Джеф Груб
Войната на Либърти (1)

ПРЕДИ ВОЙНАТА

Човекът в опърпаното сако стои облян в светлина, в стая, изпълнена със сенки. Не, това не е вярно: фигурата не е осветена от прожектори, а по-скоро е като превъплъщение на светлината; светлина, огъната и увита около себе си в холографска репродукция на своя създател. Мъжът говори на сумрачната стая без да знае и да го интересува дали в нея се намира някой друг отвъд границите на неговото сияние. Също толкова ярък илюзорен дим се вие нагоре от цигарата в лявата му ръка.

Той е отломка от миналото, частица от случилото се преди, замразен в светлина, играещ пред невидима публика.

— Вие ме познавате — казва блестящата фигура и спира, за да си дръпне от пирона в ковчега. — Виждали сте лицето ми по Юнивърсъл Нюз Нетуърк^[1], чели сте статиите, подписани от мен. Някои от тях дори бяха написани от самия мен. Някои други, е, да речем, че имах талантливи редактори. — Създадената от звездна светлина фигура свива рамене уморено, почти развеселено.

Записът го представя като дребно изображение, но си личи, че в реалният живот, той е с нормална височина и пропорции, ако не и малко върлинест. Раменете му са леко увиснали от изтощение или от възрастта. Мръснорусата му коса е прошарена с по-светли бразди от сиви кичури и е опъната назад в конска опашка, за да прикрие една видима плешивина. Лицето му е уморено, с малко по-остри черти, отколкото е приемливо за традиционния новинар, но все още е разпознаваемо. То си остава едно известно лице, благо лице, лице, познато навсякъде из човешките светове, дори в тези последни, раздирани от война дни.

Но всъщност очите му са тези, които приковават вниманието. Те са дълбоко разположени и дори от записа успяват да достигнат до своята публика. Точно очите създават илюзията, че блестящата фигура наистина може да види тези, към които се обръща, и да стигне до дълбините на душите им. Той винаги бе притежавал това умение — да докосне публиката си, дори когато се намираше на светлинни години от нея.

Човекът си дръпва още веднъж от канцерогенната пръчица и главата му се обгръща от свят ореол от дим.

— Вие може би сте видели официалните репортажи за падането на Конфедерацията на човечеството и за славното въздигане на империята, наречена Терански доминион. Може би сте чули и историите за нашествието на извънземните — ордите на Зергите и нечовешките, безплътни Протоси. За битките в системата Сара и за падането на самия Тарсонис. Виждали сте репортажите. Както казах и преди, някои от тях бяха подписани с моето име. Част от тях дори са верни.

В тъмнината отвъд светлината, някой се размърдва неспокойно, незабелязан от никого. Холографското изображение излъчва само разсеяни частици светлина, само заблудени фотони, но публиката остава в тайна за момента. Някъде, иззад обгърнатите в мрак зрители, се чува шум от капеща вода.

— Тогава сте чели моите думи и сте им повярвали. Сега, в тези емисии, трябва да ви кажа, че по-голямата част от тях бяха първокачествени свински пържоли, подправени от силните на деня в подходяща и лесно смилаема форма. Лъжи бяха изречени, и дребни, и големи; лъжи, които отчасти ни докараха до сегашното ни жалко състояние. Състояние, което няма да се промени, освен ако не започнем да говорим за онова, което се случи в действителност. За онова, което се случи на Чау Сара и Мар Сара, и Антига Прайм, и самия Тарсонис. За онова, което се случи с мен и с някои мои приятели, а също и с някои врагове.

Човекът замлъква и се изправя в цял ръст. Оглежда се около себе си и незрящият му поглед обхваща притъмнената стая. Той достига до дъното на душата на своята публика.

— Аз съм Майкъл Даниел Либърти^[2]. Репортер съм. Наречете това моя най-важен, може би последен, репортаж. Наречете това моя манифест. Наречете го както искате. Аз съм тук, за да поправя невярната информация. Тук съм, за да ви кажа истината.