Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (52)

52

Телефонът на Клео звънеше. Домашният. Тя се премести на дивана, за да види какво е изписано на дисплея. Беше мобилният номер на Грейс.

Остави го да звъни. Изчака. Четири позвънявания. Пет. Шест. После се включи гласовата й поща и звъненето спря. Трябва да беше четвъртото — може би дори петото — позвъняване от него днес по тази линия. Плюс всички останали по мобилния й телефон.

Беше проява на детинщина от нейна страна да не отговаря на обажданията му, знаеше го и рано или късно щеше да й се наложи да отговори; но все още не беше сигурна какво иска да му каже.

С натежало сърце, тя вдигна чашата си за вино и с известна изненада установи, че е празна. Отново. Вдигна бутилката чилийско совиньон блан и установи за още по-голяма своя изненада, че в нея бяха останали само няколко пръста. „Мамка му“, каза, наливайки си виното. То едва покри дъното на голямата чаша.

Беше дежурна тази събота и неделя, което означаваше, че не трябва да пие много, може би изобщо, тъй като можеха да я повикат по всяко време на деня или нощта. Но днес изпитваше остра нужда от алкохол. Беше гаден ден. Наистина гаден ден. След разправията й с Рой, без да мигне през останалата част от нощта, я бяха извикали в моргата в десет сутринта да приеме тялото на шестгодишно момиченце, блъснато от кола.

През осемте си години в тази професия беше претръпнала за повечето неща, но не и за телцата на деца. Всеки път й влизаха под кожата. Като че ли хората скърбяха различно за дете, някак си по-дълбоко, отколкото и за най-обичания възрастен човек, като че ли беше немислимо дете да бъде изтръгнато от нечий живот. Мразеше, когато погребалният агент донасяше мъничкия ковчег, мразеше и този вид аутопсии. Това момиченце беше за понеделник — страхотен понеделник, който предстои.

Следобед пък трябваше да иде в мрачен апартамент в една западнала къща близнак до гарата на Хоув и да вземе оттам тялото на възрастна дама, което беше стояло повече от месец според колегата й Уолтър Хордърн, ако се съдеше по състоянието на тялото и степента на инфектирането му с мухи и ларви.

Уолтър дойде с нея, като шофираше микробуса на съдебния следовател. Напет и внимателен мъж на четирийсет и кусур години, винаги облечен като бизнесмен, работещ в лондонското сити. Официално се водеше началник на гробищата на Брайтън и Хоув, но задълженията му включваха също така да помага при събиране на телата от мястото на смъртта им и да се оправя с цялата бумащина, свързана с всеки случай.

Уолтър и Дарън напоследък се състезаваха кой от двамата ще определи най-точно времето на смъртта. Това не беше въпрос на точна наука, а предмет на метеорологични условия и куп други фактори, който ставаше толкова по-трудно определим, колкото по-дълъг беше периодът до момента на откриване на тялото. Броенето на стадиите на жизнения цикъл на някои насекоми беше един от неприятните и много приблизителни показатели. И Уолтър Хордърн го разучаваше внимателно на една страница по криминология, която бе открил в интернет.

После, само преди няколко часа, й телефонира с нещастен глас сестра й Чарли, която Клео изключително много обичаше, и й каза, че гаджето й, с което ходеше от шест месеца, току-що я зарязало. Двайсет и седем годишната Чарли беше с две и половина години по-млада от Клео. Хубава и буйна, тя все избираше неподходящи мъже.

Както и самата тя, тъжно и горчиво си даде сметка Клео. Навършваше трийсет през октомври. Най-добрата й приятелка Мили — лудата Мили, както й викаха по времето, когато двете бяха непокорни пубертетки в училището „Роидиън“ — сега живееше в провинцията с бивш морски офицер, натрупал пари в конферентния бизнес, и чакаше второ дете. Клео беше кръстница на първото — Джесика, както и на две други деца на стари приятелки от училище. Започваше да й се струва, като че ли това беше нейната съдба. На кръстница със странна професия, която не можеше да върши нищо нормално, дори да завърже нормална връзка.

Както с Ричард — адвоката, в когото се беше влюбила безумно след идването му в моргата за оглед на тяло по случай на убийство, в който той беше защитник. Едва след като се бяха сгодили две години по-късно, той й сервира голямата изненада. Беше открил Бога. И това се превърна в проблем.

Отначало Клео си мислеше, че е нещо, с което ще може да се справи. Но след като присъства на редица харизматични църковни служби, на които хората падаха на земята, поразени от Светия дух, тя започна да осъзнава, че никога нямаше да приеме това. Беше видяла твърде много случаи на несправедлива смърт. Твърде много деца. Твърде много тела на млади красиви хора, смазани или, още по-лошо, изгорели при катастрофи. Или починали от свръхдоза, преднамерено или случайно. Или свестни мъже и жени на средна възраст, които бяха умрели в кухнята си, паднали от стол или при включване на електрически уреди. Или кротки старци, смазани от автобуси, докато пресичали улицата, или покосени от инфаркти или инсулти.

Гледаше жадно новините. Беше гледала материали за млади жени в африканските държави, изнасилвани многократно, на които после им вкарвали ножове или пистолети във вагините и стреляли. И съжалявам, каза тя на Ричард, но не мога да приема любещ Бог, който оставя да се забъркват подобни гадории.

Отговорът му беше да я хване за ръката и да я подкани да се моли на Бога да й помогне да разбере Неговата воля.

Когато това не помогна, Ричард започна да я следи ревностно и неотклонно, като я обстрелваше ту с любов, ту с омраза.

После Рой Грейс — мъж, когото отдавна смяташе за наистина свястно човешко същество и за невероятно привлекателен, изведнъж това лято стана част от живота й. Може би наивно, тя дори беше решила, че са сродни души. До тази сутрин, когато разбра, че не е нищо друго освен временен заместител на един призрак. Можеше да бъде само това в тази тяхна връзка.

Части от днешните броеве на „Таймс“ и „Гардиън“ бяха пръснати по дивана до нея, предимно непрочетени. Опита се да седне да поучи за курса си в Свободния университет, но не можа да се съсредоточи. Нито пък можеше да чете новата си книга — един роман от Маргарет Атуд, „Разказът на една камериерка“, която искаше да прочете от години и най-сетне си я купи днес следобед от любимата си книжарница „Сити Букс“ в Хоув. Вече четири пъти четеше и препрочиташе първата страница, но думите не стигаха до нея.

С нежелание, защото мразеше да пилее време и считаше гледането на телевизия предимно за такова пилеене, тя вдига дистанционното управление и започна да прескача от канал на канал на „Скай Телевижън“. Провери какво даваха по „Дискавъри“, като се надяваше да има някой документален филм за животни, но там някакъв професор с вид на изкопаемо обясняваше надуто за слоевете на Земята. Интересно, но не тази вечер, Жозефина.

Телефонът й звънеше отново. Тя погледна дисплея. Номерът беше скрит. Почти сигурно беше делово обаждане. Клео вдигна.

Беше операторът от полицейската централа в Брайтън. На плажа край Уест Пиър намерили тяло. Искаха тя да го придружи до моргата.

Докато затваряше, Клео пресметна набързо. Кога беше отворила тази бутилка вино? Някъде към шест часа? Преди четири и половина часа. За средностатистическата жена два промила алкохол бяха лимитът за шофиране. Бутилка вино съдържаше шест промила. На час изгаряше по един промил. Можеше да шофира, почти де.

След пет минути напусна дома си, мина по улицата и отключи спортния си морис.

Докато се качваше и си слагаше предпазния колан, една фигура изникна от сенките на входа на някакъв магазин малко по-надолу по улицата и измина няколко крачки до своята кола. Тя включи двигателя, форсира мориса и излезе на улицата. Малката черна тойота приус, само на електродвигател, се плъзна тихо в мрака зад нея.