Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (16)

Глава 15
Поглед на вътре

Двамата се придвижиха по главната рампа на командния център и тръгнаха към най-близката казарма, намираща се вляво от входа. Вятърът виеше от изток, разнасяйки сухата мръсотия из цялата база. Пясъчните струи шептяха и стенеха около сградите. Ардо, все още облечен в бойния костюм, беше сравнително защитен. Жената до него, обаче, бе открита за атаките на стихиите. С дясната ръка придържаше ревера на работническия комбинезон пред лицето си, докато лявата бе здраво стисната от пехотинеца.

Той бързаше да я вкара вътре и то не от грижа за здравето й.

Минаха покрай краката и антигравитационните платформи на казармата. От входа на зданието извираше ярка светлина, правейки го по-лесно забележим.

Изведнъж го споходи мисълта колко много, всъщност, обича казармите. Защо тогава от тях винаги леко му се повдигаше? Не си направи труда да разсъждава над въпроса. Имаше достатъчно други неща, за които да мисли. Все още държейки ръката на Мердит, влезе в централната зала.

В сравнение с цялостно претъпканата обстановка на гарнизона, залата беше доста просторна. Разположена директно зад входната рампа, тя се използваше от пехотинците за разпределяне по задачи. Навсякъде около Ардо имаше оръжия и шкафчета за екипировка. Повечето бяха подредени и заключени, но някои зееха. На пода пред едно от тях видя оставен комплект уреди за поправка. Изглеждаше така, сякаш някой, който е работел над боен костюм, току-що се е изнесъл.

Очевидно мястото беше изоставено без предизвестие. Още въпроси. От тях го болеше главата, но за сметка на това подозираше, че някои от отговорите са му под ръка. Буквално.

— Наред ли е всичко, мадам? — попита той учтиво. — Вятърът е доста неприятен тази вечер.

Мердит се закашля леко, докато изтърсваше праха със свободната си ръка.

— Тук вятърът е доста неприятен всяка вечер, войнико. На тази планета сме откърмени с пясъка. Не ни безпокои изобщо.

Тя се прозина и потрепери от болка. След това погледна към визьора на Ардо.

— Знаеш ли, мина ми през ума… Ако обещая да не бягам, дали има вариант, в който да освободиш ръката ми?

Ардо премигна изненадано и я пусна.

— Да, мадам. Няма да правите нищо глупаво, нали?

— Обещавам. С никой друг няма да танцувам през цялата вечер. — Тя се усмихна, после се огледа наоколо. Стаята имаше няколко изхода, водещи към други отделения на казармата. — И така, къде ходите, за да купувате на момичетата кафе?

— Онзи проход вдясно — посочи Ардо с дулото на импейлъра си. — След вас… Настоявам.

Мердит повдигна вежди, след това се усмихна незаинтересовано. В отговор Ардо също се усмихна и повдигна визьора на шлема си със свободната си ръка. Жената кимна и тръгна напред. Масивната врата се отвори.

Коридорът пред тях бе осветен съвсем слабо. По стените му бяха разположени редици с прозрачни контейнери, пълни със синьо-зелена течност, която непрекъснато се движеше. Мониторите над тях показваха, че всички са готови за работа. Имаха отделни контролни панели, а в края на коридора се виждаше конзола, с която можеха да се управляват всички.

— Богове! — прошепна Мердит почти с благоговение. — Това са ресоциализиращи контейнери, нали? През тези неща ви прекарват, така ли, момче?

— Продължавайте напред — каза вместо отговор Ардо. — Точно в другия край на коридора е.

— Нещо не е наред ли? Добре ли си?

— Просто вървете напред — сопна се той.

— Не ти допада това местенце, нали? Страх те е от него, мога да го усетя.

— Госпожо, казах мърдайте!

Мердит потръпна при вика му и забърза към отсрещната врата.

— Надясно — заповяда грубо Ардо. Чувстваше се леко замаян. Обожаваше ресоциализацията… мразеше я… чакаше я с нетърпение… по-скоро щеше да се застреля, преди да позволи отново да го прекарат през това…

Колонистката отвори вратата и пристъпи в ярко осветения коридор, а младежът я следваше твърде близо по петите. Прекосиха спалните помещения, включително и това, в което Ардо беше оставил чантата си сутринта, а след това преминаха през последната врата към камбуза.

Кухнята беше претъпкано, но добре поддържано работно помещение. Каквото и да бе прогонило целия персонал извън базата, очевидно не се беше случило по време на някоя от почивките, защото навсякъде блестеше от невероятна чистота. Ардо се радваше, че няма остатъци от недоядена храна, която да напомня колко набързо е била напусната базата.

— Ммм… да, много приятно местенце — отбеляза Мердит. — Изглежда малко стерилно, но все пак е приятно.

— Контейнерите с храна са отзад, вдясно — каза пехотинецът, посочвайки отново с пушката. — Не са трудни за употреба. Трябва само да…

— Знам как да се оправям в кухня, войнико. — Колонистката пристъпи към контейнера за напитки. — А ти искаш ли нещо? Малко кафе, може би?

— Не, мадам. Не пия кафе.

Тя взе чаша и започна да я пълни.

— Наистина ли? Доста интересно. Знаеш ли, че това, за което повечето колонисти са молели властите да им позволят да вземат, когато ги прогонвали от Земята, било кафето?

— Да, мадам, бях чувал.

Мердит се извърна и се подпря на стената с димяща чаша в ръце. Изведнъж помежду им се възцари неудобно мълчание. Имаше невероятно много неща, за които той искаше да попита, но въпросите се преплитаха из ума му, настъпвайки се един друг, като го правеха абсолютно неспособен да ги зададе. Какво беше казала, преди да влезе Литълфийлд? Нещо за това, че всичко било лъжа? Но сега, когато се замисли, не се сещаше за какво точно бяха говорили.

— Е, ще ни прекъснат ли скоро?

Той излезе от вцепенението си и ядосано помисли, че ако се отнася по този глупав начин, докато пази жената, може да си навлече смъртна присъда.

— Извинете? Какво казахте, мадам?

— Сами ли сме? Смяташ ли, че скоро някой ще ни обезпокои?

Той се изчерви.

— Моля ви, мадам, наистина мисля, че не трябва да говорите по този начин. Не е… не е редно.

Тя започна да отговаря, после спря. Устните й разцъфнаха в очарователна усмивка.

— О, ти си мислеше, че имам предвид…

— Няма значение какво съм помислил, мадам. — Той усещаше как започва да се изчервява от бруталната мисъл и че не може да направи нищо, за да го предотврати. — Аз ви… аз ви пазя и не би било уместно.

— Уместно? — Мердит явно се забавляваше неимоверно много и Ардо знаеше, че е за негова сметка.

— Да, мадам. Уместно.

— Не може да бъде! — Тя пое дълбока глътка от чашата и след това я наклони като за тост към него. — Ти си девствен.

Когато проговори, младежът усети, че гласът му е прекалено силен:

— Не бих казал, че това ви влиза в работата, мадам.

— Е, сега ще умра спокойна, знаейки, че съм видяла всичко. — Очевидно Мердит наистина се забавляваше много. — Девствен конфедерационен пехотинец!

— Няма да е почтено, мадам. За никой от нас. Защо просто не се отпуснете и не си пиете кафето… Искам да кажа… имате цял час до времето, когато трябва да ви върна обратно.

Колкото повече говореше, толкова повече имаше чувството, че се оплита и става все по-объркан. Накрая просто остави гласа си да заглъхне в неловко мълчание.

Мердит извърна поглед, но в очите й още се долавяше насмешка.

— Не се тревожи, войнико. Тайната ти ще умре с мен. — Тя приседна леко край една от масите. — А и аз наистина нямах това предвид. Много си сладък, разбира се, и със сигурност си мой тип, но това, което имах наум, беше просто да поговорим. А и ти искаше същото, нали?

— Да, мадам. Аз…

— Наричай ме Мердит.

— О, не знам дали…

— Е, все пак сме само двамата, де. Нека за разнообразие бъдем приятели.

— Добре… Мердит. Аз съм… редник Ардо Мелников.

Жената отново повдигна чашата си към него, като за тост.

— Е, Ардо, приятно ми е да се запознаем. Та… кажи ми. Как се случи така, че вие, смели войни, дойдохте да спасите грешната ми душа от чистилището?

За момент Ардо се замисли.

— Съжалявам, мадам. Не мога да обсъждам детайлите на мисията с…

— С цивилен, знам — довърши тя изречението вместо него. — Любопитно ми е само как успяхте да ме измъкнете. Последните няколко дни са ми леко в мъгла. Къде ме открихте?

— О, не знам, не ви открих аз. Кътър беше… ъъъ… редник Коура-Аби. Онзи огромният, с когото си говорихте в командната зала.

— А, ясно. Та къде ме намери той?

— Ами не съм много сигурен, мадам. Когато го видях, вече ви беше провесил на рамото си и тичаше обратно към барикадата.

Тя му се усмихна топло.

— Разбирам. И как се измъкнахме оттам? Лейтенантът спомена, че евакуацията нещо не се е развила по план.

— А, това ли… — Ардо сви рамене. — С нас имаше десантен кораб, за който се предполагаше, че ще дойде да ни прибере, когато намерим кутията. Пробихме си път до мястото, откъдето трябваше да ни вземе, но той… той просто не се появи.

— Нали е бил с вас?

— Да. И точно това е странното. Чух капитана да говори по комуникационния канал, че бил само на минута път, но така и не го видяхме. Просто, не знам, нямаше го. Зергите ни бяха отрязали пътя за отстъпление и изглеждаше, сякаш наистина му е дошло времето да си осребрим каквито чекове имаме. Но лейтенантът ни заповяда да си пробием път с бой. Изгубихме няколко души, но останалите наистина се спасихме. Ако десантният кораб беше дошъл, обаче, всички щяхме да сме живи. Някакъв вътрешен гаф, предполагам…

— Гаф, казваш? — Мердит кимна, но сякаш мислеше за нещо друго. На ръба на устните й играеше усмивка. — Да, вероятно е нещо такова, но на вашия лейтенант явно са се случили доста от тях напоследък. Спомена нещо за атомна бомба?…

— А, това ли… — Ардо отново сви рамене, но на лицето му беше изписана несигурна гримаса. — Ами, след като успяхме да стигнем до Басейна, Конфедерацията пусна бомба над Оазис. Просто тактически удар. И точно навреме, иначе зергите щяха да ни довършат всички на стената.

— А ние не бихме искали да стане така, нали — Мердит се прозина, но веждите й се бяха присвили замислено. След това явно стигна до някакъв извод, защото челото й се изглади и тя вдигна поглед към Ардо. На устните й беше цъфнала усмивка. — Е, важното е, че сме живи и здрави. Но говорехме за онова твое момиче, как се казваше… Мелани?

Младежът преглътна.

— Какво знаеш за Мелани? Каза, че тя била лъжа или нещо друго било лъжа… За какво говореше?

Мердит сведе поглед към кафето. Ардо не можеше да се отърве от натрапчивото впечатление, че тя вижда там бъдещето като някаква циганка — гадателка.

— Истината е опасно нещо, Ардо. Ти си добър малък войник. Може би е по-добре да не говорим за такива неща, а?

Той подпря крак на пейката срещу жената и се наведе напред.

— Мадам… Мердит… един мъдър човек някога ми каза, че истината е единственото реално нещо на този свят. Когато разкъсаш всички сенки и целият мрак си отиде, остава само истината. Вярвам в това и мисля, че ти също го вярваш.

— Не говорим за това, в какво вярвам аз — отвърна тя спокойно и за първи път го погледна в очите. — Въпросът е ти в какво вярваш.

Той не разбираше какво му казва. Знаеше само, че иска да научи истината, да прогони сенките, които обитаваха ума му и бавно го водеха към лудостта.

— Какво е станало с Мелани? Какво е станало с родителите ми? Със света ми?

Мердит въздъхна.

— Ардо… помниш ли, че говорихме за кутията на Пандора?

— Какво?

„Да не би да се опитва да смени темата под носа ми?“ — зачуди се младежът.

— Да, говорихме за металния сандък, който открихме при теб… — продължи той на глас.

— Да, вярно е, но аз те питам дали си спомняш историята?

— Да, помня я. Защо питаш?

— Ти носиш една такава кутия на Пандора вътре в себе си. Наистина ли искаш да дойда и да я отворя? Веднъж отворена, нищо няма да може да я затвори обратно. Никога.

Ардо потрепери. Главата отново започваше да го боли.

— Казваш, че отговорът е в мен?

Мердит явно взе някакво решение.

— Разкажи ми за последния ден. Разкажи ми всички подробности от последния ти ден с Мелани на… как беше… Баунтифул.

Болката в черепа му се усили.

— Какво общо има това с…

— Просто ми разкажи — настоя тя. — Започни с момента, в който нещата започнаха да отиват към лошо; нали знаеш, винаги има момент, когато нещо започва да тръгва на зле. Какво правеше точно преди това?

Ардо потръпна отново, този път по-силно. Болката ставаше нетърпима. Защо го караше да прави това? А той защо се оставяше? Дори не познаваше тази жена. Вероятно беше шпионин, анархист или един бог знае какво още.

Но трябваше да разбере. Трябваше да открие истината.

— Бяхме… бяхме сред полето…

Златен… Чуден ден, който толкова рядко можеше да видиш…

— Бяхме си направили пикник. Беше най-прекрасният ден в живота ми. Топъл, есенен ден. О, господи! Трябва ли…?

— Всичко е наред — увери го Мердит, — тук съм и съм с теб. Ще извървим заедно пътя и ще бъда рамо до рамо с теб. Какво промени този прекрасен ден?

— Градската сирена започна да вие. Мислех, че е обичайният обеден сигнал, но Мелани каза, че отдавна не е обяд… И после… после те дойдоха.

— Кой дойде?

В този миг нещо огромно затъмни слънцето. Огромни стълбове дим се носеха като опашки зад огнени кълба, които полетяха право към тях от другия край на широката долина…

— Зергите.

— Можеш ли да ги видиш? Как изглеждат?

— Не мога да ги видя… само огнените кълба, които се насочват към нас.

— И как би могло това да се случи, Ардо?

Той премигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво би накарало зергите да правят огнени кълба и да падат от небето по този начин? — Гласът на Мердит звучеше настоятелно. Докато говореше, очите й бяха впити в неговите.

— Ами… предполагам от високата скорост. При навлизането в атмосферата топлината се усилва невероятно много — отвърна несигурно Ардо.

— Но чувал ли си някога зергите да нахлуват в атмосферата по този начин? — попита тя меко. — Те се носят като рояк сред космоса. Пристигат на планетите леко и безшумно.

Младежът затвори очи. Светлината в стаята му причиняваше болка.

— Какво… какво искаш да кажеш?

— Аз не казвам нищо. Аз само слушам — отвърна Мердит. — Просто се опитай да се отпуснеш, доколкото ти е възможно, и си спомни. Говори ми. Моля те… какво направихте после двамата с Мелани?

— Ами… тичахме. Тичахме обратно към града. Старата колония имаше защитна стена и си мислехме, че може и да сме в безопасност зад нея. Не знам как успяхме да стигнем дотам. След това си спомням, че вече бяхме вътре, а с нас се бяха наблъскали почти всички жители на града.

Грохотът на автоматичните оръдия, разположени по стените, изведнъж огласи мястото. Чуха се две експлозии, а после още картечни изстрели…

— И какво почувства? — продължи тихо Мердит, а очите й оставаха все така впити в Ардо, докато си сипваше още кафе.

— Ами… не знам, всичко беше потънало в хаос! Зергите атакуваха и…

— Не, кажи ми какво видя? Кажи ми какво направи?

Той затвори очи.

„Моля те, Ардо! — каза Мелани. — Аз… Къде отиваме?… Какво ще правим?“

Той се огледа наоколо. Почти усещаше вкуса на паниката, обхванала всички.

— Бяхме на площада. Той е голяма, открита площ в центъра на града. Понякога през летните вечери изнасяха концерти или представления там. Но никога не го бях виждал толкова претъпкан. Бяхме опрени рамо до рамо. Мелани… Аз я държах за ръката и се опитвахме да го прекосим…

— Да, точно така. — Колонистката остави чашата обратно на масата. — И какво видя после?

Изведнъж му стана много студено. Очите му се затвориха в отчаян опит да спрат образите, които извираха наканени от дълбините на ума му.

Поток от пламъци изригна отвъд стената на крепостта. Алената им светлина озари димната завеса, мрачно надвиснала над града. Кървавочервеното зарево отприщи ужаса в паникьосаната тълпа. Викове, крясъци и плач се смесиха в зловеща какофония от звуци, но няколко безтелесни гласа успяха да пробият стената, която сякаш беше обградила ума на Ардо:

„Това са силите на Конфедерацията! Това са морските пехотинци!“

— Не! — Ардо почти падна от пейката, а костюмът му се блъсна в стената отзад. Свръх здравата пластмаса изскърца от внезапния удар. — Той не каза това!

— А какво наистина каза, Ардо? — Жената се беше навела напред, а ръцете й бяха вкопчени в масата. — Какво наистина чу?

— Той каза… трябва да е казал… „Къде… къде е Конфедерацията?“

— Лъжа! — изстреля Мердит в отговор. — Спомни си! Мисли! Невралната ресоциализация не може да изтрива спомени, може само да ги замести с нови! Какво чу?!

„Ардо, страх ме е! — Очите на Мелани бяха широко отворени и замъглени от сълзи. — Какво има? Какво става?“

Той отвори уста, но от нея не излязоха думи. Не можеше да отговори на въпроса й. Имаше толкова неща, които искаше да й каже в този момент, толкова много думи, за които безброй години щеше да съжалява, че така и не е могъл да изрече. Но те не излизаха, не желаеха да излязат…

— Хайде, кажи ми! — настоя Мердит.

Бяха проникнали през източната стена. Старият крепостен вал се огъваше и рухваше, разкъсван на парчета пред очите му, и сякаш черна вълна започна да се излива през пролуките в стената, развълнувана като морска вода…

— Престани! — изкрещя Ардо. — Какво се опитваш да ми направиш?

— Искаше истината. Сам я откри в себе си — отвърна му тя. — Грозната, ужасна истина… и вече не можеш да я вкараш обратно в кутията, Ардо. Никога повече. Какво видя, какво се случи после?

Той се плъзна по стената по посока на вратата, опитвайки да се отдръпне от колонистката. Искаше да избяга, искаше да избяга колкото може по-далеч от тази дяволска жена, но по някакъв начин разбираше, че не от нея наистина иска да се спаси, а от звяра, който го ядеше отвътре.

Ардо чу гласа на Мелани зад себе си:

„Не мога… не мога да дишам!“

Тълпата ги притискаше отвсякъде и момчето се оглеждаше отчаяно около себе си, търсейки път за избавление. Изведнъж движение някъде над главите им привлече погледа му: квадратната форма на конфедерационен десантен кораб, все още блестящ от скоростното спускане в атмосферата, летеше към тях.

От очите на Ардо бликнаха сълзи…

От очите на Ардо бликнаха сълзи.

Ударната вълна от двигателите създаде силен циклон под кораба, от който дърветата се огънаха почти на две. Беше невъзможно да се чуе каквото и да било от шума на спускащата се совалка, а хората паднаха на земята, опитвайки да се прикрият от свирепия вятър.

Ардо премигна, пазейки очите си от праха. Десантният кораб продължи да се носи над площада, но после успя да спусне рампата си достатъчно ниско, за да опре в земята. Той можеше да различи силуетите на морските пехотинци от Конфедерацията…

Сграбчиха го.

Откъснаха го от ръката на Мелани.

„Мелани!“ — изкрещя той…

— Мелани! — изкрещя отново в камбуза.

„Моля те, Ардо! Не ме изоставяй!“ — проплака тя, докато пехотинците го завличаха на кораба.

Той се бореше с тях, опитваше се да се измъкне. Накрая нещо го удари по главата отзад и светът му беше погълнат от мрак…

Малко по малко светът отново придоби цвят. Той седеше на пода. Очите му бавно се фокусираха върху Мердит. Тя клекна до него, а ръката й погали покритата му със сълзи буза. Гласът й беше натежал от мъка:

— Горкото войниче. От това, което научаваме, така е из всички колонии. Конфедерацията има нужда от армия и иска да си я набави възможно най-бързо. Отвличат момчета вече повече от година и използват невралната ресоциализация, за да им наблъскат главите с колкото може повече фалшиви спомени, докато новосъздадените им войници не започнат да вярват искрено в това, в което конфедератите искат да повярват. Отиват, където им се заповяда. И умират, когато им се каже.

— Значи Мелани… моите приятели… — Ардо се бореше за глътка въздух.

— Не знам, Ардо, но те почти със сигурност не са умрели по начина, по който ти го помниш, а най-вероятно и изобщо не са умрели.

— Значи всичко, което знам, е лъжа… — прошепна той със слаб глас.

— Боя се, че е така — отговори му тя. — Но ако искаш да ми помогнеш, мисля, че и двамата ще можем да се спасим от този проклет свят. Аз мога да ти помогна…

Ардо рязко стана и вдигна пушката, опирайки я в брадата й.