Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (14)

Глава 13
Мердит

Ардо отскочи назад като ударен от електричество. Главата го болеше безумно.

— Мелани, моля те, спри! Аз съм!

Жената отново изкрещя, а очите й бяха изпълнени със страх.

Ардо вдигна ръце във въздуха, опитвайки се да я успокои. Очите му смъдяха, а погледът му беше размътен от сълзите. Болката, която изпълваше главата му, също го заслепяваше.

— Моля те… Няма да те нараня. Ти си объркана… и… и наранена. Мина толкова много време, аз…

— Разкарай се от мен, копеле такова! — изстреля колонистката през зъби, докато се опитваше да овладее страха си. — Къде, по дяволите, се намирам?

— В лазарета на… ъъ… на… — Лицето на Ардо се сгърчи от болката в черепа. Беше му все по-трудно да мисли. — В гарнизон Сценик… на Мар Сара.

Това е конфедерационен аванпост…

Тя отново опита да се измъкне от задържащите колани и хамакът издрънча в металната си рамка. Но Кътър си беше свършил добре работата и след няколко секунди жената се отпусна изтощена.

— Моля те, Мелани! — Мигайки яростно, Ардо се опита да прогони сълзите. Бореше се със закопчалките на ръкавиците, като отчаяно се опитваше да ги махне. — Само ако знаеш колко дълго мечтаех за това… колко силно копнеех да се върнеш при мен. Виждал съм лицето ти хиляди пъти сред тълпите…

Премигвайки, тя извърна лице към него. Все още опитваше да се отърси от неестествения сън, причинен от преживените ужаси.

— Значи това е конфедерационна база? — попита тя накрая.

— Да! — Ардо пристъпи към нея, а лицето му беше сгърчено от болката, която го раздираше отвътре. — О, Мелани, ако знаеше колко много съжалявам…

— Само още една стъпка напред, копеле мръсно, и ще те пречукам на място! — с цяло гърло изкрещя срещу него колонистката.

Младежът замръзна, неспособен да помръдне нито напред, нито назад. Гръмотевичната болка в главата му съкрушаваше всеки опит за съзнателна мисъл. Той издаде един-единствен приглушен вопъл, след което се стовари на пода, давейки се в сълзи. Спомените го заливаха и наводняваха съзнанието му. Златни поля. Златна коса. Писъци и алена кръв…

Измина известно време, преди да чуе отново гласа й, носещ се успокоително към него:

— Стегни се, войнико, всичко е наред. Отпусни се, всичко ще се оправи.

Ардо вдигна поглед нагоре, през мъглата от сълзи, която се простираше пред очите му.

— Успокой се, а? Ще си поговорим… Просто ще поговорим, съгласен ли си? Ще ти помогна да се оправиш. Искаш ли?

Той кимна бавно. Чувстваше се изчерпан психически и не осъзнаваше колко глупаво изглежда така — седнал на пода на лазарета, напъхан в огромната бойна броня.

— Чудесно. — Гласът на жената беше спокоен, но твърд, сякаш уговаряше самоубиец да се дръпне от ръба на скалата. — Просто си стой там и ще поговорим минута-две, за да разрешим проблема ти, нали?

Той отново кимна полусъзнателно.

— Казвам се Мердит. А ти?

Ардо си пое бавно въздух, сякаш дишането му причиняваше болка.

— Погледни ме — чу гласа й.

Но той не знаеше дали има силата да го направи.

— О, Мелани…

— Погледни ме! — повтори Мердит, този път почти заповядвайки.

Накрая младежът вдигна очи.

— Погледни ме внимателно. — Тя лежеше спокойно, концентрирала погледа на тъмните си очи в неговите. — Виж косата ми… Погледни я… Това косата на… ъъ… Мелани ли е?

Ардо се бореше с болката, за да се съсредоточи.

— Хайде, погледни я… Виж я! Това нейната коса ли е?

Да, косата наистина беше различна. Очевидно бе доста по-тъмна, личеше дори през мръсотията. Косата на Мелани беше толкова красива, толкова съвършена…

— Очите ми — заповяда отново Мердит. — Това очите на Мелани ли са?

Пехотинецът се размърда неловко и погледна жената в очите. Тези тъмни, почти черни очи. Дълбоки басейни в пещера. Очите на неговата любима бяха толкова по-ярки, толкова сини…

Той отвърна поглед встрани:

— Не, това… това не са нейните очи.

— Здравей. Казвам се Мердит — опита още веднъж жената, без да повишава глас. — Ти как се казваш?

— Ардо… Ардо Мелн… Редник Ардо Мелников, мадам. — Все още му беше трудно да гледа към нея. — Аз… Изключително много съжалявам, мадам. Не знам какво ми стана. Моля ви, приемете… Приемете моите извинения.

— Няма проблеми, войнико, нищо лошо не е станало. — Мердит погледна към тавана, помисли малко, после отново проговори: — Ти си ресоциализиран, нали?

— Мадам? — Болката в главата му се беше оттеглила за малко, но сега се завръщаше с маршова стъпка.

— Ресоциализиран. Неврална ресоциализация. Трениран чрез изкуствено наслоена памет, нали?

— Ами… да, предполагам… Това означава, че съм ресоциализиран, или както там му викате. — Изведнъж отново се почувства ужасно уморен. — Вижте, казах, че се извинявам за това, което стана и наистина го мисля. Сега… ами, може би е по-добре да не говорим повече.

Взе ръкавиците в ръка и се изправи. Все още не можеше да се насили да я погледне отново. Премести се от другата страна на бюрото, с отчаяното желание да бъде сам.

Но той никога не беше сам, а най-малко сега. Призраците в ума му продължаваха да го измъчват. Мисълта просто да стои и чака Литълфийлд да се върне бе мъчение сама по себе си. Имаше нужда от нещо друго, за което да мисли, нещо друго, което да държи ума му зает. Всичко друго, само не и тъмните спомени, които винаги бяха само на една крачка от него, готови да го погълнат в себе си.

Пред него се намираше металната кутия.

Съкровището, което почти го беше убило. И което вече бе убило доста други.

Ето загадка, с която да занимае съзнанието си. Кутията имаше две дръжки — по една от всяка страна. Това, което явно бе горната й част, се задържаше от шест отделни механизъма. Но нито един от тях не беше заключен — на Ардо това му се виждаше достатъчно основателна причина да я отвори.

Той посегна напред и откопча единия механизъм.

— Аз… Аз на твое място не бих го направила.

Младежът вдигна поглед — Мердит все още беше пристегната към хамака. Говореше на него, но очите й бяха приковани в кутията.

— Защо? — запита той с равен глас.

— Ами… Може да не искаш да знаеш какво има вътре.

Той изсумтя, после отвори втора закопчалка.

Мердит видимо се притесни.

— Сериозно говоря, войнико.

— Сигурен съм, че е така — отвърна й той незаинтересовано, щраквайки третия механизъм.

Гласът на жената се повиши леко и прозвуча по-напрегнато:

— Има една древна земна легенда за жена, на име Пандора. Чувал ли си я, войнико?

— Да — отвърна той с досада. Малко беше затруднен с четвъртата ключалка. Изглеждаше заяла. — Не всички от колониите сме олигофрени, знаеш ли? Учил съм митология в училище.

Той отново изсумтя от усилието, но четвъртата ключалка се отвори.

— Там ли се запознахте? — попита бързо Мердит. — Там ли се запознахте с Мелани?

Той се закова на място.

— За какво, по дяволите, говорите, мадам?

— Мелани… Питам за Мелани. — Колонистката облиза нервно устни. — Аз само… Само исках да зная къде си се запознал с нея, това е всичко.

— Виж, ъъъ…

— Мердит, казвам се Мердит.

— Да, добре. Виж, Мердит, това се случи преди много, много време, на една малка планета, за която вероятно никога не си чувала, а дори и да си, едва ли би ти пукало за нея. — Ардо поклати глава, търсейки следващия механизъм. — Това просто няма никакво значение вече.

— Какво стана там? — настоя Мердит. — Какво се случи с Мелани?

Зад дясното му око избухна яростна болка. Той примижа.

— Кажи ми… Кажи ми какво стана с нея.

Видя я малко по-назад. Зергите, бесни, че десантният кораб ограбваше от наградата им, напираха с още по-голяма ярост. Ардо гледаше ужасен колко бързо огромната тълпа се бе смалила — ожъната като кървавочервена пшеница от полето. Чудовищата вече бяха близо до Мелани.

Той потрепери.

— Няма значение… Не биваше да питаш…

— Да, но аз искам да знам — не се отказваше тя. — Какво си спомняш, войнико? Какво виждаш в ума си?

Чудовищата вече бяха близо до Мелани.

Ардо се бореше със зъби и нокти. Изкрещя.

В този момент три хидралиска едновременно сграбчиха момичето, завличайки я извън тълпата към масата зерги отзад…

— Какво виждаш?

— Остави ме на мира!

„Моля те, Ардо… — проплака тя. — Не ме изоставяй!“

Безмозъчната тълпа го буташе все по-назад към кораба…

Мердит отново повиши глас:

— Кажи ми!

— Тя е мъртва, ясно ли ти е? — изкрещя Ардо, извън себе си от ярост. — Мъртва! Зергите атакуваха колонията. Конфедерацията дойде да ни евакуира, а аз се опитах да я спася и не успях. Опитах се… опитах се да я заведа до десантния кораб, но тълпата между нас… и аз… аз не можех… просто не успявах…

Гласът на младежа изтъня до немощен шепот. За своя изненада, той видя собствената си болка и тъга в очите на Мердит.

— О, войнико — проговори тихо тя. — Това ли са ти казали? Това ли са те накарали да вярваш?

Комуникационният канал изсъска в шлема на Ардо, а звукът се разнесе из стаята. Някъде дълбоко в съзнанието си той разпозна сигнала, но не можеше да се насили да му отговори.

— Толкова съжалявам, войнико.

По канала отново прозвуча сигнал.

Какво се опитваше да му каже тази жена?

Трети път.

— Смяташ ли да отговориш? — попита тя.

Ардо разтърси глава, опитвайки да се освободи от вцепенението, и включи уредбата:

— Тук Мелников.

— Литълфийлд е. Всичко наред ли е при теб, синко?

Мердит все така следеше с поглед лицето му. По отношение на нея пехотинецът беше станал повече от подозрителен. Той отново отстъпи зад бюрото, надявайки се, че жената няма да чуе какво казва.

— Да, сержант, чувстваме се чудесно тук.

— Така ли е наистина? Е, аз пък намерих в склада и за двама ни по един прекрасен, много излъскан и много нов Импейлър С–1. Ей сега се връщам. Как е затворничката ти?

— Приказлива — отвърна Ардо, с което си докара сухата усмивка на Мердит.

— Е, да се надяваме, че ще остане такава. Лейтенантът иска и нея, и кутията в командната зала колкото може по-скоро. Аз съм долу на входа. Литълфийлд, край.

Ардо изключи комуникационния канал и бързо започна да затваря заключващите механизми на кутията.

— Надявам се, че ще ни се удаде възможност да поговорим отново, войнико — каза жената с копринен глас. — Знам нещо за съдбата на Мелани, което наистина трябва да чуеш.

— Не би могла да знаеш нищо за нея.

— И все пак знам.

— Какво например?

— Всичко това е лъжа, войнико. Всичко това е лъжа.