Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (47)

47

По новините в два часа на радио „Южни графства“ убийството на Кати Бишоп беше основният материал, както и във всички емисии, които беше хванал през последните двайсет и четири часа. Всеки път, когато слушаше историята, тя беше поръсена със старателно подбрани думи, за да стане още по-бляскава. Започваше да звучи като сапунена опера, помисли си той.

Дама от брайтънския хайлайф, Кати Бишоп.

Съпругът Брайън, богат бизнесмен.

Милионерската улица „Дайк Роуд Авеню“.

Говорителят, чието име беше Дик Диксън, имаше млад глас, макар че изглеждаше по-стар на снимката в интернет страницата на Би Би Си, по-ъгловат и много различен от гласа си. Снимката му се виждаше сега на екрана, с доста гадничко изражение, като на актьора Стийв Бушеми в „Глутница кучета“. Не приличаше на човек, с когото да пожелаеш да си имаш работа, макар че това не се разбираше по дружелюбния му глас.

С помощта на редакционния екип Дик Диксън полагаше всички усилия да превърне тази емисия новини, в която нямаше нов развой на нещата по разследването на убийството, в нещо съвсем различно, като оставяше впечатление, че въпросът всеки момент ще се разреши. Чувството за неотложност бе постигнато с включването на запис на старши детектив Рой Грейс от пресконференция, проведена преди това.

„Това е особено зловещо престъпление — каза старши детективът. — Престъпление, в което свещената неприкосновеност на дома, защитена от сложна аларма, е нарушена, като трагично и брутално е погубен човешки живот. Мисис Бишоп работеше неуморно за местната благотворителност и беше една от най-популярните гражданки в града. Ние поднасяме най-дълбоките си съболезнования на съпруга и семейството й и ще работим неуморно, за да изправим това зло същество пред правосъдието.“

Зло същество.

Докато слушаше полицая, той смучеше ръката си. Болката се засилваше.

Зло същество.

Подутината беше забележима, виждаше се, когато сравнеше двете си ръце. А имаше и нещо друго, което не му харесваше — от раната до китката му като че ли се проточваха тънки червени нишки. Той продължи да смуче силно, опитвайки се да изсмуче някаква отрова, ако беше попаднала там. На бюрото стоеше чаша с прясно запарен чай. Разбърка го, като броеше старателно.

Едно, две, три, четири, пет, шест, седем.

Отново говореше Дик Диксън — за разрастващите се протести срещу построяването на трети терминал на летище „Гатуик“. Включиха гласа на местен член на парламента, който се впусна в яростна атака.

Зло същество.

Той скочи бесен и тръгна от бюрото си, проправяйки си път през натрупаното компютърно оборудване, купищата автомобилни списания и наръчници за поддръжка на коли по пода на мазето към замърляния еркерен прозорец, закрит от тюлени завеси. Никой не можеше да види какво става вътре, но той можеше да вижда какво ставаше навън. Надничайки от бърлогата си, както обичаше да я нарича, той видя чифт хубави крака да пресичат линията на погледа му, крачещи по паважа покрай перилата. Дълги, боси, загорели крака, здрави и мускулести, с минипола, която едва прикриваше срамотиите й.

Обхвана го похотливо желание, а после веднага се почувства зле.

Ужасно.

Зло същество.

Коленичи върху тънкия избелял килим, който миришеше на прах, скри лице в длани и занарежда Божията молитва. Когато я каза докрай, продължи с друга молитва: „Мили Боже, прости ми за похотливите мисли. Не им давай да ми препречват пътя. Моля те, не ми позволявай да пропилея цялото онова време, което толкова милостиво си ми дал, за такива мисли.“

Продължи да се моли още няколко минути, после най-сетне стана, като се почувства освежен, зареден с енергия и щастлив от това, че Господ е с него сега в стаята. Върна се на бюрото си и отпи от чая. Някой по радиото обясняваше как се пуска хвърчило. Никога не беше пускал хвърчило в живота си и досега никога не му беше хрумвало да опита. Но може би трябваше. Може би това щеше да го поразсее малко. Може би беше добър начин да се изразходва част от онова време, което се трупаше в сметката му.

Да, хвърчило.

Добре.

Къде се купуваха хвърчила? В спортните магазини? В магазините за играчки? Или по интернет, разбира се!

Да не е много голямо, защото мястото в апартамента му беше малко. Той го харесваше, апартаментът беше идеален за него, защото имаше три входа… или, което е много по-важно, три изхода.

Перфектно за едно зло същество.

Апартаментът беше на натоварената магистрала „Саквил Роуд“, близо до кръстовището с „Портланд Роуд“, и покрай него денонощно преминаваха коли. Този край беше в беден търговски район. Четвърт миля по на юг, по-близо до морето, той бързо ставаше все по-модерен. Но тук, близо до индустриалния център, с железопътен мост над главата и няколко магазина със зацапани витрини, представляваше пъстра сбирщина от занемарени, скромни по размери къщи близнаци във викториански и едуардиански стил, всичките раздробени на жилища под наем, стаи под наем, евтини апартаменти или офиси.

Наоколо винаги имаше хора. Предимно студенти, транзитни пътници и местни помияри, както и някой и друг наркопласьор. Съвсем рядко през деня можеха да се видят няколко възрастни дами със синьо рефле в косите, които живееха в модернизираните части на квартала, да чакат на спирката на автобуса или да се клатушкат към някой магазин.

Беше място, където човек можеше да идва и да си отива денонощно, без да привлича внимание.

Което го правеше перфектно за неговите цели. Като оставим настрани влагата, неадекватните складови радиатори и капещото казанче, което все оправяше. Тук, долу, поддържаше всичко сам. Не искаше тук да влизат майстори.

Единият изход беше по стълбището отпред. Другият отзад, през една градина, която принадлежеше на партерния апартамент над него. Собственикът, изпосталял мъж с рядка косица, отглеждаше в нея много успешно мана и бурени. Третият изход беше за деня на страшния съд, когато най-сетне настъпеше. Беше скрит зад фалшива шперплатова стена, внимателно и гладко облепена със същите монотонни тапети на цветя, както и останалата част от стаята. Върху нея, както върху повечето стени тук, долу, той беше закачил изрезки от вестници, снимки и части от фамилни дървета.

Едната снимка беше съвсем нова — добави я преди четвърт час. Беше едрозърнеста снимка на главата и раменете на старши детектив Рой Грейс от днешния брой на „Аргъс“, която бе сканирал на компютъра си и после разпечатал.

Сега гледаше полицая. Гледаше умните му очи и ненатрапчивата решителност на изражението му. Ти ще си ми проблем, старши детектив Грейс. Бъркаш ми в очите. Ще трябва да направим нещо с теб. Да ти дадем урок. Никой не може да ме нарича „зло същество“.

После внезапно изкрещя на глас: „Никой не може да ме нарича ЗЛО СЪЩЕСТВО, старши детектив Рой Грейс от съсекския отдел за криминални разследвания! Разбираш ли ме? Ще те накарам да съжаляваш, че си ме нарекъл зло същество. Знам кого обичаш.“

Той остана прав, дишайки тежко, свивайки и разпускайки пръстите на лявата си ръка. После обиколи стаята няколко пъти, като внимателно си проправяше път през списанията, наръчниците и вътрешностите на компютрите, които сглобяваше на пода, след това отново се върна при снимката, изведнъж осъзнал, че обстоятелствата са се променили. Бяха се обадили в банката; той не можеше повече да се наслаждава на факта, че е милиардер на време. Времето му изтичаше.