Елизабет Крейн
Незабравимо време (22)

Двадесет и втора глава

Майкъл остави книгата, която уж четеше, и подпря с ръка челото си. Докато разтриваше веждите си усети, че мускулите на лицето му потрепериха. Предстоеше му на следващия ден да се ожени за жена, която вече не обичаше, и завинаги да се лиши от онази, която означаваше за него нещо повече от самия живот.

Пое си дълбоко дъх, отпусна глава върху облегалката на креслото и се загледа в тавана. Нима бяха изминали само шест месеца, откакто Джоди бе влязла в живота му? От една страна, му се струваше, че я бе познавал цял живот, а от друга — всичко, което тя казваше, му се струваше ново и изпълнено с дълбока радост.

Стана и се приближи до стената, в която се намираше тайната стаичка. Всичко започна оттук: най-невероятната среща, която човек можеше да си представи. Животът му вече никога нямаше да е както преди, а и той не желаеше това. Преди появата на Джоди, той никога не беше изпитвал истинско щастие от любовта. Не беше изпитвал и онова, което хората наричаха разбито сърце.

Погледът му се спря върху една от книгите на дядо му. Майкъл нямаше много спомени от него, но и малкото, които беше запазил, бяха оставили незабравим отпечатък в съзнанието му. Помнеше Люсиен Девъро като представителен старец с бяла брада, оредели бели коси и черни очи, който проникваха право в душата на човек. Майкъл се плашеше от него повече, отколкото го обичаше. Люсиен успяваше да покори с идеите си всеки, който бе достатъчно близо до него, за да го чуе. Сигурно затова още от люлката Майкъл беше научил от него какво е да си предан на семейството, какво е да си човек, на който може да се разчита, да умееш да носиш отговорност и да държиш на обещанието си. Люсиен бе готов по-скоро да се застреля, отколкото да наруши думата си.

Антоан, бащата на Майкъл и най-големият син на Люсиен, не беше чак толкова силен човек, но носеше същите добродетели. Имаше неща, които един джентълмен не можеше да извърши и да остане уважаван от обществото. Едно от тях, и то далеч не сред най-маловажните, беше да зарежеш годеницата си пред олтара. Преди няколко години един от многобройните братовчеди на Майкъл, млад и неулегнал, се беше скарал с годеницата си и изчезна три дни преди сватбата. Обяснението на постъпката му беше от ясно по-ясно и всички го порицаха за отказа му от дадената дума. Дори и след като се завърна, близките му се държаха с него като с изгнаник. Вече никой за нищо не можеше да му се довери. Едва сега Майкъл си даваше сметка, че братовчед му може би наистина беше имал сериозна причина за своята постъпка, но въпреки това знаеше, че ако изоставеше Ема преди сватбата, щеше да бъде изгонен от обществото. Нещо повече, същата участ щеше да сполети и Джоди.

Но как да се ожени за Ема, след като Джоди беше завладяла цялото му сърце? Не можеше да намери никакъв отговор, а часовникът над камината не спираше да отмерва минутите.

* * *

Джоди нервно се разхождаше из стаята. В късната вечер се задаваше буря, къщата беше тъмна и изпълнена с влажен въздух. Единственото нещо, за което беше способна да мисли беше, че след по-малко от едно денонощие Майкъл щеше да се ожени за друга.

Спомняше си, че седна на масата да вечеря, но изобщо не знаеше дали беше яла, или не. Камила се бе опитала да прикрие безпокойството й от останалите, но Джоди бе сигурна, че Рийд не беше отдал състоянието й на приближаващата буря. Джоди рядко разкриваше тайните си пред Рийд, но тази вечер й се стори, че забелязва съчувствие в очите му и това я трогна.

Когато децата тръгнаха да си лягат, тя ги целуна, в отговор на което те също я целунаха и прегърнаха. Сърцето й се сви от мъка при мисълта, че никога няма да има свои деца. Майкъл беше изгубен за нея, а тя нямаше да се ожени за друг мъж и знаеше че никога няма да промени това свое решение.

Нощта падна рано и макар че през гъстите облаци проблясваха светкавици, бурята все още беше твърде далеч. Джоди се чувстваше прекалено неспокойна, за да остане в, салона, затова излезе на верандата и се заслуша в стенанията на дърветата, шибани от усилващия се вятър.

— Страшна буря се задава — каза Рийд зад гърба й.

Джоди подскочи.

— Не те чух да идваш. Да, изглежда е така.

Рийд се облегна върху перилата на верандата, загледа се в нощта и каза:

— Не обичам да се меся в хорските работи, но сега ми се струва, че трябва да ти кажа какво мисля.

Джоди зачака да чуе какво ще последва. Макар преди малко да й се бе сторило, че е видяла съчувствие в очите на Рийд, тя не знаеше какво ще й каже. Той винаги беше учтив с нея, но все пак тя не бе така близка с него, както с Камила.

— Веднъж най-малкият ми брат се влюби в момиче, което изобщо не беше за него. Нито католичка, нито креолка, на всичко отгоре и дъщеря на човек, който работеше само когато му свършеше рома. В семейството ни настана паника. Всички настояваха Жак да се ожени за момичето, което те му бяха избрали, независимо, че той не го обичаше. Освен че нейните родители бяха приятели с моите, тя беше и по-хубава от онази, в която бе влюбен брат ми и всеобщото мнение беше, че от нея ще излезе чудесна съпруга.

— И какво стана?

— Жак се примири и се ожени за нея. След два месеца избяга с момичето, което обичаше. Когато ги откриха, те предпочетоха да се самоубият, отколкото да се разделят отново.

Джоди постави ръка върху рамото на Рийд.

— Съжалявам.

— Никога не говорим за Жак, нито за онова, което стана. Твърде болезнено е за нас.

— И защо ми го казваш сега?

Той я погледна в очите.

— Защото за всички нас щеше да е далеч по-добре Жак да е жив и здрав, макар и женен за момичето, което не одобрихме, отколкото да умре.

— Аз нямам намерение да се самоубивам, нито пък Майкъл.

— Зная, но има и такъв вид самоубийство, което не завършва със смърт. Така се случи с Винсент Ландри. Той ми беше приятел, много преди да се ожени за Клодия, и като неин зет не би трябвало да говоря против нея, но този човек, който преливаше от жизнерадост, отдавна не се е усмихвал. Не искам същото нещо да сполети и Майкъл.

— Нито пък аз, но се страхувам, че нищо не мога да променя. Той твърдо е решил да постъпи „правилно“.

Джоди не можа да скрие отчаянието си.

— Зная. Може би не трябваше да ти разказвам всичко това, но исках да знаеш, че съм на твоя страна.

Тя му се усмихна печално.

— Благодаря ти, Рийд. Много съм ти признателна за това.

Той кимна и се прибра, сякаш се страхуваше, че прекалено се е разприказвал.

Джоди отиде до перилата и се загледа към Уайтфрайърз. Дали Майкъл беше на верандата? Дали гледаше към нея? Дали тази вечер и той бе така нещастен както нея? Джоди знаеше, че е така.

* * *

Айуила седеше край огъня, който сама беше наклала и напявайки хвърляше черни билки в жадните пламъци. Противен зеленикав дим се издигаше в комина на бараката й. В скута си майстореше нова кукла, пръстите й усукваха сламата, за да се получат ръце и крака, като в същото време пееше мелодиите, на които я беше научила майка й дълбоко в джунглата, много преди още да беше видяла мъж с бяла кожа. Започна да облича куклата с една от носните кърпи на Джоди, която беше откраднала от простора. Вече седмици наред се готвеше за тази магия.

Навън бурята все повече приближаваше. Айуила използваше нейната мощ, за да увеличи собствената си сила. Винаги чувстваше някакво родство с гръмотевиците и светкавиците и досега не бе имало свирепа буря, която да я уплаши. На младини си беше спечелила страхопочитанието на всички околни, като стоеше навън в разгара на бурите с протегнати нагоре ръце, сякаш се опитваше да прегърне светкавицата и пееше в унисон с тях. В онези дни всички боязливо се отдръпваха от нея, а тя се усмихваше. Когато направеше и тази магия, те отново щяха да се изпълнят със страхопочитание към нея.

Извади кичур тъмнокестенява коса от един таен джоб. Беше го събрала от четката за коса на Джоди, няколко дни преди тя да напусне Уайтфрайърз. Никой не я беше видял. Айуила притежаваше способността да се промъква незабелязано. Единственият човек, който я видя, беше Беси и Айуила я наказа с остра болка в корема, защото се бе осмелила да я укори. Очите й се присвиха. Веднъж да си възвърнеше силата, щеше да направи магия, за да се отърве и от Беси. Момичето бе допуснало голяма грешка, че я бе предизвикало.

Айуила взе черен восък от свещ и прикрепи косите към главата на куклата. После запя с по-висок глас.

* * *

Изпълнена с почти непреодолим страх, Джоди крачеше от камината до клавесина и обратно. Камила и Рийд се спогледаха, но се престориха, че не намират нищо необичайно в поведението на своята гостенка. Джоди усети, че се издава и седна. Опита се да чете, но не можеше да съсредоточи вниманието си. В ума й напираха мисли за Майкъл. Остави книгата и отново закрачи из стаята.

Бурята бе наближила — сега вече се чуваха гръмотевиците. Джоди никога не бе изпитвала страх от бурите, но не ги и обичаше.

— Изглежда, че е от бурята — каза тя, за да извини поведението си, макар че никой не я беше запитал защо се разхожда така. — Чувствам се неспокойна.

— Може би не е зле да пийнеш чай — предложи й Камила. Сивите й очи, така наподобяващи тези на Майкъл, бяха изпълнени със съчувствие. — Да си призная и аз се чувствам неспокойна от бурята. — Отиде при вратата и поръча на прислужника да донесе чай.

Джоди отново се опита да седне спокойно, но не я сдържаше на едно място. Стана отново отиде при клавесина и започна да свири някаква мелодия, която обаче й звучеше много слабо и неприятно на разстроения стар инструмент. Тя потрепери и вдигна глава. Клавесинът на Камила беше почти нов. Почти нов! Обля я вълна от ужас и тя панически огледа салона.

— Не — прошепна тя. — Не сега!

Рийд и Камила вдигнаха въпросително очи.

Джоди се отдръпна от инструмента. Усещаше, че започва да й се завива свят. Също като в деня, когато се появи в това време.

— Не — прошепна тя и очите й се разшириха.

— Джоди, какво ти става?

Камила с един скок застана до нея, а Рийд беше готов да я хване, ако политне.

— Трябва да вървя! Трябва да отида в Уайтфрайърз!

Джоди се обърна, за да изскочи от стаята.

— В тази буря! — Рийд се опита да я спре. — Почакай до сутринта.

— Не, не! Не мога да чакам!

— Тогава ми позволи да извадя каретата и да те закарам.

Джоди отвори уста, за да отговори, но замайването така я бе завладяло, че не можа да произнесе нито дума. Трябваше да стигне при Майкъл и не можеше да чака, докато докарат карета. Поклати глава, очите й умоляващо ги призоваха да я разберат и изскочи от стаята.

Нощта я обгърна още щом излезе от преддверието, но тя дори не я забеляза. Знаеше само, че трябва да се добере до Майкъл. Вдигна полата си и се затича към конюшнята, за да вземе кон. Чу как Камила и Рийд извикаха името й, но не посмя да спре.

* * *

Песента на Айуила набираше мощ. Гърлото я болеше от силата на думите, които изпяваше. Куклата беше почти готова и бурята беше съвсем близо. Вятърът върна лютивия дим в стаята, но Айуила не му обърна внимание. Заклинанието беше почти готово. Нищо не можеше да отвлече вниманието й. Дори и самата тя бе впечатлена от мощта, която чувстваше в себе си.

Леко поряза пръста си с ножа и с кръвта нарисува на куклата лице, като се опитваше да наподоби чертите на Джоди. Върза за врата на куклата връв с нанизано парче от корена мъчител, което беше извадила през лунната нощ. Запя магическите думи и накара куклата да танцува в такт с мелодията.

Точно над бараката проблесна светкавица и моментално последва гърмът. Айуила отметна посивелите си коси, диво се изсмя и отново накара куклата да затанцува стъпките, които щяха да я подчинят на свирепата й воля.

* * *

Джоди препускаше с всички сили към Уайтфрайърз. Бе наближила края на града, нощта я обгръщаше все по-плътно и къщите все повече оредяваха. Скоро светлината от техните прозорци окончателно щеше да изчезне и тя трябваше да намери пътя си единствено благодарение на светкавиците. Внезапно излая куче, тя се обърна да го погледне и й се стори, че в прозореца на отсрещната къща видя синьото сияние на телевизионен екран, което не може да бъде сбъркано с нищо друго. Почти в същия момент й се мярна и жълтата светлина на електрическа лампа. В гърлото и заседна стон. Не можеше да изгуби Майкъл!

Окрили я мисълта за това, което беше искала да изостави. Любовта не можеше и не биваше да се погубва. Каквито и условности да й противостояха, каквато и саможертва да бе нужна, за да са заедно, тя беше готова да ги приеме. Беше готова да се изправи пред всичко, за да остане Майкъл до нея. Без него тя щеше да се върне във времето, от което беше дошла, съкрушена и самотна за цял живот. Разбира се, че решението да се откаже от Майкъл беше нейно и то беше задействало някакви сили, които се опитваха да я върнат обратно в нейната епоха. Тя трябваше да се добере до Майкъл. Когато първите дъждовни капки се посипаха около нея, тя заби петите си в хълбоците на коня, подтиквайки го да ускори хода си.

Пътят й се стори безкраен. Вятърът яростно огъваше върховете на дърветата и колкото повече тя приближаваше Уайтфрайърз, толкова повече зачестяваха светкавиците. От черното небе се лееше дъжд, който заличаваше пътя, но Джоди продължаваше да препуска със същото темпо. Единственото важно нещо беше да стигне при Майкъл.

Внезапно пред погледа й изникнаха два препускащи коня, Джоди извика и нейният кон залитна встрани. Конят, който бе по-близо до нея, се изправи на задните си крака и в блясъка на светкавицата тя видя лицето на Ема. Беше се загърнала в наметало и носеше плътно прилепнала качулка на главата, но нямаше съмнение, че е тя. Погледите им се срещнаха и Джоди замръзна. После отново я погълна непрогледният мрак.

— Хайде — чу тя мъжки глас, в който се долавяше северняшки акцент. — Трябва да стигнем Шрийвпорт преди да открият, че те няма.

Ема срита коня си и се понесе след мъжа, който очевидно не бе забелязал Джоди в тъмнината. Когато двамата се отдалечиха, Джоди здраво опъна юздата на коня си, за да го успокои. Световъртежът продължаваше да се засилва и за миг й се стори, че вижда фарове на приближаваща се кола.

— Не! — извика сподавено тя и шибна с камшика коня си, който препусна срещу бурята към Уайтфрайърз.

* * *

Когато бурята се разрази, Майкъл се качи на горния етаж, за да могат неговите хора да си легнат. Нямаше смисъл да задържа Гидиън и останалите само защото не можеше да заспи. След като те си легнеха, можеше отново да се върне в салона.

Бурята беше жестока. В такава нощ навън нямаше жива душа, Той отвори двукрилата врата на верандата, загледа се през нея и се запита дали Джоди се страхува от бури Тази наистина беше ужасна.

Под прикритието на дълбоката веранда, Майкъл отиде до вратата на спалнята, в която бе живяла Джоди, и я отвори. Взря се в тъмнината на стаята и почти повярва, че тя е там и го чака. Внезапно обаче реалността се върна с гръмотевичен грохот и той разбра, че Джоди я няма.

Обзе го дълбоко безпокойство. Вдигна глава и напрегнато се огледа. Нещо ставаше. Не знаеше точно какво, но беше нещо лошо. Върна се на верандата и, без да обръща внимание на дъжда, се наведе през перилата, за да огледа наоколо. Косата на тила му настръхна. Може би това бе някакво предупреждение.

Смръщи чело и се дръпна назад. Кога ли по-рано беше изпитвал същото това чувство? Напрегнатото очакване изпъна нервите му като струни и той усети, че не може повече да стои неподвижно. Закрачи към ъгъла на верандата и се втренчи в тъмнината. Натам беше градът, значи и Джоди. Дали тя беше безкрайно изплашена, или той мислеше прекалено силно за нея, но Майкъл усещаше мислите й от разстояние.

— Не — решително каза той. Погледна към дъждовното небе и когато една светкавица раздра тъмнината, той изкрещя: — Не! Няма да я оставя! Не мога!

Отговори му гръмотевица, която се втурна след мълнията, забила се само на няколко метра от къщата. Майкъл се взря гневно в нощта. Някъде там имаше враг, който се опитваше да откъсне Джоди от него.

— Не! — отново изкрещя той. — Няма да я оставя! — изпълни го сила, каквато не беше изпитвал досега и той отново извика сред воя на бурята: — Тя е моя!

Вятърът и дъждът шибаха лицето му, но той дори не ги забелязваше.

* * *

Напявайки, Айуила отново отмести дъската на пода в бараката. Силата, която беше изпитала днес, беше по-голяма от всеки друг път, но вече беше преминала кулминацията си и утихваше, така че тя трябваше да завърши магията преди съвсем да я напуснеше. Айуила призова цялата си мощ, макар да знаеше, че това означаваше да не може да я извика никога повече. По-важно от всичко бе да лиши Майкъл от щастие.

Ръцете й започнаха да треперят, докато изваждаше предметите, които беше оставила да киснат в продължение на четири дни в магическата отвара. Те се бяха пропили с нова жизненост и бяха готови за заклинанието.

— Изпълни повелята ми, оградна тел — мърмореше тя, докато правеше с нея кръг в пръстта под дъската на пода. — Задръж Джоди Фарнел. Изпълни повелята ми, риболовна мрежо. Хвани и задръж Джоди Фарнел — тя издигна кучешкия зъб. — Изпълни повелята ми, ти, кучешки зъб. Разкъсай всеки, който би се осмелил да наруши моята магия.

Постави зъба, който миналото лято бе изтръгнала от устата на бясно куче, в кръга между оградната тел и мрежата. Подреди синьо-черните гарванови пера около кръга.

— Накарайте я да отлети у дома си, пера. Объркайте пътя й, така че никога повече да не се върне тук.

Извади останалото парче от корена-мъчител и го постави извън телта.

— Ако някога се опита да напусне мястото където я изпращам, нека я сполети твоето мъчение.

Тя топна един черпак в гърнето, което къкреше в жаравата и с церемониално движение капна няколко капки от течността върху пръстта и се загледа в тях как се превърнаха в кални топчета.

— Като дъжд, като река, изпрати Джоди Фарнел там, където й е мястото. Така, както е силна моята магия, така както са силни моите билки, задръж я там, когато пристигне. — Смесицата от родния диалект на Айуила и английските думи даваше това съчетание, което правеше магията й по-силна, отколкото ако беше изречена само на единия от двата езика. Тя почувства прилив на сила и взе куклата.

— Изпращам те у дома, Джоди Фарнел — изсъска тя и очите й заблестяха като черен кехлибар. — Изпращам те там, където ти е мястото и повече никога да не го напускаш.

Айуила коленичи, опря се на ръце и постави куклата точно в средата на омагьосания кръг. Тъмните й пръсти се виеха в символични движения, които трябваше да привържат Джоди към мястото и да не я допуснат отново да се измъкне оттам. За да бъде по-сигурно, тя покри всичко с мрежата.

Айуила си пое дъх, задържа го, вдигна черпака към сбръчканите си устни и отпи от течността. Едва не се задуши, но не допусна да се задави и я преглътна.

* * *

Миг след като Джоди забеляза алеята, която водеше към Уайтфрайърз, гръмотевица изтрещя над главата й, конят се изправи на задните си крака и залитна. Джоди се плъзна по мокрия му гръб и падна в калта. Докато се мъчеше да си поеме дъх, защото при падането беше изгубила ритъма на дишането си, тя видя как изплашеният кон се впусна в галоп към града. Кракът, на който беше паднала, бе натъртен и я болеше. Джоди разбра, че сутринта по нея ще има рани, но останалите части на тялото й бяха здрави. Дъждът се лееше като из ведро и когато светкавица отново освети земята и дърветата, в далечината тя видя Уайтфрайърз. Този път, когато тъмнината я обгърна, тя беше подготвена за гръмотевицата. Загледа се към дома на Майкъл и забеляза, че от един прозорец проблясва светлина.

Вдигна полите на роклята си, прогизнала от калта и с мъка закрачи напред. Калта лепнеше на краката й, сякаш не искаше да я пусне да стигне дотам, за където се беше запътила. Джоди наведе глава и с усилие продължи напред. Имаше чувството, че сънува кошмар, в които се опитва да бяга, а не може да се помръдне. Сълзи на разочарование се смесиха с дъждовните капки по бузите й.

Чу зад себе си шум на лека кола и видя как светлините на фаровете й разрязаха тъмнината, след което колата изчезна.

— Не! — извика тя. — Няма да го оставя. Няма да се откажа само заради някакво си благоприличие!

Вече нямаше значение решението на Майкъл. Тя трябваше да се добере до него и да го убеди, че те трябва да се съберат.

Спомни си, че бе видяла Ема и Джордж Пърси в дъжда и се запита дали не бе имала халюцинация. Твърде невероятно беше Ема да бе излязла по време на бурята, и то с мъж, за когото се кълнеше, че ненавижда. Дали не беше започнала да полудява? За миг гъстата кал под краката й се превърна в твърда каменна настилка и тя изхълца. След като всичките тези месеци така усилено се опитваше да се върне в своето време, какво ли щеше да й се случи сега? С цялата си воля тя насочи мислите си към Майкъл и с големи усилия закрачи напред към къщата в далечината.

* * *

Докато с мъка се изправяше на краката си, Айуила усети, че силите й бяха започнали да намаляват. Задъхвайки се, тя отиде при гърнето и потопи черпака в отварата.

— Нека огънят да изпълни волята ми! Нека димът да изпрати посланието ми! Нека бурята да изпълни молбата ми!

Наръси отварата в пламъците, огънят изсъска и започна да гасне. В почернелия комин се издигна гъст, зеленикав пушек. Огънят като че ли се съпротивляваше на Айуила, докато тя поливаше главните с отварата.

Най-сетне в бараката й притъмня и останаха да светят само дебелите черни свещи, които пращяха, сякаш за да утешат гаснещия огън. Айуила знаеше, че ще й бъде много трудно да разпали огъня, за да прогони дъждовната влага, но трябваше да довърши магията по всички правила, а това означаваше камината и бараката да се очистят от всички съставки на заклинанието, включително и от огъня.

Тя заставаше пред всяка свещ, благодареше й за това, че е изпълнила молбата й и я духваше. Когато угаси и последната свещ и бараката потъна в мрак, Айуила пое дъх с треперещи гърди. Беше напълно изтощена и болките я пронизваха чак до костите й. Опипвайки с ръка наоколо в непрогледната тъмнина, тя намери леглото си и се строполи в него. По-късно щеше да запали огън. По-късно може би силите й щяха да се възвърнат. Устните й се разтегнаха в неприятна усмивка, като си помисли за Майкъл и за това как най-сетне беше победила и него, и целия му род. Джоди беше изпратена там, където й беше мястото, а Ема беше прокудена.

Айуила самодоволно се усмихна в тъмнината.

* * *

В далечината пред нея, Уайтфрайърз сякаш грейна, целият облян в светлина. Това не бе златистият отблясък на газените лампи, а острата светлина на електрическите крушки. Джоди се олюля. Под краката си чувстваше каменна настилка, а не пръст. В блясъка на следващата светкавица видя мъглявото очертание на колата си, паркирана до къщата.

— Не! — изпищя тя с всички сили. — Майкъл!

Продължи да напредва, борейки се с калта, която сякаш дърпаше обувките й. Тъмнината отново погълна къщата. Джоди удвои усилията си, като викаше Майкъл по име колкото може по-силно, макар да знаеше, че той не би могъл да я чуе през грохота на бурята. Но тя трябваше да се добере до него, преди да попадне в капана на своето време.

Сякаш разбрала, че Майкъл ще е точно там, тя вдигна глава, вгледа се през дъжда в горната веранда и го видя. Той се беше навел през перилата, устремен към нея, като че ли не вярваше на очите си.

— Джоди? — извика той. — Джоди!

Майкъл наистина я видя и докато тичаше през верандата надолу по външните стълби, краката на Джоди като че ли полетяха. Срещнаха се на стъпалата пред входа на Уайтфрайърз. Той я прегърна със силните си ръце и тя се вкопчи в него с копнеж, който не беше изпитвала досега. Риданията й се стопиха в бурята и тя така се притискаше към него, че нищо не можеше да ги раздели.

— Джоди! Джоди, какво правиш тук?

В гласа му имаше толкова напрежение, колкото беше и мъката в нейната душа.

* * *

Точно в този момент, в тъмнината на своята барака, старата магьосница с мъка се повлече към леглото си, тъй като с всяка измината секунда се усещаше все по-слаба. Току-що беше извършила най-могъщата магия, която й беше отнела почти всичките сили.

Опипвайки с ръка около себе си, тя напипа ръба на леглото, отпусна се в него и чу познатото шумолене на царевичните шушулки в дюшека. Беше успяла да направи магията! Беше направила съвършеното заклинание, заклинанието, което никой не можеше да разруши и което щеше да трае цял живот.

Известно време остана да лежи неподвижна. После като ивица блатна мъгла през ума й премина ужасно съмнение. Айуила се напрегна и успя да се изправи на дюшека. Имаше чувството, че пепелта, изстиваща в камината, й се присмиваше. Тя внимателно си припомни всяка подробност от заклинанието. Беше направила магията с всичките необходими елементи — в това беше абсолютно сигурна. Какво не беше както трябва? Устните й беззвучно се размърдаха, тя мислено повтори точните думи, които беше използвала в заклинанието и внезапно очите й се разшириха.

— Не! — извика тя, но гласът и потъна в грохота на гръмотевица. — Не я задържай тук! Задръж я там, откъдето е дошла. Не тук!

Айуила се наведе от леглото и започна да драска с нокти по хлабавата дъска на пода.

— Мястото й не е тук!

Успя да произнесе тези думи още два пъти, но силите й я напуснаха и тя се строполи мъртва на пода. В последните светкавици на затихващата буря, очите й отразиха ужаса на последните й мисли, а в озъбената й уста бе застинала неукротимата й злоба. Айуила обаче вече бе мъртва.

 

— Не можех да не дойда при теб — опитваше се да надвика бурята Джоди. — Обичам те, Майкъл. Обичам те!

За миг й се стори, че той се изпарява пред очите й и макар здраво да го беше прегърнала, престана да го усеща в ръцете си. Съзря как над рамото му в прозорците блесна електрическа светлина, която отново се стопи и тя пак усети тялото му в прегръдките си.

— Никога няма да те напусна, Майкъл. Никога!

Той я прегърна силно и притисна главата й до гърдите си.

— Вече никога няма да се разделяме. Джоди, ти си у дома. Ти се върна у дома.

Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Никога вече няма да ме караш да си вървя? Достатъчно силно ли ме искаш, за да издържиш на всичко, което може да се случи занапред?

Той кимна.

— Да. Направих грешка, че те отпратих. Разбрах това, малко преди да те видя тук долу. Джоди, аз обичам теб, а не Ема. Ако никой не разбере това, нищо няма да се промени. Това е твоят дом и ти ще си вечно с мен.

Световъртежът й внезапно изчезна и Джоди се огледа изненадана. Макар че дъждът продължаваше да се лее и къщата оставаше тъмна, нещо се бе променило. Тя дълбоко си пое дъх. Беше си у дома. Никога вече нямаше да напуска Майкъл и Уайтфрайърз.

— Аз съм си у дома — прошепна тя.

Хванати под ръка, двамата се изкачиха по входните стъпала, оставяйки бурята зад гърба си. Спряха на вратата, Майкъл се наведе и нежно я целуна. В лицето му се отразяваше любовта, която блестеше в очите й. Прегърнати, те заедно прекрачиха прага.