Трейси Хикман
Скоростта на тъмнината (19)

Глава 18
Пирова победа

Ардо затича обратно към командния мостик, зареждайки инстинктивно гаусовата пушка в движение. Без да спира, я вдигна нагоре и стреля.

Три муталиска влетяха през счупените прозорци. Розовеещите им криле се изпонарязаха на стърчащите стъкла, но създанията сякаш не забелязваха пораженията, които сами си нанасяха. В плоските им очи — кърваво кафяви и свирепи — блестеше лудост: безмозъчна и смъртоносна. Докато се засилваха към хората, от широко зейналата им паст се разнасяха писъци, които разкъсваха тъпанчетата.

— Стреляйте! Не спирайте да стреляте! — крещеше Брийн по комуникационния канал и Ардо беше щастлив да й услужи. Импейлърът му се присъедини към гърмежите на останалите, стрелящи откъм мостика зад него, и заедно с тях сипеше смърт върху чудовищата.

Докато грозните зверове се приближаваха, от телата им се откъсваха парчета криле, хрущяли и кожа. Разлигавени от кървавата слуз, те се разбиваха и полепваха по стените, тавана и командните конзоли, където оставаха да димят. Само за секунди цялата зала се изпълни с гадната воня на създанията, която дори вятърът — сега свободно нахлуващ през дупките в прозорците — не успяваше да прогони.

Ардо продължаваше да стреля. Видя как най-близкият муталиск отвори уста, щракайки зловещо. Мерна вътре някакви подобни на змийски зъби израстъци, стърчащи от всяка страна на масивната челюст.

„Атакува!“, внезапно осъзна той и се просна по корем на пода.

В същия момент от устата на създанието излетя струя от малки, прилепоподобни изроди, които се понесоха към основата на мостика — точно към мястото, където Ардо току-що беше стоял. Безмозъчните слепи създания се забиваха в метала, като при удара телата им избухваха. Металните плочи на пода се разтапяха с гадно съскане. Муталискът промени посоката на потока, опитвайки се да го насочи към младежа, но пехотинецът беше по-бърз от съществото. С плътно прибрани към тялото крака той скочи към асансьора.

Смъртоносната струя продължи да го следва — явно муталискът бе решил, че Ардо е главната му цел. Изповръщаните изроди се блъскаха в пода, очертавайки права линия към асансьора. Плочките, в които се удряха, се разтапяха като лед след съприкосновението си с тях. Стаята се изпълни с лютив пушек и дишането на младежа се затрудни, защото визьорът му все още беше вдигнат. Пролази до вратата, но тя бе затворена. Наляво и надясно бяха платформите с контролните станции, но нямаше никакво друго прикритие. Местата за бягство бяха започнали да се изчерпват.

Заблъска с ръка по контрола на асансьора. Обърна се назад, като не спираше да натиска бутона — адският поток прогаряше пода в права линия, която се носеше към него.

Изведнъж чудовището прекрати атаката си. Главата му избухна под напора на огъня, изливащ се от командния мостик. Подът се покри с парчета от разкъсания муталиск. Няколко мазни къса се залепиха по бойния костюм на Ардо и макар и отслабваща, киселината в тях се опита да го прояде. Младежът нервно извика, докато ги чистеше с ръкавиците си. Бронята му изглеждаше доста зле продупчена, но явно нищо не бе успяло да я пробие докрай.

Остатъкът от чудовището, което доскоро се опитваше да го убие, се свлече на пода, като при допира започна да разяжда плочите под себе си. Накрая остана само димящ отвор, а муталискът пропадна на долната палуба. Съдейки по звуците, там зергът явно продължи, е последни напъни да си прокопава път към дъното на командния център.

Опрял гръб в асансьорната врата, Ардо отново вдигна оръжието си. Отчаяно се взираше през дима, стелещ се из стаята, но не виждаше спътниците си. В този момент осъзна, че стрелбата от мостика е утихнала.

— Лейтенант? — извика той напрегнато.

Над главата му колоните продължаваха да изсипват поток от информация:

— … повтарям, „Виксен“, върнете се моментално в базата! Това е заповед!

— Янс! Чакай ме! Теджис идва. Не се безпокой, ще те прибера, хлапе.

Марз! Явно беше получил съобщението и сега бе на път. Трябваше само да…

Той преглътна… Трябваше само да са все още живи, когато пристигне…

През дима се виждаха отблясъците на въртящите се аларми. Янс щеше да е билетът му за измъкване оттук, осъзна той изведнъж. Ако всички на командния мостик бяха мъртви, то трябваше просто да завлече техника до десантния кораб. Можеше да каже на Теджис, че той също е бил изоставен. Какво, по дяволите, му пукаше за скапаната мисия или проклетата кутия?! Ако се измъкнеше от планетата, може би щеше да успее да избяга и от отвратителните ресоциализиращи контейнери и да се прибере на Баунтифул. Може би щеше да съумее да си върне живота обратно и да прати пехотинците и скапаната им Конфедерация да вървят на майната си. Може би щеше да разбере дали наистина споменът за миналото му е бил лъжа. Може би, само може би, Мелани още беше някъде там и го търсеше, чакаше го. Може би, само може би…

Нарами оръжието си. Гъстият пушек още се стелеше, но той помнеше къде беше паднал Янс. Бързо започна да си проправя път край дупките по пода. Техникът трябваше да се намира някъде около комуникационната конзола, вляво от командния мостик. Ако стигнеше дотам, преди да са го усетили, щеше просто да го вземе и да се махне от командния център. Щеше да го използва като билет за напускане на планетата, а после щеше да изчезне от Конфедерацията завинаги.

Пехотинецът се движеше припряно и се оглеждаше трескаво. Някъде наоколо трябваше да има поне още два живи муталиска. Може и да, бяха мъртви, но доста по-вероятно бе да се спотайват.

— База Сценик, тук „Виксен“. Остават ми пет минути до вас. Янс, моля те, отговори! Янс! Отговори ми!

Ардо се протегна към техника. Той наистина си лежеше там, където го беше съборил по-рано. Нещо лекичко докосна шлема му. Не му обърна внимание, но след малко последва втори лек допир. Бързо сграбчи оръжието и се извъртя към мостика. Сърцето му биеше бясно, но видя само лейтенант Брийн, подпряла се до масата. Зад нея се намираше Мердит, а Литълфийлд беше залегнал от другата страна. Брийн сигнализира на младежа да задържи позицията си. След това посочи с два пръста първо очите си, после и него.

Той разбра стандартния сигнал и се огледа наоколо. Димът бързо напускаше помещението. Киселината беше повредила много от конзолите, а на места дори бе пробила и през пода. От дупката, издълбана от разкъсания муталиск, все още излизаше пушек, но иначе залата изглеждаше чиста. Младежът се обърна обратно към Брийн и поклати отрицателно глава. Тя кимна отчетливо и посочи към техника. Ардо бързо клекна над Янс и опипа главата му. Имаше доста гадна цицина на мястото, където го беше уцелил с бронираната ръкавица. Определено не му завиждаше за главоболието, което щеше да има, когато се събуди… ако се събудеше. Изведнъж се стресна от мисълта, че всъщност не му пука дали човекът щеше да оживее или не, интересуваше го само дали може да го използва за примамка, за да се качи на десантния кораб. Обърна се отново към лейтенанта и изпъна хоризонтално длан, сигнализирайки, че състоянието на Маркъс е стабилно. Тя отново кимна и посочи първо инженера, после Ардо, а накрая и асансьора.

Беше забравил за асансьора. Обърна се назад — извитата врата се беше отворила и платформата стоеше и чакаше. Кимна на Брийн и се пресегна да вдигне все още намиращия се в безсъзнание техник. Сграбчи го за яката и го повлече бавно по пода към вратата. Очите му бяха вперени в платформата отзад, която го привличаше неустоимо.

— Янс! Марз е! Само още миля и…

Ардо се обърна към разбитата командна зала. През прозорците вече се различаваше совалката: малка точица далеч на запад, очертана на фона на огнените следи на конфедерационните кораби, носещи се към залеза и отвъд.

— Не се …еснявай, братле… ще… с теб… само след…

С гадно пльокване нещо светло тупна между него и асансьора.

На мястото, където падна, задимя.

Ардо бързо погледна нагоре — струя разтопено сребро се точеше по тавана и се извиваше по посока на командния мостик.

— Лейтенант! Бягайте! Бързо! — изкрещя той по комуникационния канал.

Брийн и Литълфийлд вдигнаха глави като един. Поддържащите арки се топяха под киселинния дъжд. Вече се чуваше как металът стене, колабиращ под собствената си тежест.

Нямаха нужда от повече подканяне. Брийн скочи към конзолата в единия край на мостика, а Литълфийлд сграбчи Мердит и хукна към стълбите. Бутна я пред себе си и двамата затичаха надолу. С ужасяващ трясък таванът на залата се разпадна и се срути върху платформата. Тежестта на металните плоскости, които съставляваха обшивката на командния център, се изсипа и премаза конзолите по мостика. Цялата комуникационна антена нахлу през тавана — изкривена до неузнаваемост купчина метал, която потъваше в разлагащия се от киселината под.

Ардо дърпаше яростно Янс, за да го измъкне от пътя на падащите парчета таван. Сякаш за да направи нещата още по-лоши, техникът беше започнал да идва в съзнание и опитваше да се съпротивлява. „Няма представа къде е и какво става около него“, помисли пехотинецът. Независимо от това, обаче, този човек му трябваше като пропуск за бягство от ада.

— Пригответе се! — изкрещя Брийн. — Тук са!

Вече беше успяла с мъка да се изправи на крака. Широка рана кървеше обилно през пролука в бойния й костюм. Литълфийлд се намираше от другата страна на разбития команден мостик, заедно с Мердит. Ардо виждаше как се опитват да заобиколят изпотрошения инвентар, за да стигнат до асансьора.

Чак тогава ги видя — крилати фигури, които се носеха към тях през дупката в тавана. Муталиските си бяха създали нов проход към вътрешността на командния център, разрушавайки сигурното укритие на хората. Сега жертвите им бяха на открито и лесни за достигане.

Ардо бързо придърпа Янс зад гърба си. Бяха стигнали до открития асансьор. Бутна техника между вратите, за да не се затворят. Това беше всичко, което успя да направи, преди да извади импейлъра си.

Мердит се изправи на крака, огледа се и изкрещя — повече от изненада, отколкото от страх, предположи Ардо. Беше му трудно да си представи тази жена наистина изплашена от нещо. В този момент през тавана чудовищата се спуснаха като едно.

Брийн не ги изчака — пушката й моментално започна да сипе стоманен дъжд към крилатите кошмари. Двама от зергите вече бяха нарязали крилата си на извитите метални ръбове на дупката. Те пищяха яростно, побеснели, че някой проявява наглостта да ги сваля от въздуха.

Ардо нямаше време да наблюдава стрелбата на лейтенанта. Крилато същество, сякаш съставено само от мрак, се засили директно към него с немислимо висока скорост. Той изстреля един бърз залп, който свали чудовището, обаче то отказа да спре и започна бавно да си проправя път с пълзене по изпотрошения под. Младежът продължи да стреля в крилата, раздробявайки ципата с упорита методичност. Някаква студена и пресметлива част от него бе превзела контрола над съзнанието му. Част, която той вероятно не би искал да съществува, но тя му спасяваше живота в момент, когато не би се справил без нея. Докато стреляше, той тичаше напред към целта си, която също не спираше да пълзи към него, абсолютно незаинтересована от огромните поражения, които понасяше.

Пехотинецът напълно беше разкъсал крилата й.

„Още няколко крачки и ще се надигне“, помисли той и пристъпи леко напред.

Изведнъж муталискът се намота на спирала и скочи. Но Ардо чакаше точно този момент. Пренасочи огъня си в мига, в който създанието се хвърли към него. Потокът куршуми се заби в гръдната кост на звяра и го захвърли назад към дупката, която преди него мъртвият му димящ брат бе издълбал в пода.

Чудовището се опита да размаха крила, но от тях беше останало твърде малко, за да подхванат някакъв въздух. Ардо пристъпи напред и го простреля в главата, чувствайки се странно удовлетворен. Звярът изкрещя яростно и се свлече в дупката.

„Не убивай…“

„Око за око…“

„Обичай онези, които те мразят…“

Виеше му се свят, но не можеше да спре… не искаше да спре. Насочи импейлъра към муталиските, които застрашаваха Брийн, и продължи да стреля. Комбинираният огън на тримата бързо разгромяваше зверовете. Така, както бяха хванати в пролуката на тавана, собствената им киселинна кръв действаше против тях. Всяка нова рана разяждаше метала и през зейналите дупки върху гърба им се изсипваха все повече отломъци от оборудването на покрива. Скоро те бяха приковани към пода.

— Мердит, тичай! Бягай веднага!

Ардо бързо се обърна по посока на гласа. Беше Литълфийлд. Мердит стоеше зад него, но и двамата бяха от другата страна на залата. Сержантът стреляше по един муталиск, но звярът беше опасно близо до него. От мястото, където се намираше, младежът виждаше, че киселината вече разяжда части от бронята му.

Смъртоносният залп от гаусовата пушка на Литълфийлд раздробяваше плътта на чудовището и разпръскваше вътрешностите му по пода между него и Мердит. Колонистката се опита да избяга, но муталискът смени посоката на атаката и я насочи към нея. Сержантът отново застана между двамата, без да спира да натиска спусъка. Обилна пот се лееше от челото му.

През мъглата на бойната ярост Ардо успя да спре навреме стрелбата: чудовището се намираше точно между него и двамата му приятели. Ако откриеше огън, рискуваше не само да уцели Мердит и сержанта, но и да ги напръска с киселинната кръв на зерга. Той изкрещя:

— Литълфийлд! Махай се оттам!

Сержантът се обърна към него, изгледа го и се изхили истерично. След това скочи директно към звяра. Забоде оръжието си в корема му и го стисна за врата. В своята ярост муталискът обви острата си като бръснач опашка около него.

— Не! — изкрещя Брийн.

— Тичайте! — извика Литълфийлд, а гласът му показваше, че агонизира. — Мердит! Бягай!

Муталискът се разпадаше под огъня му, а киселинната кръв се стичаше по бронята на сержанта, сливайки двете тела в едно. Лицето на Мердит беше лишено от всякакъв цвят. Прескачайки боклуците по земята, тя се втурна към центъра на стаята. Присъедини се към Ардо, но не смееше да погледне какво става от другата страна.

Импейлърът на Литълфийлд не спираше да стреля. Ардо беше сигурен, че плътта на ръката му трябваше да се е разтопила досега. Вероятно само разлагащата се броня на ръкавицата държеше спусъка все още натиснат. Скоро муталискът престана да се бори и се свлече в киселинния басейн, образуван около тях.

Плочите на пода пропаднаха съвсем и сержант Литълфийлд и неговият победен враг изчезнаха от погледа на Ардо. Младежът трепереше толкова силно, че му беше трудно дори да държи оръжието. Изведнъж чу ново свистене, но то беше познато и доста по-високо от крясъка на муталиските.

Мердит се обърна назад по посока на звука и извика:

— Вижте!

Беше совалката. „Валкюри Виксен“ се носеше на трийсетина метра от тях, а воят на двигателите й беше като музика за ушите им.

Ардо вдиша накъсано и се извърна. Янс се подпираше на едната стена на асансьора. Изглеждаше замаян, но очите му бяха отворени. Младият пехотинец пристъпи към него и внимателно го повдигна за яката.

— Добре, господинчо, сега е време да ни изкараш от този ад.

Всички бързо се придвижиха до остатъците от прозореца. Оттам се виждаше Марз, седнал в пилотската кабина. Брийн си пое въздух, после каза:

— Заминаваме.

Застаналата до нея Мердит изглеждаше притеснена.

— Лейтенант, за колко от тези крилати кошмари докладваха, че виждат вашите постови?

— Осем. Защо?

— Ами, някой от тях докладвал ли е за попадения? Защото не мисля, че ние тук…

Очите на лейтенанта се разшириха. Обърна се към десантния кораб и започна да ръкомаха, крещейки:

— Махай се! Изчезвай!

Пилотът се усмихна и помаха.

— Не! Идиот! Изчезни оттук! — изкрещя тя отново, този път по-силно. — Какво става с командния канал, по дяволите? Не мога да…

— О, не! — прошепна Мердит.

Останалите три муталиска изсвистяха над командния център. Марз търсеше брат си и беше твърде зает, за да забележи опасността. Докато ги види, те вече насочваха отровните си струи към двигателите и покрива на совалката.

Брийн вдигна оръжието си и започна да стреля. Ардо се присъедини към нея, но бяха твърде малко и беше твърде късно. В отчаянието си Марз беше отворил турбините докрай и неподозиращите клопката муталиски бяха засмукани в огъня. Киселината им, обаче, разтвори металните плоскости, разделящи двигателите от корпуса и само след секунди десантният кораб започна да се разпада на парчета.

Пилотът успя да отдалечи совалката само на стотина метра, преди „Виксен“ да се взриви, изсипвайки огнен дъжд върху аванпост Сценик. Стовари се върху голото каменно поле, точно на запад от базата, и продължи да гори яростно.

Отвъд стълбовете дим Ардо виждаше още конфедерационни кораби, които се отделяха от повърхността и грациозно се отправяха към космоса, а следите от двигателите им проблясваха в оранжево на фона на аленочервения залез.

Вече бяха доста по-малко от преди…