Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (99)

99

Ама какво ставаше, мамка му? До вчера човек, накъдето и да хвърлеше камък в Брайтън, щеше да уцели някой MG TF. Сега в целия град не можеше да се види нито една кола от този модел. Скункс гледаше сърдито през предното стъкло на малкото пежо на майката на Бет.

— Накарай ме да свърша! — каза Бет.

— Разкарай се — отвърна той. — Намери ми един проклет MG.

Жени… Лайна!

Беше десет и половина. Бяха обиколили всички обичайни паркинги. Нищо. Нищо във всеки случай, което да отговаря на спецификациите на Бари Спайкър, а след последната си среща с търговеца на коли той нямаше да повтори грешката си да му закара друг модел. MG TF 160. Син. Нищо по-ясно от това.

Беше на нокти. Страшно му трябваше доза хероин. Беше уредил всичко преди два часа. Детектив полицай Пакър се беше съгласил. Той ще отмъкне колата, ще я закара на Спайкър. Пакър ще изчака, докато си тръгне с парите от Спайкър. Всичко беше организирано. Пакър щеше да му плати утре. Тази вечер щеше да си купи хероина с парите на Спайкър.

И ето ти номер. Не можеше никъде да намери син MG TF 160. Нито един. Като че ли ги бяха изсмукали с прахосмукачка от планетата.

Пътуваха по „Шърли Драйв“ — една от централните и най-модни артерии на Хоув. По нея очебийно течаха пари вместо кръв. Скъпи къщи, предизвикателни возила по автомобилните алеи. Всичко, което човек би могъл да пожелае да си купи, ако имаше печеливш лотариен билет. Беемвета, мерцедеси, поршета, бентлита, ферари, рейндж роувъри — каквото ти душа иска. Лъскав скъп метал, докъдето ти стига окото и възможностите на кредитната ти карта.

— Завий надясно — изкомандва той.

— Поне ми пусни пръст!

— Зает съм. Работя.

— Не бива да стоиш в офиса толкова до късно! — скара му сетя.

— Така ли? Чуй какво ще ти кажа. Намери ми тази кола и ще те чукам цяла нощ. Ще купя дрога и ще се отнесем двамата.

Бетани се наведе и го целуна. Халката в устната й погъделичка бузата му.

— Знаеш, че те обожавам, нали?

Скункс я погледна. Ако се погледнеше от определен ъгъл, беше доста хубавка с чипото си носле и остриганата черна коса. Дълбоко в него се надигна нещо. Нещо, което никога не беше изпитвал през всичките мизерни години на детството си и не знаеше какво да го прави сега. Той пое дълбоко въздух, потискайки сълзите си.

— Знаеш ли, Бет, ти си единственото свястно нещо, което ми се е случило в живота — той сви рамене. — Наистина мисля така. Искам да го знаеш. А сега се разкарай и продължи да караш. Имаме работа за вършене.

И тогава, след като тя зави вдясно, той внезапно се наведе възбудено напред. Предпазният колан рязко го върна назад.

— Дай газ! Бързо!

Бетани смени скоростите и пежото се втурна напред покрай модните къщи близнаци по „Онслоу Роуд“, настигайки мигачите на колата пред тях. Те настигнаха мориса, който чакаше да се включи в движението, за да завие надясно по „Дайк Роуд“.

Скункс гледаше напред и виждаше ясно малкия морис в светлината на фаровете. Беше TF 160, тъмносин, с твърд син покрив. Защо шофьорът беше сложил твърдия покрив при такова разкошно лятно време, за него остана тайна, но това не беше негов проблем. И Спайкър със сигурност щеше да остане доволен. Твърдият покрив щеше да е допълнителен бонус.

Морисът тръгна.

— Следвай го! Да не ни забележи, но не го изгубвай!

— Какво става, Мечо? — Мечо беше галеното име, с което го наричаше Бетани, защото не харесваше Скункс.

— Работя. Не ми задавай въпроси.

Ухилена, развеселена от странното му поведение, тя потегли точно пред една друга кола. Ослепителни фарове. Скърцане на спирачки и натиснат клаксон.

— Мамка му! — каза той. — Ти си откачен шофьор.

— Каза ми да го следвам!

— Да не ни види обаче.

Тя намали. Морисът даде газ. После спря на светофара. Бетани спря зад него. Скункс видя тила на шофьора на волана. Дълга, тъмна коса. Приличаше на жена.

— Кога ще ми кажеш за какво става дума? — настоя Бетани.

— Просто карай подире й. На прилично разстояние.

* * *

Милиардерът на време се разтревожи от фаровете точно подире си. Дали пък тази кола не го следеше? Полицейска кола? Светофарът светна зелено и той даде газ, придържайки се строго под ограничението от 30 мили в час. За негово облекчение колата зад него не помръдна, а после тръгна много бавно.

Нареди се зад него на другия светофар на кръстовището с „Олд Шорхем Роуд“. Беше спряла точно под един осветителен стълб и той видя, че е някакво скапано пежо 206. Определено не беше полицейска кола. Просто някаква уличница, която си возеше некадърника. Нямаше грижи.

Пет минути по-късно спря в улицата до дома на Клео Мори и паркира до нацвъканото с курешки волво. Изкара приуса си от мястото за паркиране, после вкара там мориса. Идеално! Кучката нямаше никаква причина да заподозре нищо.

* * *

Застанал в горната част на улицата, скрит в сенките, Скункс наблюдаваше маневрата с интерес. Нямаше представа защо я прави. Нито пък защо жената толкова дълго време бърника из мориса, докато приусът беше паркиран така, че задръстваше улицата.

После жената излезе от колата и той видя, че е сгрешил. Беше един тип с брада. Скункс го проследи с поглед как влезе в приуса и замина. После се върна в пежото, паркирано малко встрани, и се обади на полицай Пол Пакър.

— Здрасти, приятел! — каза Пакър. — Какво става?

— Намерих колата.

— Добре. Аз имам малък проблем за няколко часа… извикаха ме да свърша нещо. Можеш ли да изчакаш?

— Колко дълго?

— Максимум няколко часа.

Скункс погледна часовника на пежото. Беше десет и петдесет.

— Не повече — каза. — Не мога да чакам повече от това.

— Кажи ми къде е. Аз ще се оправя.

Скункс му каза къде се намира. После затвори и се обърна към Бетани.

— Сваляй гащите.

— Изобщо не нося такива! — каза тя.