Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (45)

45

Малко след пет сутринта Рой Грейс напусна къщата на Клео в модерен блок с двор и заключващи се порти в центъра на Брайтън, като затвори колкото се може по-тихо външната врата след себе си; чувстваше се ужасно. Небето с разпукващата се зора в тъмно мраморно сиво, прорязано от размити тъмночервени жилки, приличаше на замразен човешки труп. Няколко птички подхващаха колебливия си сутрешен хор, като издаваха самотни трели, пронизващи утринната тишина. Сигнали за други птици, като радиосигнали, излъчвани в космоса.

Той потрепери, докато натискаше червения бутон за отваряне на портите от ковано желязо, и излезе на улицата. Въздухът вече се затопляше и обещаваше още един горещ летен ден. Но в душата му валеше.

Не мигна нито за минутка.

През последните два месеца на връзката им с Клео не си бяха казали и една дума напряко. И тази вечер всъщност пак не си казаха. Но докато се мяташе и въртеше през последните няколко часа, Грейс усети, че нещо помежду им се беше променило.

Уличните лампи все още светеха, като всяка излъчваше безполезно оранжево сияние в бързо настъпващата дневна светлина. Сива котка на черти пресече улицата пред него. Той мина покрай редица коли, забеляза кутийка от кола в канавката, локва повърнато, картонена кутия от китайска храна. Задмина синия морис на Клео, покрит с роса, после стигна до своята алфа с по-малко роса по нея. Беше паркирана на място, което бе станало негово, върху единичната жълта линия пред един търговец на антики, специализиран в ретро мебели от двайсети век.

Той се качи, завъртя ключа, натисна съединителя, двигателят се задави, няколко мига бръмча неравно на подскоци, докато подсуши влагата по електроинсталацията; чистачките изтриха росата от предното стъкло. По радиото изсъскаха статични смущения; той натисна един бутон, за да смени станцията. Някой говореше нещо, но Грейс не слушаше. Обърна се и се загледа в затворените порти, като се чудеше дали да не се върне и да каже нещо.

Какво например?

Клео гледаше на Санди като на заплаха, с която не можеше да се справи. Той знаеше, че трябва да си я избие от главата, да се постави в положението на Клео. Ами ако Клео имаше съпруг, който беше изчезнал, и утре тя щеше да лети за Мюнхен да се опита да го открие? Как щеше да се чувства той?

Нямаше представа, това беше истината. Отчасти, защото беше изморен като куче, за да мисли трезво, и отчасти, защото не знаеше как гледа на възможността… колкото и малка да бе… да види Санди.

Десет минути по-късно беше подминал червената кула на „Ню Чърч Роуд“, която му служеше за ориентир вече дванайсет години, и после зави наляво. Освен колата на млекаря, спряла на няколко стъпки от паважа, улицата на Грейс беше безлюдна. Беше тихо, приятно авеню в жилищен квартал с къщи близнаци в стил псевдо-Тюдор от двете страни, повечето с три спални и с вградени гаражи. Някои имаха доста грозни мезонети, а други — не неговата — бяха с отвратителни допълнителни стъклопакети.

Той и Санди купиха къщата две години преди изчезването й и понякога той си мислеше дали това тяхно решение нямаше нещо общо с него, дали пък не е била нещастна тук? Бяха толкова щастливи в малкия апартамент в Хенгълтън, който беше тяхното гнездо през първите години от брака им, но и двамата се бяха влюбили в къщата, Санди дори повече от него самия, защото отзад имаше обширна градина, а тя винаги бе копняла за собствена градина.

Купуването, а после обзавеждането на къщата беше докарало и двамата финансово до ръба. Грейс тогава беше детектив сержант, все още с право на извънредна работа, и работеше по всяко време, когато можеше. Санди беше секретарка в счетоводна фирма и също работеше там извънредно.

Тогава му изглеждаше доста щастлива, когато се занимаваше да мести стени и да модернизира интериора. Предишните собственици бяха живели тук повече от четирийсет години и когато купиха къщата, тя беше сива и мрачна. Санди я беше превърнала в низ от светли модерни пространства, със зен акценти тук-там, и изглеждаше много горда от постигнатото. А градината се превърна в нейна гордост и радост — макар че сега беше печално запусната, помисли си Грейс виновно. Всяка събота и неделя си обещаваше да й посвети малко време, да пооправи нещата. Но все излизаше, че му липсва достатъчно време… или желание. Държеше тревата в състояние на умерен контрол и беше убедил себе си, че повечето бурени са всъщност цветя.

По радиото в колата, което бе изключил за няколко минути от съзнанието си, чу един мъж да обяснява селскостопанската политика на ЕС. След като сви в своята автомобилна алея, Грейс спря пред гаража и изключи двигателя. Радиото също замлъкна.

Когато влезе в къщата обаче, меланхоличното му настроение изведнъж се смени с пристъп на гняв. Всички лампи на долния етаж светеха. Както и оригиналната му музикална кутия.

Видя как една от редките му винилови грамофонни плочи — „Апахи“ на Шадоус — се въртеше с игла, заседнала в една от браздите, с непрекъснато „щрак-скръц-щрак-скръц“. Стереоуредбата му също беше включена, а по пода бяха разпилени сидита заедно с няколко от драгоценните му дългосвирещи плочи на „Пинк Флойд“, извадени от калъфките, заедно с отворена кутия бира „Гролш“, няколко брошури на „Харли Дейвидсън“, комплект от гири и разни други приспособления за помпане на мускули.

Той се втурна нагоре по стълбите, готов да се разкрещи на Глен Брансън, после спря на най-горната площадка и се овладя. Горкото копеле беше нещастно. Сигурно снощи след оперативката се е прибрал у дома си и са му показали пътя… и тежестите. Нека спи.

Погледна часовника си. Пет и двайсет. Въпреки налегналата го умора беше твърде изморен да заспи. Реши да потича, да се опита да избистри главата си и да се зареди с енергия за тежкия ден, който го очакваше и започваше в осем и трийсет с оперативка на екипа, последвана от конференция в единайсет сутринта. А после планираше още един разпит на Брайън Бишоп. Този мъж не му се виждаше читав.

Влезе в банята и веднага забеляза, че пастата за зъби беше без капачка. Тубата беше стисната силно в средата и част от пастата се беше размазала върху полицата в банята. По някаква причина, която той не можа да проумее в момента, това го ядоса повече от бъркотията долу.

Откакто беше влязъл в къщата си преди няколко минути, изпитваше чувството, сякаш е скочил от действителността в една стара телевизионна ситуационна комедия, „Мъже с лошо поведение“ с Мартин Клунс и Нийл Мориси, които играеха двама ергени мърлячи, живеещи в една квартира. А после се сети за пастата за зъби — това беше едно от малкото неща, които го дразнеха у Санди, и тя правеше същото. Винаги стискаше проклетата туба в средата, а не от края, а после я оставаше отворена и част от пастата излизаше навън.

Това и колата й отвътре — седалката до шофьора беше като постоянно кошче за боклук, което никога не изпразваше. Старичкият черен фолксваген голф беше толкова затлачен с касови бележки, обелки от шоколадови десерти, пазарски торбички, билети от лотарията и камара друг боклук, че на Грейс му приличаше повече на кокошарник, отколкото на автомобил.

Той все още беше в гаража. Грейс отдавна беше изчистил боклука, беше прегледал всяко късче в търсене на улики и не беше открил нищо.

— Станал си рано.

Обърна се и видя Брансън зад себе си по бели долни гащи, с тънка златна верижка около врата и масивния си часовник за водолази. Въпреки че се прегърбваше, физически беше в страхотна форма, с напиращи мускули под лъскавата му кожа. Но лицето му представляваше картина на самата скръб.

— Трябваше да стана, за да изчистя подире ти — тросна се Грейс.

Или без да го чуе, или пропускайки го преднамерено покрай ушите си, Брансън продължи:

— Тя иска кон.

Грейс поклати глава, без да е сигурен дали е чул добре.

— Какво?

— Ари — Брансън сви рамене. — Иска кон. Представяш ли си, с моята заплата?

— Екологически е по-приемлив от колата — отвърна Грейс. — Може би и по-евтин за поддържане.

— Много остроумно.

— Какво точно имаш предвид, като казваш кон!

— Едно време яздела… работела е в конюшня като дете. Иска да започне отново. Каза, че ако се съглася да й взема кон, мога да се върна.

— Къде мога да купя кон? — тросна се Грейс.

— Говоря ти сериозно.

— И аз също.