Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (89)

89

Брайън Бишоп седеше сам в тихата си килия, прегърбен на края на пейката, която му служеше и за легло. Не си спомняше да се е чувствал толкова потиснат някога през живота си. Като че ли бяха изтръгнали половината му свят, а другата половина се беше настроила против него. Дори и любезният Робърт Върнън, който не съдеше никого, прозвуча по телефона не толкова дружелюбно както винаги. Защо? Дали пък не беше тръгнала мълва, че Брайън е скапана работа и да не се занимават с него? Че е отровен на допир?

Глен и Барбара ли ще са следващите? И другата двойка, с която те с Кати се събираха често — Иън и Терина? И останалите, които някога бе смятал за свои приятели?

Дрехата го стягаше под мишниците и почти не можеше да помръдне пръстите на краката си в гуменките, но не го беше грижа. Всичко това беше един лош сън и той скоро щеше да се събуди, а Кати щеше да се разтапя от усмивки в леглото до него, докато чете клюкарската колонка на „Дейли Мейл“ — страницата, на която отваряше най-напред с чаша чай до себе си.

Брайън държеше в ръце жълтия лист, който му бяха дали, и присвивайки очи пред размазващите се думи, се опитваше да го прочете без очила.

СЪСЕКСКА ПОЛИЦИЯ

Обявени права

Помнете правата си

Вратата на килията му рязко се отвори от около трийсетгодишен мъж с бледо лице, без врат и с физика на човече от желе, което, изглежда, някога е вдигало щанги, а после е оставило мускулите му да затлъстеят. Носеше униформа на „Релайънс Секюрити“, с бяла риза с монограм и черни еполети, черна вратовръзка и черни панталони, и обилно се потеше.

Говореше любезно, с леко квичащ глас и избягваше да среща погледа му, като че ли това беше стандартната практика при разговор с отрепките зад зарешетените врати на това място.

— Мистър Бишоп, адвокатът ви е тук. Ще ви заведа при него. Вървете пред мен, моля.

Бишоп тръгна, насочван отзад, през мрежата от празни кремави коридори, покрай червената непрекъсната паник лента по стените, монтирана в метална рамка. После влезе в залата за разпити, която Брансън и Никол временно бяха опразнили, за да му предоставят възможност да поговори насаме с адвоката си.

Лейтън Лойд му стисна ръката и го заведе до един стол. После провери дали всички устройства за запис и наблюдение са изключени, преди да седне самият той.

— Благодаря, че дойдохте — каза Бишоп.

Адвокатът му се усмихна съчувствено и Бишоп откри, че започва незабавно да изпитва симпатия към човека, въпреки че съзнаваше, че в момента дори и Атила, вождът на хуните, щеше да му стане симпатичен, ако му беше казал, че идва да му помогне.

— Това ми е работата — каза Лойд. — Добре ли се отнасяха с вас?

— Нямам кой знае каква база за сравнение — отвърна Бишоп в опит да прояви хумор, който не стигна до адвоката. — Всъщност има едно нещо, което наистина ме ядоса… взеха ми очилата за четене.

— Струва ми се, че е нормално.

— Страхотно. Значи ако имах контактни лещи, можех да ги задържа, но понеже съм избрал да нося очила за четене, сега не мога нищо да прочета.

— Ще направя всичко възможно да ви ги върнат бързо — той отбеляза това в тетрадката си. — И така, мистър Бишоп, разбирам, че е късно и вие сте изморен. Полицията иска да проведе един разпит още тази вечер… ще го направим възможно най-кратък… после ще продължат утре сутрин.

— Колко време ще трябва да прекарам тук? Можете ли да ме измъкнете под гаранция?

— Мога да подам молба за гаранция само ако са ви представили обвинение. Полицията може да ви задържи двайсет и четири часа без обвинение и да удължи този срок с още дванайсет часа. След това трябва да ви освободят, да ви представят обвинение или да се обърнат към съда за удължаване на срока на задържане.

— Значи може да изкарам тук до сряда сутринта?

— Да, боя се, че е така.

Бишоп замълча.

Лойд взе един лист хартия.

— Това е така наречената предразпитна документация… резюме на информацията, която полицията е готова да ни предостави на този етап. Ако имате проблеми с четенето, искате ли аз да ви я прочета?

Бишоп кимна. Чувстваше се зле и толкова изтощен, че дори нямаше желание да говори.

Адвокатът прочете съдържанието, после обясни по-подробно, като съобщи малките допълнения, които бе успял да изтръгне от детектив сержант Брансън.

— Ясно ли ви е? — обърна се към Бишоп, когато свърши, Бишоп кимна отново. Сега, след като изслуша съдържанието, нещата като че станаха още по-лоши. Потъваха като камъни дълбоко в душата му. И депресията му се задълбочи още повече. Имаше чувството, че седи в шахта на най-дълбоката мина в света.

В следващите няколко минути адвокатът инструктира Бишоп за въпросите, които вероятно щяха да му задават при първия разпит, и как да отговаря. Той му каза да говори сбито и да се стреми да оказва помощ, но да дава къси отговори. Ако задават въпроси, които някой от тях двамата сметне за неподходящи, щеше да се намеси адвокатът. Той също така разпита Бишоп за здравето му, ще издържи ли на изпитанието, което го очакваше, или пък искаше да го види лекар или да пие някакво лекарство. Бишоп му каза, че е добре.

— Има един последен въпрос, който трябва за ви задам — каза Лейтън Лойд. — Убили ли сте жена си?

— Не. В никакъв случай. Това е смешно. Аз я обичах. Защо да я убивам? Не, не съм, наистина не съм. Трябва да ми повярвате. Направо не знам какво става.

Адвокатът се усмихна.

— Добре. За мен това е достатъчно.