Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (8)

Глава 7
Да дишаш по устав

Огромните ръце на Кътър се протегнаха надолу и извадиха Ардо, въпреки огромната тежест на бойния му костюм. Младежът едва се бе отдръпнал от дупката, когато трима пехотинци от отряда му застанаха над нея и започнаха да стрелят вътре.

— Сержант! — извика Али с повече възбуда в гласа, отколкото би предпочел Ардо. — Те прииждат по шахтата! Мамка му! Нямат край!

— Недейте само да стоите там, проклети да сте! Стреляйте на воля! — изкрещя Литълфийлд по командния канал.

— Полакоми се да ги задържиш всичките за себе си, а, боецо? — изгърмя гласът на Кътър, докато шлемът му беше притиснат в този на Ардо. — Щеше ти се да станеш героя на деня, като ги изтрепеш всичките сам, така ли?!

— Разкарай се, Кътър! — каза рязко Литълфийлд. — Лейтенантът иска веднага да си поприказва с хлапето. Али, поддържай огъня тук! Екарт, Ксианг, започвайте да запушвате дупката! Бернели, ти постави експлозива! Искам, когато приключите, зергите да не смеят дори да помислят да дълбаят отново тук! Веднага щом свършите, домъкнете задниците си в административния офис на Оазис. И си дръжте очите отворени — ако наоколо има една спорова колония, ще има и други, а не желая някой зерг да ме потупа по рамото. Ясен ли съм?

Пехотинците закимаха в съгласие, без да спират да изсипват стоманена смърт в дупката.

— Кътър, надзиравай палетата и ми ги върни непокътнати!

— Да му се не види, сержант! — отчаяно се опита да протестира Кътър. — Цял ден не съм убил нищо!

Литълфийлд сякаш за момент се замисли над проблема на файърбата. В очите му се четеше тъга, но гласът му беше твърд и категоричен:

— Подозирам, че ще имаш възможност да убиваш достатъчно, докато свърши денят, Кътър. Но тези мъже ще ми трябват. Върни ми ги живи и здрави, ясно ли е?

— Ясно, сър… — измърмори недоволно островитянинът. — Кристално ясно.

Сержантът се обърна към Ардо:

— Хайде, пехотинец! Живо! Да вървим!

Литълфийлд не си губеше времето и вече беше няколко метра напред, когато младият войник пое след него по пътя към главната сграда. Докато сержантът тичаше леко по улиците на Оазис, Ардо с мъка, успяваше да не изостава. Под краката му все така се разстилаше пълзящото вещество и младежът очакваше всеки момент да чуе пукота на разчупваща се кора и да пропадне в още по-кошмарен трап отпреди. Но колкото и да се боеше, нещо в сержанта го плашеше повече и той се подчини на заповедта. По тактическия канал не можеше да разбере какво точно става, но и това, което чуваше, не му харесваше:

— Мамка му, човече! Не спират!

— Продължавай да ги стреляш!

— Това правя! Но съм почти изчерпан!…

— Назад, момиченца! Време е и аз да си изпека някой зерг!

„Кътър“, помисли Ардо, докато завиваше по поредната улица, стараейки се да не изостава от Литълфийлд.

Оазис беше малко градче и не предлагаше почти никакви занимания на колонистите, с изключение на работата около кладенците и изпомпващите станции. Домовете бяха направени основно от готови модули, което издаваше, че обитателите им ги ползват само временно. В централния квартал на колонията имаше няколко магазинчета, които явно удовлетворяваха всички нужди на жителите.

По-скоро бяха ги удовлетворявали. Пълзящото вещество се простираше из всички части на изоставения град, дори и в центъра. „Тук някъде трябва да има спорова колония“, помисли младежът, но в бързината да настигне Литълфийлд, не успя да се съсредоточи много сериозно над това.

— … мърда, сержант! Пълзящата гадост се движи!

— Открийте колонията! Ако я унищожите, ще премахнете и веществото.

— Търсих я. Просто я няма тук.

— Ще минем отново над главната улица, може пък да сме я пропуснали.

Четирите ховърциклета клас Вълчър прелетяха с вой над главите на двамата тичащи пехотинци точно когато Ардо видя зад ъгъла административната сграда. Всъщност не беше трудна за откриване. Тъй като бе висока цели три етажа, тя се извисяваше над почти всички останали постройки в Оазис. В едната й стена зееше голяма дупка. Назъбените краища на метала бяха извити навън — младежът не искаше да се замисля дали това е станало от експлозия вътре, или от някакви невъобразимо силни ръце.

Той беше толкова изненадан от гледката, че почти се блъсна в Литълфийлд, спрял току пред сградата. Докато стоеше притеснен срещу него, възрастният пехотинец го погледна сериозно. После превключи на избирателен комуникационен канал — думите му явно бяха предназначени само за Ардо:

— Синко, имаш голям проблем, но недей да се притесняваш. Просто изтърпи като истински войник и мисля, че накрая нещата ще се наредят. Ясно?

Ардо знаеше, че това е лъжа, но кимна. Всъщност в момента му беше трудно да разбере каквото и да било.

— Сър, да, сър!

Литълфийлд се усмихна:

— Е, така или иначе, не могат да ти направят нещо кой знае какво, което работата ти да не може да ти причини вместо тях. Дръж се учтиво и не отговаряй на Брийн, освен ако не те пита, и мисля, че ще оживееш и ще се върнеш при отряда. Чака те в заседателната зала. — После сержантът огледа бронята на младежа и се захили: — Ще ми се да те бяхме позачистили малко, синко. Вониш ужасно!

 

 

„Човек би очаквал, че поне ще са разкарали труповете“, мислеше си Ардо, докато влизаше в заседателната зала, разположена на върха на триетажната постройка в центъра на комплекса. Прозорците й, сега празни, с изключение на миниатюрни парчета стъкло, гледаха към Оазис. Явно тук се беше водила доста сериозна битка. Вероятно сградата се бе оказала последното убежище на колонистите.

Преди няколко дни, при пристигането си в Сценик, конфедерационната пехота беше атакувала зергите много свирепо. В докладите пишеше „изтребление“ и се твърдеше, че в Оазис са останали съвсем малки групи от насекомите. Когато боят бе приключил, не беше имало кой да погребе телата. Никой от командването не бе счел за необходимо да дойде дотук и да отдаде последна почит на геройски загиналите. В крайна сметка те бяха мъртви и едва ли им пукаше особено.

Няколко пехотинци от втори отряд се опитваха да закърпят зеещите дупки във външната стена. Отделни проблясъци от ръчните им оксижени хвърляха призрачна синкавобяла светлина върху ужасната обстановка. В центъра на стаята, с гръб към тях, лейтенант Брийн стоеше надвесена над картата. Шлемът й беше оставен настрана и тя се опитваше да се съсредоточи над разгърнатите пред нея планове.

Ардо чуваше гласа й по тактическия канал:

— Трети отряд, продължете на север към кулата, а после се оттеглете към централната сграда.

— Отчитам движение тук! Нещо идва!

— Затваряй си устата, човече! Всички отчитаме движение… Отвсякъде! Сякаш избликват от пода, мамицата им!

— Продължавайте да се движите! Движете се!

Сержант Литълфийлд откопча шлема си, свали го и го прихвана в сгъвката на левия си лакът.

— Извинявам се, мадам. Явяваме се, по ваша заповед.

Лейтенантът се изправи и се обърна към тях.

Ардо едва съумя да съобрази през мъглата в ума си да свали собствения си шлем и да отдаде чест.

Миризмата в стаята му се стори доста позната — беше я усетил в тунела на шахтата, и това я правеше още по-отвратителна.

Гласът на лейтенанта се сипеше като ледени кристалчета:

— Редник… Мелников, нали? Колко мило от твоя страна, че за разнообразие реши да се подчиниш на заповед. — Очите й проблеснаха по посока на Литълфийлд. — Сержант, смяташ ли, че този новоизлюпен от ресоциализиращия контейнер пехотинец си заслужава усилията ми?

— Както благоволите, мадам!

Ардо се обърна леко към него — на устните на Литълфийлд сякаш играеше лека усмивка.

— Съмнявам се — отсече Брийн. — Напред, редник!

Младежът се паникьоса. Беше отдал чест и нямаше право да помръдне, преди да е отговорено на поздрава му, а току-що му бяха заповядали да пристъпи напред. Нещо в мозъка му зацикли и изведнъж не можеше да направи каквото и да било, освен да се поти и да държи глуповато вдигнатата си ръка.

Брийн изведнъж разбра какъв е проблемът му, изпсува тихо и отдаде чест по устав. Успокоен, Ардо спусна ръката си и с леко треперене пристъпи напред, преминавайки по останките от обезглавено тяло с една ръка. Не можеше да различи дали е било на мъж или жена. Фиксира погледа си върху лейтенанта.

— Господин Мелников, кажете ми, не заповядах ли в тази мисия да не се прибягва до въоръжен конфликт?

Това беше директен въпрос и Ардо трябваше да отговори:

— Мадам, да, мадам!

— Пропуснах ли по някакъв начин да кажа съвсем ясно, че това е мисия за разузнаване и намиране на определен предмет?

— Мадам, не мадам! Беше съвсем ясно, мадам!

Лицето на Брийн бе притеснително близо до неговото собствено. Думите й бяха смразяващи:

— Тогава защо, войнико, не се подчини на заповедта ми?!

Ардо преглътна.

— Паднах в шахта, мадам. Нападна ме зерг… — При нахлуването на спомена за преживяното в дупката той леко заекна. Засрамен, свали погледа си надолу. — Аз… го убих.

— Гледай ме, когато ти говоря, пехотинец!

Очите му се заковаха на острия й нос.

— Смяташ ли, че за това сме тук? Да трепем зерги?

— Мадам! Да, мадам! Да ги натикаме всичките в ада, мадам!

Брийн вдигна очи нагоре с досада и се отдръпна от младежа, кипяща от гняв.

— Литълфийлд, можеш ли да повярваш? Това ли е новият пехотинец? Неврална ресоциализация! Войници по калъп, а? Извадете ги от ресоциализиращите контейнери, опаковайте ги хубаво и ги пратете да мрат!

Сержантът се захили.

— Е, мадам, доста по-бързо е от старите методи, това поне е сигурно. Прогрес.

— Опазил ме бог от прогреса! — въздъхна Брийн, след което отново обърна стоманения си поглед към Ардо: — Господин Мелников, нека се опитам да те образовам по старомодния начин. Редник, ние не сме тук, за да изтребваме зерги.

Ардо беше объркан.

— Мадам?

— Ние сме тук, за да спрем зергите. Това е нещо доста по-различно. Тези стоманени амуниции, които ти толкова старателно си заредил в пушката, не са създадени да убиват. Създадени са да осакатяват.

— Мадам, аз… не разбирам.

— Убиеш ли човек на бойното поле, можеш да го оставиш там и лешоядите ще се погрижат за него. — Тя посочи към залата. — Огледай се наоколо, редник. Ние не можем да направим нищо за мъртвите. Почитаме ги, когато успеем, но не и по средата на битката. Те вече не са повод за притеснение. Ясно?

— Ами… да, мадам, но…

— Няма, но! Ако осакатиш враг на бойното поле, са необходими четирима от неговите, за да го измъкнат от битката и дори още повече, за да го закърпят и да се погрижат за него. Ако убиеш враг, намаляваш силата срещу теб с единица. Ако го раниш, намаляваш я с десет. Някаква част от казаното успява ли да се промъкне в гумения ти, ресоциализиран мозък?

Ардо се замисли за миг.

— Да, мадам.

— Значи следващия път ще бъдеш достатъчно внимателен по време на битка и ще изпълняваш заповедите ми до последната буква?

— Мадам, да, мадам… но…

Очите на Брийн се разшириха.

— Опитваш ли се да кажеш нещо, редник?

Ардо преглътна мъчително.

— Извинявам се, мадам, но… лейтенантът смята ли, че щеше да е по-добре, ако бях умрял на дъното на онзи кладенец?

Брийн пое дъх, за да отговори, но след това го задържа. На устните й разцъфна порочна усмивка.

— Я виж ти! Пехотинец, който мисли!? Колко освежаващо. Може пък още да има надежда за теб, Мелников. Аз…

— Лейтенант! Мисля, че открих нещо!

— Тук Марз. Открили са нещо на един от скенерите.

— Мисля, че го намерих!

Брийн рязко се извъртя обратно към картата и изкрещя по комуникатора:

— Къде? Къде е?

— Това е просто сглобяема къща… Мисля, че се намира в мазето й.

— Боже! Земята се разцепва навсякъде около мен!

— Движение! Засичам движение!

— Къде?

— Навсякъде!

— Кътър! — извика Брийн. — Вземи устройството! Марз! Те са… Мамка му!… Координати трийсет и шест на четири — седемнайсет. Изкарай всички наши от там!

— Ще са много открити, ако го направя, лейтенант! По-добре ги върнете в централната сграда и ще ви прибера в пакет.

— Капитан Марз, искам веднага да прибереш кутията и отряда ми, ясно ли е!?

— Няма място, където да кацна, лейтенант, а ако използвам изтеглящото поле, всички те ще бъдат в стаза за няколко секунди. Това време е напълно достатъчно за зергите, за да ги изтребят до крак.

— Чудесно! Просто перфектно! — Брийн извика с жест Литълфийлд да отиде при нея.

Сержантът бързо пристъпи към масата и се вгледа в картата. Докато лейтенантът говореше, той посочваше различни позиции по нея.

— Втори отряд, приберете устройството. Първи отряд, искам да ги прикривате от високо на координати трийсет и шест на четири — седемнайсет!

— Хей, тя нас ли има предвид, човече?

— Чухте дамата, мързеливци, действайте! Намира се над… Мамицата му! Откъде изникнаха всички тия твари?

— Цяла проклета стена от насекоми!

— По-скоро килим! Откъде, по дяволите, се взеха?!

— Трети отряд! — извика Брийн в канала. — Покрийте с кръстосан огън от трийсет и четири на четири — седемнайсет до трийсет и шест на четири — седемнайсет! Оставете коридор за изтегляне, а после отстъпете!

— Моля?

— Казах да поддържате коридор за отстъпление и после тръгнете заедно с втори отряд към централната сграда. Ще ни изтеглят оттук.

Лейтенантът се обърна към Ардо:

— Е, ти започна това, Мелников, сега трябва да помогнеш да се справим с него. Присъедини се към трети отряд и виж дали можеш да прибереш тук старата си група на възможно най-малко парчета.

Брийн отново се обърна към картата.

— Вече спокойно можем да заявим, гадините знаят, че сме тук…