Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (9)

Глава 8
Очи в очи със смъртта

Ардо се затича надолу по стълбището, припряно прескачайки труповете, и се озова в бившето фоайе. Уабовски — файърбатът на трети отряд, вече зареждаше огнехвъргачката. Мелиш и Есон нервно човъркаха нещо по гаусовите си пушки, Седжак изглеждаше още по-изнервен и от тях.

— Къде е Йенсен? — попита Ардо.

— Отиде да намери М’буту — отговори Седжак, облизвайки устни. — Каза, че единственото нещо, което може да го е задържало… по дяволите, просто е закъснял, това е!

— Аз казвам да отидем и да го намерим — изръмжа Уабовски.

— А аз нареждам да изпълнявате заповедите — отсече Литълфийлд, който тъкмо слизаше по стълбите, за да се присъедини към тях. — Лейтенантът знае какво прави. Имате заповеди и знаете процедурата. Движете се, хора! След мен!

Сержантът зареди импейлъра си и излезе през разбитите врати на фоайето. Пехотинците от разпокъсания отряд си хвърлиха по един притеснен поглед и побързаха да го последват.

Вятърът духаше със завидно постоянство, носейки от североизток горещина и червен прах, който се разсипваше върху пълзящото вещество, разточило се по целия площад. Ардо потреперваше от погнуса, докато стъпваше по него.

По командния канал всички чуваха гласа на Кътър и останалите от първи и втори отряд — безтелесни гласове, които се бореха за живота си някъде отвъд стената от сгради, заобикалящи централния площад на Оазис.

— Продължавайте да се движите!

— Бауърс? Бауърс! Къде, по дяволите…

— Бауърс е свален!

— Фу! Пийчес! Домъкнете си задниците насам, веднага!

— Мамка му! Сержант! Удариха ме! Вълчърът пада. Помогнете ми! Боже… ще се стоварят, отгоре ми! Не ги оставяйте да…

Гласът на Литълфийлд прозвуча в шлемовете им и тъй като беше най-близо, заглуши всички останали звуци по канала:

— Седжак, Мелиш! Заемете позиции около площада и ги задръжте! Уабовски, ти и останалите от отряда тръгвате с мен. И си дръжте очите на четири, пехотинци! Не искам нищо да изскача иззад гърба ми, ясно?

Ардо го последва, без да каже и дума, но вътре в бронята си целият трепереше. Редникът непрекъснато се оглеждаше наляво-надясно и успяваше да се движи само благодарение на тренинга си. Някъде в дълбините на съзнанието му някакъв древен инстинкт му нашепваше да тича в обратна посока, да тича толкова бързо, колкото му позволява бойният костюм, но по някакъв начин обучението му държеше този виещ звяр на каишка.

— Али! Разкарай се от пътя ми! Ще ги запаля всичките!

— Те са цяла шибана стена, Кътър!

— Продължавайте да отстъпвате! Дръж кутията, Екарт, защото, кълна се, ако я изпуснеш, ще те пратя да я прибереш, без да ми пука има ли зерги или не!

Уабовски се намираше отляво на Ардо, а в ръцете си държеше две плазмени огнехвъргачки, закачени за генераторите на гърба на специализирания му боен костюм.

От другата страна на файърбата беше Есон и въпреки че младежът не можеше да го види, шлемът му показваше, че и Мелиш е някъде точно зад тях.

Всички се движеха в класическата формация за подкрепа на файърбати и Ардо изобщо не се замисляше над това, както и останалите от отряда.

Все едно да мислиш за дишането. Всичко вървеше като по учебник.

„Тогава защо — помисли изведнъж Ардо, — защо още треперя?“

— По дяволите, навсякъде са! Откъде извират?

— Стига си плямпал, а се движи, войнико!

Стигнаха до барикадата, която се намираше на другия край на площада и се простираше по източния път между две сгради. Явно беше скалъпена, от каквото са имали под ръка. Два големи товарача и един багер оформяха центъра й, но изглежда и всичко, достатъчно тежко, за да свърши работа, беше наблъскано заедно с тях. Бюра, легла, камъни, парчета от срутените стени и дори чифт детски велосипеди бяха нахвърляни отчаяно върху купчината. Обаче, ако се съдеше по вида на обезобразените трупове, разпръснати около импровизираната стена, всички тези усилия им бяха спечелили около минута и половина време.

Ардо се разтрепери още по-силно при мисълта, че зъбите му ще започнат да тракат по комуникационния канал. Концентрира се върху това, което беше казала лейтенантът: „Ние не можем да направим нищо за мъртвите. Почитаме ги, когато успеем, но не и по средата на битката. Те вече не са повод за притеснение. Ясно?“ Въпреки това продължаваше да трепери, засрамено гледайки встрани.

Литълфийлд не му обръщаше внимание, а наблюдаваше източния път, виещ се между сградите.

Определението „път“ беше твърде разточително в случая — всъщност той представляваше по-скоро измъчено подобие на проход, извиващ се около сглобяемите постройки.

— Ето ги! — Сержантът посочи на изток.

Ардо се обърна в указаната посока и се вгледа между сградите. Отвъд пелената от прах имаше нещо, което се движеше, но не можеше да различи какво точно.

С приближаването на вечерта вятърът набираше сила и прахът още повече затрудняваше зрението му. Гласовете по командния канал започваха да стават по-силни и разбираеми. Кътър явно напредваше стабилно, но дали това щеше да бъде достатъчно?

— Мелиш, Есон! — Гласът на Литълфийлд беше спокоен и звучеше почти незаинтересовано. Сякаш искаше да покаже, че това не е нищо повече от „поредния ден в офиса“. — Вие застанете от двете страни на барикадата и се гответе за кръстосан огън. Мелников!

Когато чу името си, Ардо вдигна поглед към сержанта.

— Ти и Уабовски идвате с мен. Нека ги измъкнем оттам!

С тези думи Литълфийлд свали гаусовата пушка от рамото си и се втурна от другата страна на барикадата.

Но Ардо не можеше да помръдне.

Възрастният пехотинец вече трудно се различаваше. Бронята му изплуваше от време на време от талазите червен прах, които се носеха по улицата.

Младежът беше блокирал тотално. Не можеше да тръгне напред, не можеше и да отстъпи.

Изведнъж нещо силно го удари в гърба, изблъсквайки го напред.

— Хайде, Мелников! — изръмжа Уабовски. — Размърдай си задника! Това е спасителна мисия, забрави ли?

Ритникът на файърбата извади Ардо от вцепенението му. Заедно се затичаха към другата страна на барикадата. Младежът се опитваше да покрива едновременно трудно различимия напред Литълфийлд и следващия го плътно Уабовски.

— Отляво! — извика изведнъж войникът зад гърба му.

Ардо се извъртя и приклекна.

Няколко зерги се спускаха с невероятна скорост по стената на съседната модулна сграда. Те сякаш преодоляваха гравитацията единствено с помощта на груба сила. В момента, в който Ардо ги различи, първият от тях скочи от стената право към него. На пехотинеца не му остана време да мисли. Набра се на спусъка на импейлъра и дъждът от куршуми посрещна чудовището насред полета му. Свирепата мощ на съществото може би го беше носила напред, но стоманеният порой го прикова към стената. Останалите създания приклекнаха, на свой ред готвейки се за скок.

Изведнъж вълна от огън помете стената, поглъщайки в яростта си зергите. Ардо се обърна и видя Уабовски, който с широка усмивка на лицето продължаваше да покрива постройката с плазмената струя. Видя също така и зергите, придвижващи се по покрива на сградата точно зад гърба на файърбата.

— Зад теб! — извика младежът, а гласът му прозвуча невероятно пискливо в собствените му уши. Пушката изтрещя в ръцете му, прокопавайки пътека по покрива. Няколко от прокрадващите се създания паднаха на земята, но продължаваха да драпат с нокти в прахта, за да се доберат по-близо до жертвата си.

„Жертвата сме ние“, осъзна изведнъж Ардо. Усмивката на Уабовски се беше стопила, заменена от напрегнато изражение. Плазмените потоци продължаваха да се носят към няколко цели зад гърба на младия пехотинец.

— Дръж ги далеч от мен, братле! — извика файърбатът. — Малко съм зает тук.

Лъскавите тъмни фигури изведнъж се оказаха навсякъде по покривите на сградите, заобикалящи улицата.

Неочаквано Ардо си спомни как беше изритал мравуняк във фермата на баща си и мравките, като по магия, се бяха оказали навсякъде около него. „Май пак разритах мравуняка“, помисли той.

Импейлърът спря да стреля. Без да се замисля, по инстинкт, пехотинецът изхвърли пълнителя, извади нов, удари го в шлема си, за да разкара пясъка и го тресна в оръжието. Още преди да го е вкарал като хората, вече натискаше спусъка отново, карайки зергите по покривите да окапват като гнили плодове по улицата.

— Мамка му! Колко далеч трябва да стигнем?

— Няма да успеем, Кътър, нямаме шанс!

— Млъквайте и продължавайте да се движите!

— Подложени сме на тежка атака! — Думите на Уабовски бяха заучена фраза, но въпреки това звучаха отчаяно. — Литълфийлд, ако имаш намерение да правиш нещо, сега е моментът!

— Прибрах ги, Уабовски. На позиция сме при вас след минута.

Вторият пълнител на Ардо свърши. Той го извади припряно и вкара трети, без дори да пусне спусъка. По лицето му се стичаше пот, въпреки климатичния контрол на костюма.

Изпотрошените и изкривени тела на зергите падаха едно върху друго на улицата и сякаш цялата купчина, дращейки по земята, се опитваше да се довлече малко по-близо до него, жадна за кръвта му.

Нови и нови чудовища нахлуваха иззад ръба на покривите. Ардо не искаше дори да си представи с какво трябва да се бори Уабовски зад гърба му. Усещаше гаусовата пушка нагорещена в ръцете си. Наистина, костюмът филтрираше топлината и не позволяваше да го изгори, но това означаваше, че импейлърът е опасно близо до взривяване.

— Появиха се и при нас — Това беше гласът на Мелиш, идващ от барикадата зад тях. — Открихме огън на площада. Не бихме отказали малко помощ!

Един нокът се протегна откъм купчината зерги и сляпо замахна към крака на Ардо. Той инстинктивно се отдръпна назад и стреля по посока на атаката, откъсвайки крайника изцяло.

Когато отново погледна нагоре към покрива, нападателите вече бяха във въздуха, скочили към него.

Така и не достигнаха земята — свиреп картечен откос и плазмен огън ги посрещнаха от лявата страна на младежа и ги изпариха.

— Мърдай, хлапе! — извика Кътър, претичвайки покрай него.

На рамото на огромния файърбат беше преметнат цивилен, когото островитянинът придържаше с една ръка, размахвайки огнехвъргачката с другата. Той извика през комуникационния канал:

— Продължавайте да тичате, оттегляме се!

Литълфийлд и Ксианг също преминаха наблизо, всеки от тях стиснал по една от дръжките на метална кутия. Бернели продължаваше да стреля около себе си, понякога срещу реални цели, друг път — срещу измислени.

— Остани и ги задръж, Мелников! — изкрещя сержантът, докато притичваше. — Почти сме стигнали. Уабовски! Спечели ни още време! Това е заповед!

Ардо се обърна, за да погледне към източния път.

По улицата се изсипваха зерги, а ноктите им бяха стена от смърт и омраза. Младежът знаеше, че са дошли за него. Паникьосано помисли, че те може би някак усещат, че вече два пъти им се е изплъзвал. Искаха го. Искаха плътта и кръвта му. Той се обърна в обратна посока и побягна. Уабовски продължаваше да покрива стените с пламъци, не разбрал, че Ардо го е изоставил. Гадините от отсрещната стена скочиха.

Младежът се обърна, когато чу писъка. Създанията бяха изтръгнали огнехвъргачката от ръцете на файърбата и свирепо се опитваха да разкъсат бронята му. В движенията им обаче имаше и доза внимание — явно добре знаеха какво ще стане, ако блъскат невнимателно по боен костюм с два плазмени генератора на гърба. Само след секунди щяха да успеят да го отворят, извличайки крещящия Уабовски, и после…

В този момент три хидралиска едновременно сграбчиха Мелани, завличайки я извън тълпата към масата зерги отзад…

„Моля те, Ардо! — проплака тя. — Не ме изоставяй!…“

Ардо вдигна пушката и изстреля откос бронебойни куршуми към генераторите на костюма. Опасни дори при нормални условия, плазмените контейнери се разтрошиха и Уабовски избухна в колосален взрив, който погълна сградите наоколо и зергите, напиращи към плячката си.

Пламъците се понесоха между постройките — разширяващ се ад, който се носеше право към Ардо.