Питър Джеймс
Недостатъчно мъртъв (3)

3

Марлон се държеше както винаги — кръжеше в стъкления си аквариум, обикаляйки своя свят с неуморната решимост на изследовател, запътил се към поредния непознат континент. Отваряше и затваряше уста, предимно поглъщайки вода и от време на време по някое микроскопично зрънце храна, което, съдейки по цената му, според Рой Грейс сигурно беше еквивалент на вечеря за златна рибка в ресторанта на Гордън Рамзи^[1].

Грейс се беше отпуснал в креслото шезлонг у дома си във всекидневната, обзаведена от отдавна изчезналата му съпруга Санди в черно-бял минималистичен стил Зен, помещение, доскоро пълно с предмети, които напомняха за нея. Сега бяха останали само няколко екстравагантни неща от петдесетте години, които бяха купили заедно — като на първо място гордо се мъдреше реставрирана музикална кутия — и само една снимка на Санди в сребърна рамка, направена преди дванайсет години по време на ваканцията им на Капри, откъдето хубавото й загоряло лице се усмихваше широко. Беше застанала на фона на остри скали, с развята от вятъра дълга руса коса, обляна в слънчева светлина, като богиня, каквато си беше за него.

Той отпи глътка „Гленфидих“ с лед, с очи, приковани в телевизионния екран, където гледаше стар филм на дивиди. Беше един от онези десет хиляди филма, които приятелят му Глен Брансън просто не можеше да повярва, че никога не е гледал.

А напоследък въпросът не се свеждаше само до чувството за превъзходство, надделяващо в конкурентната природа на Брансън. Грейс се бе натоварил с мисията да учи, да се самообразова, да запълни зейналата черна дупка в главата си в областта на културата. През последния месец бе започнал бавно да осъзнава, че мозъкът му съхранява купища страници от полицейски наръчници за обучение, факти за ръгби, футбол, мотоциклетни надбягвания и крикет и почти нищо друго. Това трябваше да се промени. И то бързо.

Защото най-сетне от толкова време насам той се срещаше — излизаше — желаеше страстно — беше изцяло запленен — може би дори влюбен — отново в някого. И не можеше да повярва на късмета си. Но тя беше много по-образована от него. Понякога му се струваше, че е прочела всички книги, които са били написани някога, гледала е всички филми, слушала е всички опери и е интелектуално запозната с творбите на всеки художник, заслужаваш внимание, жив или мъртъв. И като че ли това не беше достатъчно, ами беше преполовила един курс по философия в Свободния университет.

Което обясняваше купчината книги по философия на масичката за кафе до креслото му. Повечето от тях беше купил наскоро от „Сити Букс“ на „Уестърн Роуд“, а с останалите се беше сдобил, след като овърша почти всички други книжарници в целия Брайтън и Хоув.

Две предполагаемо достъпни заглавия — „Утехите на философията“^[2] и „Зенон и костенурката“^[3] — бяха най-отгоре на купчината. Книги за лаици, които можеше да разбере. Е, поне отчасти. Даваха му достатъчно материал, за да блъфира по време на дискусиите си с Клео за някои от нещата, които учеше. И което бе доста изненадващо, откриваше, че това наистина го интересува. Особено близък се чувстваше до Сократ. Самотник, осъден накрая на смърт заради мислите и ученията си, който беше казал веднъж: „Неизученият живот не заслужава да бъде живян.“

А миналата седмица го беше завела в Глайндборн да гледа „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт. Части от операта му се сториха твърде разтеглени, но имаше моменти с толкова наситена красота както в музиката, така и в спектакъла, че той се трогна почти до сълзи.

Сега беше завладян от този черно-бял филм, който гледаше и чието действие се развиваше в следвоенна Виена. В момента Орсън Уелс, който играеше спекулант на черния пазар на име Хари Лайм, се возеше с Джоузеф Котън в гондолата на виенското колело в парка за развлечения. Котън упрекваше стария си приятел Хари, че се е корумпирал. Уелс му отвърна: „В Италия при трийсетгодишното управление на Борджиите е имало войни, терор, убийства и кръвопролития — но те са създали Микеланджело, Леонардо да Винчи и Ренесанса. В Швейцария царяла братска любов, петдесет години демокрация и мир и какво са създали те? Часовник с кукувица.“

Грейс отпи още една голяма глътка от уискито си. Уелс играеше симпатичен герой, но Грейс не му симпатизираше. Той беше негодник, а в двайсетгодишната си кариера до момента Грейс никога не беше срещал негодник, който да не се опита да оправдае постъпките си. В техните изкривени мозъци светът беше крив, а не те.

Той се прозина, подрънка кубчетата лед в празната си чаша с мисъл за утре, петък, и вечерята му с Клео. Не беше я виждал от миналия петък — беше заминала в края на седмицата за голяма семейна сбирка в Съри. Родителите й празнуваха трийсет и пет години от сватбата си и той бе усетил леко бодване, че не го беше поканила — като че ли се държеше на разстояние, като му даваше знак, че въпреки че излизат и се любят, всъщност не са двойка. После в понеделник замина на курс по обучение. Макар че разговаряха всеки ден по телефона и си изпращаха текстови и електронни съобщения, липсваше му ужасно.

А утре рано сутринта имаше среща с непредсказуемата си началничка, ту благата, ту кисела Алисън Воспър — помощник-началник на съсекската полиция. Почувствал внезапно ужасна умора, Грейс се чудеше да си налее ли още едно уиски и да догледа филма или да си го остави за друга свободна вечер, когато звънецът иззвъня.

Кой, по дяволите, му идваше на гости в полунощ?

Звънецът иззвъня отново. След това почукаха силно. После отново почукаха.

Озадачен и предпазлив, той спря дивидито, стана малко несигурно и излезе в антрето. Продължаваха настойчиво да чукат. После звънецът отново иззвъня.

Грейс живееше в тих, почти скучен квартал, на улица с къщи близнаци, която продължаваше до крайморския булевард на Хоув. Беше далеч от утъпканите пътеки на наркоманите и обичайните нощни отрепки на Брайтън и Хоув, но въпреки това той застана нащрек.

Благодарение на кариерата си през годините беше кръстосал шпага — и вбесил — с много изверги в този град. Повечето бяха обикновена измет, но някои бяха силни играчи. Най-различни хора можеха да си намерят сериозна причина да си уредят сметките с него. Въпреки това така и не си беше дал труд да монтира шпионка или верига на входната врата.

Затова, разчитайки на съобразителността си, с поразмътен ум от твърде многото уиски, той рязко отвори вратата. И откри, че се взира в човека, когото обичаше най-много на света — детектив сержант Глен Брансън, висок метър осемдесет и пет сантиметра, чернокож и плешив като метеорит. Но вместо обичайната му ведра усмивка детектив сержантът изглеждаше някак си смачкан и с насълзени очи.