Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (17)

Глава 16
Барикади

— Какво ми направи, жено?! — Ардо трепереше. Пръстът му нервно галеше спусъка на импейлъра.

Жената срещу него стоеше неподвижна. Докато говореше, гласът й беше тих и ужасяващо бавен:

— Нищичко, войнико. Абсолютно нищичко.

— Назад! — Той едва виждаше през мъглата от болка и сълзи, която беше обхванала съзнанието му. Не можеше да фокусира погледа си. — Просто отстъпи бавно.

— Толкова много съжалявам, войнико…

— Не ме докосвай! — изскимтя младежът, а гласът му трепереше от ужас и ярост. Дулото на пушката подскачаше под брадата на Мердит.

Тя бавно вдигна ръце с длани, насочени към него.

— Добре, Ардо. Сега просто ще отстъпя, само се отпусни.

Изправи се с болезнено тромави движения, след това отстъпи предпазливо към масата. Очите й бяха впити в неговите и не мигаха.

Пехотинецът опита да успокои импейлъра в ръката си, но установи, че не може да спре непрекъснатото треперене надулото. Нещо му пречеше. Искаше да се откъсне от всичко това, да се дръпне далеч от жената, която в момента внимателно присядаше зад масата.

Беше му причинила нещо, беше направила нещо с ума му. Трябваше да е номер — някакъв вид наркотик или друга психоатака, която не бе доловил. Опита да си припомни всичко, както наистина се беше случило — прекрасният златен ден, който се беше превърнал в кървавочервен. Представяше си зергите, изсипващи се през пролуката в стената на града, но едновременно с това виждаше и пехотинците на Конфедерацията, които правеха същото. Зергите вкопчваха нокти в Мелани, но същото правеха и войниците, издърпвайки я назад сред тълпата.

В главата му едновременно имаше две еднакво ярки истини. Знаеше, че това е невъзможно. Нямаше начин и двете да са верни, но това не му помагаше да избере една от тях. Имаше нужда от сън. Имаше нужда да се свие в някакво безсъзнателно състояние и когато се събуди, мислите му да са подредени и ясни.

Не беше възможно и двата спомена да са истински, но той някак съзнаваше, че наистина бяха, а реалността лежи някъде отвъд тях. Страхуваше се от отговора, но знаеше, че трябва да го намери, независимо от цената. Нещо в него настойчиво търсеше истината.

Той се пребори със слабостта си и се изправи на крака, опитвайки се да не залита. Вдиша дълбоко, за да се успокои. Дулото на импейлъра най-сетне спря да трепери.

Мердит не беше издала звук, нито бе помръднала.

— Все пак, какво ми направи? — попита той равно.

— Аз не съм правила нищо — отвърна тя със странно спокойствие в гласа. — Задай този въпрос на Конфедерацията…

— Спести ми глупостите, госпожо! — прекъсна я рязко. — Може да не играя същата игра, която играеш ти, но това не ми пречи да виждам резултата. Ти направи нещо с главата ми… — и той насочи пушката към нейната — … и аз искам да знам какво.

— Не съм ти вкарала нищо в ума, ако това те притеснява.

Той премести пушката към рамото си, прицелвайки се между очите й.

— Леко с оръжието! — Тя се наведе малко назад, а ръцете й все така оставаха вдигнати. — Кълна се, единственото, което направих, бе да… отключа нещо, което вече си беше там. Виж, аз съм телепат, разбираш ли? Нерегистриран телепат.

Промъкнах се между капките по време на тестовете; случва се понякога във външните колонии. Не се интересувах от програмата за „призраци“ на Конфедерацията, затова просто си замълчах и се покрих. Не съм тренирана или нещо от сорта… Просто имам дарбата да помагам на хората да си изясняват някои неща сами на себе си, това е всичко. Кълна се, наистина това е всичко.

Ардо леко наведе оръжието. За момент обмисли думите й, после пак заговори:

— Кажи ми едно, какво наистина е станало със семейството ми? Какво е станало с Мелани?

— Не знам.

Той отново вдигна рязко импейлъра.

— Не знам! — В гласа на Мердит звучаха паника, страх и яд едновременно. — Нямам представа! Може би са живи. Може би не. От къде на къде аз трябва да знам? Това са твои спомени, не мои!

— А-хх — изръмжа той, докато сваляше оръжието. — Безполезна! Ти си абсолютно безполезна!

— Виж какво, войнико, не аз съм направила това с теб — отговори му тя. — Невралната ресоциализация наслоява нови спомени върху старите, но не може да ги замени. Аз само ти помогнах да разбереш какво има в главата ти. Поне донякъде.

Той поклати глава.

— И все пак не можеш да кажеш кой е истинският и кой — фалшивият, признай.

— Ти си този, който търсеше истината — каза тя мрачно.

— Така ли? Каква истина? — изръмжа младежът. — Коя истина?!

— Аз нямам представа коя. Но ти искаш да разбереш, нали?

Ардо я гледаше и мислеше. Тя наистина беше открехнала вратата в ума му и сега тя зееше широко отворена. Вече не можеше да затвори кутията на Пандора.

— Да… трябва да знам.

Мердит въздъхна и си позволи лека усмивка.

— Тогава ми помогни да се измъкна оттук и аз ще ти помогна да откриеш истината. Познавам едни хора, които могат да ни осигурят средства да се махнем от този свят. Помогни ми да се свържа с тях… да ги достигна… и те ще ни спасят. Ще отидем на твоята планета… ъъъ…

— Баунтифул — тихо довърши той вместо нея. Думата беше твърде болезнено красива, за да я изрече по-силно.

— Да, ще се върнеш на Баунтифул. И ще открием истината заедно.

Тъкмо щеше да отговори, когато комуникационният канал изпращя.

— Тук Мелников — отзова се той веднага.

— Доведи пленничката в командната зала възможно най-бързо, редник. — Гласът на Литълфийлд звучеше странно различен, но Ардо имаше твърде много собствени проблеми, за да се замисля и над този.

— Както кажете, сър — отвърна той, след което се обърна към Мердит: — Достатъчно си бъбрихме над кафето. Да вървим.

 

 

Асансьорът още не беше стигнал до трето ниво, когато той започна да чува крясъците отгоре:

— … се предполагаше да направим без транспорт? Чу командния канал, нали? Да не би да имаш по-добра идея?

— Нямам представа! Не си държа всичките отговори в джоба! Казвам само, че тези войници заслужават нещо по-добро от това просто да ги изоставят, Брийн! Нещо по-добро.

— Да, така е, но и аз казвам същото. Ако бяхме добри и послушни олигофрени, щяхме да си стоим и да чакаме бомбата да падне върху главите ни. Щяхме да си я поемем цялата и отвсякъде и да решим проблема им. Само че ние не бяхме послушни и оцеляхме. И още дишаме.

— И какво, по дяволите, искате да ми кажете с това, мадам?

— Казвам, че това не ми харесва повече, отколкото на теб, Литълфийлд, но възможностите се топят пред очите ни. Имаш по-добра идея, това е чудесно. Нека я чуем всички!

Асансьорът изглеждаше на Ардо агонизиращо бавен. Загледа се в Мердит. Лицето й беше лишено от израз, но той виждаше, че очите й са напрегнати и явно е погълната от разговора. Попиваше всяка думичка, която идваше отгоре.

— Нямам представа! — изгърмя Литълфийлд. — Някой много яко се е издънил. Ако се включим в командния канал, ще можем веднага да си изясним всичко с щаба.

Асансьорът най-сетне се изравни с ниво три. Брийн стоеше на мостика, а ръцете й бяха предизвикателно скръстени пред гърдите. Бе се навела напред към една от конзолите, впила яростен поглед в картите. Литълфийлд беше целият почервенял, а огромните му юмруци се бяха вкопчили в ръба на масата. Кокалчетата му бяха побелели от ярост. В другия край на платформата стоеше Маркъс Янс. На Ардо му изглеждаше, че човечецът все едно е хванат между кръстосан огън и опитва да се изкара колкото може по-мъничък и незабележим.

— Погледни сам! Това е сателитна информация, сержант. Връзката е прекрасна и мрежата се обновява в реално време. — Докато говореше, пръстът на Брийн прониза няколко различни локации по картата. — Зергски струпвания се носят от североизток тук, тук и тук. Ще достигнат тези селища след час, а останалите — след още един. Къде са конфедерационните пехотинци, сержант?

Литълфийлд беше впил поглед в картата и мълчеше.

— Всички те са в старпорт Мар Сара — каза лейтенантът вместо него. — През последните три часа десантни кораби на Конфедерацията евакуират всички постове. Все още има наземни сили, които не са достигнали старпорта, но и те ще бъдат натоварени до час. Совалките вече се връщат от най-отдалечените бази, натъпкани с пехотинци. Братът на Маркъс, многократно споменатият от нас Теджис Марз, се връща от точно такъв курс.

— Същият мръсник, който ни изостави на майната си, обградени от зерги? — Гласът на Литълфийлд беше напрегнат от ярост и неверие. — И какво ви кара да мислите, че този път ще се излъже да намине насам?

— Защото няма да го помолим ние — отвърна Брийн, а очите й блеснаха. — Милият Теджис продъни каналите, за да разбере на кой кораб е брат му. Очевидно не е осведомен, че Маркъс е бил позарязан тук.

— Хей! Не беше по моя вина! — отвърна Янс. — Трябваше да поправя една свръзка. Кой би предположил, че строителните машини са плашливи? Гадината ме заряза и едва се добрах дотук пеша. Затичах като бесен, щом видях, че десантните кораби се спускат над базата, но когато пристигнах, всички си бяха отишли.

— Много съм щастлива, че е станало точно така — каза лейтенантът с цинична усмивка. — Ти си новият ми най-добър приятел, Маркъс. Ще извикаш брат си по комуникационния канал, когато кацне, и ще го убедиш да дойде да те прибере. — Тя се обърна към Литълфийлд: — Когато Теджис се върне за братчето си, ние превземаме кораба и отлитаме към старпорта. След това ще си изясним какво се е объркало толкова ужасно и ще се ометем от планетата…

— Не можете да го направите! — прекъсна ги Мердит.

— А, госпожа Йерник. — Брийн чак сега забеляза Ардо и затворничката му. — Изглежда ще се присъедините към нас за едно малко пътешествие.

Мердит игнорира забележката.

— Без конфедерационните бази няма да има какво да спре зергите!

Брийн сви рамене.

— Е, винаги остава прехваленото опълчение…

— Но те не разполагат нито с екипировка, нито с достатъчно хора, за да спрат масираното превземане на планетата от чудовищата! — Мердит се опита да тръгне към командния мостик, но Ардо я хвана здраво за ръката и я спря. — Ами цивилните? Ами тяхната евакуация?

— Конфедерацията — изръмжа Брийн — явно е отписала планетата. Заедно с цивилните на нея.

Колонистката се бореше с хватката на младежа, но той я държеше здраво.

— Отписали са ни? Оставили са ни на зергите? Точно конфедерацията ги докара тук! При всичките им оръжия, космически кораби и всичките им войници по калъп искаха още сила! И създадоха тази кутия, без дори да съзнават каква разруха и смърт ще донесе тя! Мислеха, че могат да контролират насекомите, да ги заловят. Но нямаха идея какво са пуснали в действие! И сега си позволяват да „отписват“!? Сякаш сме просто номер в документацията!?

Никой в залата не разполагаше с подходящ отговор.

Тя спря да се бори, но лицето й все още беше обхванато от ярост.

— Планета, пълна с чудовища. Но никога не съм предполагала, че ще ги видя и сред собствения си вид.

Брийн вдигна поглед, а порочната усмивка се беше върнала на лицето й, подсилена от бодилите на косата й.

— Никога не можеш да знаеш откъде ще изскочат, а?

— Лейтенант! — прекъсна я Литълфийлд. — Честота едно — двайсет и девет.

— Пусни го на високоговорителите — нареди тя.

— Тук „Виксен“. Намирам се на три-четири — нула, на четирийсет и пет клика от станцията. Искам да заредя, за да се омета оттук.

— Отказ, „Виксен“. Иди до центъра за евакуация и се приземи.

— Хей, той ще бъде на земята до десет минути — промърмори нервно Маркъс. — Дали после изобщо ще го пуснат да отлети?

— Има ли нещо във връзка със станция Сценик?

При тези думи Ардо вдигна поглед към високоговорителите.

— Не. Няма контакт.

— Ами личната ми молба? Трябва да намеря този техник!

— Засега от щаба нямат информация.

— Е, добре, всеки си знае задачата — каза Брийн. — Янс, отивай да надуеш рога и извикай…

— Лейтенант, тук Ксианг! Имаме движение на нула-пет-пет!

Лейтенантът се вгледа в картата под нея, а очите й се разшириха.

— Къде? Колко?

— Има… момент само… около двайсет… може би двайсет и пет, които отиват на юг. Хидралиски са, мисля. И… мамка му! Има осем муталиска, летящи над тях!

— Няма ги на картата! — изсъска Брийн. — Защо ги няма на картата?

— Муталиските обръщат. Носят се към базата. Разрешавате ли да стрелям, мадам?

Лейтенантът продължи ядно да се взира в картата на масата.

— Разрешавате ли да стрелям, мадам?!

Всякакъв цвят изчезна от лицето на Маркъс.

Литълфийлд вдигна поглед към нея:

— Брийн?

Лейтенантът се отърси от вцепенението си.

— Не! Задръжте огъня!

— Какво… какво, по дяволите, значи „задръжте огъня“? — Очите на техника прескачаха от единия към другия.

— Чуй ме! Сега не искаме битка. — Лейтенантът погледна към останалите в залата. — Към всички, прикрийте се! Ако забележат някого, откривате огън, но дотогава ви искам тихи като мишки! Само наблюдавайте и не изпращайте съобщения. Някои доклади твърдят, че зергите могат да долавят предаванията по каналите и да ги проследяват до източника. Чакайте заповед от мен и се надявайте, не, молете се, да ни подминат.

— Накъде върви тая побъркана вселена? — промърмори Литълфийлд. — Когато пехотинците започват да се крият под масите…

Ардо подкара Мердит към късата стълба на командния мостик. Докато вървяха, на запад блесна светлина. През прозореца проследи огнената диря на първия евакуационен кораб, напускащ планетата.