Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (13)

Глава 12
Град на призраци

— По дяволите, за какво говориш, човече? — Брийн не беше в настроение да играе на гатанки. Гневът в гласа й заплашваше да разтопи техника на място. В главата на Ардо се появи налудничава картина, в която течността от горкия човечец се изливаше от оръфаните му ботуши.

— Ами, мадам, те просто се изтеглиха — заекна Маркъс. Мръсотията по лицето на сержанта беше прорязана от струйките пот, които се стичаха от косата му. — Мислех си, че след като сте в командното тяло и прочее, ще знаете какво става, това е всичко.

Литълфийлд пристъпи по-близо до техника и Брийн, придърпвайки и Ардо посредством металната кутия, която все така висеше между тях. Сержантът говореше с тих, поверителен глас, но младият пехотинец беше прекалено близо и не пропусна казаното:

— Лейтенант, стъмва се. А няма друго място, където можем да се скрием.

Погледът на Брийн, досега впит със заслепяваща ярост в Янс, се насочи бавно към Литълфийлд — думите му някак бяха пробили през стената на яда й. Главата й рязко се вдигна нагоре и тя сякаш за пръв път забеляза залязващото слънце в небето над гарнизона.

— Нямаме много време — прошепна сержантът сякаш на себе си, но думите му бяха предназначени за лейтенанта.

— Базата е била изоставена — заяви изведнъж Брийн. — Предполагам, че се дължи на някакъв изненадващ проблем, който не е търпял отлагане. Ще си го изясня скоро. Междувременно, Кътър…

— Да, мадам!

— Има медицински пункт в командния център. Занеси жената там, остави я в някой хамак и се върни тук веднага. Литълфийлд, ти и Мелников вървете с Кътър. Накарай Мелников да пази ковчежето със съкровището и жената… ако няма да е свръх силите му.

— Ще се справи, лейтенант. Ще се погрижа за това.

— А дали ще бъдеш така добър да се погрижиш да си намери и нова пушка? Вземи една и за себе си, докато се занимаваш с това. — Устните на Брийн почти бяха оформили усмивка. — След това те искам обратно при мен. Трябва да установим периметъра.

Кътър изръмжа и премести тежестта на все още стенещата жена на другата си ръка. Когато проговори, в гласа му прозвуча разочарование:

— Не е много забавно тая вечер, лейтенант. Току-що превърнахме зергите в малки, кървави парчета. С атомна бомба, отдалеч! Остава само да повикаме автобуса да ни прибере. Явно войната тук свърши. — Големият мъж поклати тъжно глава. — Не, лейтенант, изобщо не е забавно тази вечер…

Литълфийлд погледна към лицето на Брийн, но ако беше очаквал някаква реакция от нейна страна, трябваше да остане разочарован.

— Получихте заповедите, действайте — проговори тихо и с равен леден тон лейтенантът. След това се обърна към техника: — Що се отнася до теб, сержант Янс, ти оставаш с мен. Имам много въпроси и не искам да изчезнеш, преди да съм получила отговорите.

 

 

Докато вървяха към лазарета, нощта се спускаше бързо. Вятърът, който се носеше от запад, набираше сила и виеше тъжно сред сградите на конфедерационната база. Ардо потрепери при този звук. Движейки се между постройките, имаше чувството, че те отвръщат на погледа му, че се взират в него с омраза. Просто мястото бе прекалено неподвижно и замряло за огромното количество изоставена екипировка. Накъдето и да се обърнеше, погледът му попадаше на неща, които сякаш си бяха точно на мястото, но въпреки това всичко изглеждаше тотално объркано. Земята под краката му беше стабилно отъпкана от веригите на превозните средства, които се бяха движили по нея. В някои от сградите още светеха лампи. Вратата на един склад зееше отворена и светлината проникваше през нея, хвърляйки сенки на улицата. Една строителна машина стърчеше до рамката, а хуманоидната й форма я правеше да изглежда така, сякаш всеки момент ще посегне да вдигне сандъка, оставен до нея. Операторът й, обаче, отдавна си бе отишъл, също като дух, напуснал тялото си след смъртта. Където и да погледнеше, виждаше следите на пехотинците и техниците, които бяха трамбовали по чакъла и се предполагаше, че трябва все още да го правят, само че тях ги нямаше. Сега сякаш само духовете им бяха останали да обитават това призрачно място. Ардо вече не знаеше кое би го изненадало повече — да продължава да не среща никого тук или да види някого.

Пътят, идващ от портала, се извиваше зад южните казарми и водеше към извисяващия се над всичко друго команден център. Сградата беше огромна, почти толкова висока, колкото широка, и създаваше най-общо впечатление за сплескана сфера. Очевидно бе, че е построена повече с чисто практическа и функционална цел, а не да отговаря на някакви естетически критерии.

Възможно; беше по някое време случаен архитект от отдела за дизайн на Конфедерацията да е имал краткотрайна страстна връзка с чертежите на командния център, но тя явно не бе просъществувала дълго, а и очевидно си беше останала само между тях. Сградата бе направена, за да работи и толкова. Масивни антигравитационни колони поддържаха цялата конструкция и бяха „включени“ в специално пригодени за целта ями, издълбани в земята. Здрави метални плоскости подсилваха бронирания корпус. На три етажа над повърхността, в привидно абсолютен хаос, бяха разположени наблюдателни кули, антени, сензори и всякакви други джаджи. Над всичко това се намираше командната зала — брониран модул, който се извисяваше над целия пейзаж, с прозорци, гледащи във всички посоки. Зад тях грееха ярки светлини, но Ардо не забелязваше движение вътре.

Входната рампа беше спусната, а хидравличните подпори от двете й страни — разтегнати докрай. Въпреки че помещението вътре бе добре осветено, на Ардо му се струваше, че всъщност влизат в устата на някакъв огромен, тъмен звяр. Светлината все пак успя да разсее това чувство. Колкото по-малко сенки, мислеше той, толкова по-добре. Главният отсек се извисяваше на две палуби височина над тях. Младежът знаеше, че вдясно и вляво от него се намират складовете за газ и минерали, които бяха сърцето на всяка мобилна база. Те заемаха по-голямата част от вътрешното пространство на командния център.

Над тях, сбутан между двата склада, се намираше отсекът за поддръжка на строителните машини. В случая поддръжка беше малко погрешно наименование, защото роботите в тази секция бяха в състояние да създадат нов строител почти от нищо, използвайки единствено процесора на машината. Няколко модела Т-280 висяха закачени на поддържаща рамка на тавана и се поклащаха леко. На Ардо му се наложи с усилие на волята да си напомни, че това движение вероятно се дължи на вентилационната система.

Забеляза, че досадното му главоболие се е върнало.

Литълфийлд продължи направо към асансьора в дъното на отсека. Младежът се влачеше до него и несъзнателно стискаше дръжката на металната кутия. И двамата се обърнаха, когато стъпиха на платформата. Кътър, който все още държеше жената в ръце, се присъедини към тях и сержантът активира асансьора.

Докато се издигаха, Ардо опита да разгледа по-добре цивилната. Най-силно впечатление му направи дългата коса на жената, сплъстена в масивно, мръсно кълбо. Лицето й беше обърнато встрани от него, към гърдите на Кътър. Носеше стандартния костюм на колониален работник, вероятно инженер в някоя от водните ферми на Оазис. Подметката на единия й ботуш висеше почти откъсната. Това му се стори някак смешно дребно и странно, имайки предвид всичко, което се бе случило с останалите жители на малкото градче.

Е, сега поне, когато Оазис се носеше под формата на червеникав радиоактивен облак на изток, нямаше да им се наложи да ходят да разчистват мъртвите.

Да разчистват мъртвите?

Фразата се закачи в съзнанието му, но той не можеше да разбере какво изведнъж й е придало такава значимост. Освен това главата го болеше твърде силно, за да разсъждава сериозно над нея. По-добре беше просто да се съсредоточи върху настоящата задача и да забрави за останалото.

Платформата бързо се издигна през шахтата и спря на ниво три. Кътър, с жената в ръце, се извъртя и тръгна към тясната зала. За огромния му файърбатски костюм това бе доста трудно постижение, но той се справи без кой знае какви проблеми. Сякаш носеше бронята си като втора кожа.

— Да вървим — подкани го Литълфийлд с леко придърпване на кутията, висяща между тях. Ардо се отърси от собствените си мисли и тръгна по коридора.

Лазаретът беше добре изолиран от останалата част на командния център. Намираше се почти в идеалната среда на сградата. Тук нямаше регенериращи контейнери, нито кой знае какво друго, което обикновените граждани на Конфедерацията биха очаквали да видят в медицински пункт. Лазаретът беше предназначен по-скоро за оказване на първа помощ — просто спирка за ранения пехотинец, в която да му бъде дадена достатъчно подкрепа, за да стигне до мястото, където ще се погрижат по-добре за него.

На едната стена имаше закрепени няколко хамака. Повечето бяха спретнато подредени в типичния стил на пехотата, само един се отличаваше с абсолютен безпорядък — с валящи се по пода, висящи от всички страни чаршафи. Кътър влезе в стаята и сякаш моментално зае по-голямата част от нея. Намери хамак на средното ниво, който явно отговаряше на изискванията му, и положи стенещата жена вътре, завързвайки я здраво с коланите към леглото. Най-сетне имаше възможност да вдигне визьора на шлема си. Ардо виждаше потта, която се лееше от челото на огромния мъж.

— Не беше лесно — изпухтя файърбатът, бързо разкопча ръкавиците си и ги махна. После започна внимателно да завива с одеялата безразличната към заобикалящия я свят колонистка. — Трябват ми повече упражнения. Повече тренировки.

Ардо се засмя и поклати глава. Кътър беше тичал в продължение на няколко километра, носейки тази жена първо на гръб, после на ръце. Дори взимайки под внимание възможностите на костюма, това беше забележително постижение. На младежа му се стори почти комично, че островитянинът би могъл да смята умората си за проява на слабост.

Литълфийлд посочи наляво и младият пехотинец се обърна натам. До отсрещната стена имаше поставено бюро, а зад него — стол. Сержантът изглеждаше силно изненадан.

— Само вижте това!

Ардо и Кътър спряха като заковани.

Бюрото беше чисто и подредено. Единственото, което нарушаваше реда, беше наполовина празна чаша кафе и полуизяден сандвич.

Големият файърбат за момент се вгледа в тях, след това протегна масивната си ръка и взе чашата.

— Все още е топло — отбеляза, после взе и сандвича и го набута в устата си. Останалото, което каза, беше почти неразбираемо, заради налапания хляб: — Аз излизам. Ако някой от вас има нужда от нещо, само извикайте. Сигурен съм, че някой ще дойде.

Кътър отново навлече бойните си ръкавици и излезе от помещението, а вратите се затвориха зад гърба му.

Литълфийлд отвърна на изненадания поглед на Ардо, след това и двамата избухнаха в сърдечен смях.

— Не мога да повярвам — успя да каже младежът, едва поемайки си въздух.

— Не, не е чак толкова невероятно — отговори с усмивка сержантът. — Той не е толкова лош, когато го опознаеш.

Ардо седна зад бюрото — нещо доста труднопостижимо с боен костюм.

— Значи го познаваш?

— Да — каза Литълфийлд, присядайки на ръба на бюрото. — Беше под мое командване за известно време. Но може би имахме прекалено различен стил. Не се сработихме. Предполагам, че моят стил не се харесва на доста хора.

В тишината, която последва, Ардо не можа да измисли нищо подходящо, което да каже.

— Е — продължи сержантът след малко, поглеждайки встрани, — това е един изключително приятен лазарет, но ти си на дежурство, все пак си нещо като страж, като се замисля. Ето ти кутията, каквото и да се предполага, че трябва да е. Не очаквам и жената да ти създава някакви проблеми. Въпреки това не изключвай комуникационния канал и се постарай да не заспиваш! Аз ще отида да намеря две нови пушки и амуниции. След това Брийн иска да разпределя постовете, а после ще донеса нещо за хапване. Ще се върна, преди да си разбрал, че ме няма.

— Както кажеш, сержант — кимна Ардо. Досега не беше забелязал колко е изморен. — Както кажеш.

Литълфийлд се усмихна.

— Главоболието още ли ти създава проблеми?

Ардо кимна леко.

— Малко. Да.

— Е, предполагам, че ресоциализацията не прощава на никого. Но погледни от хубавата страна — вече си ветеран! Извърши първото си убийство и оживя, за да можеш да разказваш.

Зерглингът се гърчеше в краката на пехотинеца. Глупавите, безмозъчни очи на звяра се взираха в неговите.

„И рече Бог, нека с водата да дойде всяка жива твар, която се движи…“

Ардо не можеше да диша…

Внезапно младежът се намръщи и извърна поглед.

— Да, сър.

Литълфийлд също се намръщи леко.

— Няма да имаш проблеми, хлапе. Няма да се бавя.

Сержантът се изправи и целенасочено се отправи навън. Вратата беше така любезна да го пропусне, след което със свистене се затвори зад гърба му.

Ардо си пое дълбоко въздух. Нямаше какво да прави, освен да чака. А не можеше да си представи нищо по-страшно от това да остане насаме с мислите си.

„Никога няма да те оставя“ — отговори й той с усмивка. Житните класове шумоляха около одеялото, на което лежаха.

Душата и сърцето му бяха потънали в големите й светлосини очи.

Златен…

Ардо рязко стана от стола. Трябваше да има все нещо, с което да запълни времето си. Главата му отново заплашваше да се пръсне от болка. Жената на хамака очевидно не беше по-добре от него. Опитваше се несъзнателно да се бори с ограничителните колани, а стоновете й се усилваха.

Ардо бързо затършува в шкафчетата по стените на лазарета, след което се приближи към нея с чиста кърпа в ръка.

— Спокойно, госпожо — заговори успокоително. — Никой няма да ви нарани.

Главата на колонистката, обрамчена от мръсната й коса, рязко се въртеше от една страна на друга. Борбата й срещу коланите ставаше все по-силна и по-силна.

— Хей… Вижте, госпожо, трябва да се успокоите. Тук сме, за да ви помогнем. — Думите му явно не действаха. Тогава Ардо я стисна за раменете и я разтърси. — Спри! Чуваш ли ме, спри!

Жената изведнъж престана да се мята.

— Вече си в безопасност — въздъхна той и я пусна. Отново взе кърпата и се наведе, за да почисти мръсотията от лицето й. — Намираш се в конфедерационния гарнизон на Сценик. Никой не може да…

Гласът му заглъхна.

Златен…

Той премигна, после се разтрепери целият.

Дългата й, блестяща, подобна на ореол коса, се вееше леко, носена от нежния бриз, който идваше откъм покритите с жито поля…

Неочаквано сълзи бликнаха от очите на Ардо.

— Мелани? Мелани! Това си ти! Господи, това е чудо! Чудо!

Обхванат от невероятна радост, той взе главата й в ръцете си.

Приближи устни към нейните.

Жената изкрещя.