Милан Райски
Вълча кръв (16)

На лов за глухари

Излязох от горската къща след полунощ. Над гората се бе спуснал мастиленосин мрак, но за мен бе време да вървя. До мястото, където исках да стигна, преди да се сипне зората, имаше около два часа път. Колкото по-рано заема позиция, толкова по-голям шанс имам да случа глухарите, преди да са се разлетели по полянките.

Снощи времето застудя, земята леко замръзна, но аз въпреки това обух гумени ботуши. Такова пролетно замръзване е като нощна птица — щом се покаже слънцето, всичко омеква и набъбналата от раждане земя ще пие пролетната влага като странник, ожаднял от дълъг път.

Замръзналите коловози хруптят под краката ми. Стоманената цев на пушката вече е успяла да поеме студа и лепне в дланта ми. Не може да се каже, че е кой знае колко студено. Като върви човек въобще не усеща студ, но щом постои по-дълго на открито, студът прониква под яката му.

Вървя и слаб утринен ветрец обвява лицето ми. Въпреки студа в гората вече се усеща присъствието на пролетта. Въздухът е влажен и мек. Водата в потока весело бълбука по каменистото дъно и се вие като змия около шосето.

Крача бързо в тъмната нощ. Ветрецът разчесва гъстите смърчови клонки и тихият шум сякаш ме зове навътре в тайнствената гора. Вървя по средата между двете пътеки, утъпкани от колелетата на камионите, и ми се струва, че минавам по безкраен мост с огънати дълги перила. От снега тук и помен не е останало. По небосвода блещукат хиляди звезди. Гората наоколо като че ли сгъстява тъмнината и тихо, монотонно шуми.

Никога досега не съм бил на лов за глухари. Някаква несигурност ме потиска. Не зная дали птиците ще ме допуснат да се приближа до тях по време на любовната им игра. Няма ли внимателната женска да ме забележи, или пък мъжкият да ме чуе, още преди да се е разсъмнало?…

Вчера следобед минахме по този път с моя млад любезен домакин. Горският Мартинец ми показа на светло пътя, запозна ме със забележителностите на околността и сега си спи спокойно и може би сънува моите глухари. Горският ме сметна за ловец с опит, видял и патил сред дивата гора. Аз го оставих да мисли, каквото си иска. Беше ми някак неудобно да му кажа, че за първи път излизам на такъв лов. А той бе по-откровен. Призна, че е виждал глухарите да прелитат от поляна на поляна, но никога не е стрелял по тях.

Преди три години завършил горското училище и така се случило, че нито веднъж не намерил време да излезе на лов за тези предпазливи птици. Може би поради това, че има възможността, за която много ловци само мечтаят. А може би просто така, не го е хванала ловната страст. Това не е чудно при толкова грижи за участъка. През зимния период — изпълнение на плана по дърводобива и охрана на дивеча. А пукне ли се пролетта — залесяване на сечищата, та чак до късно лято все по гората с различни мероприятия по отглеждането. А освен това трябва да изготвя цялата документация сам. Това не са само нарядите за плащане на работниците. Днешната бюрокрация затрупва горските с различни формуляри и въпросници, които рядко някой чете, но все пак трябва да се попълват… При това положение как да тръгне и нощем из планината за свое удоволствие?…

През вчерашния следобед слънцето грееше топло. Всичко наоколо ухаеше на живот и младост. Беше приятно да се върви из гъстата гора. Когато стигнахме до високия хребет, ние завихме вдясно. Старите смърчове шумяха загадъчно над главите ни и разказваха незнайни истории, но горският Мартинец нямаше време да ги слуша. Бързо стигнахме до големия разсадник и оттам влязохме в подмладеното сечище. Поседяхме с горския на едно старо повалено дърво, изпушихме няколко цигари и поприказвахме за какво ли не.

Не очаквах да видя или да чуя тока на глухари. Рядко вечер на варда се случва да прилети тази предпазлива птица. Въпреки това ние поседяхме с Мартинец дълго и не излезе напразно. Чухме глухар да пее горе, някъде над потока, на около двестатина крачки от нас. Уточнихме се с горския през нощта аз да дойда сам до това място и да продължа нагоре към потока. Мартинец скромно добави, че щом стигна дотук, аз зная какво трябва да правя и той няма какво да ме учи. С това приключихме разговора, допушихме цигарите си и тръгнахме по обратния път.

Естествено знаех някои неща за лова на глухари. Бях прочел много увлекателни разкази и сухи напътствия, но едно е да четеш по книга, друго е да ги търсиш в гората. Мислех си за тези неща, а Мартинец дълго се извиняваше, че не може да дойде през нощта с мен. Страхуваше се дали ще намеря мястото. Няколко пъти ме попита за това и аз самонадеяно му отговорих да не се тревожи. Постарах се да запечатам в паметта си ориентирите по пътя. Долу при отклонението по пътечката до шосето стоеше булдозер. До него ще стигна и със затворени очи. После вдясно под старите дървета, докато стигна до разсадника, и така нататък…

И ето сега наистина без затруднения стигнах до булдозера. Машината изплува пред мен в мрака като допотопно чудовище. Опрях се, разкопчах кожуха си и запалих цигара. Като я допуших, тръгнах нагоре по пътечката. Тук е сравнително по-студено. По усойните места се белеят петна сняг. Стори ми се, че вървя доста дълго време. Вече трябваше да стигна до телената ограда на разсадника. Вървя, повдигам високо крака, но често се спъвам в паднали клони. Вдигам такъв шум, че не може да не ме е усетило всичко живо в гората. В джоба си нося фенерче, но се страхувам да го използувам. Щом забележат подозрителната светлина, глухарите ще отлетят другаде и после — иди ги гони из планината! Целият лов ще пропадне. Затова предпочитам да се спъвам в клоните, но да не пропъдя плашливите птици.

Отдавна вече трябваше да стигна до разсадника и оградата му. Почвам да се тревожа, че съм сбъркал посоката. Вчера следобед всичко изглеждаше много просто, но сега не зная дали не съм се отклонил много надясно. Не мога и не мога да намеря разсадника! Дявол да го вземе, ако продължа да се лутам така, ще изпусна утрото. Не виждам колко е часът, но до разсъмване не може да остава много време. Нямам друг избор освен да се върна и отново да тръгна по потока. Ще обиколя, но няма да се заблудя…

Добре, че обух гумените ботуши. Щом стигнах до булдозера, спуснах се към потока и тръгнах по водата. Бреговете на планинския ручей са обрасли с малинови храсти. По средата високите води са изтъркаляли едри обли камъни. Да се върви по тях срещу течението е невъзможно. Но какво да правя, бавно опипвам с крак терена и внимателно стъпвам в плитката вода.

Вляво сред храстите нещо скочи и побягна. Сигурно вдигнах сърна. Чувам я как подскача из снега. Сега обаче сърните не ме интересуват, долу в равнината съм ги наблюдавал достатъчно. Вече се приближавам до буковата гора. Там сред голите клони на високо дърво от снощи спи един красавец глухар и той ме привлича с някаква магическа сила…

Колкото по-нагоре се изкачвам, толкова повече храстите около мен са обсипани със сняг. От ледената вода краката ми измръзват и през гумените ботуши и топлите чорапи. Нищо, там горе ме очаква наградата за всички трудности и несгоди. Спирам се и зареждам пушката, за да не забравя после.

Небосводът между голите клони на дърветата бавно светлее. След малко ще започне да се разсъмва. Вляво би трябвало да бъде обновеното сечище с падналото дърво, на което седяхме вчера с горския. А глухарят се обади по-нагоре, вдясно от потока. От шума на водата може да не чуя, ако птицата се обади. Затова, щом забелязвам светлите стволове на високите буки, излизам от водата и продължавам нагоре по брега. Колкото повече се отдалечавам от брега на потока, шумът на водата отслабва и вече долавям тайнствения шепот на вятъра в голите клони на дърветата. Какво ли им обещава този нехранимайко?…

Озовавам се в средата на горска полянка и сядам върху плосък камък. Оглеждам се наоколо, мястото ми е непознато. Може би от напрегнатото очакване изведнъж ми се струва, че чувам глухаря, за който дойдох чак дотук. През тялото ми сякаш премина електрически ток. В гърдите ми сякаш нещо се запали и светът се стесни само в размерите на сечището и голите буки наоколо. Небето светлее, но в гората все още е тъмно, мога да разчитам само на слуха си…

Неочаквано дочувам как някой сякаш почуква по сухо дърво с две малки чукчета. Концертът започна. Затаил дъх, аз слушам как чукането се ускорява. Тоновете ту се снишават, ту покачват като по музикална стълбица. Изведнъж невидимият диригент дава знак и токането се прелива в страстни трели. Накрая се чува сладострастна въздушна целувка, изпратена в тишината към невидимата любима.

Опитвам се да пресметна разстоянието, което ме дели от птицата. Тя може би е само на сто крачки от мен, а може и на триста. Бавно тръгвам нататък по гласа. Целият се превръщам в слух и зрение. Не ме интересува нищо друго, освен тихо да се приближа до птицата. Сърцето ми бие нетърпеливо чак в гърлото. Кръвта напира и бумти в слепоочията ми. Движа се съвсем безшумно, както някогашните мои прадеди при преследване на плячката. Само че от техния успех е зависела прехраната на семейството, а аз съм тръгнал за свое собствено удоволствие. Ловната страст се е предавала през десетки, стотици поколения и аз се чувствувам частица от буките, земята и вятъра в гората. Събличам тихо кожуха си и го оставям на земята. Като се разсъмне, лесно ще го намеря. Стискам пушката, хладната стомана ме успокоява и аз пристъпвам леко, като рис. Нищо не е в състояние да ме спре в този момент. Преживяването е толкова дълбоко, че разумът, всички сетива, мисли и чувства му се подчиняват. Небосводът все повече избелява. Под дърветата все още се стеле смолисточерна тъмнина. Движен от познатото само на ловеца силно чувство, аз почти пълзя към мястото, откъдето се чува омайващият звук, който издава тайнствената черна птица.

Трябва да се приближа на разстояние един сигурен изстрел. Но птицата нещо се умълча. И аз се спирам, стоя и се ослушвам… Не след дълго невидимият диригент даде знак. Чукчетата отново ме удариха в ушите. Отначало техните удари бяха бавни, но постепенно се ускоряват, сплитат се в сложна игра, накрая стихват, после отново се чува звук, сякаш вълна в потока неочаквано се е ударила в твърдо препятствие. Слушам неподвижен, омаян от изкуството на майстора-свирец. Стоя дълго и ето че търпението ми е възнаградено.

Чувам нов звук, сякаш уморен косач се е спрял и плъзга бруса по острието на косата — ту от едната, ту от другата страна. В този момент аз правя една крачка, втора, трета и отново се спирам, чакам отново да зазвучат вълшебните струни и чукчетата в гърлото на черната птица. Но отново се чува брусът, който наточва острието на косата. Пак правя няколко крачки и се заковавам на място. Когато издава този звук, глухарят чува само себе си. Тогава е най-безопасно ловецът да се придвижи напред. Като голям музикант глухарят внимава да не изсвири фалшива нота, нищо друго не вижда, нищо не чува. Възползувам се от това и правя още няколко скока…

Ето — вече го виждам, или само така ми се струва?… На най-долния клон на старата бука се вижда някаква тъмна топка… Дали е това птицата, която ме привлича като магнит?… Стоя скрит зад висок пън и мисля за силата на ловната страст. Глухарят отново плъзга бруса по острието на косата. Скачам и се приближавам с няколко крачки. Дърпам леко предпазителя на пушката. Още два-три скока и ще мога да стрелям…

Неочаквано голямата черна птица се отлепя от клона и полита към потока!…

Грешка ли направих, забеляза ли ме глухарят? Не знам! Постъпвах така, както съм чел в книгите и слушал от опитни ловци. Няма как, спускам се предпазливо към потока. По-добре да бях останал там, само че откъде да зная, че птицата ще се спусне точно към мястото, откъдето преди малко минах?…

Стъпвам внимателно в мекия сняг и все си мисля дали все пак глухарят не ме забеляза? Нали толкова внимавах. Потъвам до колене в снега, шумът от потока се засилва и стъпките ми не се чуват. Кой знае откога е навят този сняг около потока, но скоро слънчевите лъчи ще го превърнат в чиста снежна вода. Ромонът на потока се усилва. При този бълбукащ шум птицата не може да ме чуе, само че тя вижда надалеч, затова трябва да бъда двойно предпазлив.

След няколко внимателни крачки забелязвам на малка полянка, на около петдесет крачки от мен, нещо, за което съм чел само в книгите.

Черната голяма птица е кацнала върху дебел пън и важно-важно се разхожда, после спира. Дали пък не ме усети… Не, диригентът отново дава знак: вълшебните чукчета отново заработват, отначало бавно, неуверено, а после все по-бързо и по-бързо, докато преминат в чудесен ритъм, незаписан досега в нотна тетрадка. След това глухарят изпъва шия, спуска крила и отваря широко човката си. Брусът се плъзга по косата. Глухарят цял се тресе, крилете му потрепват, опашката е разперена. Гледам занемял от удивление, а в дясната си ръка държа пушката, от която ще излезе смъртоносният блясък и ще погуби тази красота…

Трябва да се приближа още малко. Щом успея да стигна до отсрещната бука. Скоро успявам да се добера до ниския пън. Поглеждам напред и поставям пушката върху дървото. Неочаквано забелязвам, че около трона на моя глухар нещо се движи.

Аха, това са женските. Я виж как скромно са застанали в редица и наблюдават изпълнението на глухаря като членове на безпристрастно жури…

Неочаквано от близкото дърво на полянката се спусна втори глухар. Обхваща ме ловна треска. Старая се да удържа зъбите си да не тракат. Постепенно се успокоявам. Вдигам пушката към рамото си, но не мога да стрелям.

В момента и двата глухаря токат един срещу друг. Женските се разхождат наоколо, без да обръщат особено внимание на мъжките. Първият глухар се вдига от ниския пън и полита над полянката. Вторият го следва. Двете птици правят няколко кръга и пак кацат един срещу друг.

Те стоят известно време така и надуват гушите си като пуяци, после разперват опашки като ветрила. Ето че спускат и крилата си до земята. Започва техният войнствен танц. Двата глухаря тръгват в кръг. Като средновековни рицари, омаяни от любовна страст, те са забравили останалия свят. Овладени от силно любовно чувство, пробудило се, както винаги, в ранна пролет, те могат да бъдат даже жестоки един към друг.

Вече се приближават. Стига! Вдигам пушката и се премервам в единия от тях…

Но какво е това?… От най-близката бука се спусна дълга тънка сянка. Тя бързо пропълзява по мекия сняг и приближава към птиците. Глухарите не забелязват сянката. Любовното опиянение е размътило мозъка им. Чувството за предпазливост е притъпено и сред женските. Сянката се приближава из високата суха трева. Ето че заляга, готви се за скок…

Невестулка!… Това ще да е само кръвожадна невестулка. А мъжките са заети само със себе си, женските изчакват края на двубоя и след това ще тръгнат след по-силния. Няма да изпитват жалост, няма да бъдат измъчвани от скрупули. Такъв е простият закон на природата. Право да създава поколение има само по-силният.

Не зная точно как стана, но сякаш пушката ми сама се залепи за рамото ми, когато невестулката се приготви за скок. Деляха я само две крачки от първия глухар. Гърмежът наруши необикновената тишина в гората и докато ехото се връщаше, птиците отлетяха в различни посоки. Дългото космато тяло на невестулката се преметна във въздуха, падна върху снега, потрепери и замря на място. Постепенно се възцари всепоглъщащата горска тишина. Само водата в потока монотонно бълбука, а слънцето вече озарява върховете на дърветата с приказна оранжева светлина.

В гората незабелязано настъпва светъл пролетен ден…