Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (1)

Едно

Високият неприветлив дворец се издигаше на самия ръб на стръмната скала, извисен толкова рисковано над обширния черен воден басейн долу, че изглеждаше сякаш е готов всеки миг да се срине в тъмните му дълбини. В началото, когато могъщият замък бе построен с помощта на магия, сливаща камъка и гората в едно плътно цяло, той представляваше чудо, докосващо сърцето на всеки, който го види. Кулите му бяха дървета, подсилени от камък, с извисяващи се пилони и високи, отворени прозорци. Стените бяха издигнати от вулканична скала, след което обвързани здраво с провесени лиани и гигантски корени. Цитаделата в центъра първоначално бе сътворена чрез мистичното свързване на повече от сто огромни древни дървета. Обвити едно около друго, те формираха скелета на кръглата конструкция, около която бяха поставени камъкът и лианите.

Чудо, докосващо сърцата на всички във времената, когато бе построен, сега замъкът докосваше страховете на мнозина. Обвиваше го аура на безпокойство, подсилена от бурната нощ. Малцината, които поглеждаха към древната сграда, бързаха да отместят погледа си.

Тези, които вместо това гледаха към водите под нея, също не намираха спокойствие. Черното езеро бе обхванато от бурно и неестествено вълнение. Разпенени вълни, достигащи крепостта на височина, се издигаха и падаха в далечината, разбивайки се с рев. Над обширната повърхност играеха светкавици — златисти, пурпурни или със зеления цвят на развалата. Гръмотевиците трещяха като хиляда дракона и тези, които живееха край езерото, се струпваха около бреговете му, несигурни каква ли буря е била отприщена.

По стените, обикалящи замъка, стояха заплашително изглеждащи стражи в гористозелени брони. Носеха копия и мечове и се оглеждаха бдително наоколо. Наблюдаваха не само отвъд стените за евентуални нарушители, но от време на време хвърляха и по някой таен поглед към дълбините на крепостта… особено към цитаделата, където се бяха развихрили непредвидими сили.

А във високата кула, в каменна зала, запечатана за погледа на тези отвън, високи и слаби фигури, облечени в тюркоазени роби с избродирани сребърни символи на природата, стояха приведени над шарка с шест страни, изписана върху пода. В нейния център символите на език, древен дори за заклинателите, проблясваха със свой собствен живот.

Блестящи сребърни очи без зеници се взираха изпод качулките, докато нощните елфи припяваха заклинанието си. Тъмната им виолетова кожа бе покрита с пот, но магията в шарката набираше мощ. Всички, освен един, изглеждаха отмалели и готови да се предадат на изтощението. Последният присъстващ, стоящ встрани от кръга, наблюдаваше процеса с очи, които не бяха сребърни като на останалите, а фалшиви черни кълба с рубинени ивици, преминаващи хоризонтално през центъра. Но въпреки изкуствените си очи, той забелязваше всеки детайл и всяка промяна в модулацията на гласовете на другите. По издълженото му тясно лице — тясно дори за елф — се четяха глад и нетърпение, докато той бавно насочваше останалите.

И друг наблюдаваше ритуала, попивайки всяка дума и жест. Седеше на луксозен трон от слонова кост и кожа. Нейната буйна сребриста коса обрамчваше съвършените й черти, а копринената рокля — златна като очите й — правеше същото за изящните й форми. Във всеки един аспект тя бе истинска кралица. Облегна се лениво назад и си наля чаша вино от златна гарафа. Покритите й със скъпоценни камъни гривни иззвъняха, докато ръката й се движеше, а рубинът на тиарата, която носеше на главата си, блестеше на светлината на магическите енергии, които другите призоваваха.

От време на време погледът й пробягваше, винаги съвсем мимолетно, към тъмнооката фигура, а устните й се свиваха в нещо, което се доближаваше до подозрение. Но въпреки това, когато в един момент той внезапно погледна към нея, сякаш усетил наблюдението, подозрителността изчезна, заменено от апатична усмивка.

Заклинанието продължаваше.

Водите на черното езеро бушуваха яростно.

 

 

Имаше война, но тя приключи.

И Крас знаеше, че сега историята ще запише онова, което се беше случило. Безбройните унищожени съдби, изпепелените земи и стигналият на ръба на унищожението си смъртен свят щяха да се загубят сред архивите.

„Дори спомените на драконите са мимолетни при тези обстоятелства“, мислеше си бледата, облечена в сива роба фигура. Той прекрасно разбираше това, защото, макар за повечето наблюдатели да изглеждаше като човек с дългуресто, почти елфско телосложение и ястребови черти, посребряваща коса и три дълги белега, пробягващи надолу по дясната му буза, той бе много повече от това. Познат бе най-вече като магьосник, но за малцина избрани името му беше Кориалстраз — име, което би носил само дракон.

Крас се беше родил като дракон, величествен и червен, най-младият от семейството на Алекстраза. Тя, Аспектът на Живота, беше и неговият най-скъп спътник… Но при все това отново се беше оттеглил далеч от нея, за да изучава бедите и бъдещето на мимолетните раси.

В скритото, издялано от камъни убежище, което бе избрал за новата си бърлога, Крас надзираваше света на Азерот. Блестящият смарагдов кристал му позволяваше да види всяка земя и всяка личност, която пожелае.

И накъдето и да погледнеше драконовият магьосник, виждаше само опустошение.

Сякаш бяха минали само няколко години откак гротескните зеленокожи чудовища, наречени орки, които нападнаха света от отвъдното, бяха разгромени. След като хората затвориха оцелелите от тях в специални лагери, Крас бе повярвал, че светът е готов за мир. Но спокойствието просъществува твърде кратко. Алиансът — водената от хората коалиция, която оказа съпротивата срещу орките — веднага започна да се разпада, а всеки от членовете му се бореше за надмощие над останалите. Част от вината за това бе на драконите, или по-точно на един определен дракон — Детуинг^[1], но в по-голяма степен отговорни бяха алчността и ламтежите на хората, джуджетата и елфите.

Дори това обаче щеше да отмине без проблеми, ако не се беше появил Пламтящият легион.

Днес Крас изучаваше далечния Калимдор, намиращ се от другата страна на морето. Дори сега големи части от него изглеждаха като пострадали от масивно вулканично изригване. По тях не се виждаше никакъв живот, нито следи от цивилизация. Но не природните сили бяха оголили земята по такъв жесток начин. Пламтящият легион не оставяше нищо, освен смърт след себе си.

Огнените демони бяха дошли от място отвъд реалността. Те търсеха магия и я поглъщаха. Атакувайки в съюз с чудовищните си марионетки, Немъртвата напаст, те искаха да опустошат света. Но не бяха очаквали да попаднат на най-невероятния възможен съюз…

Орките, които някога също били техни слуги, се обърнаха срещу тях. Присъединиха се към хората, елфите, джуджетата и драконите, за да унищожат демоничните войни и отвратителните чудовища и да отблъснат оцелелите обратно в адската пустош. Хиляди измряха, но алтернативата…

Драконовият магьосник изсумтя. Истината бе, че нямаше алтернатива.

Крас махна с дългите си тънки пръсти над кълбото и призова картина на орките. Гледката се замъгли за миг, след което разкри начупена планинска местност навътре в континента. Сурова земя, но все още пълна с живот и способна да поддържа новите си колонизатори.

На мястото, откъдето Бойният повелител и един от героите във войната, Трал, управляваше, вече се издигаха няколко каменни сгради. Високата кръгла площадка, която му служеше за убежище, бе груба по стандартите на всички други раси, но орките имаха предразположение към първичното. Един орк смята за лукс дори това изобщо да има къде да живее. Затворници или номади за толкова много години, те почти бяха загубили концепцията си за „дом“.

Няколко от масивните зелени същества разораваха полето. Докато наблюдаваше свирепите на външен вид създания, магьосникът се възхищаваше на идеята за орки-земеделци. Все пак Трал бе много необичаен представител на расата си, който с готовност схващаше идеите, които биха могли да върнат стабилността на народа му.

А целият свят отчаяно се нуждаеше от стабилност. С още едно махване на ръката си драконът отпрати образа на Калимдор, призовавайки много по-близко място — някога величествената столица на любимия му Даларан. Под водачеството на магьосниците от Кирин Тор, които бяха сред най-великите повелители на магията, той бе на предната линия в битката на Алианса срещу Легиона и от своя страна — сред първите и най-жадувани цели на демоните.

Сега Даларан беше в руини. Някога гордо издигащите се кули бяха почти изцяло разбити. Прекрасните библиотеки — изчезнали сред пламъците. Безбройни поколения знание изгубени… а с тях и безчет животи. Дори съветът пострада жестоко. Мнозина от онези, които Крас бе смятал за приятели или поне уважавани колеги, загинаха във войната. Водачеството изпадна в хаос и той знаеше, че ще трябва да се намеси, за да им подаде ръка за помощ. Даларан трябваше да говори с един глас, дори само за да запази останките от разцепения Алианс заедно.

Но при все това и въпреки смута и премеждията, които предстояха, у дракона се зараждаше надежда. Сега проблемите на света бяха преодолими. Без страх от орки или ужас от демони. Азерот щеше да се бори, но Крас вярваше, че накрая не само ще оцелее, но и ще процъфтява.

Магьосникът преустанови контакта си със смарагда и се изправи. Кралицата на драконите, неговата обична Алекстраза, го чакаше. Тя подозираше за желанието му да се върне, за да помогне на смъртния свят, и сред всички дракони го разбираше най-добре. Той щеше да приеме истинската си форма, да се сбогува с нея — поне за известно време — и да потегли, преди съжалението да го е задържало.

Крас бе избрал убежището си не само заради уединеността му, но и заради огромните размери. Когато излезе от малката стая, той се озова в огромна пещера, чийто таван лесно се съревноваваше с височината на кулите на Даларан. Цяла армия можеше да лагерува вътре, без да я изпълни.

Точно подходящият размер за дракон.

Той протегна ръце… и когато го направи, дългите му пръсти се издължиха още повече, увенчавайки се с нокти. Гърбът му се изви и от раменете изникнаха двойка израстъци, които бързо се превърнаха в крила. Тесните му черти се разтегнаха, добивайки формата на влечуго.

Докато се извършваха всички тези промени, тялото на дракона се уголемяваше. Стана четири, пет, дори десет пъти по-голям от човешко същество и продължаваше да расте. Всякакви прилики с човек или елф изчезнаха бързо.

От магьосника Крас, той се превърна в Кориалстраз, дракона.

Но изведнъж — насред трансформацията — в главата му прозвуча отчаян глас: „Кор… страз…“

Той залитна и едва не се върна обратно в магьосническата си форма. Премигна и се огледа из огромната зала, сякаш търсеше там източника на вика.

Нищо. Драконовият магьосник чакаше и чакаше, но повикът не се повтори.

Отдавайки го на собствената си несигурност, той продължи трансформацията си…

И отчаяният глас отново извика: „Кориалстра…“

Но този път драконът разпозна призоваващия. Веднага отвърна по същия начин:

„Чувам те! С какво мога да ти помогна?“

Не получи отговор, но чувстваше, че отчаянието не отшумява. Фокусира волята си и опита да протегне съзнанието си, за да се свърже с този, който толкова силно се нуждаеше от помощта му… И който не би трябвало да има нужда от помощта на никое живо същество.

„Тук съм! — излъчи драконовият магьосник. — Не можеш ли да ме усетиш? Дай ми някакъв знак какво не е наред!“

Усети едва доловим допир в отговор, съвсем леко подсказване за силна тревога. Крас концентрира всяка частица от мислите си в тази бледа връзка, надявайки се… надявайки се…

Всепомитащото присъствие на дракон, чиято магическа сила надвишаваше неговата хилядократно, накара магьосника да се олюлее. Погълна го усещането за векове, за зашеметяваща възраст. Крас се чувстваше така, сякаш самото Време го е обгърнало с ужасяващото си величие.

Но не Времето… не съвсем… а този, който бе Аспектът на Времето.

Драконът на Епохите… Ноздорму.

Имаше само четири велики дракона. Четири Велики Аспекта, сред които неговата обична Алекстраза представляваше Живота. Лудият Малигос бе Магията, а нематериалната Изера влияеше на Сънищата. Заедно с мрачния Ноздорму, те представляваха самото сътворение.

Крас направи гримаса. В действителност някога Аспектите бяха пет. В началото петият бил наричан Нелтарион, Пазителя на Земята. Но много отдавна, във времена, които дори Крас не можеше да си спомни ясно, Нелтарион предал спътниците си. Пазителя на Земята се обърнал срещу тях и в процеса добил нова, по-подходяща титла.

Детуинг. Унищожителя.

Самата мисъл за Детуинг изкара дракона от вцепенението му. Той докосна разсеяно трите белега на бузата си. Нима Детуинг се беше върнал, за да тормози света отново? Затова ли великият Ноздорму показваше такова притеснение?

„Чувам те! — извика в ума си Крас, изпълнен със страх от причината за този повик. — Чувам те! Да не би… да не би да е Унищожителя?“

Но в отговор отново бе притиснат под тежестта на невероятни видения. Те прогаряха пътя си в главата му, така че да е невъзможно да ги забрави някога.

В която и да е от формите си и колкото и талантлив и приспособим да беше, Крас не можеше да се мери с неукротимата сила на един Аспект. Мощта на ума на другия дракон го отхвърли назад към най-близката стена, където магьосникът се срина.

Отне му няколко минути, за да се изправи от пода и дори тогава главата му се въртеше. Сетивата му бяха под атаката на откъслечни мисли, които не му принадлежаха. Единственото, което можеше да направи, бе да се опита да остане в съзнание.

Фрагментите се успокоиха бавно и той започна да схваща мащаба на случилото се. Ноздорму, Повелителят на Времето, отчаяно крещеше за помощ… за неговата помощ. И се беше обърнал направо към по-младия дракон, а не към собствените си сподвижници.

Ала всичко, което би могло така да притесни един Аспект, означаваше смъртна опасност за останалата част от Азерот. Защо тогава търсеше самотен червен дракон, а не Алекстраза или Изера?

Крас опита отново да достигне великия ум, но единственото, което постигна, бе още по-силно главоболие. Докато се свестяваше, започна да мисли какво да направи. Едно определено видение настояваше за вниманието му — картина на покритата със сняг планинска местност на Калимдор. Каквото и да се опитваше да му каже Ноздорму, беше свързано с този район.

Трябваше да го проучи, но щеше да се нуждае от подкрепата на някой, който лесно може да се адаптира към ситуацията. Макар да се гордееше със собствената си способност да се приспособява, драконите като цяло бяха доста закостенели в своите навици. Трябваше му някой, който да го слуша, но и да може да реагира на мига според изискванията на ситуацията. Ала за такова непредвидимо усилие само едно същество можеше да му свърши работа. Човек.

И по-точно един определен човек.

Магьосникът Ронин.

 

 

А в Калимдор, сред степите на дивата пустош, един застаряващ посивял орк шеташе край димящия огън. Мърморейки думи, принадлежащи на друг, отдавна загубен свят, мъхестозеленото създание хвърли няколко листа в пламъците, с което засили и без това гъстия пушек. Парите изпълниха построената от дърво и пръст колиба.

Старият оплешивяващ орк се наведе и вдиша дима. Изморените му кафяви очи бяха зачервени и имаха торбички. Зъбите му жълтееха изтъпени, а един от бивните му беше строшен още преди години. Едвам се изправяше без чужда помощ, а когато ходеше, се изгърбваше и тътреше.

При все това дори най-големият войн му отдаваше дължимото уважение.

Малко костен прах, щипка плодове… всичко това беше част от изпитана и вярна традиция, съживена сред орките. Бащата на Калтар го бе научил на всичко това още по време на тъмните години на Ордата, също както дядо му беше научил баща му преди това.

А сега на побелелия шаман за първи път му се случваше да се надява, че е бил добре обучен.

В главата му шептяха гласове, духовете на света, който орките сега наричаха дом. Обикновено шепнеха за малки неща, дреболии от живота, но сега мърмореха превъзбудено и предупреждаваха… предупреждаваха…

Но за какво? Трябваше да разбере повече.

Калтар бръкна в една торбичка на кръста си и извади три изсушени черни листа — почти всичко, останало от единственото растение, донесено от древния свят на орките. Бяха го предупредили да не ги използва, освен в случай на крайна необходимост. Баща му така и никога не ги беше ползвал, нито пък дядо му.

А сега шаманът ги хвърли в пламъците.

Димът моментално стана плътна и бушуваща синя маса. Не черна, а синя. Челото на орка се покри с намръщени бръчки от тази странна промяна, а след това той отново се наведе напред и вдиша колкото можеше повече.

Мигом светът се измени, а с него и оркът. Превърна се в птица, в могъщо създание, носещо се над земята. Летеше над планините без никакъв проблем. Очите му съзираха и най-дребните животинки, и най-далечните реки. Приливът на жизненост, какъвто не бе имал от младините си, почти смаза Калтар, но той се пребори с него. Ако се предадеше, рискуваше да загуби самия себе си. Можеше да лети вечно като птица, без някога да си спомни какво е бил преди това.

Внезапно забеляза нередност в природата на света — у вероятната причина за притеснението на гласовете. Имаше нещо, което не би трябвало да е там. Калтар се стрелна в посоката, която му изглеждаше вярна, ставайки все по-нетърпелив с приближаването на целта.

И в най-дълбоките части на планинската верига шаманът откри източника на притеснението.

Умът му на учен осъзнаваше, че в момента вижда само идея, а не реалност. За Калтар то изглеждаше като водна фуния, но такава, която поглъщаше и изхвърляше едновременно. Но това, което потъваше или се появяваше от дълбините й, бяха дни и нощи, месеци и години. Фунията сякаш изяждаше и излъчваше самото време.

Това до такава степен стресна шамана, че той едва успя да забележи навреме, че сега фунията се опитва да засмуче и него.

Веднага започна да се бори да се измъкне от хватката й. Размахваше крила и напрягаше мускули. Умът му се протегна към физическото му тяло, здраво вкопчен в ефирната нишка, която закотвяше душата му, и се опита да прекъсне транса.

Но фунията го всмукваше все по-силно.

В отчаянието си Калтар призова духовете-водачи и ги помоли за сила. Те дойдоха, както и знаеше, че ще направят, но сякаш реагираха твърде бавно. Фунията изпълни взора му, готова да го погълне…

Внезапно светът се усука около шамана. Вихърът, планините… всичко се преобърна и се завъртя.

И с рязко поемане на въздух Калтар се събуди.

Изтощен дори отвъд годините си, едва успя да не падне по очи в огъня. Непрестанно шептящите гласове бяха заглъхнали. Оркът седеше на пода на колибата и се опитваше да се убеди, че, да, сега отново принадлежи на света на смъртните. Духовете-водачи го спасиха, макар и в последния момент.

Но с тази щастлива сигурност дойде и споменът за видяното… и за значението му.

— Трябва да кажа на Трал — промърмори той и насили изморените си и остарели крака, за да се изправи. — Трябва бързо да му кажа… или ще изгубим дома си… света си… отново…