Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (6)

6

Телефонът на Скункс звънеше и вибрираше. Биийп-биийп-бъззз-биийп-биийп-бъззз. Светеше и се хлъзгаше по плота на мивката, където го беше оставил, като голям, полудял наранен бръмбар.

След трийсет секунди успя да го събуди. Той седна рязко, както правеше повечето сутрини, като си удари главата в ниския таван на раздрънканата автокаравана.

— По дяволите.

Телефонът падна от плота на мивката и тупна върху тясната ивица мокет на пода, където продължи да вдига ужасния си шум. Беше го взел снощи от една кола, която открадна, но собственикът не беше достатъчно предвидлив да му остави инструкцията за ползване или пък пин кода. Скункс така се беше отнесъл, че не можа да се сети как да го превключи на беззвучен режим; не рискува и да го изключи, защото за повторно включване щеше да му трябва пин код. А трябваше да се обади на едно-две места, преди собственикът да разбере, че му няма телефона и да поиска го изключат. Включително на брат си Мик, който живееше в Сидни, Австралия, с жена си и децата. Но Мик не се зарадва на обаждането, каза му, че е четири часа сутринта и му затвори.

След поредния взрив от пронизително звънене и бръмчене нещото спря — изтощено. Беше готин телефон, с лъскава неръждаема калъфка, едно от последните поколения на „Моторола“. Цената му на дребно в магазина без специална отстъпка щеше да е около триста лири. При добър късмет и може би с малко увещания щеше да вземе за него двайсет и пет фунта по-късно тази сутрин.

Усети, че се тресе. И онзи черен, неопределен мрак се просмуква във вените му, достигайки до всяка клетчица от тялото му, докато лежеше върху чаршафите по потник и долни гащи, ту облян в пот, ту зъзнейки. Така беше всяка сутрин, събуждаше се с чувството, че светът е враждебна пещера, на път да се срути върху него и да го погребе. Завинаги.

През очите му пропълзя скорпион.

— МАМКАМУМАХАЙСЕ!

Той седна, отново си тресна главата и извика от болка. Не беше скорпион, не беше нищо. Само собственият му мозък, който му въртеше номера. Убеждаваше го, че личинки ядат тялото му. Хиляди личинки, пъплещи по кожата му, толкова плътно една до друга, че бяха като костюм.

— МАХТЕССЕ!

Той се загърчи, отърси се от тях, отново ги напсува още по-силно, после осъзна, че както и при скорпиона, нямаше нищо. Само собственият му мозък. Който му разправяше разни работи. Както всеки ден. Казваше чу, че има нужда от малко кафяв прашец… или от малко бял. О, Господи, каквото и да е.

Казваше му, че трябва да се измъкне от тази дупка, воняща на крака, мръсни дрехи и вкиснало мляко. Трябваше да стане, да иде в офиса си. На Бетани й харесваше, че го нарича свой офис. Намираше го за смешно. Имаше странен смях, който като че ли свиваше малката й уста навътре, така че халката на горната й устна за момент изчезваше. И той никога не можеше да каже дали се смееше с него или на него.

Но тя го обичаше. Поне това усещаше — никога не бе изпитвал подобно чувство преди. Беше чул разни хора да говорят, че се обичат един друг, в сапунките по телевизията, но не знаеше какво значи това, докато не я срещна… качи я от магистралата, де… край „Искейп–2“^[1], една петъчна вечер преди няколко седмици… или може би месеци?

Обичаше го, в смисъл че се отбиваше от време на време, като че ли той беше любимата й кукла. Носеше храна, почистваше, переше дрехите му, превързваше раните, които имаше понякога, и правеше с него непохватен секс, преди да забърза отново навън в деня или нощта.

Той заопипва полицата зад вече два пъти ударената си глава, протегна ръка с татуировка на въже, която се виеше по нея, и намери пакета с цигари и пластмасовата запалка, и пепелника от станиол, които бяха до острието на джобния му нож, винаги отворен и подръка.

От пепелника се посипаха няколко угарки и облаче пепел, докато го сваляше на пода. После си извади цигара „Кемъл“, запали я, облегна се на неравната възглавница, все още с цигара в уста, всмукна дълбоко, а после бавно издуха дима през ноздрите си. Великолепен, такъв невероятно великолепен вкус! За миг мракът изчезна. Усети сърцето си да бие по-силно. Енергия. Съживяваше се.

В офиса беше шумно. Виеше и прекъсваше сирена. Избоботи преминаващ автобус, раздвижвайки въздуха наоколо. Някой натискаше нетърпеливо клаксона. Изтрещя мотоциклет. Той посегна за дистанционното, натисна няколко пъти, докато улучи нужния бутон, и телевизорът се включи. Онова чернокожо момиче, Триша, която той почти харесваше, интервюираше ридаеща жена, чийто съпруг току-що й бе съобщил, че е гей. Светлинният надпис под екрана показваше десет и трийсет и шест.

Рано е. Никой няма да е станал. Никой от колегите му нямаше още да е в офиса.

Чу се още една сирена. Цигарата го разкашля. Той изпълзя от леглото, заобиколи внимателно тялото на спящия ливърпулец, чието име не си спомняше, който пристигна тук с приятеля си по някое време през нощта, попушиха малко марихуана и изпиха бутилка водка, открадната от единия от тях от нелицензиран магазин. Надяваше се да се ометат, когато се събудят и открият, че тук няма храна, наркотици или пиячка.

Отвори вратата на хладилника и извади единственото нещо в него — половин бутилка топла кока-кола — хладилникът не работеше, откакто се беше сдобил с автокараваната. Чу се тихо съскане, докато отвърташе капачката, течността беше добра на вкус. Магия.

После се наведе през мивката, отрупана с чинии, които трябваше да се измият, и картонени опаковки, които трябваше да се изхвърлят — когато Бетани дойдеше следващия път, — и разтвори завесите на оранжеви точки. Ярката слънчева светлина го блъсна в лицето като вражески лазерен лъч. Усети я как изгаря дъното на ретината на двете му очи. Направо я подпали.

Светлината събуди Ал — неговия хамстер. Макар че едната му лапичка беше в шина, хамстерът изкуцука до колелото си и се завъртя в него. Скункс надникна в клетката, за да се увери, че животинчето има достатъчно вода и гранулирана храна. Всичко изглеждаше наред. По-късно щеше да изхвърли изпражненията от клетката. Това май беше единствената домакинска работа, която вършеше.

После отново спусна завесите. Пийна още кола, вдигна пепелника от пода и смукна за последно от цигарата, чак до филтъра, а после я угаси. Отново се закашля с онази продължителна разкъсваща кашлица, която го мъчеше от дни. Може би от седмици. После, почувствал изведнъж, че му се вие свят, заловен здраво за мивката, а след това за края на широката седалка в трапезарията, той се върна в своето легло койка. Легна. Остави звуците на деня да се вихрят около него. Това бяха неговите звуци, неговите ритми, пулсът и гласовете на неговия град. Мястото, където беше роден и където, без съмнение, някой ден щеше да умре.

Градът, който нямаше нужда от него. Град на магазини с неща, които никога нямаше да може да си позволи, на изкуство и култура, които бяха отвъд схващанията му, на лодки, голф, агенти на недвижими имоти, адвокати, туристически агенции, излетници за един ден, делегати на конференции, полицаи. Гледаше на всички тях като на потенциална възможност да свие нещо, за да оцелее. За него нямаше значение кои бяха хората, никога не беше имало. Те и аз.

Те имаха собственост. Собствеността означаваше пари в брой.

А парите в брой означаваха оцеляване още двайсет и четири часа.

Двайсетте фунта от телефона щяха да идат за пакетче кафяв или бял наркотик — хероин или хашиш, каквото имаше. Останалата петарка, ако я изкопчеше, щеше да иде за храна, пиене, цигари. Които щеше да допълни с каквото успееше да открадне днес.