Елизабет Крейн
Незабравимо време (13)

Тринадесета глава

— Много се тревожа, Камила, Никак не ме бива да общувам с хората.

— Е, не може да се каже, че от време на време не разменяш по някоя дума с околните. Освен това на партито, организирано от Ема в Оъкс, се запозна с всички дами.

Джоди крачеше из салона в дома на Камила.

— В такъв случай трябва да ти кажа, че те не ме одобряват. Не искам да говоря лошо за приятелките ти, но не бих казала, че се държаха особено добре с мен.

— Това е, защото са останали изненадани да те видят, че пристигаш заедно с Майкъл. Сега, когато вече всички знаят, че си наша братовчедка и че ще останеш тук, ще те посрещнат гостоприемно, ще видиш.

— Продължавам да мисля, че не трябваше да идвам. За какво ли бих могла да разговарям с тях? Знаеш каква ужасна шивачка съм. Защо изобщо се съгласих да участвам в това шивашко парти?

— Не е точно парти, или поне не е истинско парти. Събираме се всяка сряда, за да шием за бедните или за разпродажбите в полза на църквата.

— Камила, ще разберат, че не съм никаква шивачка още в момента, когато вдяна конеца в иглата. Ако въобще успея да го сторя. Беси се опита да ме научи, но аз просто нямам дарба да шия.

— Това е, защото късно си започнала да се учиш — отвърна Камила и поклати глава. — Още не мога да проумея защо никога не си се научила. Слугите ти ли са шили всичките ти дрехи?

— Никога не съм имала слуги. Всичките си дрехи купувах готови от магазина.

Камила й хвърли съчувствен поглед.

— О, Джоди, толкова съжалявам. Е, сега ще можеш да се сдобиеш с някои наистина хубави дрехи. Беси те учи на основните неща, а аз ще ти покажа някои тънкости в шиенето, така че за съвсем кратко време ще си направиш прекрасен гардероб.

Джоди отвори уста да каже, че едва ли ще може да си ушие такива хубави дрехи, като тези, които е купувала, но се отказа. Камила беше виждала само избелелите джинси и блузата й, които тя носеше само когато работеше в къщата. Никога нямаше да повярва, че Джоди има нещо по-хубаво, тъй като просто не знаеше какво да каже за облеклото, което беше видяла.

— Ще се постарая да не те поставям в неловко положение.

— Като че ли би могла — приятелски й се усмихна Камила. — Ако стане така, че останеш тук, ще трябва да се научиш на това, което ние можем да вършим, иначе просто ще се чувстваш като чужденка.

— Мислиш ли, че действително ще остана тук? Вече тази мисъл не ми изглежда така абсурдна. Дори малко ме е страх, че така лесно свикнах с нея. От друга страна, не виждам как бих могла да остана. Нима смяташ, че е възможно?

— Знам ли. Ужасно ще липсваш на децата… Матилда наскоро пееше онази песен, която научи от теб, за Афродита… не, за Венера. „Венера в сини джинси.“ А Арманд нарече кученцето си Ласи.

— Това е стара песен, но е лесна за пеене. Е, от тази гледна точка, струва ми се, че не е стара нали?

— Децата те обичат. Дори малката Мари Силест се развълнува, когато разбра, че днес ще дойдеш. Едва успях да ги задържа да не влизат в салона. Разбира се, след като Матилда е на осем години, значи е достатъчно голяма и може да шие за разпродажбите в полза на църквата, но днес тя има уроци. Въпреки това, категорично ми заяви, че днес предпочита да бъде с леля си Джоди.

— Нарича ме леля, така ли?

— Ами, така изглежда, й е най-лесно. Нямаш нищо против, нали?

— Не, харесва ми. Преди да си тръгна, ще им разкажа още една приказка.

— Арманд твърди, че никой не може да разказва приказки така хубаво, както ти. Всичките му приятели му завиждат.

— Радвам се, че решихме да не им казваме, откъде идвам Не мога да допусна много хора да знаят за това.

— Не, това би било рисковано.

Камила извади шивашката си кошница и разгъна ленените салфетки, от които щеше да изрязва модели.

Джоди реши, че й е все едно какво иска да каже Камила с последната си забележка. Беше чувала за лов на вещици и не искаше да става предмет на такова нещо.

— Знаеш ли, често си мислех, че тук ще ми бъде много лесно да живея. Няма екологично замърсяване, ядрени бомби и терористи. Жените не трябва да оставят децата си и да ходят на работа по цял ден, да се борят със задръстванията на уличното движение, а и никой няма представа какво е развод. Но никога не допусках колко много работа може да има в живот като този тук. Вие сте заети от сутрин до вечер.

— Така се стопанисва една къща — Камила наведе глава на една страна. — Сигурно и ти си била не по-малко заета, щом си живяла съвсем сама в Уайтфрайърз. Как си се оправяла? Изненадана съм, че никой не ти е предложил помощта си.

— В моето време не е необичайно жените да живеят сами. Така съм, откакто станах възрастен човек.

Сивите очи на Камила широко се разтвориха.

— Колко тъжно. Добре е, че дойде при нас, защото ще се грижим за теб.

Джоди се усмихна.

— Никъде другаде не съм се чувствала така у дома си, както при вас. Дори в къщата, в която израснах. Никога не съм приличала много на останалите от семейството ми и ние не бяхме близки помежду си.

— Зная. Ти беше казала, че си от Гранд Кото.

Джоди понечи да й обясни, че е имала предвид емоционална близост, а не физическото разстояние между членовете на фамилията си, но си даде сметка, че Камила няма да я разбере. Тя беше възпитана да вярва, че семейството е неделимо и единно за всичките си членове. А в семейството на Джоди се бяха споразумели да се събират само на Коледа и някои други празници, при това не редовно. Припомняйки си миналото, Джоди реши, че именно емоционалната отдалеченост между нея и останалите членове на семейството, бе направила възможно да приеме така лесно сегашното си положение, което би могло да се окаже постоянна раздяла.

Чу на вратата леко да се чука. Прислужничката на Камила отвори и в стаята влязоха три дами. Джоди надяна дежурната усмивка на лицето си и остави Камила да й припомни имената на дамите. Тя трудно помнеше имена и лица, затова сега се постара да не ги забрави. Тези жени като нищо можеха да й станат приятелки и съседки за цял живот.

Те седнаха и започнаха да разтварят кошниците си. Макар да се стараеха да не я гледат постоянно, Джоди усещаше погледите им всеки път, когато обърнеше глава, но се правеше, че не ги забелязва. Калъфките за възглавници, покривките за маса, яките и другите ръкоделия, които дамите изваждаха, и приготвиха за работа, бяха истински шедьоври. Джоди колебливо извади покривката, която работеше.

— Много е хубава — каза Кейти. — Този модел не е ли на Камила? Изглежда ми познат.

Камила кимна.

— Да, миналата година го използвах за покривката. Показвам на Джоди как да прави дантела „Батенберг“.

Кейти вдигна изненадано очи.

— Нима тя не знае?

— Миналата година Джоди изкара много лоша треска, поради която забрави някои неща, като шиенето и бродирането — замаза неловкото положение Камила.

— Колко ужасно! — възкликна Кейти. Останалите жени закимаха в знак на съгласие. — Сигурно е било мозъчно възпаление. Нали си спомняте, че Лютър Харисън изкара такава треска и забрави името на жена си и как да събира и изважда числа.

— Да, беше много тъжно — обади се Нанин.

Камила беше споменавала за нея като за близка приятелка и тя наистина се чувстваше тук съвсем като у дома.

— Опал Лу ми каза, че най-големият им син е трябвало да поеме семейното счетоводство.

— Никога не ценим здравето си, докато не видим някой, който е имал по-малко късмет от нас — обобщи Кейти всеобщото мнение. — Самата Опал Лу не е съвсем добре напоследък. Съмнявам се дали ще може да дойде днес.

— Това е много тъжно — каза Камила, а на Джоди обясни: — Опал Лу е сестрата на нашия по-възрастен пастор, отец Греъм.

Джоди кимна. Тя ходеше всяка неделя на църква с Майкъл и семейство Галиър, но винаги внимаваше да не направи някаква грешка по време на службата, затова не беше обърнала достатъчно внимание на проповедниците. Нанин се усмихна и каза:

— Ще ти помагам с всичко, каквото мога, Джоди. Считай и мен за своя братовчедка. Камила и аз толкова често сме заедно, че се чувствам като част от фамилията й.

— Ти наистина си част от фамилията ми — каза Камила. — Много добре си спомням, че баба ти се е оженила за трети братовчед на Девър, което означава, че сме в родствени връзки.

Джоди се чудеше как е възможно човек да се оправя сред цялата тази бъркотия от братовчеди и полубратовчеди и да определя кой с кого е роднина.

— Като дете не бях близка с никой от братовчедите, а сега ми се иска да беше обратното. Вие всичките изглеждате роднини.

— Не си била сред роднините си? — възкликна Кейти. — Как е възможно такова нещо?

Камила бързо се намеси.

— В Тенеси има много планини и това затруднява пътуването. Нали така. Джоди?

— Да. Пътува се трудно.

Тя си каза да не споменава нищо повече за миналото си, тъй като можеше пак да попадне в затруднено положение.

— Вижте — обади се Нанин, надничайки към улицата през дантеленото перде, — пристига Ема. Знаех си, че ще закъснее.

— Тя винаги закъснява — порица я Кейти.

Очевидно не всичките бяха толкова близки, колкото изглеждаше отначало. Възможно бе, не всички да харесват Ема чак толкова, колкото Джоди бе допуснала в началото. Мнението й за приятелките на Камила значително се подобри.

Ема шумно нахълта през вратата, сякаш влизаше в собствения си дом.

— Здравейте! Надявам се да не съм закъсняла прекалено, но трябваше да се отбия в галантерията и в универсалния магазин, преди да дойда тук. Вече човек не може да разчита, че когато поръча нещо, ще го получи.

Когато видя Джоди, тя млъкна, после колебливо я поздрави.

— Здравей — отвърна й Джоди с повече увереност от нейната.

Знаеше, че Ема е поканена, но се надяваше да не дойде. Сега се почувства неудобно да бъде в една стая с годеницата на Майкъл.

— Много хубава рокля имаш — подхвърли Джоди, за да покаже дружелюбното си отношение към нея.

— Тази ли стара дрипа? — възкликна Ема и се огледа, като че ли беше изненадана да види какво е облякла. — Трябваше вече да съм я дала на прислужницата, но явно, не ми е останало време — после се обърна към останалите и каза: — Затънала съм до гуша в приготовленията за тази сватба. В универсалния магазин нямат подходящ сатен, а да не говорим, че да си избереш при тях дантели, е истинско мъчение. Мама казва, че ще се наложи да ги поръчаме от Франция. Човек наистина не може да намери нищо свястно в този град.

Джоди се обърна настрана. Не й беше приятно да слуша за наближаващата сватба. Взе плата и иглата. Камила й беше показала как да очертае модела върху плата и как да изреже отвора. Джоди се опитваше да обшие ръбовете.

— Какво работиш? — попита я Ема, приближи се до нея и погледна плата. — Това да не го е правила Матилда?

Жените се спогледаха.

— Не — отвърна Камила. — Това е работа на Джоди.

— О! — Ема пусна ръкоделието в скута на Джоди и, смеейки се звънко, каза: — Аз си помислих, че Матилда вече се е научила да прави дантели. Клодия ще дойде ли?

— Не — отвърна Камила, — изпрати човек да съобщи, че има главоболие и този път няма да дойде.

— Колко жалко — обади се друга от дамите. — Клодия, изглежда, често страда от главоболие.

Джоди се опитваше да прикрие гнева си към Ема заради оценката й на дантелата, но нараненото й достойнство не й позволи да се оправдае с обяснението за мозъчното възпаление, което другите бяха приели. Ако Ема беше дошла преди останалите жени, Джоди би приела тяхното мълчание като знак, че подкрепят приятелката си, но сега усети, че те мълчат, защото никоя от тях не се интересуваше кой знае колко от мнението на Ема и този факт възвърна увереността й.

— Папа ми е поръчал нов кабриолет — продължи да реди Ема. — Казах му, че в Уайтфрайърз има съвсем прилични кабриолети, но нали го знаете какъв е. Никога нищо не е достатъчно добро или ново за него, когато става въпрос за мен — тя отново се изсмя. — Много ме глези, признавам си го.

— Искаш ли чай? — попита я Камила. — Или може би студена лимонада?

— Времето е твърде студено за лимонада с лед. Докато дойда тук, замръзнах — Ема притисна с ръце корема си. — Маман казва, че е така, защото нямам достатъчно тлъстини, за да ми държат топло. Не е ли глупост това?

— И още как — съгласи се Кейти, която действаше сръчно с куката, без да изпуска бримка.

Без да обръща внимание на язвителните й думи, Ема седна, оправи превзето полите и фустата си и извади малко парче плат.

— Тази година правя яки. Толкова съм заета със сватбата и приготвянето на чеиза си, че просто нямам време да се обърна. Много ми е странно като си помисля, че скоро ще бъда омъжена както всички вас — бледите й очи стрелнаха Джоди и тя се усмихна злонамерено. — Искам да кажа, както повечето от вас.

— Може ли да помоля за една чаша лимонада с лед? — попита Джоди.

Не я беше грижа дали денят е хладен, или не. Просто искаше да затвори устата на Ема.

— Разбира се — отвърна Камила и се обърна към прислужницата: — Сюки, моля те, би ли донесла на госпожица Фарнел лимонада с лед?

Джоди проследи с поглед Сюки, която излезе от салона, за да изпълни молбата на Камила. Помисли си, че никога няма да свикне с тези истински отряди тихи и безупречни идеални слуги по къщите, нито с чувството, че още щом се отвореше врата, всеки разговор губеше личния си характер.

— Как се чувстваш напоследък? — обърна се Нанин към Кейти.

— Добре, като оставим сутрешните часове. Надявам се че това състояние няма да продължи дълго.

Ема я погледна с недоумение.

— Пак ли чакаш дете?

Кейти кимна.

— Да, за началото на лятото. Изглежда, ми е съдено все тогава да ги раждам.

Джоди я огледа. Кейти беше горе-долу на нейните години.

— Колко деца имаш?

— С това ще станат шест.

— Шест деца!

Макар и да знаеше, че семействата са големи, броят на децата винаги я изненадваше.

— И ние се надяваме някой ден да ни се роди още едно — каза тихо Камила. — Знаеш ли, точно по това време загубихме малкия Андре. Тази сутрин се бях сетила за него.

— Загубила си дете? — попита Джоди. — Съжалявам. Не знаех за това.

Нанин кимна.

— Ужасна мъка е, когато те сполети такова нещо. Отец Греъм твърди, че в такива моменти на небето се появява още един ангел, но въпреки това, тъгата е огромна.

— Сега щеше да е на четири години — въздъхна Камила и поклати глава. — Извинявай. Понякога ме обзема меланхолия.

— Всеки би изпаднал в такова състояние, ако загуби дете — каза Джоди. — Това е съвсем естествено.

— Да, и нищо не може да се направи срещу него — усмихна се Камила. — Вчера Мари Силест ме попита дали някога ще има малко братче или сестриче.

— Предполагам, че си й се скарала — каза Ема. — Не може да говори така пред хората. На какво прилича това?

— Мари Силест е само на две години — възрази й Джоди с малко по-остър тон. — Тя е почти бебе.

— Всъщност и двете нямаме право да говорим така — отвърна Ема. — Не сме омъжени и такива приказки не ни подхождат, нали така?

Стрелна с поглед Джоди, за да види дали тя ще се хване на думите й.

Появи се Сюки, носейки лимонада за Джоди, горещ чай за останалите и поднос с чаени сладкиши.

— Великолепни са — обяви Кейти, вземайки един сладкиш. — Много ми се иска да занеса рецептата на готвачката си.

— Ще ти я дам, преди да си тръгнеш — Камила отпи от чая и продължи да шие. — Надявам се, разпродажбите да са успешни тази година. Миналата година не събрахме почти никакви пари.

— Чух нещо ново — каза Нанин. — Зилия ми разказа за един обичай, който видяла преди няколко месеца при посещението си в Шрийвпорт. Жените взели голяма кошница и всяка изработила по нещо, което поставила в нея. След това кошницата обиколила всички къщи в паството, жените си купували неща от нея и правели други, които поставяли на тяхно място. Не е ли чудесна идея?

— Наистина е добра — съгласи се Камила. — Никога не съм харесвала да купувам от сергии на разпродажбите. Все едно че избираш зеленчуци от пазара. Къде по хубаво е да можеш да си избереш покупката от кошницата в собствения си дом.

Кейти кимна.

— Освен това, така не си длъжна да купуваш онова, което знаеш, че е направено от братовчедка или съседка. Никой няма да знае, чие произведение е купил, освен ако не го е видял преди това в нечий дом. Хайде да направим същото и в Джоакуин.

Джоди се заслуша в обсъжданията на жените, откъде да намерят подходяща кошница, но това като че ли не беше толкова важно за тях, колкото идеята, че ще въведат едно ново начинание. За първи път тя се отпусна, стана й приятно и повече не обърна никакво внимание на Ема.

* * *

Когато дамите си тръгнаха, Джоди разказа приказката, която беше обещала на децата на Камила, а после си тръгна и тя. „Все пак прекарах един чудесен ден“ — помисли си тя. Макар че продължаваше да се чувства неуверена все пак реши, че би могла да стане приятелка с Кейти и Нанин. Самочувствието й бе пораснало поради това, че се бе опитала да се пригоди към този свят, и тя си каза, че с помощта на Майкъл и Камила, ще успее да се представи поне като жена, която просто е малко ексцентрична.

Изпълнена с радост от постигнатото, Джоди реши да се опита да се сприятели и с Клодия, и насочи коня си към улицата, където Майкъл й беше казал, че живее сестра му.

Къщата на Клодия беше в края на града и надничаше кокетно иззад няколко бряста. Беше по-малка от Уайтфрайърз и като знаеше що за човек е Клодия, Джоди се запита дали това не я дразни. Дойде й наум, че може би тъкмо поради това Клодия се отнасяше към Уайтфрайърз така, сякаш все още живееше в него.

Върза коня си пред къщата и последва униформения прислужник, който изглеждаше още по-строг и бдителен от Гидиън. Къщата беше красива, но Джоди остана с впечатлението, че в нея не живее никой. Беше виждала и други такива къщи, които създаваха чувството, като че ли мебелите са част от сценичен декор и че в тях няма нищо, което да не е на мястото си или да носи следи от употреба.

Клодия не бе очаквала посещение по това време и все още беше облечена в безформения си пеньоар, макар че косата й бе прибрана с фиби на кок.

Не изглеждаше особено щастлива, че вижда Джоди.

— Здравей. Надявам се, не ти е неприятно, че се отбих. Бях в града, на гости на Камила. Чух, че имаш лошо главоболие. Сега по-добре ли си?

— Не, започне ли веднъж, продължава с дни — Клодия изобщо нямаше вид на страдаща от главоболие. — Ти беше ли изпратила предварително визитната си картичка? Не очаквах посетители. Надявам се да ме извиниш за външния ми вид.

В думите й липсваше елементарна искреност.

— Изглеждаш ми в отлична форма — разговорът заплашваше да се смени с тягостно мълчание. — Камила и останалите се безпокояха за теб.

— Толкова е хубаво да имаш приятелки. Кажи ми, госпожице Фарнел, как беше със здравето братовчед ни Еймъс, когато го видя за последен път?

Джоди се запита дали това не е клопка.

— Бих казала, че изглеждаше много добре, но все пак не съм го виждала от доста време.

Клодия внимателно наблюдаваше лицето й.

— Не отговори на писмото ми и си помислих, че може да е болен. Бях останала с впечатление, че живеете наблизо.

— И да, и не. Нашият край е планински — реши тя да се придържа към съчинението на Камила — и пътуването е доста трудно.

— Той сигурно вече е понатрупал години. На колко години е сега?

— Нямам представа — Джоди разбра, че посещението й в дома на Клодия беше грешка. — Никога не ме е бивало да определям годините на хората.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря ти. Няма да се застоявам. Просто исках, преди да се върна в Уайтфрайърз, да се отбия, за да видя дали си добре. Нещо да предам ли на Майкъл?

— Не, аз ще се видя с него утре или вдругиден. Като стана въпрос за Уайтфрайърз, не мислиш ли че би било добре да се преместиш при Камила? Толкова по-удобно е в града, а и тя така обожава да й гостуват.

— В Уайтфрайърз се чувствам чудесно, дори бих казала като у дома си.

— А не би трябвало да е така. Извинявай, че ще бъда откровена с теб, госпожице Фарнел, но се опасявам, че хората ще започнат да приказват разни неща за това, че си в дома на брат ми без компаньонка. Разбира се, не намеквам за нищо, но се страхувам, че могат да тръгнат клюки по адрес на Майкъл и теб — Клодия стоеше изправена на стола, като че ли беше глътнала бастун и гледаше намръщено Джоди. — Освен за брат ми, не ми се иска да чувам клюки и за теб, тъй като си наша братовчедка.

— Разбирам те, но след като в Уайтфрайърз не става нищо нередно, аз не виждам причина да подлагам на изпитание гостоприемството на Камила — тя се изправи. — Може би сгреших, като дойдох. Ще си тръгвам.

Клодия също стана от стола.

— Може би е така. Държа да знаеш, госпожице Фарнел, че Ема Парланг е най-близката ми приятелка, а аз винаги защитавам своите приятелки.

— Разбирам те и смятам, че това е достойно за възхищение, но само когато те се нуждаят да бъдат защитавани. Довиждане.

Джоди се обърна и излезе. Страните й пламтяха от смущение, но тя не пожела да даде воля на чувствата си. Не можеше да си спомни нито един случай, някой да бе отправял упреци по отношение на морала й. Клодия я бе накарала да се почувства като непослушно дете.

„Поне направих опит да се сприятелим“ — помисли си тя, докато водеше коня към стълбището, откъдето по-лесно щеше да го яхне. Наистина бе направила всичко, което бе по силите й.

* * *

Майкъл чакаше Ема да се върне от шивашкото парти в дома на Камила. Когато го видя, на лицето й грейна усмивка и тя му махна с ръка. Той я посрещна на стълбите, за да й помогне да слезе от кабриолета.

— Толкова много неща започнахме да приготвяме за църковните разпродажби — зачурулика тя, докато изкачваха стълбището към верандата. — Това ще бъде най-успешната разпродажба, която сме правили.

— Така ли?

Той я огледа и се опита да си спомни какво толкова привлекателно беше намерил в нея преди появяването на Джоди. Ема си беше все така хубавка и изящно женствена, но никога не бе успяла да докосне нито една струна в душата му.

— Възнамеряваме да направим нещо, което се нарича църковна кошница, и се изпраща по всички домове. Ще се получи чудесно. Ех, така съжалявам, че идеята не е моя.

— Госпожица Джоди беше ли с вас?

Остана доволен от себе си, че навреме се сети да използва по-официалното обръщение.

— Да, беше — нацупи устни Ема, но успя да го направи кокетно и по детски, — но не ми допадна повече, отколкото предишния път. — Бедният Майкъл! Може би тя скоро ще си замине.

— Виж какво, Ема, вече обсъждахме този въпрос и съвсем не съм дошъл тук, за да се препирам за госпожица Джоди.

— А защо си дошъл?

Майкъл се почувства неловко. Не можеше да й каже, че е дошъл с надеждата да разпали любовта си към нея.

— Просто исках да те видя.

Ема се усмихна и трапчинките й се появиха.

— Така ли? Само за да ме видиш? Харесва ми, когато флиртуваш с мен. Чувала съм, че някои мъже спират да ухажват жените, когато получат съгласие за ръката им. Обещаваш ли ми, че ще ме ухажваш вечно, Майкъл?

— Вечно е прекалено дълъг период.

Видя я да сяда в един от столовете на верандата, след което самият той се облегна на перилата.

— Камила шие и бродира великолепни салфетки. Ако знаеш само колко красиво работи. Не като мен.

Тя зачака да чуе комплимент.

— Ти шиеш и бродираш не по-лошо от нея. Дори може би и по-хубаво. Не зная, не съм голям специалист по тези работи.

— Ти никога не отделяш внимание на друго, освен на конете и реколтата. Сигурно е много лошо да си мъж — тя му се усмихна и го погледна с крайчетата на очите си. — Никога не съм могла да проумея сметководни книги и други такива неща.

— За щастие, никога няма да ти се наложи.

Той си мислеше за Джоди и за това, че тя се справяше с цели колони от числа не по-зле от него. Дори умееше да чертае проекти на къщи, каквито не бе и подозирал, че може да се измислят.

— Започнах да работя по проекта за къщата на Марсе Хауард? Искаш ли да ти разкажа за него?

— Вчера видях Сали и тя ми каза, че почти е приготвил зестрата си. Избираше си боне в много странен жълт цвят. С него ще заприлича на кратуна. Нима смяташ, че има рокля, която би отивала на нейното боне?

— Нямам представа. Къщата ще бъде разположена на малък хълм в близост до пътя. Там, където миналата есен събирахме сливи. Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням. На онзи храст под дървото си скъсах най-хубавите дантелени ръкавици, а на всичко отгоре, и сливите не бяха узрели. Предполагам, че сланата не е била достатъчно дебела.

— Тази къща ще е по-различна от всички, които си видяла досега. Всичките стаи са на долния етаж, с изключение на детските и тези за прислугата. Дори стаите на Марсел и Сали, както и спалните за гости, ще са долу.

Ема се извърна, пое дълбоко дъх и го задържа, докато цялата стана червена.

— Не бива да ми говориш за спални. Какво си мислиш ти? — тя го стрелна с очи. — Разбира се, че Марсел и Сали няма да спят в една стая.

Той се усмихна.

— Разбира се, че ще спят заедно. Та те ще са женени.

— Моите родители не спят в една стая, нито пък Клодия и Винсент.

— А моите спяха заедно, както и ние ще спим заедно.

Той очакваше да я види, че се изчервява, но вместо това тя се намръщи.

— На твое място не бих била толкова сигурна в това. Не си спомням да си ме питал някога дали искам да спя е една стая с теб.

Майкъл зяпна от почуда.

— Че защо да те питам? Предполагах, че ги сама ще предпочетеш така.

— Виж какво, Майкъл, ти не можеш да прекараш целия си живот в предположения. Трябва да знаеш, че и аз имам мнение. Може да не съм толкова умна, колкото теб, но и аз имам възгледи.

— Какво общо има това с ума? Съпрузите спят заедно.

— Шшт! Не говори толкова високо. Да не искаш да стигне до ушите на маман? Тя би умряла, ако чуеше какво си говорим. Веднага се прибирам, ако продължаваш да говориш за това. Да знаеш.

— Ти повдигна въпроса. Мисля, че е добре да го обсъдим.

Запита се дали между тях изобщо бе съществувало някакво чувство. Спомняйки си какво е било досега, си даде сметка, че Ема никога не бе искала от него нещо повече от това да държи ръката й. Ако я целунеше, тя плътно стискаше устни и задържаше дъха си, сякаш се страхуваше да не се зарази.

— Ема, погледни ме.

— Не, няма да те погледна. Ти се държиш като животно и искаш да ме разплачеш.

Гласът й потрепери и бузите й пламнаха.

— Не искам да плачеш. Не бих ти причинил такова нещо. Ти сериозно ли казваш, че не желаеш да спим в една стая?

Тя замръзна, като че ли яростта й беше преминала всякакви граници.

— Знам, че понякога трябва да сме заедно, защото иначе няма да имаме деца. Това го зная.

На Майкъл за първи път му мина през ума, че тя може да не знае как точно се зачеват деца, щом никак не иска да спи при него, и се запита как ли би приела тази новина?

— Мисля, че трябва да поговориш с майка си и да я помолиш да ти обясни някои неща.

— Сигурна съм, че ще ми каже всичко, което трябва да знам, в деня на сватбата ни. Изобщо не биваше да споменавам за това пред теб. Клодия каза, че не бива да го правя.

— Вие с Клодия сте обсъждали това?

— Не точно, но тя ми казва някои неща, като например как да бъда добра съпруга и как тя се справя с домакинството си.

— В какъв смисъл?

Ема се усмихна:

— Не мога да ти кажа. Някои неща са чисто женски тайни.

Това никак не се понрави на Майкъл. Беше видял какво бе станало с представителния и симпатичен Винсент Ландри, когато се превърна в съпруг на Клодия. Промяната не беше приятна, Винсент рядко се усмихваше в присъствието на съпругата си и дори, когато беше настрана от нея, се държеше резервирано, което по-рано не му беше присъщо.

— Не съм сигурен, че би получила най-добрите съвети точно от Клодия. Поговори с Камила. Тя и Рийд са щастливи.

— Тя не ми е приятелка. Или поне не толкова, колкото Клодия. Камила харесва онази госпожица Фарнел — Ема сбърчи красивото си носле. — Не бих могла да говоря с нея така свободно.

— Ема, не мога да намеря подходящите думи, но да знаеш, че съм загрижен. Ние като че ли не ставаме по-близки.

Очите на Ема се разшириха.

— Не ставаме по-близки ли? Как можеш да кажеш такова нещо? Аз безумно те обичам. Ами разбира се, че те обичам. Да не би някой да ти е казал, че не те обичам. Госпожица Фарнел ли ти каза?

— Тя изобщо не е споменавала твоето име пред мен.

Майкъл бе забелязал, че Ема преценява нещата всички страни, когато това пряко я засягаше, но този път на нея дори не й мина през ума, че липсата на обич би могла да идва от негова страна. Изгледа я и тя му се усмихна, при което той извърна глава.

— Онзи ден с маман купихме едно разкошно парче гладко кадифе. Ще го избродираме и ще направим от него най-хубавата ми неделна рокля, която ще облека на първата неделя след сватбата ни. Не ме питай какъв цвят е, защото няма да ти кажа.

Майкъл имаше чувството, че затъва в тресавище. Ема беше толкова невинна и вдетинена. Как би могъл да й каже, че обича Джоди, а не нея? Ема му бе казала, че го обича, и едва ли можеше да очаква, че тя би развалила сватбата, а от своя страна той не можеше да го стори и да остане джентълмен в собствените си очи. Почувства се като в капан и не виждаше какво може да направи срещу това.