Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (38)

38

Докато шофираше в настъпващия, оцветен в пурпурно мрак, Скункс забеляза отново светлините в огледалото за обратно виждане. Изскочиха отникъде минути след като излезе от паркинга на площад „Риджънси“. Сега засилиха покрай редицата коли и се вмъкнаха зад затъмненото беемве, точно зад него.

Не беше задължително да е нещо тревожно, помисли си той. Но когато стигна двата плътни автомобилни потока на кръстовището с кръговото движение пред „Брайтън Пиър“, зърна в огледалото за миг лицето на мъжа на седалката до шофьора, осветено моментно от неоновите улични светлини, и започна да се паникьосва.

Не беше съвсем сигурен, но твърде много му приличаше на онзи млад цивилен полицай на име Пол Пакър, чийто пръст бе отхапал след разправия за открадната кола, за което го окошариха в заведение за непълнолетни нарушители.

По пуснатото до дупка радио Линзи Лоан пееше „Признания на едно разбито сърце“, но той почти не чуваше думите; оглеждаше вливащите се и излизащите коли от кръстовището с кръговото движение, като се опитваше да реши кой изход да хване. Колата зад него засвири с клаксона си. Скункс му показа неприличен знак. Можеше да излезе в четири посоки. Първата беше към центъра на града и в задръстеното движение. Твърде рисковано беше, там щеше да попадне в капан. Втората беше към „Марин Парейд“ — широка улица с много странични излази, плюс бързо шосе зад нея. Третата щеше да го закара на крайбрежния булевард, който обаче имаше само по един изход в двата края и можеше лесно да го блокират. Четвъртата щеше да го изведе там, откъдето идеше. Но имаше отклонения и интензивно движение.

Той взе решение и натисна педала до дупка. Аудито се изстреля напред току пред един бял микробус. Съсредоточен свирепо, Скункс продължи да ускорява по „Марин Парейд“, покрай магазините, а след това покрай лъскавата сграда на „Ван Ален“. Погледна в огледалото. Нямаше и следа от вектрата. Добре. Сигурно беше задръстена на кръстовището с кръговото движение.

Светофарът пред него светеше в червено. Той натисна спирачки, после изруга. Отново видя вектрата в огледалата да изпреварва от погрешната страна, да наваксва, като че я караше маниак. Колата се плъзна зад него. Точно зад него. На някакви си сантиметри от задната броня. Лъскава и чиста. С радиоантена на покрива. С двама души на предната седалка. И сега, осветен от собствените му стопове, нямаше начин да сбърка единия от мъжете.

Мамка му.

Видя очите на Пакър в огледалото, помнеше ги отпреди, големи спокойни очи, които като че те прогаряха като лазери. Спомняше си, че дори когато отхапа пръста на шибаното копеле, очите му бяха приковани в него, без изненада или израз на болка. Малко нещо странни, усмихнати очи — човекът като че ли му се подиграваше. И сега като че ли го правеше отново, седяха там и нито едно от ченгетата не се опитваше да излезе от колата.

„Защо, по дяволите, не ме арестувате?“

Нервите му се опъваха и отпускаха рязко, като че ли полудяло животно се друсаше в корема му на батут. Клатеше глава в такт с музиката. Но целият подскачаше. Имаше нужда от нещо. Имаше нужда от още една доза. Ефектът от онова средно количество, което беше взел, бързо намаляваше. Опитваше се да измисли най-добрия маршрут.

Светофарът светна зелено. Скункс натисна педала, даде газ до половината на кръстовището, после рязко нави волана наляво и се мушна в „Лоуър Рок Гардънс“, като едва не се блъсна в едно насрещно такси. В огледалото видя с облекчение как вектрата профуча през кръстовището.

Скункс ускори по улицата с еднотипни викториански къщи от двете страни — евтини квартири с нощувка и закуска и единични стаи. Когато спря на поредния червен светофар най-горе, видя как вектрата бързо се приближава. И последните съмнения относно това дали го следят вече се бяха изпарили.

Огледа се в двете посоки и видя отляво да се задават два автобуса един подир друг. Изчаквайки до последния момент, той даде газ, стрелна се пред първия автобус, бърз като вятъра. Профуча по „Егремонт Плейс“, през един остър двоен завой, задминавайки от погрешната страна някакъв туткащ се нисан, покрай ъгъл, от който нищо не се виждаше, но съдбата беше с него и от другата страна не идваше нищо.

После зачака нетърпеливо на кръстовището с натоварената „Елм Гроув“ за пролука в движението. Изведнъж два фара пробиха мрака далеч назад. Забравяйки за вливане в движението, той зави надясно, напряко, без да обръща внимание на скърцането на спирачки, натиснатите клаксони и мигащите светлини, оставяйки следи от гуми, покрай брайтънския стадион за конни надбягвания, после надолу през предградието Удингсдийн.

Помисли да не спре ли да махне номерата на колата и да се върне към оригиналните, тъй като беше почти сигурно, че не са я обявили за открадната, но не искаше да рискува вектрата отново да го настигне. Затова продължи напред, игнорирайки с крива усмивка една камера за контрол на превишена скорост, която го снима.

Десет минути по-късно на извънградски път, две мили навътре от пристанище Нюхавън на Ламанша, с тъмни и празни огледала и предно стъкло, покрито с размазани насекоми, той намали и зави надясно пред една табела, на която пишеше „Мийдс Фарм“.

Мина през дупка във висок и неподдържан жив плет по покрит с метални плочи еднопосочен селски път, докато не стигна до все още неожънати ниви с жито, около половин миля, с няколко заека камикадзе, които все му пресичаха пътя. Мина покрай масивни изоставени навеси, където някога бяха отглеждали кокошки в клетки, а в един отворен хамбар отдясно бяха струпани няколко неясно очертани и отдавна неизползвани, ръждясващи селскостопански машини. После точно отпред фаровете му осветиха стената на голям, обшит с ламарина, затворен хамбар.

Той спря колата. От зданието не се виждаше светлина и наоколо нямаше паркирани коли. Всъщност нищо не издаваше активния бизнес, който се въртеше вътре в момента.

Като извади от джоба мобилния си телефон, той позвъни на един номер, който знаеше наизуст. „Отвън съм“, каза, когато му отговориха.

Електронните врати се отвориха точно толкова, колкото Скункс да се промуши с колата, като разкриха прилично на пещера, ярко осветено хале, а после веднага се затвориха зад него. Вътре видя двайсетина коли, повечето най-последни модели, луксозни возила за най-заможните купувачи. Отбеляза си две ферарита, един астон мартин DB9, бентли континентал, два рейндж роувъра, един кайен, както и няколко не толкова екзотични коли, включително един голф GTI, една мазда МХ5, класически жълт триумф стаг и едно ново на вид MG ТЕ. Някои от колите изглеждаха цели, докато други бяха в различни стадии на демонтаж. Въпреки късния час четирима механици в работни гащеризони работеха по тях — двама под отворените капаци, един по гръб под качен на канала спортен лексус, а четвъртият монтираше панела на рейндж роувър спорт.

Скункс угаси мотора и музиката му замлъкна. Вместо нея вътре в помещението от евтино радио зазвуча някаква глупава стара песен на Джин Питни. Зави бормашина.

Бари Спайкър излезе от остъкления офис в дъното на халето, продължавайки да говори по мобилния си телефон, и тръгна към него. Нисък и жилав, бивш регионален шампион по бокс в лека категория, с ниско остригана коса, той имаше толкова ръбесто лице, че чак лед да кълцаш с него. Беше облечен в син работен гащеризон върху мрежест потник, джапанки и смърдеше на сладникав афтършейв. На врата му висеше медальон на златна верижка. Без да поздрави Скункс, той обиколи колата, продължавайки да говори по телефона, спорейки, очевидно в гадно настроение.

Когато Скункс излезе от колата, Спайкър приключи разговора и после, размахвайки телефона като кама, се приближи до него.

— Какво, по дяволите, е това лайно? Исках 3.2 V6. А това е трилитрово нощно гърне. Не ми трябва. Надявам се да не очакваш да я купя!

На Скункс му премаля.

— Ти… ти не ми… — той изкопа листчето смачкана хартия от джоба си, на което беше записал инструкциите тази сутрин, и го показа на Спайкър. На него с треперливия почерк на Скункс пишеше: „Нов модел ауди А4 кабриолет, автоматик, нисък километраж, металик в синьо, сребристо или черно“.

— Изобщо не каза какъв мотор искаш — каза Скункс.

— И от кое проклето дърво си паднал? Хората, които купуват готини коли, обичат да са с готини двигатели.

— Тази хвърчи като врящо лайно — каза Скункс отбранително.

Спайкър сви рамене, погледна замислено колата.

— Не-е, не е за мен — телефонът му пак зазвъня. — И цветът никак не ми харесва — погледна дисплея, вдигна телефона до ухото си и каза рязко: — Зает съм. Ще ти се обадя по-късно — а после затвори. — Шейсет лири стерлинги.

— Какво? — Скункс очакваше поне двеста.

— Ако щеш.

Скункс го изгледа мрачно. Копелето винаги намираше начин да го прецака. Или имаше резка върху боята, или гумите бяха износени, или имаше нужда от нов ауспух. Все нещо. Но поне щеше да спечели тайно от паркинга, като по този начин му го върнеше поне мъничко, но удовлетворително.

— Откъде я взе?

— Площад „Риджънси“.

Спайкър кимна. Оглеждаше внимателно колата отвътре и Скункс знаеше защо. Търсеше следа или ожулено, за да свали още повече цената. После погледът на Спайкър се спря алчно на нещо в краката на седалката до шофьора. Той отвори вратата, наведе се, после се изправи с парче хартия в ръка като трофей, което огледа внимателно.

— Брилянтно — каза. — Това беше добре!

— Какво?

— Разписка за паркиране от площад „Риджънси“. Отпреди двайсет минути. Само две лири! Страхотен си, Скункс! Значи ми дължиш двайсет и пет лири от онези, които ти дадох.

Скункс прокле собствената си глупост.