Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (36)

36

В петък вечер Скункс винаги беше в офиса си, когато го чакаше най-богатата жътва за седмицата. Излезлите да се забавляват хора бяха безгрижни… и невнимателни. До осем часа паркингите за коли в централната част на града се изпълваха до пръсване. Местни жители и посетители се блъскаха по тесните улички на Брайтън, изпълвайки кръчмите, баровете и ресторантите, а по-късно по-младите, надрусани и пияни, щяха да се заредят пред клубовете.

На ръката му висеше голяма рекламна торба на „Теско“, докато си проправяше бавно път през тълпата, лавирайки от време на време покрай претъпкани маси на открито. Топлият въздух в центъра на града беше наситен с хиляди аромати. Одеколони, парфюми, дим от цигари, отработени газове, зехтин и подправки от тиганите и навсякъде вкус на сол. С мисли за съвсем други неща, той изключи бъбренето, смеха, потракването на високите токчета по паветата, тътена на музика от отворените врати и прозорци. Тази вечер само бегло отбелязваше часовниците „Ролекс“ на почернелите китки, диамантените брошки, колиета и пръстени, издайническите издутини в мъжките сака, където тлъсти портфейли чакаха да ги прибере.

Тази вечер имаше по-едър улов.

Когато тръгна по „Ийст Стрийт“, все едно че вървеше срещу приливна вълна. Отклони се вдясно, покрай ресторанта „Лейн“ зад хотел „Тисъл“ и отново вдясно по крайморския булевард, заобикаляйки едно момиче в пубертета, улисано в креслива и сълзлива кавга с момче с щръкнала на кичури коса, и премина покрай „Олд Шип“, „Брайтън Сентър“ и модерните хотели „Гранд“ и „Метропол“ — в нито един от които не беше влизал никога. Най-сетне, лепкав от пот, стигна до площад „Риджънси“.

Избягвайки изхода/входа, където имаше пазач на „Национални паркинги“, той се изкачи до горната част на площада, после слезе надолу по бетонното стълбище, което вонеше на урина, в центъра на второто ниво на паркинга. С парите, които щеше да получи от тази работа, щеше да си купи още един пакет хероин, а после каквото му паднеше по-късно вечерта в някой от клубовете. Трябваше само да намери колата, която отговаряше на описанието в листа му за покупки, сгънат в джоба на панталона.

В рекламната чанта имаше комплект автомобилни номера, прекопирани от модела, който беше видял по-рано днес. Щом намереше необходимата кола, нов модел ауди А4 кабриолет, автоматик, с нисък километраж, металик в синьо, сребристо или черно, щеше просто да й сложи тези номера. Така, ако собственикът се обадеше, че е открадната, полицията щеше да търси кола с други номера.

Тук просто задължително трябваше да има нещо подходящо. Ако ли не — щеше да опита в друг паркинг. А в най-лошия случай щеше да намери някоя на улицата. Това беше кола за богати кучки, а този град не изпитваше недостиг на богати изрусени кучки с опънати от пластични операции лица. И той не би имал нищо против едно ауди кабриолет. Виждаше се в някаква успоредна вселена как вози Бетани по крайморския булевард в една топла петъчна вечер, с надута до дупка музика, парно в краката и мирис на нова кожа наоколо.

Някой ден.

Някой ден нещата щяха да са различни.

Откри колата след няколко минути, най-отзад на трето ниво. Тъмносиньо или зелено — беше трудно да се определи на скапаната светлина тук — с черен гюрук и кремави кожени седалки. По номера й си личеше, че е на възраст по-малко от шест месеца, но когато стигна до нея и усети миризмата на прясно изгоряло масло наоколо, осъзна за своя радост, че е чисто нова. Без драскотинка!

И собственикът й я беше паркирал много удобно, с предницата навътре, близо до една колона.

След като провери внимателно има ли някой наоколо, той мина покрай колата и постави ръка върху капака й. Беше горещ. Добре. Това означаваше, че беше докарана наскоро тук, което значеше, че при добър късмет собственикът й нямаше да се върне по-рано от няколко часа. Но просто като предпазна мярка той извади двата комплекта номера от рекламната чанта и ги залепи с двустранна лепенка върху оригиналните.

После извади от чантата нещо, което на всеки полицай, който го спреше, би заприличало на дистанционно управление на „Скай Телевижън“. Насочи го през прозореца на шофьора към таблото за управление, натисна кода, който му бяха дали, и после зеления бутон.

Без резултат.

Опита отново. На дистанционното се запали червена светлина, но нищо друго.

Мамка му. Огледа се още веднъж, този път по-нервно, после отиде отпред на колата и коленичи край десния фар. Скрит от колата и колоната, се поотпусна малко. Беше лесно. Беше го правил преди, поне на дузина аудита. Работа максимум за пет минути.

Извади отвертка от найлоновата торба и започна да развива предната дясна гривна на фара. Когато свърши, измъкна запечатания юнит на фара и го остави да виси на проводниците. После с помощта на плоски клещи промъкна ръка през отвора за фара и заопипва наоколо, докато откри проводника за клаксона и не го отряза. После продължи да опипва, като внезапно изруга, след като докосна горещия кожух на двигателя и си опари пръстите, докато не напипа заключващия механизъм. Оряза проводниците, като го блокира.

Върна обратно фара, после отвори вратата на шофьора, като задейства мигачите — единственото останало в арсенала на осакатената алармена система. Няколко мига по-късно извади бушона на светлините и го пусна в торбата си. После вдигна капака и свърза бобината със стартера на мотора. Двигателят веднага замърка.

Плъзна се на мястото на шофьора и завъртя рязко волана, като счупи ключалката. После за своя радост видя, че ще изкара нещичко отгоре тази вечер. Собственикът любезно бе оставил квитанцията за паркиране на мястото до шофьора. И Бари Спайкър — онова стиснато копеле, за което той вършеше тази работа и който му беше дал двайсет и седем лири стерлинги, за да покрие таксата за извеждане на колата от паркинга, нямаше и да разбере за това!

Две минути по-късно, платил само две лири стерлинги на пазача, той изкара щастливо колата нагоре по рампата, вече реализирал печалба от двайсет и пет лири. Беше в толкова добро настроение, че спря колата най-отгоре на рампата, наду музиката и свали покрива.

Това беше глупаво.