Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (61)

61

Клео продължи да се вслушва. Със сигурност беше чула „щрак“.

Зарязвайки на средата задачата си да преобърне слабия, крехък сив труп, тя внимателно го отпусна отново на стоманената маса. „Ало?“ — извика с приглушен от маската глас.

После застана неподвижна, като се вслушваше и гледаше тревожно през вратата към тихия, покрит с плочки коридор. „Ало? Кой е там?“ — провикна се по-високо, като усети как гърлото й се стегна. Свали маската и я остави да виси на връзките: „Ало?“

Тишина. Чуваше се само тихото бръмчене на хладилниците.

Побиха я тръпки от страх. Нима беше оставила отворена външната врата? Със сигурност не, тя никога не я оставяше отворена. Опита се да мисли ясно. Миризмата, когато отвори вратата — да не би да я беше отворила, за да влезе малко чист въздух?

Нямаше начин, едва ли е била толкова глупава. Винаги затваряше вратата; тя се заключваше автоматично. Разбира се, че я беше затворила!

Тогава защо човекът не отговаряше?

А във все по-силно блъскащото си сърце вече знаеше отговора на това. Наоколо се мотаеха разни откачалки, специално привличани от моргите. В миналото се бяха промъквали с взлом няколко пъти, но засега последните системи за сигурност действаха като ефективно възпиращо средство, поне през последната година и половина.

Изведнъж се сети за монитора на наблюдателната камера на стената и го погледна. Той показваше неподвижна черно-бяла картина на асфалта пред вратата, с лехата цветя и част от тухлената стена отзад. В кадър влизаха и задните мигачи и броня на колата й.

После отчетливо чу шумолене на дрехи в коридора.

Цялото й тяло настръхна. За миг замръзна, мислите й се въртяха лудо, опитвайки се да се заловят за нещо. На полицата до шкафа с витрината имаше телефон, но тя нямаше време да стигне до него. Тя се огледа трескаво за някакво оръжие, което да й е подръка. За миг абсурдно й се дощя да грабне ръката на трупа. Страхът опъна кожата й, усещаше скалпа си, сякаш си беше сложила плувна шапка.

Шумоленето приближаваше. Видя една сянка да се движи по плочките.

После внезапно страхът й се превърна в гняв. Който и да беше, нямаше никакво право да е там. Реши, че няма да позволи да я стресне или сплаши някакъв психар, който получаваше удоволствие от това да влезе с взлом в моргата. Нейната морга.

С няколко бързи, решителни стъпки тя стигна до шкафа с витрината, отвори шумно вратата и извади най-големия от професионалните ножове за рязане. После, стискайки го здраво за дръжката, изтича към отворената врата. И се сблъска с писък на ужас с висока фигура в оранжева тениска и светлозелени шорти, която я стисна за китките, притискайки ги до тялото й. Ножът изтрака на пода.