Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (4)

Глава 3
Навън

Ардо тичаше сред вълна от пехотинци, която се изля като едно цяло от казармите, и изведнъж се озова в свят, завладян от хаоса.

Група пазачи в бойно облекло бяха оформили кордон около конфедерационната секция на стар — порта и пропускаха вътре само военните машини. Докато маршируваше по пистата, Ардо можеше да види как от другата страна се блъскат буквално хиляди колонисти. Мъже, жени и деца — крещяща човешка маса, която отчаяно се бореше да се измъкне от планетата.

Отвъд тълпата, цивилната част на старпорта беше обхваната от пълен хаос. Поне стотина орбитални кораба се опитваха или да излетят от пистата, или да се доберат до нея, за да успеят на свой ред да се измъкнат. Още два пъти по толкова се носеха като мухи без глави около външния периметър на порта, а дневната светлина блестеше по корпусите им. В движенията им се долавяше отчаяние. Изглежда всякакъв контрол над ситуацията беше изгубен. Корабите се опитваха да кацат и отлитат без каквато и да било координация помежду си. Няколко транспортни совалки се носеха над контролната кула в опит да се снижат, но паникьосаната тълпа не искаше или не можеше да се отдръпне от пътя им. Около сградите на порта бяха разхвърляни все още горящите останки на поне половин дузина катастрофирали кораба. Тези, които все още летяха, очевидно не им обръщаха никакво внимание. Привлечени от астрономическите такси, които биха взели от всеки успял да се качи на борда им, те се носеха над огъня като нощни пеперуди, привлечени от пламъка. Но тъй като се страхуваха за сигурността си, се опитваха да кацат и излитат максимално бързо.

„Ако всички толкова отчаяно искат да се измъкнат оттук, защо Конфедерацията си направи целия този труд да ме вкара вътре?“, чудеше се Ардо. Отвратителното, неприятно усещане на студ отново започна да разяжда стомаха му. „Не познавам тези хора. Дори не знам на кой свят се намирам. По дяволите, какво правя тук?“

Знаеше накъде трябва да върви — поредният десантен кораб го очакваше, затова се втурна към него заедно с останалите пехотинци и още един отряд, присъединил се в движение към тях. И тъй като на всеки му беше ясно къде трябва да отиде, групата им се оформи, сякаш е била привлечена с магнит или магия. Ардо изведнъж се оказа зад гърба на жената — лейтенант, с която беше долетял предишния ден. От едната му страна тичаше огромният островитянин, носейки може би най-големия боен костюм, който младежът някога бе виждал. Той разпозна тежкия боен скафандър СМС–660, на чийто гръб бяха прикачени два плазмени генератора. Значи гигантът беше файърбат — един от въоръжените с огнехвъргачки войници, които често бяха не по-малко опасни за самите себе си, отколкото за врага. Следваха ги още няколко души, включително и един техник в обикновена лека униформа.

„Този пък къде е тръгнал? — зачуди се момчето. — На почивка?“

Ревът на орбиталните транспортьори, които непрекъснато се издигаха от платформите си, явно не успяваше да охлади ентусиазма на пилота на техния десантен кораб, нито пък изцяло да удави пронизителния му глас:

— Качвайте се, момчета и момичета, млади и стари! — извика той, бълвайки думите с преиграния патос на карнавален амбулант. — Елате да видите най-великото шоу във вселената! Вижте как местните колонисти бягат, за да спасят живота си! Вижте как правителството рухва пред очите ви! Насладете се на подвизите на страха, които никога досега не са постигани от цивилизования човек! Насам, народе, насам!

Ардо тръгна към рампата на десантния кораб. Шум от зареждането на автоматична гаусова пушка се разнесе над отряда пехотинци. Младежът се опита да не мисли какво означава това.

— Кътър!^[1] — излая лейтенантът, когато стигнаха до рампата, водеща към вътрешността на совалката.

— Да, мадам! — отзова се моментално островитянинът.

— Искам тези новобранци натоварени на кораба в следващите пет минути — заповедният й глас се разнесе над глъчката, идваща от суматохата, която цареше навсякъде около тях. — Имаме да вършим работа. Ще им разясня ситуацията, когато стигнем до станцията.

— Да, мадам! Чухте дамата! В редица, веднага!

Малката група незабавно се строи. Кътър започна да се придвижва назад по редицата, за да се увери, че всеки е подготвен за полета.

Пилотът се надвеси над платформата за излитане и се изхили.

— Добре, дами! — Островитянинът очевидно се забавляваше неимоверно. — Заемайте местата си вътре и да тръгваме!

Ардо вдигна чантата и тръгна напред, гледайки подозрително буквите, изрисувани по страничната стена на кораба.

— „Валкюри Виксен“^[2]… Опърничавата валкирия?

— Точно така, приятелю — отговори пилотът самодоволно. — Казват, че когато веднъж си яздил Валкирия, никога няма да имаш втора. Дошли сте на правилното място… или пък на грешното, ако схващаш какво ти казвам.

Слабият пилот имаше най-ужасяващата прическа, която Ардо някога беше виждал — яркосини бодли изписваха дъги във въздуха, а разстоянието между тях беше гладко избръснато с много внимание. Мършавата му фигура изглеждаше съставена сякаш само от ръце и крака, подобно на плашило, надянало пилотски костюм, а усмивката му беше пакостлива и обхващаше половината му лице.

— Теджис Марз ми е името. Аз съм Ангелът на смъртта за вас, момчета, поне извън тази база. На вашите услуги. Ако имате нужда от нещо, включително спасяване на задника по правилата, аз съм вашият човек.

— Това е смъртоносен капан! И аз няма да се кача на него!

Теджис се обърна по посока на гласа, носещ се от опашката зад Ардо. Беше техникът. Младежът не си спомняше да го е видял на борда на совалката, с която се бяха спуснали на повърхността; човекът явно е бил тук доста по-отдавна.

— Не искам даже да го гледам! — добави мъжът. Беше строен, с гладко избръснато лице и късо подстригана коса и толкова чист, че сигурно скърцаше, когато върви. — Този жалък боклук не е достоен дори да се нарича жалък боклук!

Теджис се изправи и се дръпна встрани от платформата, ръмжейки заплашително:

— Ти, гад оповръщана! Този кораб е красавица! Няма втори като него в целия флот!

— Е да, защото останалите кораби във флота са поне в някакво състояние на стабилност!

— Върни си думите обратно, Маркъс!

— Продължавай да бленуваш, Теджис!

— Качваш се на кораба веднага!

— Не, дори ако беше последният кораб на това забравено парче скала! Имам по-голям шанс, ако скоча от високо, махайки с ръце, отколкото в тоя разнебитен бълхарник. Кога ще пораснеш и ще си вземеш истински кораб?

С вик на ярост Теджис се изстреля напред към техника. Двамата се стовариха на земята, завъргаляха се, като всеки опитваше да удари другия, приличаха на облак от крака и ръце — чифт улични котки едва ли щяха да изглеждат по-свирепо.

Ардо стоеше онемял и ги зяпаше — беше почти комично.

Кътър нагази в мелето и разтърва двамата биячи.

— Господин Янс, мисля, че лейтенантът ви каза да се качите заедно с оборудването си на кораба. Мисля също, че сега е подходящият момент да го направите.

Зачервеният техник продължаваше да размахва ръце във въздуха по посока на пилота на десантния кораб. Островитянинът го разтърси здраво и вероятно разклати половината зъби на горкия човечец.

— Не сте ли съгласен? — попита той натъртено.

Маркъс Янс престана да се съпротивлява.

— Да, май ще се окаже подходящ, да…

Кътър се обърна към Теджис Марз. Върховете на кичурите на пилота все още трепереха яростно.

— А вие нямате ли кораб за пилотиране?

— Имам — отговори Теджис. — И то прекрасен кораб!

— Тогава, с цялото ми уважение, сър, бих предложил да отидете да си го пилотирате — усмивката на Кътър беше толкова натъпкана със зъби, че изглеждаше сякаш би изял следващия, който се опита да спори с него. — Имам причина да съм тук и не желая никой да застава между мен и мястото, където отивам. А в този момент вие стоите на пътя ми… сър.

Теджис пребледня.

— Ами аз, тогава, да подкарам тази чудесна машина във въздуха, а?

— Направете го, сър. Благодаря ви, сър — отговори островитянинът, разделяйки техника и пилота далече един от друг, след което ги пусна на свобода. Леко олюлявайки се, всеки от двамата бивши побойници откри за себе си по нещо изключително интересно на земята и докато отиваше да се занимава с работата си, се взираше упорито в него.

Ардо най-сетне си позволи да изпусне задържания въздух с въздишка на облекчение.

— А ти, войнико? — Кътър за пръв път извъртя тъмните си очи към него. — Ти ще заставаш ли на пътя ми?

— Не, сър — отговори бързо младежът, съжалявайки, че не беше успял да избегне вниманието на огромния островитянин по-дълго време. — Определено стоя встрани от пътя ви, сър.

Големият мъж се изхили. Имаше нещо в тази усмивка, което едновременно беше дяволски игриво и в същото време доста опасно.

— Не приятелю, аз не съм „сър“ — облечената в ръкавица длан, която протегна, беше огромна. — Редник Фету Коура-Аби, но всички тук ме наричат просто Кътър.

— Редник Ардо Мелников — отговори младежът, щастлив от факта, че защитната система на костюма беше успяла да го предпази от силата на здрависването, което можеше да го осакати за цял живот. — Приятно ми е да се запознаем.

— Лъжеш — Кътър се изсмя злобно.

— Почти — отвърна Ардо.

Огромният файърбат отметна глава назад и се засмя от сърце.

— Така да бъде! Взимай си багажа. Искам да се махна оттук и да отида някъде, където мога да подпаля нещо. Хареса ли ти шоуто?

Ардо вдигна чантата си и тръгна заедно с Кътър към рампата на десантния кораб.

— Какво? А, имаш предвид пилота и техника?

— Точно така! — отговори островитянинът, мятайки с лекота собствения си багаж през рамо. — Винаги е забавно да гледаш кавга между братя. Най-добрите спомени, които имам, са точно с братята ми.

Ардо се извърна към него:

— Искаш да кажеш… Тия двамата…

— Стига де, очевидно е — засмя се Кътър, като го потупа по гърба и почти му изкара въздуха, въпреки защитата на бойния костюм. — Човек никога не може да обърка двама братя като ги види.

Внезапно островитянинът потръпна. По промяната в изражението на лицето му Ардо можеше да разбере, че някаква мрачна мисъл минава през главата на тъмния мъж. Изведнъж гигантът извика и сграбчи херметизиращия пръстен на шлема на младежа, придърпвайки лицето му близо до своето.

— Затова съм тук, Мелников. Моите братя са на тази боклучава червена топка и работят във водните ферми някъде навън. Ще ги открия или ще отмъстя за тях с адски пламък! Разбираш ли ме, Мелников? Ще заставаш ли на пътя ми, Мелников?

Ардо отвърна спокойно на треперещия от ярост поглед на Кътър.

— Ардо — отговори той тихо. — Можеш да ме наричаш Ардо, ако искаш.

„Око за око — припомни си той. А после: — Отвърни на омразата с любов“.

Лицето на островитянина отново потръпна.

— Моля?

— Казвам се Ардо. Надявам се, че ще ми позволиш да ти викам Кътър, защото не мисля, че успях да вдяна истинското ти име от първи път.

Едрият мъж отпусна хватката си. На устните му заигра усмивка.

— Разбира се, Ардо. Харесвам те. Да, можеш да ме наричаш Кътър. Значи ти ще бъдеш зад мен, така ли?

„Колкото може по-назад, да“ — помисли младежът, но на глас каза:

— През целия път.

Изведнъж се чу шум на двигатели и рампата започна да се затваря бързо. Кътър пусна шлема на Ардо, върна си усмивката, ала Чешърски котарак^[3] и отстъпи към отсрещната стена. Точно беше започнал да се бори с предпазните ремъци на седалката, когато лейтенантът влезе в помещението.

— И така, слушайте внимателно! — каза тя с дълбокия си алтов глас. — Аз съм лейтенант Л. З. Брийн и ще бъда вашият командващ офицер за тази мисия.

— Охо, какво ще кажете, момчета! Имаме си мисия!

Лейтенантът продължи невъзмутимо:

— Нямаме много време. Дала съм координатите на пилота и би трябвало да сме стигнали до станция LZ до трийсет минути. Ето каква е ситуацията: Преди петнайсет дни външните станции спряха да предават сигнали. Загубихме изпратените за първоначална проверка отряди. Последвалата десет дни по-късно разузнавателна акция потвърди, че планетата е заразена с това, което сега наричаме Зерг…

— Зерги, момчета! — засмя се Али.

— Извинете, мадам, но какво са зергите? — запита Мелиш.

— Нов вид извънземна форма на живот. Не знаем твърде много за тях… засега.

— Гответе се за барбекю! — извика Кътър.

Брийн се престори, че не чува.

— Вземайки под внимание огромното количество зерги, каквото и да представляват те, Конфедерацията реши да оттегли своите активи от Мар Сара.

— Чухте ли, Конфедерацията оттегляла „активите“ си! — изсумтя презрително Маркъс.

Из помещението се разнесе смях.

— Млъквай, Янс, или лично ще те натикам в чувал! — лейтенант Брийн явно говореше сериозно и никой на кораба не се осмели да спори. — Мисията ни е на три нива: първо, да задържим позицията на бункера на три-девет-две-седем, за да подпомогнем евакуацията на конфедерационните сили; второ, да се противопоставим на всяка вражеска активност там; последно, да приберем една дрънкулка, която управлението е загубило при оттеглянето. Това е всичко.

— Лейтенант? Каква точно… дрънкулка? — запита едрият островитянин.

— Ще разбереш, когато я видиш, Кътър — отговори Брийн. — Ще инсталирам скенер в бронята ти. Той е настроен да открие именно тази цел. Аз не знам каква е тя, а на теб изобщо да не ти пука, но ако я намерим, тя ще бъде билетът ни за напускане на тази скала. Когато подсигурим позицията си, ще ви кажа още.

Лейтенантът се обърна и зае мястото си на седалката. Ардо отново се оказа срещу нея.

— Извинявам се, лейтенант Брийн — проговори той, докато двигателите на десантния кораб набираха мощ.

— Какво има, войнико? — лейтенантът го изгледа със стоманеносивите си очи.

— Казахте, че сме тук, за да покриваме оттеглянето на конфедерационния персонал и екипировка, нали?

— Да, това е част от мисията ни — отговори му тя, надвиквайки шума на совалката.

— А колонистите? — извика Ардо, опитвайки се да я чуе през рева на двигателите. — Ще измъкваме ли и колонистите?

Ако Брийн имаше отговор на този въпрос, не си направи труда да го даде. А може би просто шумът на двигателите беше прекалено силен. Или пък тя не можеше да му отговори.

Той се отпусна в седалката, изпълнен с лоши предчувствия за следващите трийсет минути. Затвори за момент очи и в съзнанието му изплува образът на потъналия в руини старпорт на Мар Сара. Можеше да се закълне, че въпреки шума на двигателите, продължава да чува писъците на хилядите хора долу, които отчаяно се опитваха да избягат от планетата.

Имаше чувството, че вижда лицето на Мелани сред тях…