Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (11)

Глава 10
Стоманен юмрук

— Затварят прохода, мадам! — дрезгаво прошепна Бернели, сякаш се опасяваше, че по-силен шум може да строши като стъкло крехкия момент и по някакъв начин да стовари бавно приближаващите се зерги върху главите им.

Гласът на Брийн прозвуча студен и равен:

— Поддържайте огъня, да ви се не види!

— Отрязват ни, лейтенант!

— Млъквай, Мелиш! — кресна му тя. — Пийчес! Не можеш ли да подкараш това нещо?

Каквото беше останало от отряда, стоеше скупчено около Ардо. Зергите се приближаваха като една обща маса, размахвайки нокти във въздуха, нетърпеливи да докопат плячката си, а лицата им бяха замръзнали в студена, металическа усмивка. Това напомни на младежа за котарака, който майка му с голямо усилие на волята беше търпяла да се увърта около фермата им. Един следобед Ардо бе наблюдавал с ужас как невероятно милото същество беше приклещило мишка в ъгъла на плевнята и си играеше с нея. Накрая просто бе впил челюсти в черепа на безпомощното създание, приключвайки забавлението с мръсно и кърваво угощение. Но Ардо беше сигурен, че преди това да стане, бе видял подобна усмивка на лицето на котарака.

И ето го сега него… в ролята на мишката.

Внезапно вълчърите отново се събудиха за живот. Младежът виждаше избилата пот по челото на Пийчес, който все още се опитваше да запали своя. Гласът на Брийн леко се повиши. Може би виждаше същите нокти, които гледаше и Ардо, и се сещаше за същото, за което и той.

— Нямам цял ден, ред…

— Успях, лейтенант! — извика Пийчес бързо. — Можем да тръгваме!

— Много добре. — Брийн се обърна бавно и опита да надвика шума на вълчърите. — Всички ли са готови за стрелба? Добре. Пийчес и Уиндъм! Искам дупка и я искам сега!

Ховърциклетите изреваха и се понесоха напред, а ездачите им увеличиха скоростта до краен предел. С гръмотевичен трясък, още преди да приближат достатъчно до зергите, от предните им оръдия полетяха снаряди. Чудовищата също започнаха да вдигат шум. Ревяха и съскаха от негодувание, че жертвите си позволяват да ги предизвикват.

— Сега, пехотинци! — изкрещя лейтенантът.

Вътрешната част на стесняващия се зергски обръч рязко се спусна напред към плячката. Ноктите им изплющяха във въздуха с намерението да разкъсват брони, да пускат кръв и да стържат плът от костите.

Но войниците вече не бяха там. Като един те се затичаха към експлозиите пред тях, носейки се като разрастващ се огнен пожар. Оръжията им стреляха в съзвучие право напред, поток от пламък и смърт, който навлизаше дълбоко в стената от зерги.

— Не гледайте назад! Тичайте, копелета, тичайте!

Ардо се носеше точно до Литълфийлд, а металната кутия се тресеше помежду им. Свободната му ръка придържаше гаусовата пушка, която подскачаше неконтролируемо, докато изсипваше унищожение върху всичко насреща й. Нямаше смисъл да се прицелва — където и да стреляше, неизменно щеше да улучи нещо, а и в сегашното си състояние не беше способен на точност.

Почти бяха стигнали до огнената стена, която сами бяха създали. Навсякъде около тях имаше откъснати зергски крайници и кръв.

— Продължавайте да стреляте, не спирайте!

Ардо мерна вляво от себе си Кътър. Огромният файърбат се носеше напред, неумолим като съдбата, а цивилната все така си висеше на рамото му и подскачаше като парцалена кукла при всяка крачка. Със свободната си ръка Кътър изсипваше плазмен дъжд върху зергите насреща.

Пламъците се усукаха около Ардо, докато преминаваше през линията им. Придвижването вече ставаше трудно, не само заради терена, но и поради огромното количество зергски вътрешности, покрили земята. Единственото, което го успокояваше, беше ритмичното блъскане на кутията в крака му — знак, че Литълфийлд все още е до него.

По комуникационния канал прозвуча нечовешки писък — пронизващ ушите вик на чист ужас. И не спираше.

— Есон! По дяволите, лейтенант! Покриха го целия! Трябва да…

— Продължавай да тичаш, Колинс! Това е заповед!

— Но, лейтенант, не го ли чувате?

— Тичай, мамка ти! Не гледай назад!

Вътрешната температура на бойния костюм на Ардо се повишаваше непрекъснато. Започваше да усеща мехури по ръцете и краката си. Изведнъж се блъсна в изправен на задните си крака зерглинг. Младежът изкрещя, но не спря, а избута съществото встрани от пътя си и се скри от погледа му, преди то да направи каквото и да било.

В следващия миг огънят рязко изчезна от полезрението на задимения му визьор и това му подейства като шок. Пред него се простираше южната стена на Басейна. Зърното на Моли. Каменната Стена. Всичко, което оставаше да направи, беше да достигне ръба. Трябваше само да…

По комуникационния канал се чу изтрещяването на гаусова пушка.

— Идват! Точно зад гърба ми са! О, богове на…

Истеричен писък проби тъпанчетата на Ардо.

Преди да отшуми, последваха два нови, всеки един — уникален предсмъртен вопъл.

— Не спирайте! — извика Брийн по канала, дишайки тежко. В гласа й се усещаше нотка, която младежът не бе долавял досега. Въздух ли не й достигаше или просто я беше страх? — Продължавайте да тичате, не поглеждайте назад!

Инстинктивно, Ардо се обърна и погледна.

Зергите бяха по-близо, отколкото предполагаше, и много, много повече, отколкото си беше представял. Изглеждаха като килим, застлал земята от хоризонт до хоризонт, спускащ се върху тях, изсипващ се отгоре му.

При вида на тази гледка той се олюля. Литълфийлд, вкопчил се като труп в дръжката на мятащата се между тях кутия, не спираше да се носи напред. Само това помогна на Ардо да се задържи на крака.

— Направи го отново, хлапе — изсумтя сержантът между две поемания на въздух, — и те оставям тук.

Отново бягаха по открит терен, а бойните им костюми ги носеха с невероятна скорост по стръмната стена на Басейна. Ардо вече едва си спомняше колко забавно му беше, когато се бе спускал по същата тази стена само преди няколко часа. Или месеци? Бяха успели да увеличат дистанцията между себе си и зергите. Сега обаче стената се изправяше стръмно пред тях и младежът изведнъж осъзна, че изкачването неминуемо ще забави тежките им брони, но не и бесните чудовища зад гърба им.

— Сержант — изръмжа той. — Свърши ми пълнителят. Трябва да презаредя.

— Хвърли го, войнико! — изхили се сухо Литълфийлд.

— Сър?

— Хвърли си оръжието. — Думите на сержанта излизаха на пресекулки. Ветеранът беше много силен мъж, но дори неговите сили бяха поставени на изпитание от това тичане. — Вече няма никакво значение, синко.

— Но, сър!

— Знаеш… знаеш ли какво… какво се намира на върха на тази скала там? Хамак и топла храна, които… които ме чакат… които ни чакат. Намират се… намират се зад най-красивата конфедерационна сте… стена, която някога си виждал. Авто… автоматични оръжейни инсталации. Бункери. Най-красивите бункери, които… които някога си виждал, пълни с… със свежи войници, които наистина искат да пострелят малко по няколко ядосани зерга.

Ардо отново погледна към върха на скалата. Почти можеше да види стените на базата в Сценик.

Имаше чувството, че се намира на милиони крачки от мястото, към което толкова отчаяно тичаше.

— Хвърли оръжието, синко — извика още веднъж Литълфийлд. — Ако не успеем да стигнем до тази стена… никакво количество амуниции… в това прекрасно оръжие, което мъкнеш със себе си… няма да ти спаси задника… нито моя.

Младежът се вгледа в сержанта. Старият войник се усмихна насреща му, поемайки си с мъка въздух. Чак сега Ардо забеляза, че другият вече е захвърлил собствения си импейлър и амунициите. Следвайки примера му, той изхвърли пълнителите си и пушката, наведе глава и се затича, колкото го държаха краката. Земята започна да се издига насреща им. Относително равната повърхност отстъпи място на по-начупен терен, който водеше към основата на стената. Ардо панически се носеше по все по-стръмната пътека, а краката му изпращаха назад порой от пързалящ се чакъл. С всяка следваща крачка изкачването ставаше все по-трудно. Каменната стена вече се извисяваше над тях. Бойният костюм беше предназначен за много неща, но точно в този момент младежът проклинаше съдбата, че нито едно от тях не бе летене.

Тичаше по тясната пътека, извиваща се по стената, за да стигне до Сценик. Това беше единственият път нагоре.

Рискува да хвърли още един поглед назад. Между пехотинците и зергите бяха останали около стотина метра. Това нямаше да е достатъчно. Ардо вече беше разбрал, че докато войниците трябваше да се придвижват нагоре по усукващата се пътека, на чудовищата това нямаше да им се наложи. Буболечките прескачаха препятствията по пътя си с почти нулево усилие и щяха да пролазят направо по стената.

И друг беше забелязал това.

— Пехотинци! Пригответе се да спрете и да стреляте!

Лейтенант Брийн. Щеше да спре и да отстоява позицията си.

— Мелников. Литълфийлд. Занесете тази кутия в базата. Кътър, следвай ги с цивилната! Това е целта на мисията ни. Останалите ще стоим тук и ще се бием, докато можем. Дано ви дадем достатъчно време.

— Мамка му!

— Млъквай, Колинс! Погледнете онази линия от камъни на ръба на пътеката. Всички да заемат позиции зад нея и да се приготвят за стрелба! — Гласът на Брийн режеше като стомана. Беше взела решение и вече никой не можеше да го промени.

Останалият без дъх отряд се добра до хълма и подаващите се от него камъни, които стърчаха край пътеката като изпочупени зъби. Зергският рояк се изсипа след тях.

— Литълфийлд! Махай се оттук веднага или ще те…

Изведнъж в шлема на Ардо прозвуча силен звук. Съдейки по внезапната реакция на останалите от отряда, те също го бяха чули.

Младежът, който в този момент гледаше в лицето на Брийн, видя как очите й се разшириха. Тя погледна нагоре. Проследи погледа й и успя да мерне следата на нещо ярко и бяло, носещо се по небето.

— Пехотинци, на земята! Веднага! — излая лейтенантът.

Повече по рефлекс, отколкото съзнателно, Ардо се хвърли зад най-близкия камък. Затвори очи, но нямаше голяма полза от това.

Светът изведнъж стана болезнено бял.

Само след секунди усети трусовете. Беше преживявал подобно нещо много пъти, но все още имаше нещо в сблъсъка с тази първична и всепомитаща сила, което го разтърсваше до дълбините на душата му. Той идваше, великият звяр идваше, а треперенето на земята само предвещаваше приближаването му.

Ударната вълна на атомната бомба беше компресирала въздуха пред него в стена от чиста енергия. Въпреки че разстоянието бе намалило ефекта й, тя си оставаше невероятно смъртоносна. Премина над Ардо, разтърсвайки го силно и той помисли, че зъбите му ще изпадат.

Щеше да отнеме само миг. Каквото и да ставаше, щеше да продължи не повече от миг.

След това мигът отмина… а той още лежеше там.

Ардо се изправи с мъка на крака.

Оазис, не се виждаше, скрит от мътен, червен облак. Всъщност, даде си сметка той, вероятно градчето беше мътният, червен облак. Роякът на зергите не бе успял да се предпази. Повечето бяха избити от ударната вълна, а малкото оцелели изглеждаха или замаяни, или ослепени от светлината.

Моментът определено не беше подходящ да проверява кое от двете.

— Движение, пехотинци! — изкрещя Брийн. — Да се прибираме у дома, преди зергските свине да са разбрали какво е станало.

Ардо впи пръсти в дръжката на изстрадалата метална кутия и се обърна, хилейки се, към Литълфийлд.

— Това беше невероятно избавление, а, сержант?

— Дали наистина беше така? — За огромно удивление на младежа, лицето на Литълфийлд изглеждаше мрачно. — Да замъкнем тази кутия в базата. Имам нужда от душ и хамак.