловецът се ядоса много на лисицата. Наруга я и се закани, че в скоро време ще си разчистят сметките. Една дива патица си беше направила гнездо в короната на стара върба, цялата наклонена над водата. Почти всеки ден ловецът ходеше и наблюдаваше яйцата. Умната птица го беше заинтригувала. Щом малките патета поотраснат, тя ще излети над водата и малките ще я последват, без да стъпят на опасната за тях земя. Хубаво го беше измислила дивата птица и ловецът изгаряше от любопитство да види какво ще стане.

В един пролетен ден той мина край върбата и нетърпеливо погледна в гнездото. Но то беше празно, наоколо беше пълно с черупки и бяла перушина. Ловецът се разгневи и заповяда на кучето си да търси.

Едрото куче потъна в ечемичената нива и дълго не се обади. Ловецът тръгна по тясната пътечка. Скоро намери кучето, спряло се замислено над прясна купчина пръст. Най-отгоре имаше лисичи изпражнения. Предупреждение за останалите зверове ли беше това или предизвикателство към него, човека? Той взе един прът и разрови купчината. Отдолу беше заровена дивата патица…

При последната хайка лисицата измами ловците, като се скри в бърлогата на язовеца, но сега имат чудесната възможност да се разплатят.

След случая с дивата патица селяните откриха бърлогата и предупредиха ловците. В лятното утро се чу бесен лай. Лисицата се събуди, но за бягство беше късно. Дребно зло куче затули главния изход с тялото си. Докато се опомни, кучето измъкна едно от лисичетата. Лисицата се изплаши. Може би си спомни смъртта на своята майка. Нали затова леговището й имаше три изхода. Единият извеждаше далече встрани, под храста на дива роза. Ловците бяха завардили двата изхода, но не знаеха, че съществува трети. Откриха го едва когато разкопаха цялото леговище. И тогава хитрата лисица спаси живота си, а хората си отидоха сърдити…

Ловецът с кучето вече стоеше на мястото, избрано предварително. С помощта на бинокъла той следеше движението на лисицата: Ръждивият кожух и рунтавата опашка се мяркаха при втората межда. Ловецът си помисли дали не е сбъркал, като остави пушката на момчето. За него има време да усвои ловното умение, пък и то не се състои само от точна стрелба… Обаче ако го беше оставил тук, кучето нямаше да го слуша и отдавна щеше да се шмугне в люцерната, а лисицата веднага щеше да улови миризмата…

Вятърът духа отляво, нататък трябва да изпрати кучето. Сега лисицата може да го усети. Тогава ще побегне надолу, но ще забележи човека и ще се върне в обратна посока. Кучето трепери в краката на ловеца. То отдавна е забравило миризмата на лисицата пък и оттук нито може да я усети, нито да я види. Ловецът стои изправен, вече не се крие, напротив, сам желае хищникът да го забележи.

Лисицата вдига глава, души въздуха, върти уши срещу вятъра, но не усеща нищо и продължава да ловува. Не разчита много на очите си — те виждат по-добре нощем, а през деня образите пред нея се сливат. С помощта на бинокъла ловецът забеляза, че коремът й е издут. Разбра, че скоро ще даде живот на още пет-шест малки ненаситни хищника. Пропусне ли я и този път, дивечът в гората ще почувствува какво е лисича глутница…

Лисицата все по-често се оглежда, но не може да усети ловците. Затова продължава лова си. Спира се, вдига дясната лапа, слухти и, скача. Мишката цвърти, затисната под лапа та на звяра. Лисицата отлично се ориентира по шума.

Мъжът се навежда към кучето, нещо му шепне и сочи с ръка високия бор вляво. То се стрелва в определената посока, стига до края на нивата, спира за миг и полита нагоре край дърветата.

Старата лисица застава като вкаменена. Ушите й са насочени към гората, откъдето тича кучето. Вече е разпознала миризмата и се мъчи да види неприятеля си. После ляга в люцерната и пълзи към първата межда. След малко забелязва фигурата на човека. Изправя се изплашена и побягва към момчето с пушката. Вече не се крие — развява червената си опашка като знаме и тича колкото се може по-бързо.

Всичко върви по плана на ловците. Люцерната е висока около една педя. Лисицата представлява добра мишена върху зеления фон, но бяга толкова бързо, че и кучето не би могло да я настигне. Пък и то отдавна не мисли за нея, лови миризмите от гората, старае се да отгатне за какво го е изпратил стопанинът му, и се смущава, че още нищо не може да открие.

Лисицата приближава бързо към глоговия храсталак, където я чака момчето с пушката. Делят ги може би сто и петдесет, сега вече само сто метра. Но какво е това? … Лисицата изведнъж спира като закована, опашката й се отпуска на земята. Насочва уши към храста, зад който нещо помръдна. Това трае само миг, хищникът се обръща и побягва в обратна посока — към ловеца без пушка.

Вече се изравнява с ловеца, минава край него, а той стои безпомощен с бинокъл в ръце…

Лисицата спря чак на брега на потока. Опасното голо поле и рядката гора са зад гърба й. Сега може да си отдъхне. Тя влиза в гъстия храсталак, отпуска се на задни лапи и седи неподвижно. Погледът й е насочен към течащата вода. Тогава лисицата забелязва една видра, която е подала глава от дупката си и хвърля злобни погледи към неканената гостенка.

Дразни се, когато някой открие леговището й, па макар да се преструва на много миролюбив, като старата лисица. Видрата влиза във водата и нервно плува насам-натам. Лисицата също става, приближава се до потока и се навежда да пие вода. Но видрата не може повече да понася това нахалство и скача насреща й.

Старият хитър звяр не иска да рискува живота си и благоразумно се оттегля. Слиза двадесетина крачки по-надолу, оглежда се и жадно пие бистрата вода.

Скоро преминава по падналото дърво над потока, спуска се през младата гора и влиза в бърлогата на прокудения язовец. Едва в полутъмното леговище тя се отпуска и заспива.

Утринното слънце проблясна в тъмната бърлога и освети петте малки телца върху корема на лисицата. Слепи и безпомощни, но здраво впити в гърдите на майка си, те сучеха живот и сила, а лисицата нежно ги прикриваше с опашката си. Едно след друго малките се отпускат и лисицата започва да ги ближе. Сама не знае защо го прави. Природата е устроена така, че някои навици се предават в кръвта. Ако не ги облизваше всеки ден след кърмене, малките постепенно щяха да залинеят, щяха да престанат да сучат и едно по едно щяха да умрат.

Три дни лисицата не се отделя от малките си деца. Сега те трябва да продължат и размножат жестоко преследвания лисичи род. Но на четвъртия ден лисицата почувствува, че малките дърпат напразно нейните гърди. В тях нямаше нито капка мляко.

Лисицата се надига и покрива рожбите си с козина, мъх и суха трева. Така малките едва се забелязват. После хищникът напуска бърлогата. Обикаля, души въздуха около изходите на бърлогата и убедила се че няма никаква опасност, тръгва на лов.

Слънчевите лъчи пробиват тук-там гъстите клони на дърветата, а по тревата играят светли петна. Наблизо пасе самотна сърна. Усетила хищника, тя вдига глава и за миг двете животни изпитателно се гледат. Сърната не бяга. Сега тя не се страхува от лисицата и е готова да премери сили с нея. Но старата лисица знае, че не може да победи сърната. Друго би било, ако с нея ловуваше и старият лисугер. С явно съжаление тя се обръща и поема към потока. Утолила жаждата си, лисицата тръгва надолу по брега и души тревата. Така стига до горския път, водещ към полето. Там се спира, вдига глава и наблюдава нивата. Гладна е и дълго се колебае, но накрая предпазливостта надделява. Тръгва из храстите край потока. Заобикаля мястото, където се срещна с видрата, и слиза към малък залив.

В храстите лисицата вижда фазан, но миг преди това той също я е забелязал, спуска се по полянката, размахва криле и крещи на цялата гора. Една гургулица погледна от гнездото си, но не излетя. Може би мътеше, а може би съзнаваше, че лисицата не може да й стори нищо. Лисицата се преструва, че не я забелязва, и бавно влиза във водата.

Някога тя беше наблюдавала как видрата лови риба. Започва да гони като нея рибките към плитчината и след няколко опита успява да изхвърли една на брега. Хвърля се върху й и веднага я изяжда.

Залъгала глада си, върви напосоки край брега и души въздуха. Неочаквано в носа я удря дразнещата миризма на птица. Лисицата приближава и скача. Под лапата й се премята пъдпъдък. Удушва го и го пренася в храстите. Там на спокойствие го изяжда. Но това е малко, лисицата трябва да мисли и за малките си. Затова продължава лова…

По клоните на един широк лешников храст са полепнали охлюви. Лисицата ги оглежда любопитно и след кратко колебание захапва един. Струва й се вкусен. Бързо обира охлювите от по-ниските клони. Поглъща ги цели и оставя язовеца без храна. После слиза към потока, утолява жаждата си и се спуска към бърлогата. По пътя тя улавя едно глупаво мишле. Тичайки, лисицата дъвче бързо и чувствува нови сили в тялото си, а гърдите й се пълнят с мляко. Тя нахълтва в леговището и се оглежда. Всичко е така, както го е оставила преди няколко часа.

Лисичетата усещат майка си, надигат влажни муцунки и търсят гърдите й. Лисицата застава над тях и започва да облизва коремчетата им. Малките сучат, а в жилите на хищника се разлива блажена топлина. Лисицата поляга на хълбок, покрива малките с рунтавата си опашка и отпуска глава на земята. Разнежена от майчино щастие, тя лежи и примигва в тъмната бърлога.

Никога лисицата не се е чувствувала по-добре. Да можеше все така да лежи и кърми малките си, да чувствува приятния гъдел и топлината в гърдите си…

Изминаха десетина дни и нощи, докато малките прогледнат. Но лисицата продължава да облизва коремчетата им и търпеливо чака да се насучат. Сега тя има достатъчно мляко благодарение на многото храна.

Една нощ лисицата успя да улови фазан. С него се наяде до насита и си припомни добрите стари времена, когато ловуваше със стария лисугер. Но на другия ден охлювите изведнъж изчезнаха — сякаш пропаднаха вдън земя. Наложи се да прескочи горския път и да навлезе в опасната нива. Сега люцерната е израснала високо и сякаш лисицата плува в дълбока вода. Старото познато поле й осигурява богат лов, без риск да бъде открита от двуногото същество.

Но през следващата нощ се изплаши страшно. В люцерната попадна на глиган, който наведе глава и яростно се спусна срещу нея. Едва успя да отскочи встрани и да побегне. Спря се чак при шосето и постоя там, докато се успокои. Скоро отново тръгна из нивата и усети миризма на яребица. Птицата излетя от гнездото. Хищникът забеляза яйцата, но се спусна след нея. Яйцата не могат да избягат…

Птицата хвръква и пада, хвръква и пада, прави се, че не може да лети и води хищника по-далече от гнездото. Но веднъж не прецени силите си и упоритият звяр заби нокти в тялото й. Бързо удуши птицата. Шумът е ненужен. Лисицата я занася в долчинката и я изяжда. Връща се по своята следа и изпива яйцата. Наситила се, тя тръгва обратно към гората. По пътя улавя мишка, която отнася в бърлогата на малките.

Те са все още глупави и се страхуват от малката мишка. Лисицата смачква главата й и я побутва пред тях. После най-едрото мъжко посяга към мишката, а след него се увличат и останалите. Скоро лисичетата се сбиват за плячката.

През деня лисицата донася още пет мишки. Месото и още топлата кръв се услаждат на малките. Майката гледа как неумело разкъсват телата на мишките и чак след това им дава да сучат.

Дните и нощите минават бързо. Лисичетата видимо растат. През нощта те спят, а през слънчевите дни си играят пред бърлогата. Оглеждат с интерес околния свят. Най-много ги интересуват птиците, прелитащи над тях. А лисицата е неуморна — по цяла нощ тя тича, за да им осигури достатъчно храна.

Мишките и млякото вече не стигат. Майката носи зайци, а лисичетата излапват всичко и не могат да се наситят.

Старата лисица отдавна знае леговището на една сърна с малко сърне. А то е храна за няколко дни. Малките ще пируват, а тя ще си отпочине и ще набере сили. За жалост, винаги когато лисицата приближи до леговището, старата сърна се оказва там.

Веднъж, връщайки се от неуспешен лов, лисицата предприе отчаяно нападение. Сърната я усеща и застава насреща и. Лисицата обикаля наоколо, рови с крака земята и неочаквано скача към малкото. Сърната също е бърза, още във въздуха тя посреща лисицата и я удря с предните си крака. Хищникът се търкулва няколко пъти, скача и напада отново. Но, увлечена в борбата, лисицата не вижда откъде се измъква един як сръндак. Той я блъска в хълбока и отново я просва на земята. Сърната скача отгоре й и я тъпче с острите си копита. Сръндакът удря с рога, а хищникът се търкаля по наклона. Едрият мъжкар го догонва, блъска го още веднъж и продължава да тъпче с предните си крака.

С последни сили лисицата се изправя и бяга. С болки в цялото тяло хищникът се връща в леговището, ляга и гледа малките си. Но това, което вижда, не я радва.

Увлечени в игра, малките преминаха границата на невинното и най-големият от тях стисна здраво най-малкото лисиче в зъбите си. Замириса на кръв и малкото изпищя, но гладните стомаси са жестоки съветници. Лисицата не се намеси. Лисичето падна на земята и останалите се скупчиха около него. Няколко мига те го наблюдаваха, а после по-големите скочиха отгоре и бързо разкъсаха тялото му. Четирите гладни зверчета изядоха своята сестра. Майката с животинско безразличие наблюдаваше децата си. Едва след жестокия пир тя изръмжа тихо и събра лисичетата в средата на бърлогата. Легна до тях, но нямаше сили дори да ги покрие с опашка. Лисичетата не легнаха веднага, седяха на задни лапи и ръмжаха застрашително насреща си.

След малко те потърсиха гърдите на майка си, но тя ги отпъди. В бърлогата настъпи тишина. След тежката борба лисицата заспа дълбок, ободрителен сън.

Късно през нощта лисицата се надигна. Кръста я болеше, но трябваше да върви, иначе малките й постепенно щяха да се самоизядат. Вече не търсеше мишки — те не можеха да стигнат за четирите гърла. Тръгна напосоки из полето, но дълго не откри подходящ лов и се насочи към крайните къщи на селото. На стотина крачки се спря и започна да лови миризмите, носени от вечерния ветрец. Подуши миризмата на кокошки и козината й настръхна.

Внимателно, крачка по крачка, тя тръгна след миризмата. Мина през порутената ограда и през зеленчуковата градина, приближи до зайчарника. Зайците я усетиха и затропаха с крака. Кучето, завързано с верига, лавна яростно, но лисицата беше решена на всичко. Прескочи към зайчарника, захапа рамката и я дръпна с всичка сила. В този миг скръцна някаква врата и се чу човешки глас.

Старата лисица се обърка. Страхуваше се от хората, а не искаше да си отиде без плячка. Скри се под зайчарника, но гласовете приближаваха и тя побягна към градината. Върна се до потока, поседя до бълбукащата вода и скоро се върна при оградата.

На разсъмване кокошките се пръснаха из широкия двор и заровиха из бунището. Лисицата скочи и улови една за шията. В двора се вдигна шум, чуха се човешки гласове, лай, но лисицата вече бягаше към гората с кокошката в уста.

Скоро тя чу приближаващ се кучешки лай. За миг се спря, погледна назад и видя едно младо черно куче. Отново се спусна в бяг, но тежката кокошка й пречеше да тича бързо.

В една малка долчинка лисицата спря. Едва си пое дъх и преследвачът й я настигна. Беше по-нисък от нея, но стоеше смело, ръмжеше и показваше зъбите си. Старата хитра лисица можеше да избяга, но трябваше да остави плячката. А в бърлогата на язовеца я очакваха четири гладни гърла. Не, не бива да го прави!

Кучето скочи към хълбока на лисицата — искаше му се да разкъса кожуха й на най-слабото място. Лисицата се дръпна, излая срещу кучето и настръхна. Кучето отново скочи и успя да я захапе за шията. Остра болка раздра тялото на лисицата. Тя се опита да ухапе кучето за врата, но то се извъртя и я повали под себе си. Започна да я души. Хитрата лисица почувствува, че краката й изтръпнаха, надигна отчаяно глава и захапа наслуки. Между яките й челюсти попадна преден крак. Тя го стисна, костите изпращяха. Кучето изскимтя и отпусна шията на звяра.

Лисицата се изправи, пусна пречупения крак и захапа шията на кучето. От своя страна то разкъса кожата на хълбока й. Това още повече я вбеси. Стисна силно и почувствува вкуса на топлата кръв. Двете сплетени тела се търколиха. Изведнъж лисицата почувствува, че нещо изпращя, болката в хълбока намаля и тя отново се изправи. С едно тръсване на главата отхвърли от себе си кучето, стисна още няколко пъти и тялото му престана да потръпва, а главата увисна надолу като пречупена. Без да губи ценно време, лисицата завлече тялото в гъстия малинак, грабна кокошката и се спусна към бърлогата…

Лисичетата бързо разкъсаха кокошката и скоро оглозгаха кокалите. Лисицата изпитателно ги огледа и излая. Поведе малките навън. Прекосиха потока и спряха чак при тялото на кучето. Нямаше защо да ги учи какво да правят. Едно след друго лисичетата се нахвърлиха върху мъртвото куче и си устроиха първото угощение извън бърлогата на язовеца. Старата лисица не хапна, тя излезе на брега на долинката и обърна очи към селото. Малките хищници обраха месото на кучето, изядоха вътрешностите и започнаха да обикалят купчината кости. Лисицата слезе при тях, тихо изръмжа и ги поведе обратно.

На следващото утро в бърлогата на старата лисица цареше спокойствие. Но нищо не трае вечно. До вечерта стомасите бяха празни и лисицата излезе на лов. Скри се в градината на една селска къща и зачака удобен момент. Но кучето от съседния двор я усети и вдигна тревога. В дворовете светна, чуха се човешки гласове, лисицата не издържа и избяга към полето…

Апетитът на малките расте, а млякото на майката съвсем намаля. Трябва на всяка цена да улови нещо.

Лисицата навлиза в люцерната, тревата вече е окосена и натрупана на големи, ароматни купи. Приближава се до междата и улавя три мишки. Но какво е това? Тя минава край мястото, където бе стояло двуногото същество. Сега няма и помен от миризмата. Продължи нагоре и неочаквано долови миризмата на заек, само че тя се смесваше с миризмата на друго хищно животно. Лисицата вдигна глава и дълго души. Тя все по-ясно долавяше и двете миризми. Но непознатият враг не може да спре майката — тя ще се бори с него на живот и смърт. Такъв е суровият закон на дивата гора. Хищниците не умеят да отстъпват. Два звяра не могат да ловуват в едно поле и само с борба ще се реши кой ще остане.

Лисицата имаше известна изгода — знаеше къде се намира нейният враг.

Тя пристъпва бавно и внимателно. Приближава се и вижда: млад див котарак разкъсва тялото на заек. В момента се навежда и стръвно лапа вътрешностите. Миризмата на топла кръв затъмнява разсъдъка на лисицата, тя прави крачка, после крачка и половина и … скача върху котарака, като впива острите си зъби във врата му. На големина той е колкото нея, но, изненадан, притиснат под тялото й, изпада в паника и започва да дращи и да хапе, където завари. След малко успява да се извърти и забива острите си нокти в гърдите на лисицата. Тя чувствува силна болка — сякаш хиляди игли пронизват тялото й, но не отпуска челюсти. А дивият котарак не е разглезено домашно животно. Мускулите му са твърди, а зъбите — остри като ножове.

Ноктите се забиват все по-дълбоко в слабините, но и зъбите на лисицата не бездействуват. Не намалява натискът на челюстите дори когато котаракът успява да захапе предния й десен крак. С последни сили лисицата стиска и изведнъж усеща, че натискът на зъбите намалява, а ноктите се отпускат. Устата й бързо се пълни с кръв. Тялото на котарака трепери и се изпъва в предсмъртна агония, а победителката пада отгоре, безсилна да разкъса голямото тяло.

Лисицата не усеща изминалото време и не знае колко дълго е лежала върху тялото на жертвата си. Щом дойде на себе си, тя легна на хълбок и започна да облизва раните си. От крака й течеше кръв, по стомаха и гърдите личаха дълбоки драскотини, хълбокът й бе разкъсан. Като се посъвзе, лисицата престана да ближе раните и помириса плячката. Лежейки, откъсна парче месо, сдъвка го и бавно се изправи. Краката й още трепереха от умора. Но време за губене нямаше. Остави тялото на котарака, захапа останалата част от заека и се спусна към къщи.

При потока спря, подуши въздуха и наведе глава. Дълго пи от студената бистра вода, после отново захапа плячката, премина водата по своя мост и се отпусна пред бърлогата.

Лисичетата бяха излезли навън и я очакваха. Лисицата ги огледа строго, изръмжа и влезе с плячката в леговището. Младите хищници я последваха. Тя не яде повече от заека. Отново заблиза раните си, а малките сумтяха, хапеха се и скачаха едно срещу друго.

Три дни и три нощи лисицата близа раните си. Нужни й бяха още толкова дни и нощи, за да оздравее напълно. Но трябваше да се живее и лисицата отново излезе на лов. Този път не се наложи да ходи далече. В гората откри младо сърне. То се учеше да пасе и беше само. Но лисицата помнеше урока, получен от сръндака и сърната. Затова се върна при бърлогата. Лисичетата побързаха да се лепнат на гърдите й. но те бяха пресъхнали. Лисицата изръмжа и малките се дръпнаха. Тя направи няколко крачки надолу и призивно изскимтя. Най-едрият мъжкар я последва първи. Лисицата поведе малките си в първия им лов. С тяхна помощ искаше да отмъсти за предишната загубена схватка и главно — да осигури поне за два дни храна на лисичетата.

Тя бързо изведе малките срещу вятъра и внимателно се спусна по миризмата на животното. Лисичетата я следваха неотстъпно. Скоро се приближиха до неопитното сърне. Старата лисица няколко пъти обиколи около него, а малките, сякаш някой ги беше упражнявал, застанаха в кръг наоколо. Майката ги огледа изпитателно. Погледът й ги зовеше и подканваше към по-голяма смелост.

Най-едрото лисугерче първо разбра майка си и се спусна към сърнето. Животното, изплашено, се огледа, а хищникът увисна на гърлото му. Сърнето подскочи, опита се да отърси лисичето от тялото си, но вече се намеси старата лисица — тя удари с лапа сърнето в гърдите и то падна на хълбок. Тогава малките лисичета се нахвърлиха върху него. Сърнето пищеше като малко дете, но лисичетата не обръщаха внимание на писъците и късаха парчета- месо от още живото тяло. Най-едрото лисугерче успя да му разкъса шията и по тревата плисна кръв.

Едва сега старата лисица се приближи и откъсна от хълбока на животното голямо парче месо, после се дръпна встрани и лакомо задъвка. Малките изчакаха майка им да се нахрани и едва след това се спуснаха към едрата плячка. Скоро от сърнето останаха само едрите кости и главата. Но лисичето семейство беше сито и доволно.

Младите лисичета разбраха, че заедно представляват сила, която може да лови и по-едър дивеч. От този ден старата лисица не излизаше на лов сама. Тя бързо научи младите хищници да ловят мишки. Те скачаха точно, затискаха мишлето с лапа и най-напред му отхапваха главата. Към фазана обикновено се приближаваха от две страни, и то толкова предпазливо, както не можеше и майка им.

Един ден, като преследваха из гората едра зайкиня, покрай горския път се чу оглушителен гръм. Ехото още не бе заглъхнало и последва втори. Две лисичета последваха майка си към най-гъстата част на гората, но най-едрото лисугерче и едно женско лисиче не се върнаха вече. Лисичето семейство намаля. Лисицата чака дълго, но не тъжеше. С животинския си инстинкт разбираше, че животът в гората се заплаща с жертви.

Тази нощ тя не се върна в бърлогата на язовеца. Не се върна и през следващите дни и нощи. Скри се с двете лисичета във високата пшеница. Тук трите лисици се отдадоха на поголовно унищожение на дребния дивеч. Не се спираха пред никакво злодеяние. Накрая и те не срещнаха съжаление от страна на човека. По-дребното лисугерче намери веднъж сред пшеничената нива обикновено кокоше яйце. Малкото веднага се нахвърли върху него, счупи го с лапата си и набързо го изпи. За жалост това беше последното нещо, което малкият лисугер изяде. Яйцето беше инжектирано с отрова.

С това нещастието не престана да преследва лисичето семейство. Последното лисиче веднъж се спусна само към селото. Напразно старата лисица скимтя, ръмжа и вика малкото си. Младото животно, подушило миризмата на лека плячка, упорито тичаше надолу. Още неопитно, то влезе в първия курник през отворената вратичка. Но след малко вратичката щракна и се затвори. Лисичето започна да скимти, да вика за помощ. Старата лисица чуваше гласа му, но се страхуваше от двуногото същество и седеше като на тръни в гъстите храсти. А хората, чули гласа на лисичето, излязоха на двора.

Лисицата чака малкото си цял ден и цяла нощ. И втория ден прекара близо до селските къщи. А през нощта се престраши и влезе в двора, където се загуби нейното последно лисиче. След малко долови миризмата му откъм дърварника и бързо се приближи до оградата. Няколко мига се ослушва и наблюдава светлите прозорци на къщата. Но като усети, че малкото й е живо, придоби смелост и се приближи до оградата. Тихо изскимтя. Веднага получи отговор. Малкото сякаш казваше:

— Тук съм! Но не мога да изляза при теб. Толкова много искам, но не мога, завързано съм!…

Кой знае откъде се взе толкова смелост в лисичето сърце? Но майката се приближи до дъсчената ограда, подуши я още веднъж и отскочи. Тя падна от другата страна на четири крака. Беше при лисичето си. Бързо го подуши от главата чак до опашката. По тялото му нямаше рани, които да му попречат в бягството, но навсякъде се усещаше острата човешка миризма. Лисицата изскимтя тихо и призивно, приклекна и прескочи оградата в обратна посока. Но напразно очакваше да скочи и нейното лисиче. Наложи се да се върне при него отново. Пак подуши тялото на своята дъщеря и откри, че е завързана за шията с нещо твърдо, жилаво. От него през оградата водеше дълга, дрънчаща верига. Тя е завързана за малката будка, откъдето през пролетта изскочи нейният преследвач. Сега будката беше празна.

Старата лисица стисна със зъби каишката, стегната около врата на лисичето. Дебелият гьон не се поддаде. Но лисицата легна на предните си лапи и започна да го гризе. Чуваше се нейното ускорено дишане. Челюстите я заболяха, лисицата престана за малко и отново подуши тялото на младото лисиче.

То падна и затисна с тялото си дрънчащата верига. Майката започна отново да гризе дебелия нашийник. Лисицата не можеше да определи колко време гриза дебелата кожа с железните кабари. За нея всичко се измерваше с постигнатия резултат. Тя продължи да гризе, докато не почувствува, че твърдата кожа се отдели на две части и шията на нейното лисиче бе свободна.

После всичко стана много бързо. Старата лисица се пренесе с висок скок над дъсчената ограда и докато се изправи на краката си, до нея тупна и лисичето. Те бяха свободни!…

Впуснаха се в надпревара с нощния вятър. Прекосиха полето, прескочиха потока и навлязоха дълбоко в планината. Беше време да сменят леговището си. Спряха се в гъста гора. От тъмното небе започна да ръми летен дъждец. Гората беше тиха и на пръв поглед изглеждаше пуста, но лисицата долови някаква миризма. Тя вдигна глава и подуши въздуха. Миризмата идваше откъм дола.

Двете животни се спуснаха по миризмата. Скоро настигна един таралеж и малките му. Усетили късно опасността, малките се разбягаха, а майка им се сви на кълбо. Бодлите й щръкнаха на всички страни. Двете лисици се спряха за миг пред бодливото кълбо. Но стомасите им бяха празни. Лисицата се разкрачи над него и го обля с топлата си урина…

Таралежът показа острото си носле. Това бе достатъчно. Лисицата го захапа за главата и мекото тяло увисна в зъбите й. Майката подхвърли жертвата на дъщерята, тя разкъса корема й и лакомо зарови муцуна в топлото, още живо месо. Майката също не бе хапвала нищо трети ден, но стоеше встрани и наблюдаваше как се храни нейната дъщеря.

След това двете лисици продължиха пътя си в тихата гора. Старата лисица имаше чувството, че познава тази част на планината. Спря се, вдигна нос и дълго лови миризмите, носени от вятъра. Младата също вдигна глава и като наблюдаваше майка си под око, също дълго мириса нощния въздух.

Старата лисица трепна, наостри уши и рязко сведе глава. Погледът й се насочи надолу към потока, откъдето идваше нова надежда за утоляване на вечния глад. Двете лисици бързо изчезнаха из гъстите храсти.

Полянката опустя, а гората пак бе все така тържествена и тиха, измита от утринния дъждец.

Двете лисици намериха своето място в нея. Без тях планината не би могла да съществува, а те също не могат да живеят в каква да е гора.