Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (7)

Глава 6
Дупката на заека

Ардо падаше.

Чувстваше се така, сякаш се намираше извън времето — спускане в мрака, което никога нямаше да свърши. Единственото, което нарушаваше падането, бяха спорадичните удари на шлема в невидимата скална стена около него. Ръцете и краката му също от време на време отскачаха от стените и се извиваха болезнено, но серво контролът в бронята го предпазваше от нараняване. И той продължаваше да пада все по-дълбоко и по-дълбоко в пълната с неизвестни опасности черна бездна под него.

Стовари се изненадващо по лице; камъни и чакъл се разхвърчаха на всички страни из шахтата. Костюмът го беше спасил от сигурна смърт, реагирайки автоматично на падането му, но сега срутващата се маса го затрупваше все по-дълбоко и по-дълбоко под повърхността на свят, който дори не беше неговият собствен.

Обхвана го паника. Изкрещя, но звукът прозвуча слаб и кух в ушите му, въпреки че се отразяваше от стените на шлема му. Започна да размахва ръце и крака, за да се предпази от сипещите се върху него камъни и пръст. Скочи бързо, но загуби равновесие и падна, като риташе отново на всички страни, търсейки опора. Гърбът му се удари в гладката стена зад него. Облегна се и успя бавно да се изправи. Краката му трепереха. Поемаше въздух на големи глътки и се опитваше да си възвърне самоконтрола.

Заобикаляше го тъмнина — абсолютна и непробиваема от нищо.

Ардо потрепери, борейки се да успокои дишането си.

„Поеми си дълбоко въздух, момчето ми — каза майка му, а в очите й се четеше притеснение. — Не казвай нищо, преди да си поел дълбоко въздух.“

Най-после успя да се успокои, поне донякъде.

— Мелников до… Мелников до… Кътър! — Отне му няколко секунди, докато си спомни името. — Обади се, Кътър!

В ушите му прозвуча единствено леко съскане.

Отново вдиша предпазливо, все още треперейки.

— Екарт?… Бернели? Можете ли… можете ли да ме чуете? Обади се, Екарт! Бернели! Паднах в шахта, намираща се…

Намираща се къде? Дисплеят в шлема му, показващ картата, беше празен. Навигационната система сигнализираше, че вече не може да осъществи контакт с предавателя на базата. Всъщност, колко дълбоко беше пропаднал? Спомни си как вървеше по пълзящото вещество, покриващо източния край на контролната кула.

Кръвта му изведнъж се смрази. Пълзящото вещество!

Инстинктивно насочи с дясната ръка дулото на гаусовата пушка пред себе си. Лявата протегна назад, за да е сигурен, че между него и стената няма нищо. Облечената в подсилена ръкавица длан се плъзна по гладка, хлъзгава повърхност.

— Мамка му! — изсъска той, а очите му се разшириха от страх.

Младежът стисна пушката с двете си ръце и се отдръпна от стената. Премести тежестта на тялото си леко напред и върху оръжието, както го бяха учили.

— Светлина! Пълен спектър!

Инсталираните в шлема прожектори се включиха мигновено.

На двайсетина метра по коридора вляво от Ардо, водещ до една спорова колония^[1], стоеше зерглинг. Ужасяващото същество рязко се обърна по посока на светлината, точно когато младежът се окопити. Дългите, с цвят на потъмняла слонова кост нокти, които стърчаха от всеки от предните крайници на звяра, изщракаха по посока на ужасения пехотинец. Зерглингът изсъска злобно и качулката на главата му се изтегли заплашително назад.

На Ардо не му остана време да мисли. Тренинг. Инстинкт. Завъртя пушката, а визьорът в шлема се включи на боен режим.

Зерглингът се втурна с невероятна скорост напред по коридора, носен от масивните си задни крайници, покрити с остри като бръснач шипове. Хвърчеше право срещу младежа.

„Не убивай!“ — Гласът прозвуча тихо в главата му, неканен и нежелан.

Ардо натисна спусъка и се облегна на пушката.

От дулото изхвърчаха куршуми със стоманени върхове със скорост трийсет изстрела в секунда. Петнайсет свръхзвукови изстрела отекнаха сред стените на пещерата.

Ардо отпусна спусъка. Къси залпове. Тренинг…

Повече от половината куршуми бяха попаднали в целта, пронизвайки плътта на чудовището и пръскайки кръв по стените. Зеленикавочерната течност бавно капеше от дупките в гръдния кош на съществото.

Но изчадието дори не се забави.

Сега ги деляха само десет метра.

Ардо отново натисна спусъка. „По-дълги залпове“, помисли автоматично, а обучението и инстинктите изблъскаха встрани крещящия му от ужас разсъдък.

Гаусовата пушка отново изтрещя, а трасьорите, вградени в бронята на пехотинеца, коригираха движенията на ръката му, насочвайки я точно към неумолимото кълбо от омраза и смърт, носещо се срещу него. Парчета от черупката на съществото се отчупваха от гърба му, отскачаха от стените и тракаха по пода. От откритите артерии пръскаше черна кръв, а зерглингът потреперваше при всеки следващ удар.

Ардо отново пусна спусъка.

Пет метра…

От пълната със зъби уста на създанието потече пяна. Невъзможно, но факт — то отново успя да се изправи на крака и продължи да тича напред.

Очите на Ардо се разшириха още повече, докато ужасът го обземаше. Отново се набра на спусъка, а гаусовата пушка отговори веднага със залп от нагорещен метал, който изхвърча към приближаващия враг и премина през него. Но зерглингът продължаваше да тича през стоманения вятър, шибащ го непрекъснато. Целият опит на Ардо се изпари за стотни от секундата. Груб, животински и несъзнателен вик се изтръгна от гърлото му. Конфедерацията спря да съществува. Пехотинците спряха да съществуват. Беше останал сам, с гръб, опрян в стената, борещ се за живота си.

Един метър…

Младежът впи немигащи, широко отворени от ужас очи в приближаващия звяр, когото с нищо не можеше да спре. Гаусовата пушка престана да трещи, въпреки свирепия натиск на пръста му върху спусъка й — пълнителят беше свършил.

Гладкото, петнисто кафяво лице на зерглинга се блъсна в шлема на Ардо. Той не можеше да отмести поглед от черните, бездушни очи, намиращи се на сантиметри от лицето му. Ръцете му продължаваха да разтърсват пушката с надеждата, че по някакъв невъзможен начин тя отново ще проработи, напук на всякакъв здрав разум.

Не можеше да спре да крещи.

Бавно, много бавно, лицето на чудовището се свлече надолу по шлема, а тялото му се стовари в ръцете на Ардо.

Той отскочи назад, а ботушите му се хлъзнаха по пълзящото вещество, докато се опитваше да се отдалечи колкото може повече от гнусното изчадие. С треперещи пръсти изхвърли празния пълнител. Удари новия в главата си, за да го почисти от пясъка, и го вкара със замах в оръжието. После отново вдигна импейлъра и го насочи към зерглинга.

Създанието лежеше в краката му. Почти половината от черупката му беше отнесена от изстрелите. Ардо видя, че единият му крайник бе откъснат и сега лежеше кротко няколко метра по-назад в коридора. Под тялото на чудовището се разширяваше черна локва.

Но то още дишаше.

„Всички създания на нашия отец небесен — пееше майка му някога, — извисете гласове да чуят всички нашата песен…“

Ардо започна да трепери неконтролируемо.

Беше на дванайсет и се намираше в неделното училище. Слушаше гласа на учителя:

„Но тези зверове, зли по природа, са създадени да бъдат излавяни и убивани, те злословят за това, което не разбират и ще бъдат изцяло унищожени от собствената си поквара…“

Зверовете бяха невероятно интересни за дванайсетгодишното момче…

Зерглингът потрепери. Мрачните, черни очи се вторачиха в младежа.

„И рече Бог, нека с водата да дойде всяка жива твар, която се движи…“

Ардо не смееше да си поеме дъх.

Изведнъж паникьосано захвърли пушката и започна отчаяно да се бори със закопчалките на шлема, който заяде за момент, но после се откопча с едно последно изщракване. Младежът отвори рязко визьора и се свлече на четири крака. Закуската му изхвърча и се разля по пълзящото вещество, покрило земята. Ръцете му го държаха, но продължаваха да треперят силно. Отново повърна; после пак.

Чак тогава усети вонята в шахтата, която не идваше от него. Задави се още веднъж, но нямаше нищо за изкарване. Избърса ръка в изцапаната вече броня и рязко затвори визьора, за да спре отвратителната миризма.

Накрая, изтощен и изчерпан, опита да се изправи, но осъзна, че не може. Затова просто се облегна на стената и придърпа колене към бронираните си гърди.

„Не убивай!…“

Зерглингът спря да се гърчи. Ардо го наблюдаваше как умира и се чудеше как е могъл да отнеме живот — нещо, което само Бог може да вземе.

Той беше убил.

„Не убивай!…“

Пехотинецът захлипа тихо, клатейки се напред-назад на дъното на шахтата.

Бе убил.

Преди никога не беше убивал. Бяха го обучили, подготвили и програмирали. Бяха го поставяли в симулации повече пъти, отколкото можеше да преброи. Но до този момент никога не бе лишавал нещо от живот.

Майка му го учеше, че е грях да убиваш, а баща му — че трябва да уважаваш всеки живот, защото той е дар от Бог. Но къде бяха родителите му сега? Къде беше отишла вярата иж? Надеждата им?

Всички тези красиви чувства бяха загинали заедно с тях на един далечен свят, наречен Баунтифул. Унищожени от същите тези безмозъчни адски демони, напомни си той. И въпреки това собствените му думи звучаха кухо в неговата глава; кухо извинение и бягство от истината, както би казал баща му.

„… и всяко живо създание, което се движи, дойде с водата, и всяко беше сред собствения си вид. И Бог видя, че това е хубаво…“

Ардо притегли коленете си още по-близо. Не можеше да се насили да започне да разсъждава.

Дисплеят от вътрешната страна на шлема му беше започнал да свети настойчиво. Детекторите за движение бяха отчели активност в пълния с пълзящо вещество тунел, който започваше от мястото, където се намираше той. Но умът му беше замразен, неспособен да забележи и оцени важността на този факт.

— Съжалявам, мамо — промълви младежът през сълзи. — Не исках да го правя. Не исках…

Слушалката започна да пращи в ухото му.

„Око за око… Зъб за зъб…“

Ардо отново се залюля.

— Тук… сержант!… дупката! — Шумоленето в приемника започна да оформя думи. Пехотинецът почти не ги чуваше, сякаш идваха от някакъв разговор, отдалечен не само в пространството, но и във времето.

Дисплеят следеше движението. Сензорите отчитаха, че активността е на шейсет метра и се приближава.

— … тази шахта. — Изведнъж гласът прозвуча ясно в ушите на Ардо. Той смътно разпозна Бернели. — Мамка му! Това трябва да са повече от сто метра. Хей, Мелников! Там ли…

Младежът премигна за момент и пое въздух на пресекулки.

Сензорът отчиташе все повече и повече движещи се източници. Броят им се увеличаваше непрекъснато.

— … на дъното на стара шахта от кладенец, сержант — продължаваше да пращи гласът в ушите му. — Пълзящото вещество вероятно я е покривало и той е пропаднал. Мисля, че мога даже да го видя, но той не ми отговаря.

На четирийсет метра и се приближаваха…

Майка му я нямаше. Баща му го нямаше. Мелани я нямаше. „Само аз останах, за да помня“, помисли Ардо.

Трийсет и пет метра и се приближаваха…

Погледна нагоре. Виждаше светлините от костюма на Бернели да проблясват в далечината.

Някой трябваше да оживее.

— Тук съм! — извика той и бързо се пресегна, за да вземе гаусовата си пушка от покрития с мръсотия под. Издърпа припряно куката от колана и я зареди в импейлъра. — Отдръпнете се! Изстрелвам кука!

— Хей, човече! Мислехме, че сме те загубили.

— Не и днес — извика той в отговор.

Трийсет метра и се приближаваха…

Изстреля куката право нагоре в шахтата. Стоманеното въже се понесе след нея, развивайки се от макарата, инсталирана в бойния му костюм.

Докато активираше навиването, той се обърна и погледна обратно към коридора. Студена усмивка се появи на мокрото му от сълзи лице, а краката му вече се отделяха от пода и пълзящото вещество.

— Не и днес!