Милан Райски
Вълча кръв (23)

Правото е винаги на страната на по-силния в света на дивите животни

Нощната тъмнина се разрежда и утрото бавно разкъсва теменужния воал на нощта. Планината се събужда тиха и величествена. По стъклата на прозорците нощният студ е изрисувал фантастични цветя. В хижата под Дяволския връх е топло и приятно. Въглените от снощния огън все още блещукат в огнището на камината. Вчера едва ли щях да успея да се прибера по светло в селото и затова предпочетох да се изкача малко по-нагоре, в рядко посещаваната ловна хижа. Намерих веднага ключа над гредата в дърварника, отворих си и запалих камината. Скоро в малката хижа стана уютно.

През деня под лъчите на мартенското слънце е приятно да се ходи из гората, но през нощта студът отново се връща и сковава в лед планината. Едва набрали мъзга, дърветата пукат от студа, а тежко и горко на онзи, който замръкне по долините.

Време е да ставам, очаква ме дълъг път към равнината. Правя си кафе и ми се струва, че ухае по-хубаво, отколкото у дома, изпивам го топло и усещам силата му. А при това кафето е останало тук от миналата есен.

Обувките ми са изсъхнали, трябва да ги намажа с еленова лой, за да не пропускат вода. Опипвам дебелия зимен панталон — и той е изсъхнал от топлината. Прикрепям към раницата приспособленията за ходене из дълбок сняг, слагам в джобовете си шепа пирони, вземам малката секира и тръгвам към Криви дол. Там ще трябва да скова някаква шейна, за да сваля до селото убития дивеч.

Ако някой се опиташе да ми предскаже вчера сутринта какво ме очаква в планината, не бих му повярвал. Та аз тръгнах да занеса само вързоп сено за хранилката на Червена поляна.

През този сезон животните излизат нагоре към Криви дол, но храната и тук е оскъдна. Всяка сламка означава за тях живот. Снегът е дълбок, почти до пояс, затова още от плевнята привързах към краката си приспособленията и поех нагоре из тихата планина.

Едва след обяд разпределих сеното в яслите на хранилката, свалих приспособленията от краката си и тръгнах надолу. Разходката из заснежената планина е приятна, когато не е свързана с ежедневните отегчителни задължения. Далече от дома, аз предвкусвах удоволствието от завръщането. Представях си как сядам край бумтящата печка и почти усещах топлината й. А от дългото ходене в мокрия сняг обувките ми прогизнаха и през дебелите чорапи аз чувствувах студа на мартенския сняг.

Само че когато преминах сечището и се спуснах към потока, изтръпнах от изненада… Успоредно на стихналото под леда поточе бе издълбана прясна пъртина и в нея личаха следи, изцапани с кръв.

Глиган!… Едър глиган, минал е оттук скоро. Преди час, като се изкачвах нагоре, пъртината я нямаше. По следите прецених, че глиганът е над сто килограма. Кой е могъл да рани такъв млад глиган? … Не ми се иска да вярвам, че някой от нашите ловци е сторил това. Но следата води право към нашата гора — това означава, че глиганът не е избягал от съседен участък…

Тръгвам по кървавата диря. След около километър забелязвам, че към нея се е присъединила друга следа. Оглеждам я внимателно. Здрав едър рис! И той е решил да похапне.

Майка му сигурно кара някъде в скалите медения си месец и го е прогонила, за да не й пречи в любовните игри. Време е да се научи сам да се грижи за себе си. Дивите животни-родители не възпитават вечни готованковци.

Но след малко следата на риса се загуби сред високите смърчове. Хищникът се е отклонил вдясно към младата борова гора…

Чудна работа, рисът обикновено напада от засада. Скочи веднъж, най-много два пъти и ако не успее да улови жертвата си, повече не я преследва. Обонянието му не е особено силно развито.

През март дните са по-дълги. Имам достатъчно време до смрачаване, мисля си аз, и вървя бързо по кървавата следа … Гората е притихнала под снега, но вече не спи, а само се преструва. Измамна е тази тишина, пълна е със сила и скрити трепети на раждащия се живот. Тук-там се обажда врана — шпионката съобщава напред за приближаването ми. В храстите около замръзналия поток тихо и тайнствено заговорничат дребни, пъстри катунарчета. Гледам далече напред по следата, а очите ми се уморяват от ослепителната белота.

Раненият глиган се изтегля през местата, където има най-малко сняг. Как умее да прецени това, за нас, умните хора, е още загадка. Кръвта аленее от дясната страна на дирята. Изглежда, че животното е улучено в бута. В снега е изорана дълбока бразда, която на места лъкатуши. Сигурно стъпва само на три крака, а четвъртия си го влече, не може да се отпусне на него. Отново забелязвам, че отгоре през младата борова гора се спускат следите на риса. Той се е опитал да му пресече пътя. На едно място личи, че младият хищник е близал кръвта от снега. Сигурно е много гладен… След малко следите му отново се отклоняват. Проследявам ги с поглед и изведнъж се заковавам на мястото си. На един хвърлей под ниски скали лежи тялото на разкъсана сърна. Около нея снегът е утъпкан. Приближавам се и разбирам какво се е случило. При преследването на глигана рисът е открил по-лека плячка, скрил се е зад скалите и оттам е скочил върху животното. Но не е успял да завърши своя обяд. Моето присъствие го е прогонило. Сърната лежи само с прехапано гърло. Горката… колко е отслабнала. Цялата е кожа и кости… Оглеждам премръзналите й крака и откривам, че са разкъсани между копитцата. И без риса тя трудно би дочакала пролетта…

Оставям я така, както лежи, и отново се спускам по кървавата диря на глигана. Рискувам, че рисът може да се върне безнаказано при тялото на сърната. Нека!… Така поне ще остави на мира глигана и другите отслабнали животни. В края на краищата, това е негово право — правото на по-силния в света на дивите животни. Всяко животно в природата има някакво свое преимущество, което му дава възможност да съществува. Но наред с него то притежава и някакъв недостатък, благодарение на който пък могат да съществуват останалите видове…

Забелязвам, че глиганът все по-често е спирал да си почине. Ясно личат окървавените места, където е лежал. Стъпва на три крака и върви все нагоре към билото на планината, но разстоянието между крачките намалява. Снегът е разровен все по-дълбоко.

Малко по-нагоре следата неочаквано завива към потока и се загубва в рядката букова гора. Вдигам бинокъла и забелязвам глигана. Рови на място като куче, което си прави удобно леговище. След малко се отпуска в издълбаната яма и едва се забелязват ушите му, щръкнали право нагоре. Животното е уморено до смърт, но все още внимава, ослушва се.

Свалям пушката от рамото си, тихо отварям затвора и зареждам. С готова за стрелба пушка изкачвам внимателно баира. Като се приближих малко повече, глиганът ме усети, седна на задните си крака и изфуча срещу мен. Притискам се до ствола на една бука. Животното върти главата си насам-натам и малките му злобни очички святкат срещу слънцето.

След малко той се успокоява и продължава да дълбае леговището си, като с дългата зурла разхвърля снега на всички страни. Прицелвам се бавно и внимателно. Обирам мекия спусък и натискам.

Ехото на изстрела бавно заглъхва, а животното само потръпва в издълбаното леговище. За всеки случай бързо зареждам отново пушката си и се приближавам.

Излъгал съм се — младият глиган няма повече от осемдесет килограма. На десния му бут зее дълбока рана. От нея все още капе кръв. Но раната не е от куршум. Върху глигана е скочил от засада рис. Може би е бил онзи младият, който вървеше по кървавата следа, а може би нападението да е извършила майка му. Заедно с парчето откъснато месо сигурно е прекъснат и някой по-голям кръвоносен съд. При това кракът му под свивката е пречупен и кръвта му почти е изтекла от дълбоката рана.

Заех се с прозаичните ловни задължения: бързо изкормих животното, но докато свърша всичко, над планината изгряха звезди. До селото е много далече, а до хижата под Дяволския връх няма и половин час път. Затова реших да преспя в нея. Оставих животното на мястото му. Рисът има долу разкъсана сърна, няма да тръгне да гони дивото — не е толкова глупав…

От комина на хижата се издига тънка лентичка дим. Поставям ключа на мястото му в дърварника и тръгвам надолу. Утринният планински въздух е свеж и студен. В слънчевото утро все по-осезателно се чувствува настъпването на пролетта. Вече е светло, слънцето се подава над Дяволския връх, но ще освети склона едва към девет часа. Тогава вече ще съм изминал половината път до селото.

През нощта покрай хижата са минали две кошути и млад елен. Те също усещат приближаването на пролетта и кръстосват планината все по-нагоре към върховете.

Над пътеката прелетя едър кълвач, лепна се на ствола на дебелия явор, но не зачука, а само се огледа на всички страни, забеляза ме и отлетя към друго дърво.

Под висок смърч са нападали люспи от шишарка. Поглеждам нагоре — точно над мен е седнала черна катеричка с къси остри ушенца. Тя е вдигнала предни лапички пред белите си гърди, сякаш се моли. Забелязва ме и веднага, щом улавя погледа ми, побягва нагоре по ствола на дървото. Тя прескача бързо от клон на клон, развява рунтавата си опашка и като стига до върха, прескача в короната на съседното дърво.

Въпреки че вървя надолу по вчерашната пъртина, аз пристъпвам бавно. Размекнатият от вчерашното слънце сняг е замръзнал пак.

Човек може лесно да си изкълчи крак, а после има да чака, докато го намерят…

Вече се приближавам към буковата гора, където оставих глигана. Правя още няколко крачки и се заковавам на мястото си. Над тялото на глигана се е разкрачил грамаден мечок и лакомо яде замръзналото месо. Не успях да се скрия, той ме забеляза, изправи се на задните си лапи и гърлено изръмжа. Стоях като вкаменен, страхувах се да помръдна, за да не го предизвикам. Сигурно това е същият стар разбойник, който миналата година издави толкова овце в планината. Би трябвало той да се изплаши от мен. Досега винаги е бягал от хората…

Мечокът обаче отново се спуска на четири крака, злостно върти глава и ме поглежда. Не съм на повече от двайсет крачки от него. Може би и той очаква аз да избягам, затова ме поглежда така заплашително…

Ето че пак се изправя на два крака и реве срещу мен. Не, никак не му харесва моето присъствие. Ядосано фучи, а от ноздрите му изскачат кълбета бяла пара. Мечокът май не е настроен за шеги. Бавно свалям пушката си. Като напук ремъкът се закача за копчето на пагона. Бавно вдигам ръка и освобождавам оръжието. Като държа студената стомана в ръцете си, чувствувам се по-сигурен. Само да се помръдне към мен, и ще стрелям! … Вдигам бавно пушката, а мечокът следи внимателно всяко мое движение. Не бива повече да чакам. Няма смисъл да рискувам. Всеки ще ме оправдае, че съм стрелял при това безизходно положение…

Но животното сякаш разбра какво мисля да направя, недоволно разтърси глава и ревна срещу мен. Протестира дяволът и същевременно ме предупреждава да не си играя. Здравата се ядоса, фучи, а от устата му изскача пяна. Тихо отмествам предпазителя. Хващам на мушка лявата част на косматите му гърди.

Мечката трепва и аз машинално натискам спусъка. Очаквам да чуя изстрела и предсмъртния й рев, но става нещо необикновено. Ударникът щраква и из стихналата гора се чува удар на желязо в желязо. Мечката бързо се отпуска на четири крака…

Как съм могъл да забравя да заредя пушката?! Да заредя втори път нямам време. Обхваща ме треска, брадата ми затреперва, чувам как зъбите ми тракат и нямам сили да се овладея…

Желязната логика на живота в природата ми нашепва, че сега е ред на мечката да изпадне в самоотбрана. Тя е най-силното животно в нашата гора, какво мога да сторя срещу нея с празна пушка? Но мечокът излиза от конфликта като по-голям кавалер. Навежда се към глигана, обръща тялото му и ме поглежда под вежди. Аз стоя и продължавам да треперя. Може би моят явен страх раздразни отново животното и то изрева някак особено. Стори ми се, че иска да ме сгълчи за нахалството и за страха. После поклати още веднъж презрително глава, захапа остатъка от глигана и с олюляваща се походка тръгна нагоре към боровата гора. От време на време той обръщаше към мен глава, пооглеждаше ме с проницателните си очи и продължаваше спокойно своя път.

Дали се страхуваше, че ще стрелям в гърба му? … Не, аз не съм способен на такава подлост. То ми подари живота, след като го предизвиках и смутих при утринната закуска. От страх исках да го застрелям и вече бях измислил лъжливо оправдание за смъртта му. Обаче животното ми даде урок по толерантност и кавалерство.

Върви си спокойно, Мечо. Ще запомня добре твоя урок. Нищо, че отнасяш моята плячка. Ти спазваш единствения основен закон в гората — правото на по-силния, но не злоупотребяваш със силата си, както са готови да злоупотребят други, по-умни от теб…