Серия
И заживели щастливо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When Beauty Tamed the Beast, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 208 гласа)
Форматиране
in82qh (2012)
  1. — Добавяне

Първа глава

Имало едно време, не много отдавна…

В приказките красивите момичета са нещо толкова обичайно, колкото и камъчетата по плажа. Доячки, с кожа като магнолия, общуват със звездооки принцеси и в действителност очите на всички светлооки девойки биха образували цяла галактика от блещукащи звезди.

Точно този блясък прави още по-тъжен факта, че истинските жени рядко се оказват на нивото на литературните си двойници. Те имат жълтеещи зъби или петна по кожата. Имат подобие на мустаци или нос, толкова голям, че мишка да може да кара ски по него.

Разбира се, има и хубави, но дори те са предразположени към различни плътски недостатъци, както се беше оплакал Хамлет преди много време.

Накратко, рядко се среща жена, чиято красота в действителност да затъмнява слънцето. Да не говорим за такава с перлени зъби, глас като чучулига и толкова красиво лице, че ангелите да плачат от завист.

Линет Бери Трин притежаваше всичко изброено, освен може би мелодичния глас на чучулига. Все пак, бе напълно приемлив и й бяха казвали, че смехът й е като звън на златни камбанки, а гласа й оприличаваха на песен, ако не на чучулига, то поне на конопарче.

Без дори да поглежда към огледалото, тя знаеше, че косата й блестеше, очите й сияеха, а зъбите й… е, те може би не искряха, но бяха съвсем бели.

Тя беше точно типът жена, който можеше да накара едно конярче да извърши героични подвизи или някой принц да се промъкне дръзко през къпинов храст, само за да я целуне. Нито едното, нито другото променяше основния факт — от вчера бракът бе невъзможен за нея.

Бедствието имаше нещо общо със същността на целувките и с това, до което целувките бяха предопределени да доведат. Макар че, може би бе по-точно вниманието да се насочи към характера на принцовете. Ставаше въпрос за принц Огъстъс Фредерик, Херцог на Съсекс.

Той беше целувал Линет повече от веднъж. Всъщност, беше я целувал доста пъти. И бе обявил страстно любовта си към нея, без да се споменават хвърлените ягоди по прозореца на спалнята й късно една нощ, които бяха направили ужасна бъркотия и докараха градинаря до ярост.

Единственото нещо, което не беше направил, бе да й предложи брак.

— Жалко е, че не мога да се оженя за теб — бе казал той извинително, когато скандалът избухна предишната вечер. — Ние, херцозите от кралското семейство, нали знаете… не можем да правим всичко, което ни се иска. Баща ми е леко вманиачен по въпроса. Много жалко, наистина. Сигурно сте чули за първия ми брак. Той бе анулиран, защото Уиндзор реши, че Аугуста не е достатъчно добра, а тя е дъщеря на граф.

Линет не бе дъщеря на граф. Баща й беше виконт и нямаше много високопоставени приятели. Не че бе чула за първия брак на принца. Всички, които бяха наблюдавали как тя флиртува с него през последните няколко месеца, безотговорно бяха забравили да й кажат за склонността му да ухажва жени, за които не може или не бива да се жени.

След един отсечен поклон принцът се бе обърнал и рязко бе напуснал балната зала, оттегляйки се в замъка Уиндзор, или там, където отиваха плъховете, когато корабът потъва.

Линет се оказа сама, като се изключи строгата й придружителка и цяла бална зала с благородници, обстоятелство, което бързо я накара да осъзнае, че много девойки и матрони в Лондон с нетърпение, ако не и с радост, се наслаждават на увереността си, че тя е първокласна уличница.

Само секунди след оттеглянето на принца, всички отказаха да срещнат погледа й. Тя бе изправена пред море от извърнати гърбове. Звукът на благороднически кикот се разпространи навсякъде около нея като крякане на ято гъски, подготвящи се да отлетят на север. Макар, разбира се, тя да бе тази, която трябваше да отлети — на север, на юг, нямаше значение накъде, стига да се махнеше от сцената на позора си.

Не бе справедливо, защото не бе лека жена. Е, не повече от всяко друго момиче, запленено от принц.

Беше се наслаждавала на факта, че е хванала най-голямата от всички награди — привлекателния рус принц. Но не бе таила истинска надежда, че той ще се ожени за нея. И определено не би му подарила девствеността си, преди да е сложил пръстен на ръката й с одобрението на краля.

Все пак бе смятала Огъстъс за приятел, което направи още по-болезнен факта, че той не я посети на сутринта след унижението й.

Огъстъс не бе единствен. Всъщност Линет откри, че се взира през предния прозорец на градската си къща, за да се убеди лично, че никой не идва на посещение. Никой. Нито една жива душа.

Откакто направи своя дебют преди няколко месеца, входната й врата бе като портал към Златното Руно — тоест към нейната богата на зестра, възхитителна личност. Млади мъже подскачаха, препускаха и сновяха нагоре-надолу по тази пътека, оставяйки визитки и цветя и всякакви подаръци. Дори принцът се бе принизил дотам, че да направи четири сутрешни визити — нечуван комплимент.

Но сега… пътеката не бе нищо повече от редица плочки, блеснали на слънчевата светлина.

— Просто не вярвам, че едно нищо може да има такива последствия! — казваше баща й в този момент, някъде зад нея.

— Бях целуната от принц — заяви Линет сухо. — Което можеше и да се брои за нищо, ако баронеса Бъджин не ни бе видяла.

— Целуване — ха! Целувките са нищо. Това, което искам да знам, е защо е било съобщено от достоверен източник, че чакаш дете. Неговото дете! — Виконт Съндън се приближи, застана до рамото й и загледа заедно с нея празната улица.

— Поради две причини. Ще си доволен да научиш, че нито една от тях не включва бебе.

— Е?

— Изядох една развалена скарида по време на музикалната сбирка на лейди Бримър миналия четвъртък.

— И? — попита баща й.

— Прилоша ми — каза му Линет. — Дори не можах да стигна до женската стая за отдих. Повърнах в саксията с портокалово дърво — тя потрепери леко само при спомена.

— Твърде невъздържано от твоя страна — коментира виконтът. Той мразеше телесните неразположения. — Предполагам, че е било прието като знак за раждане?

— Не за раждане, тате, за състоянието, което го предхожда.

— Разбира се. Но си спомняш, когато госпожа Ъндърфут се избълва в тронната зала и пропусна… на косъм, Негово Величество, краля на Норвегия? Причината не беше скарида, нито пък бебе. Всички знаят, че дамата се беше напила до несвяст. Можем да кажем, че и ти си алкохоличка.

— Това ще реши ли проблема ми? Съмнявам се много джентълмени да искат да се оженят за пияница. Както и да е, не беше само скаридата. Беше и заради роклята ми.

— Какво за роклята ти?

— Носех нова бална рокля миналата нощ и очевидно профилът ми е накарал хората да мислят, че нося дете.

Баща й я обърна и се втренчи в корема й.

— На мен не ми изглеждаш различна. Малко си стегната в раменете, може би. Нужно ли е да показваш толкова много от деколтето си?

— Освен ако не искам да изглеждам като ленива стара матрона — отговори Линет с известна грубост, — тогава да, трябва да показвам толкова много от деколтето си.

— Е, това е проблемът — каза лорд Съндън. — Приличаш на стока, изложена на панаира. По дяволите, изрично казах на придружителката ти, че трябва да изглеждаш по-скромна от всички други в стаята. Трябва ли всичко да правя сам? Никой ли не може да следва едни прости инструкции?

— Балната ми рокля не беше разголена — възрази Линет, но баща й не я слушаше.

— Опитах се, Бог знае, че се опитах! Отложих дебюта ти с надеждата, че ще бъдеш достатъчно зряла да се държиш с достойнство пред несъмнено изпитателния поглед на висшето общество, като се има предвид репутацията на майка ти. Но какво му е хубавото на достойнството, ако корсажът ти показва, че си развратница?

Линет си пое дълбоко дъх.

— Аферата няма нищо общо с корсажа ми. Роклята, която носих миналата нощ беше…

— Аферата[1]? — каза баща й и гласът му се повиши. — Отгледах те с най-строги принципи…

— Не афера във френския смисъл на думата — прекъсна го Линет. — Имах предвид, че катастрофата бе предизвикана от роклята ми. Имаше две фусти, нали разбираш, и…

— Искам да я видя — обяви лорд Съндън, като на свой ред я прекъсна. — Върви и я облечи.

— Не мога да облека бална рокля толкова рано сутрин!

— Веднага. Доведи и онази твоя придружителка. Искам да чуя какво има да каже госпожа Хътчинс. Наех я специално, за да предотврати подобно нещо. Държи се толкова превзето и пуритански, че й се доверих!

И така Линет облече балната рокля.

Тя беше замислена да пасне идеално върху гърдите й. Точно под тях, полите се разтваряха назад, за да открият фуста от очарователна белгийска дантела. Фустата, от своя страна, разкриваше трети пласт, направен от бяла коприна. Кройката изглеждаше изящна в списанието на Мадам Десмартин. А щом Линет я бе облякла миналата нощ, реши, че ефектът е прекрасен.

Но сега, когато прислужницата й нагласяше всички тези поли, пред погледа на госпожа Хътчинс, очите на Линет се насочиха право към мястото, където трябваше да бъде талията й… но не беше.

— Господи — промълви едва-едва. — Наистина изглеждам така, сякаш чакам дете — тя се обърна настрани. — Вижте само как се издува. Всичко е заради плисетата, точно тук, под гърдите ми. Бих могла да скрия две бебета под целия този плат.

Прислужницата й Елайза не си позволи да коментира, но придружителката й не показа подобна сдържаност:

— По мое мнение, проблемът са колкото фустите, толкова и бюстът ви — заяви госпожа Хътчинс. Гласът й беше леко обвинителен, сякаш Линет бе отговорна за размера му.

Придружителката й имаше лице на гаргойл, ако питаха Линет. Караше човек да си мисли за църква през Средновековието с целия й религиозен плам. Което, разбира се, бе причината виконтът да я наеме.

Линет се обърна отново към огледалото. Роклята имаше ниско изрязано деколте, което, честно казано, тя намираше за предимство, като се има предвид колко много млади мъже изглежда не съумяваха да вдигнат очи над брадичката й. Това задържаше вниманието им и даваше възможност на Линет да мечтае да бъде някъде другаде, а не в бална зала.

— Прекалено сте надарена — продължи госпожа Хътчинс. — Горе имате твърде много. Прибавете това към начина, по който роклята се издува и изглеждате сякаш очаквате щастливото събитие.

— Нямаше да е щастливо — изтъкна Линет.

— Не и във вашето положение — госпожа Хътчинс прочисти гърлото си. Правеше го по възможно най-дразнещия начин, който Линет някога бе чувала. През последните няколко месеца се бе научила да го разпознава като знак, че придружителката й се готви да каже нещо неприятно.

— Защо, за Бога, не сме го видели? — извика Линет с чувство на безсилие, прекъсвайки я, преди да може да започне критиката си. — Изглежда толкова нечестно да загубя репутацията си и може би дори шанса си за брак, само защото тази рокля има твърде много плисета и фусти.

— Виновно е поведението ви — каза госпожа Хътчинс. — Трябваше да се поучите от примера на майка си, че ако се държите като лека жена, хората ще ви приемат за такава. Опитвах се да ви давам съвети относно благоприличието, колкото можах през последните месеци, но вие не ми обръщахте внимание. Сега трябва да пожънете това, което сте посяла.

— Маниерите ми нямат нищо общо с тази рокля и с ефекта й върху фигурата ми — заяви Линет. Тя рядко си правеше труда да се оглежда дълго в огледалото. Само ако бе погледнала по-внимателно, ако се бе обърнала настрани…

— Всичко е заради деколтето — продължи упорито госпожа Хътчинс. — Изглеждате като дойна крава, ако ме извините за сравнението.

Линет не си даде труд да я извини, защото не й обърна внимание. Щеше да е добре, ако предупреждаваха хората при подобни опасности. Една дама би трябвало винаги да се оглежда в профил докато се облича, в противен случай може да открие, че цял Лондон внезапно е повярвал, че очаква дете.

— Знам, че не сте трудна — продължи госпожа Хътчинс, а в гласа й се усещаше нежелание да го признае. — Но никога не бих го повярвала като ви гледам сега — тя отново прочисти гърлото си. — Ако приемете съвета ми, аз бих прикрила тези ваши гърди малко повече. Не е прилично. Опитах да ви кажа това няколко пъти през последните два месеца и двадесет и три дни, откакто съм в това домакинство.

Линет преброи до пет и после каза твърдо:

— Това са единствените гърди, които имам, госпожо Хътчинс, и роклите на всички дами са скроени по този начин. Няма нищо специално в линията на деколтето ми.

— Прави ви да изглеждате като лека фрегата — отбеляза тя.

— Моля?

— Лека фрегата. Лека жена!

— Фрегата не е ли вид кораб?

— Именно, онзи вид, който акостира в много пристанища.

— Вярвам, че това е първата шега, която някога сте ми казвали — каза Линет. — И като си помисля, как се тревожех, че може да нямате чувство за хумор.

След тези думи, ъгълчетата на устата на госпожа Хътчинс се отпуснаха надолу и тя отказа да изрече и дума повече. Отказа и да придружи Линет обратно в трапезарията.

— Нямам нищо общо с това, което ви сполетя — заяви тя. — Такава е волята на Небесата и може да кажете на баща си, че съм го казала. Направих всичко възможно да ви втълпя някакви принципи, но бе твърде късно.

— Това изглежда доста нечестно — каза Линет. — Дори много млада, лека фрегата трябва да има шанс да акостира поне на едно пристанище, преди да бъде потопена.

Госпожа Хътчинс ахна.

— Осмелявате се да се шегувате? У вас няма и намек за благоприличие! Мисля, че всички знаем кого да виним за това.

— Всъщност, аз мисля, че имам по-голяма представа от благоприличието и тя е противоположна на тази на повечето хора. Все пак, госпожо Хътчинс, аз, а не вие, израснах около майка си.

— И там е същината на проблема ви — отвърна тя със сурова усмивка. — Нейна светлост не беше просто дъщеря на занаятчия, забягнала с калайджията. От подобни неща никой не се интересува. Майка ви танцуваше като крадец в мъглата, докато всички я наблюдаваха. Тя не беше прикрита развратница, а позволяваше светът да види прегрешението й!

— Крадец в мъглата — повтори Линет. — Това от Библията ли е, госпожо Хътчинс?

Но госпожа Хътчинс стисна устни и излезе от стаята.

Бележки

[1] Игра на думи — affair (англ.) — работа, въпрос и affaire (фр.) — любовна афера, любовна връзка. — Б.пр.