Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (72)

72

Молинг Хаус — щабът на съсекската полиция, беше на петнайсет минути път с кола от офиса на Грейс. Представляваше разнороден комплекс от сгради, разположен в покрайнините на Луис — центъра на Източен Съсекс, откъдето се извършваше администрирането и основното управление на петте хиляди офицери и служители на полицейските сили.

Доминираха две сгради. Едната — триетажна футуристична постройка от стъкло и тухли, където бяха контролният център, бюрото за регистрация и разследване на престъпленията, центърът за повиквания и командният полицейски център, както и по-голямата част от компютърния хардуер на полицията. Другата беше внушителна постройка от червени тухли в стил кралица Ан^[1], някогашна господарска къща, а сега регистриран паметник на културата, поддържана във великолепно състояние, която беше дала името си на щаба. Макар че се намираше до няколко разхвърляни автомобилни паркинга, едноетажни панелни сгради, модерни нискоетажни постройки и една висока сграда без прозорци, с висок комин, която винаги приличаше на Грейс на йоркширска текстилна фабрика, сградата на щаба стоеше някак си в гордо уединение. Вътре бяха разположени офисите на началника на полицията, заместник-началника на полицията и помощник-началниците на полицията, към които се числеше Алисън Воспър, заедно с помощния им персонал, както и редица висши служители, които работеха тук временно или постоянно.

Офисът на Воспър беше на приземния етаж в предната част на сградата. Многокрилният му прозорец гледаше към чакълена автомобилна алея и кръгла морава зад нея. Докато вървеше насам, Грейс зърна един дрозд да се къпе под пръскалото на моравата.

Всички приемни имаха красива дървения, фина мазилка и внушителни тавани, старателно реставрирани, след като пожар едва не унищожи сградата преди няколко години. Някога къщата била строена както за да предложи комфортен живот на обитателите си, така и да внуши на посетителите колко богат е собственикът й.

Сигурно е хубаво да работиш в такова помещение, помисли си той, в този спокоен оазис, далеч от претъпканите пещероподобни пространства на Съсекс Хаус. Понякога си мислеше, че би могъл дори да получи удоволствие от отговорността и властта, които вървяха в комплект с всичко това, но неизменно започваше да се чуди дали пък щеше да се оправи с политиката. Особено онази проклета и коварна политическа коректност, която началниците трябваше да умеят да прилагат сервилно. В този момент обаче го занимаваше не толкова повишението, колкото как да избегне понижението.

Преди няколко години заради резките промени в настроението на Алисън Воспър някакъв шегаджия беше я кръстил „№27“ — по аналогия с някакво сладко-кисело блюдо в местното китайско ресторантско меню, и прякорът й остана. Помощник-началникът на полицията можеше днес да ти бъде най-добрата приятелка и най-лошият враг утре. И май от доста време насам за Грейс важеше само последното, мислеше си той, застанал пред бюрото й, примирен с факта, че тя рядко канеше посетителите си да седнат, за да бъдат срещите кратки и делови.

Затова остана изненадан, от което пък сърцето му зловещо се сви, когато без да вдига поглед от някакъв документ, завързан със зелен канап, тя му посочи да седне на едно от двете кресла до огромното писалище от лъскаво розово дърво.

В началото на четирийсетте си години, с късо и строго подстригана руса коса, която обрамчваше сурово, но донякъде привлекателно лице, Воспър беше облечена впечатляващо в трептяща от белота блуза, закопчана догоре въпреки жегата, и шит по поръчка тъмносин костюм с малка диамантена брошка, забодена на ревера.

Както винаги сутрешните национални всекидневници бяха разхвърляни по бюрото. Грейс надушваше обичайния, леко кисел дъх на парфюма й, който се смесваше с много по-сладката миризма на свежо окосена трева, долитаща с благословения бриз през отворения прозорец.

В едно отношение беше безпомощен. Всеки път, когато влезеше в този офис, самоувереността му се изпаряваше както в детските години, когато го викаха в кабинета на директора. А фактът, че тя продължаваше да не му обръща внимание и да чете, го изнервяше все повече с всяка изминала минута. Той се вслуша в съскането на пръскачката отвън. После в две съвсем слаби позвънявания на нечий мобилен телефон в друга стая.

Мюнхен щеше да бъде първата точка в атаката на Алисън Воспър и той се беше подготвил — макар и малко нескопосно — как да се брани. Но когато най-сетне тя вдигна поглед към него, дари го с приятна, макар и не преливаща от радост усмивка.

— Извинявай, Рой — каза. — Чета тази проклета директива на ЕС за стандартизирано отношение към бежанците, извършили престъпления. Не исках да си изгубя нишката. Какъв боклук е това! — продължи тя. — Не мога да повярвам, че толкова много пари на данъкоплатците… твоите и моите… се пилеят за такива неща.

— Абсолютно вярно! — каза Грейс може би с малко повечко готовност и в предпазливо очакване изражението й да се промени, когато тя стовари върху му поредния си ядрен заряд.

Тя вдигна юмрук.

— Няма да повярваш колко време губя да чета такива неща… вместо да си гледам работата да помагам на съсекската полиция. Започвам наистина да мразя ЕС. Ето ти една интересна статистика — знаеш ли нещо за речта от Гетисбърг^[2]?

— Да. Нещо повече, може би мога да я цитирам наизуст… бях я научил в училище за една писмена работа.

Тя почти не обърна внимание на думите му. Вместо това разпери длани на писалището си, като че искаше да се закотви.

— Тази реч на Ейбрахам Линкълн, довела до най-свещените принципи в света „свобода“ и „демокрация“, заложени в Американската конституция — Воспър замълча и отпи малко вода. — Та тази реч била не повече от триста думи. Знаеш ли колко думи има директивата на ЕС за размера на зелките?

— Не.

— Шейсет и пет хиляди думи!

Грейс се ухили, клатейки глава.

Тя му се усмихна по-топло, отколкото си спомняше да му се е усмихвала досега. Помисли си дали пък не е на някакъв антидепресант. После сменяйки рязко темата, но все още в добро настроение, го попита:

— Та как беше в Мюнхен?

Отново нащрек, с вдигнат гард, Рой отговори:

— Ами всъщност нещо като норвежки омар.

Тя свъси вежди.

— Моля? „Норвежки омар“ ли каза?

— Използвам този израз за нещо, което е под очакванията ми.

Тя наклони глава, все още навъсена.

— Не разбирам.

— Преди няколко години бях в един ресторант в Дансинг. В менюто имаше нещо, описано като „норвежки омар“. Поръчах го в очакване на хубаво парче омар. Но всъщност получих три скариди колкото малкия ми пръст.

— Оплака ли се?

— Да и пред мен се изправи съсекският Базил Фолти^[3] със стара готварска книга в ръка, който заяви, че точно тези скариди се наричали някога „норвежки омар“.

— Звучи ми като ресторант, който е най-добре да се избягва.

— Освен ако не държиш особено да се разочароваш.

— Така е — тя се усмихна отново, не толкова топло, като че разбирайки, че тя и мъжът насреща й винаги щяха да бъдат на различни планети. — Значи да разбирам, че не си намерил жена си в Мюнхен?

Чудейки се откъде ли знаеше, че точно това е била мисията му, той поклати глава.

— Колко време мина?

— Малко повече от девет години.

Тя като че ли щеше да каже още нещо, но вместо това напълни отново чашата си.

— Искаш ли вода? Чай? Кафе?

— Няма нужда, благодаря. Как минаха вашите почивни дни? — каза, бързайки да отдалечи темата от Санди и продължавайки да се чуди защо го беше извикала тук.

— Бях на една конференция за помощник полицейски началници в Бейсингсток на тема подобряване ефективността на полицията… или по-скоро за подобряване на представите на обществеността за ефективността на полицията. Поредният козметичен номер на Тони Блеър. Група хлъзгави гуру в областта на маркетинга, които ни обясняваха как да поднасяме резултатите си и как да изработваме стратегии и да движим процеса — тя сви рамене.

— И каква е тайната? — попита Грейс.

— Най-напред да се късат най-достъпните плодове — мобилният й телефон зазвъня. Тя погледна дисплея и рязко прекъсна разговора. — Така или иначе, в момента убийствата все още са с приоритет. За какъв напредък става дума? И между другото ще присъствам на пресконференцията тази сутрин.

— Така ли? — каза Грейс, приятно изненадан и облекчен при мисълта, че нямаше да влачи всичко сам на плещите си. Имаше чувството, че с новините за второто убийство определената за единайсет часа пресконференция щеше да бъде доста трудна.

— Можеш ли да ме информираш докъде сме стигнали? — попита тя. — Какви кокали можем да им подхвърлим? Имаме ли заподозрени? И какво ще кажеш за намереното вчера тяло? Имаш ли достатъчно хора в екипа си, Рой? Имаш ли нужда от допълнителни ресурси?

Облекчението, след като разбра, че тя очевидно се бе отказала от темата за Мюнхен, беше почти осезаемо. В сбито резюме той информира помощник-началника на полицията за развитието по случаите. След като й разказа, че камера е заснела бентлито на Брайън Бишоп в единайсет и четирийсет и седем в четвъртък вечер, а после й съобщи подробности за застрахователната полица живот, тя вдигна ръка.

— Дотук имаш достатъчно доказателства, Рой.

— Двама души му осигуриха много силни алибита. Финансовият му съветник, с когото е вечерял, беше разпитан и много добре си спомняше за времевата рамка на срещата им… което не ни е от помощ. Ако казва истината, Бишоп не би могъл да бъде в обсега на тази камера в единайсет и четирийсет и седем. А вторият човек е портиерът на лондонския му апартамент, някой си мистър Оливър Даулър, който също беше разпитан и потвърди, че станал рано сутринта и помогнал на Бишоп да си натовари стиковете за голф в колата около шест и половина.

Воспър помълча малко, обмисляйки и възприемайки казаното. После каза:

— Май това е слонът, който не виждаме в стаята.

Грейс се усмихна мрачно.

Внезапно телефонът й иззвъня. Вдигайки извинително пръст, тя прие разговора.

След няколко минути звънна и неговият мобилен телефон. Думите „частен номер“ на дисплея означаваха, че вероятно ставаше дума за работа. Той стана и се отстрани от писалището.

— Рой Грейс.

Беше детектив сержант Бечълър.

— Мисля, че имаме нещо важно, Рой. Току-що ми се обади Сандра Тейлър — анализаторка от оперативно-разузнавателния отдел, която е назначена по нашия случай. Знаеш ли, че Брайън Бишоп има криминално досие?