Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (23)

Глава 22
Сбогуване

Звукът беше всепомитащ. Защитните кули бълваха ракетите си в небето в яростна вълна от пламък и разруха. Бойните глави явно се зареждаха в момента, в който предишните напускаха гнездата, но въпреки това нападателите се приближаваха все повече и повече.

Мердит тичаше пред Ардо. Прашната пътека, водеща от външните стени до вътрешния кръг от бункери, бе покрита с пепел и късове от горящи зерги, сипещи се от небето като черен сняг. На места прокапваше и киселина. Младежът тичаше бързо след жената, но пътят никога не му се беше струвал толкова дълъг.

Погледна нагоре, отчаяно търсейки начин да се защити. Кулите над него бяха проядени от непрестанните киселинни удари, а две от тях дори вече започваха да се огъват под собствената си тежест. Небето отвъд представляваше бушуваща стихия от пламъци и дим, само на моменти проблясваше парченце синьо, сякаш по някаква необяснима приумица на хаоса.

Бункерът беше срещу него, а вратата му — отворена. На фона на струящата отвътре светлина се виждаше силует на човек, който стоеше в рамката и му махаше.

И тогава го чу — звукът, който бе чувал и преди. Гръмовен рев, заглушаващ дори шума на собствената им отчаяна битка. Погледна нагоре.

Спасителните кораби! Те пристигаха с огромна скорост, обвити в кълба от огън, забавяйки се само колкото да преминат през атмосферата. „Синовете на Корал“ се носеха през небето на запад към стар — порт Мар Сара. Скоро щяха да кацнат и докато се опитваха да качат на борда всички, които са успели да се доберат до тях, бяха най-уязвими.

Време! Нуждаеха се от повече време…

Изведнъж и от двата странични процепа на бункера изтрещяха гаусови пушки и измъкнаха Ардо от вцепенението му. Той скочи към вратата, където го сграбчиха невидими ръце и го вкараха вътре. Едва беше пристъпил напред и люкът се затвори с трясък.

Изправи се на крака и се огледа наоколо. Мердит стреляше през единия процеп. Бернели го беше изтеглил вътре, крещейки нещо неразбираемо и вече се бе настанил при другата установка.

Ардо бързо застана до пехотинеца, постави импейлъра до неговия и отправи поглед към ада.

Хидралиските се изсипваха през стената на базата. Бяха хвърлили достатъчно от своите върху минното поле и вече не бе останало нищо, което да експлодира, за да ги спре. Около комплекса трябваше да има хиляди мъртви зерги, но въпреки това роякът беше неизброим и продължаваше да напира. Сега се изливаха през външната стена като кошмарна вълна и се насочваха като един към бункерите.

Каналът избръмча:

— Ксианг! Докладвай!

— Ксианг е свален, лейтенант! Трябва да се омитаме оттук! Не мога да ги задържа!

Бернели не спираше да вика, докато стреляше. Ардо се присъедини към него и започна да излива смъртоносния си дъжд върху нападателите. Чувстваше се невероятно жив, а трещенето заглушаваше всичко останало в ушите му.

Но вълната от черен ужас продължаваше да напредва дори през разкъсаните тела на своите. Този път обаче концентрираният огън от бункерите работеше срещу тях. Избитите зерги се трупаха по земята и следващите ги не можеха да продължат напред.

— Мелников! Там ли си?

Ардо изхвърли пълнителя, без да отпуска спусъка, презареди и изкрещя в комуникатора:

— Малко съм зает в момента, лейтенант!

— Ние идваме!

— Моля?

— Отстъпваме към вашата позиция!

— Разбрано — отговори младежът мрачно. — Бернели, ти продължавай да забавляваш гостите, а аз ще отворя вратата!

Ардо бързо изтича към задната страна на бункера. През процепите смътно различи платформата на строителните машини вляво. От другата й страна се намираха другите два бункера, построени отстрани на командния център. В левия се намираше Ксианг, но сега той беше покрит с хидралиски. Ардо ги виждаше как разкъсват бронята на покрива, яростни и решени да не оставят никаква следа от сградата, въпреки че тя гореше. „Сбогом, Ксианг“, каза той наум.

Хидралиските се опитваха да прегазят и другия бункер, но там изведнъж припламна ярка светлина. Кътър, осъзна младежът. Свирепите пламъци от плазмените огнехвъргачки на файърбата се носеха все по-наблизо и по-наблизо. Ардо бързо промуши оръжието си през пролуката и застреля няколкото зерги, които опитваха да заобиколят бункера и да го нападнат отзад. След това бързо удари ключалката и вратата се отвори.

Брийн се втурна вътре, влачейки след себе си прокълнатата кутия. След нея влетя и Маркъс Янс. И двамата се свлякоха тежко на пода. Кътър ги следваше и все още навън, методично поливаше с пламъци няколко бесни хидралиска, които напираха към тях. После и той бавно пристъпи гърбом в помещението и Ардо тресна вратата обратно на мястото й.

Сега стреляха от всички страни на бункера. Мъртвите зерги се трупаха на блестящи на светлината на огъня купчини.

Изведнъж роякът спря да напира. Хидралиските се оттеглиха в сенките на комплекса и само след секунди вече нямаше цели, по които да стрелят.

— Хей, какво става? — извика Кътър. — Отказват ли се?

Лейтенант Брийн дишаше тежко, но Ардо не можеше да прецени дали е от адреналина или от умората. И двете, най-вероятно.

— Не. Те никога не се отказват. Само се оттеглят… за да съберат сила. Когато решат, че са готови, просто ще дойдат и ще ни пометат.

Бернели се засмя нервно.

— Е, докато не губим…

— Но ние губим — отвърна тя и отвори шлема, за да прокара пръсти през късата си коса. — Веднъж решат ли да нападнат, няма да издържим и десет минути. Видя ли онези кораби, които се спуснаха към старпорта? В момента са на земята — дебели и бавни кораби, които бързат да погълнат цивилните. Сега са като патици на сухо и никой от тях няма да е в състояние да излети поне четирийсет минути. А може би и повече.

— Е, и? — сви рамене Бернели. — Тези зергски охлюви не могат да покрият разстоянието и за половин ден, а какво остава за час.

— Пешаците не са проблем — поклати глава Мердит. — Муталиските са заплахата. Единственото, което ги задържа тук, е кутията. В момента, в който я унищожат, хвъркатите ще се насочат директно към старпорта и всичко, което направихме, ще е било напразно.

— Имаме нужда само от трийсет минути — каза Ардо. — Само някакви си скапани трийсет минути.

— Да — изхили се мрачно Брийн. — И кой ще ни спечели тези минути?

— Аз.

Всички се обърнаха по посока на гласа. Беше Маркъс Янс.

— Аз ще го направя. Ще ви спечеля проклетите трийсет минути — каза инженерът хладно. — Но ще ми трябва помощ.

Бернели се загледа през процепа.

— Хей, май започват да се движат!

— Само ме вкарайте в строителна машина — каза Янс. — Но бързо!

Брийн се замисли за секунда, след това взе решение.

— Кътър! Мелников! Чухте човека! Вкарайте го в строител!

— Определено се движат! — извика отново Бернели.

Ардо удари ключалката и отвори вратата. С мрачна решителност, изписана на лицето, Кътър скочи през отвора. Янс го последва. Фигурката в работния комбинезон, толкова малка на фона на огромния файърбат, изглеждаше слаба и уязвима. Ардо се затича след тях, като пътьом затвори визьора на шлема си. Не че очакваше това да му помогне особено.

Земята беше покрита с дебел килим от осакатени тела на зерги, но не им остана време да се заглеждат. Затичаха към платформата на строителите, пързаляйки се по мазната повърхност.

Най-близката строителна машина се намираше в близост до горящата фабрика. Янс отключи предпазния люк и той се отвори с възхитителна лекота.

— Хайде, хайде! — Кътър нервно се оглеждаше наоколо.

Янс се изкатери в кабината и затвори люка.

— Ето ги, идват! — извика Брийн в комуникаторите им.

Ардо вече ги виждаше. Прииждаха иззад фабриката и командния център. Бяха навсякъде.

— И сега какво да правим? — изкрещя Кътър на инженера.

— Тичайте обратно в бункера! Бързо! — извика Янс.

— И да те оставим тук? — Ардо беше ужасен.

— Просто го направете и ги дръжте далеч от мен колкото можете по-дълго!

Пехотинецът нямаше време да спори. Двамата с Кътър се затичаха отново към бункера. Вече виждаха огъня, излизащ от процепите във всички посоки. Хидралиските се носеха по земята директно към тях. Броните им бяха извити напред, а шиповете им — готови да нападат.

Ардо се втурна през вратата точно когато хидралиските атакуваха. Бодилите на зверовете се изсипаха през отворения проход и раздраха горните пластове на костюма му, сякаш беше от памук. Заслепяваща болка избухна в крака му, където един от тях бе проникнал до кожата му.

Кътър го вмъкна и затръшна вратата.

— Мъртъв ли си вече?

Ардо примижа от болката.

— Не, май не.

Заеха позиции при процепите, страхувайки се от това, което щеше да последва.

Корпусът на бункера иззвънтя, когато хиляди шипове, способни да режат метал, се забиха в него. Смъртоносният звук се повтори, а от киселината, стичаща се от тях, горната обшивка на сградата се разкъса.

— Избийте ги! Избийте ги, преди да са ни докопали! — крещеше яростно Брийн. Корпусът над главите им вече се огъваше надолу под тежестта на напиращите тела.

Докато отчаяно стреляше през процепите, Ардо видя, че строителната машина започва да се движи.

Това не направи никакво впечатление на зергите около тях. Създанията изглеждаха толкова яростни в желанието си да се докопат до кутията, че изобщо не обърнаха внимание на самотната машина зад гърба им.

„Само ако можех да се добера до един от тези вълчъри — помисли Ардо. — Бих могъл да се промъкна навън. Бих могъл да… Бих могъл…“

Разтърси рязко глава. И кой друг щеше да умре, защото той се бе спасил? Колко щяха да загинат, защото е спасил собствената си кожа? Тя можеше да откупи време за толкова много хора? Никой никога нямаше да разбере кой е бил и какво е търсил тук. Никой, на когото някога му беше пукало за него, нямаше да научи каква е била съдбата му. Може би само Господ щеше да узнае. Независимо какво му беше внушила Конфедерацията, в какво бе искала да го превърне, Ардо най-после знаеше кой е, а също и че има нещо свое, което може да даде на другите.

Строителят се закатери по бункера. Маркъс бе оставил няколко бронирани плоскости точно до едната стена на сградата и Ардо се зачуди дали инженерът не беше планирал това от самото начало. Янс сграбчи бронята с масивните ръце на строителя, погледна към бункера, намери най-слабото място и затръшна плоскостта върху него. Задържайки плочата на място с металната ръка, той активира плазмения поялник на другата и започна да подсилва корпуса.

Зергите явно осъзнаха какво прави, защото няколко хидралиска рязко извиха към строителя.

Кътър и Ардо ги видяха едновременно.

— Той каза да ги държим на разстояние от него! — изръмжа островитянинът, потейки се обилно. — И как точно се предполага, че ще го направим?!

Янс продължаваше да работи върху бункера, подсилваше старите парчета броня и все по-бързо добавяше нови. Междувременно пехотинците не спираха да стрелят, опитвайки се да задържат рояка назад.

Битката се точеше агонизиращо бавно. Импейлърът на Ардо се беше нагорещил в бронираните му ръце. Но по някакъв начин инженерът успяваше да поправя бункера със същата скорост, с която зверовете го повреждаха.

— Хей, мисля, че става! — изсмя се Бернели. — Май…

Хидралиските се хвърлиха напред.

— Не! — изкрещя яростно Ардо.

Янс не можеше да види, че те се засилват към него. Няколко хидралиска бяха успели да уцелят строителя и той димеше, но все още работеше. И тогава демоничната вълна го достигна. Изсипаха се около машината като ядосани пчели. Инженерът опита да ги разкара от бронята, но само след секунди те успяха да завлекат и него, и строителя извън полезрението на пехотинците.

— Свалиха Янс! — извика Кътър.

— Загубим ли го, губим и битката! — изкрещя Брийн в отговор.

И тогава с ужасяващ вик островитянинът се хвърли извън бункера.

Около процепите избухнаха талази плазмен огън. Ардо едва успяваше да види какво става там. След това съумя да различи Кътър, който беше застанал току пред входа и изсипваше над врага собствената си идея за свръхнагорещено „държане на разстояние“.

Изведнъж оръжието на Ардо замлъкна. Той изхвърли пълнителя и посегна за нов.

Но такъв нямаше.

— Свършиха ми куршумите! — извика той.

Лейтенантът му метна един пълнител и изкрещя:

— Дръж ги под отчет, хлапе, на всички започнаха да ни попривършват!

Той зареди и отново се обърна към процепа.

Кътър го нямаше.

Младежът отчаяно се заозърта през пролуката, но не можеше да види огромния мъж никъде.

— Маркъс! — извика той в комуникационния канал. — Къде е Кътър?

— Те… няма… Отгоре ми са. Не мога да издър…

В същия момент Брийн отхвърча назад от процепа. Един единствен шип от цялата канонада, която хидралиските изсипваха отгоре им, бе успял да проникне през тесния отвор и да пробие шлема й. Той беше преминал през главата и накрая бе заковал задната страна на бронята й за отсрещната стена. Лейтенант Л. З. Брийн остана да виси там, все още изправена.

Ардо се загледа към Бернели, после и към Мердит.

— Излизам да спася Янс. Той може да спечели още малко време. Бернели, да ти е останал пълнител?

— Да — въздъхна другият.

Младият пехотинец погледна към жената до него.

— Той ще се погрижи за теб.

Тя кимна и се загледа настрани.

— Ще се видим от другата страна — каза Ардо и на двамата и се обърна към вратата.

— Хей, войнико!

Погледна отново към Мердит.

„Моля те, Ардо! — проплака тя. — Не ме изоставяй!“

— Благодаря ти, войнико.

Ардо кимна и отвори вратата.

Импейлърът сякаш оживя в тренираните му ръце. Конфедерацията го беше обучила добре. Точният му прицел не само не позволяваше на зергите да напредват, но и ги държеше на разстояние от строителната машина. Докато стоеше там, насред обречения двор на обречената база Сценик, сетивата му сякаш се бяха изострили. Светът около него изглеждаше по-ясен, отколкото изобщо си спомняше някога да е бил. Възприемаше всичко наведнъж: кошмарът, който по някакъв свръхестествен начин успяваше да задържи, димът над базата, който се бе превърнал в тънки струйки на фона на спускащия се здрач. Звуците. Миризмите.

И всичко това беше оживяло за него.

Усещаше се самия себе си в тези последни мигове. Накрая бе разбрал, че наистина има нещо, което никой не може да му отнеме: победа, по-героична, по-бляскава и удовлетворяваща от всяка друга, която можеше да постигне, на което и да е бойно поле.

Когато последният куршум излетя от дулото, той погледна нагоре. Транспортните кораби, натежали от безценния си човешки товар, се носеха към залеза на най-прекрасния ден в живота му. Сто кораба (а не бяха ли хиляда?) се издигаха с гръмотевичен тътен през атмосферата. Хората в тях никога нямаше да разберат колко яростно се беше борил той за техния живот. Никога нямаше да узнаят името му, нямаше да пеят песни, за да го възхваляват. Само той знаеше за собствения си триумф.

Когато мракът се спусна над него, Ардо се усмихна на тази своя последна мисъл.

Светлините на изкачващите се кораби… те всички бяха златни.