Елизабет Крейн
Незабравимо време (20)

Двадесета глава

Ема стигна с коня си до Уайтфрайърз по обиколния път, който я изведе направо пред конюшнята. Никога досега не си бе правила труда да води коня в конюшнята и когато слезе от седлото и подаде юздите на коняря, забеляза изненадата му. Все пак Ема не му обърна особено внимание, както постъпваше с повечето слуги, тъй като не се интересуваше какво би помислил някакъв си коняр за необичайната й поява.

А тя си имаше причина да дойде по този път. Гидиън, който винаги следеше главната алея, нямаше да разбере, че е дошла, и тя щеше да пообиколи наоколо, без да я забележат. Ема вече си бе дала сметка, че може да разбере какво става в Уайтфрайърз само като пристигнеше неочаквано, а сега, когато и никой не я бе забелязал, можеше да отиде за малко и до бараките зад къщата.

Тя добре знаеше къде са те тъй като познаваше Уайтфрайърз не по-зле от Оъкс, но почти не ги бе виждала, откакто порасна и престана да играе на двора зад къщата. Бараките й се видяха по-стари и по-малки, отколкото ги помнеше, но по-добре поддържани, отколкото онези в нейния дом. В утъпканата пръст на двора не се виждаше нито стрък трева и както обикновено мъжете и жените, остарели за да работят, седяха на слънце и гледаха децата, които пък все още бяха твърде малки за работа. Ема не обърна внимание на никого от тях и направо се запъти към самотната барака, встрани от другите.

Отвън бараката на Айуила не изглеждаше по-различна, но въпреки това Ема се приближаваше към нея със свито сърце. През целия си живот бе изпитвала суеверен страх от всичко, свързано с магьосничество, а старата Айуила беше всепризната кралица на магиите.

Ема повдигна полите си, за да не се влачат в прахта и пресече откритото пространство пред бараката. Въпреки че стъпваше съвсем безшумно, зловещата старица, изглежда, бе усетила присъствието й, защото излезе на малката веранда, точно когато Ема приближи. Стъпките на бялата жена внезапно станаха неуверени и тя поиска да избяга, ала мисълта за нейната съперница й даде сили да продължи.

Айуила втренчи поглед в Ема, но тъмното й лице остана невъзмутимо. Ема се опита да прикрие страха си.

— Дойдох да говоря с теб — каза тя. Усещаше върху себе си погледите на старците, които седяха пред своите бараки, и изпитваше желание да се обърне и гневно да им изкрещи да си гледат работата, но не можеше да откъсне очи от Айуила.

— Влез вътре — каза негърката.

На Ема не й се искаше да влиза в тъмната малка барака, но нямаше друг избор. Айуила се отдръпна встрани, за да я пропусне и търпеливо я изчака да влезе. Ема се качи на верандата и отвори вратата.

Вътре бараката бе по-чиста, отколкото Ема беше предполагала, и не беше толкова тъмна. Стените бяха покрити с невероятни драсканици и тя с ужас се запита дали червеното по тях не бе от кръв.

Айуила приближи двата стола, които притежаваше, и направи знак на Ема да седне. Ема неуверено се настани и плътно прибра полите на роклята си. Въпреки че бараката имаше само един вход, на нея й се искаше да погледне и зад себе си.

— Защо дошла? — попита Айуила на разваления си английски. Въпреки старостта, гласът й беше плътен и мощен.

— Аз… аз искам заклинание.

Ема се опитваше да събере всичката си смелост. През целия си живот се бе страхувала от Айуила.

— Какво заклинание? Което да убие врага ти ли? — Айуила изглеждаше невъзмутима, сякаш разговаряла за времето.

— Не. Имам предвид… не заклинание за смърт. Искам само нещо, което да прогони някого далече.

— Този някой е госпожица Джоди, така ли?

Ема я погледна и очите й се разшириха.

— Да. Как позна?

— Айуила знае всичко — старицата се замисли за момент. — Мога направи заклинание — каза тя и протегна широката си длан.

В продължение на цяла минута Ема не успя да разбере какво значи този жест и едва накрая осъзна, че Айуила очакваше да й се заплати. Не беше донесла пари, тъй като намираше, че не бива на бившите роби да се дават пари, но в замяна на това бе донесла чифт ръкавици, които не бяха съвсем нови, но все пак ги бе носила само няколко пъти. Бяха бледосини на цвят. Купила ги бе за една рокля, но когато се бе прибрала вкъщи, бе открила, че цветовете не си подхождат. Тръгвайки насам реши, че Айуила няма да разбере, че ръкавиците са носени.

Айуила взе ръкавиците и ги обърна наопаки, сякаш преценяваше дали ще са достатъчни, за да заплатят заклинанието. Ема забеляза малко възелче в единия пръст. Айуила го потърка с пръст, но кимна с глава.

— Кога ще направиш заклинанието? Скоро ли?

Старицата постави ръкавиците в скута си и скръсти ръце върху тях.

— Правя заклинание при добри поличби. Тъмна луна — две нощи далеч. Правя заклинание тогава.

— Две нощи? Аз трябва да се омъжа за Майкъл само след седмица. Ще можеш ли след две нощи да ме отървеш от госпожица Фарнел?

— Тя не по-силна от заклинание на Айуила. Никой не е простичко — с дълбоко убеждение отвърна тя.

Ема почувства, че я полазват тръпки Искаше по-скоро да избяга далеч от тази жена. Станеше ли господари на Уайтфрайърз, щеше да направи така, че Айуила да се махне оттук.

— Нужно малко от твоя коса.

Сърцето на Ема подскочи.

— Косата ми? Защо ти е необходима? — Ема вдигна ръце за да докосне прекрасните си къдрави коси. Те бяха нейната гордост.

— Да направя приветствено заклинание за теб като булка.

— О! — Това не звучеше толкова лошо. — Колко ще ти трябва? Един кичур или два?

Айуила бръкна в джоба си и извади нож, чието острие проблесна в ръката й. Без да отговори, тя се изправи и мина зад гостенката си. Ема почувства как косите й настръхват и за малко не скочи от стола, когато усети, че старицата й отряза кичур коса. Айуила се върна на стола си, държейки отрязаната къдрица в черната си ръка. Ножът беше изчезнал. Ема протегна ръка и докосна мястото, от където беше отрязана къдрицата.

— Можеше първо да попиташ — скара й се тя. — Вижда ли се отрязаното? — Гордееше се с къдравата си коса и смяташе, че ситните къдрици по врата й са прекрасни.

— Не бой се, никой няма да разбере.

Ема се изправи и забърза към вратата. Айуила остана на мястото си и не й обърна никакво внимание. Тръпки отново полазиха по гърба на младата жена. Айуила нададе пронизителен звук, след което се разнесе монотонният й напев. Ема окончателно изгуби цялата си смелост.

Айуила изчака, докато се убеди, че жената си е отишла, прекъсна монотонната си песен и се засмя. Беше се забавлявала да я плаши. Погледна русата къдрица и се усмихна тържествуващо. Този кичур и ръкавиците на Ема бяха предостатъчни, за да се изпълни заклинанието против сватбата й. Айуила още не можеше да повярва, че бялата жена се бе оказала толкова глупава да й даде личната си вещ и да й позволи да отреже кичур от косата й. Тя никога не бе допускала, че има толкова безразсъдни хора.

Внимателно, тъй като краката не я слушаха така, както на младини, Айуила коленичи на пода и освободи разхлабената дъска. От дупката извади една кукла, която беше направила преди няколко месеца. Разгледа я и объркано поклати глава. Колкото и да се беше мъчила, не бе успяла да си отговори как Джоди имаше такава кукла, като тази. Айуила неведнъж бе претърсвала стаята й, но не намери нищо, което да говори, че и Джоди прави заклинания. Айуила отново поклати глава. Нямаше бяла жена която да знае достатъчно магии, за да направи истинско заклинание.

Грабна куклата и с известно усилие се изправи на крака. Беше работила върху това заклинание в продължение на месеци и то бе отнело всичките й сили. Понякога това я тревожеше, но тя бе съгласна да изгуби всичките си сили, стига само да можеше да навреди на господаря си. Старата й омраза отново се надигна, за да я подкрепи.

Айуила постави куклата на масата заедно с една черна свещ, която извади от тенекиената кутия върху близката лавица. След като отскубна косата й, тя запали свещта и започна да мърмори полузабравените думи от детството си. Восъкът се разтопи и тя наклони свещта така, че той да капе върху главата на куклата. Преди да изстине и отново да се втвърди, Айуила притисна в него русата къдрица на Ема, след което капна още малко восък, за да е сигурна, че косата ще се задържи. Духна свещта със свити устни и я върна обратно в кутията преди да завърши заклинанието.

Накрая нави ръкавиците около куклата и докато изговаряше магическите думи, ги завърза плътно с връв от бурен, която пазеше за тази цел. Изчака да се увери, че ръкавиците и косата на Ема са станали част от куклата и едва тогава престана да напява. Тих смях се изтръгна дълбоко от гърдите й. До този момент куклата можеше да означава всеки, но сега вече олицетворяваше единствено Ема. Айуила поклати глава пред глупостта на бялата жена. Може би бе излишно да я отстранява, тъй като тя самата щеше да направи Майкъл нещастен дори и без заклинание.

Айуила се върна при дупката на пода и коленичи. Зимата й се беше отразила тежко, въпреки че не бе допуснала някой да го забележи. Айуила никога не беше позволявала дори един човек да разбере, че и тя е досегаема от болки и от болести. Беше се лекувала със своите билки и сега след като вече времето се беше затоплило, тя беше сигурна, че ще се подобри. Потупа куклата с ръка, след което направи няколко магически жеста над нея, за да засили заклинанието.

— Нека любовта се разруши — каза първо тя на родния си език и след това на английски. — Любовта да си отиде оттук — върна куклата на мястото й и подреди предметите които беше оставила около нея преди много време.

Внимателно върна дъската на мястото й и седна на петите си, за да си отпочине, преди да се изправи. Все още я притесняваше фактът, че Джоди притежава кукла, която толкова много прилича на нейната. На света нямаше две жени, които да направят еднакви вуду кукли и тя не можеше да разбере как се беше случило това. Бавно, преодолявайки болката, Айуила се опря на стола и се изправи на крака. Това можеше да бъде последното й заклинание, помисли си тя с безпокойство. Трябваше да го направи най-доброто.

Отиде до шкафа, където държеше храната и извади царевичен хляб и паница боб, която бе приготвила за вечеря. Излезе на верандата и повика едно от безстопанствените кучета, които постоянно се въртяха около децата. То дойде при нея, махайки неуверено с опашка. Айуила му даде храната и го погледа, докато я изяде. Бе решила да пости до пълнолуние, за да си възвърне силите. Постенето винаги и се отразяваше добре и правеше усилията й по-плодотворни. Когато животното излапа храната, Айуила внесе паницата, за да я измие и прибере. Предстоеше й много да обмисля плана си, за да стане заклинанието й най-могъщото което някога бе правила. С него тя щеше да отстрани Ема и да изпрати Джоди там, откъдето бе дошла.

 

Ема се отдалечи от бараките, заобиколи Уайтфрайърз и мина край оградата. Намери Джоди сама на страничната веранда. Джоди се изненада, когато я видя да се задава от тази посока, но Ема не й даде обяснения. Като бъдеща господарка, тя не смяташе, че е й дължи това. Забави крачка, приближи се до стъпалата и се запъти право към Джоди.

— Седни — каза Джоди без да стане. В ръцете си държеше ръкоделие и Ема с неудоволствие установи, че бодовете й се подобряват.

Седна и се загледа в Джоди, преди да заговори.

— Правила ли си нещо с косата си? Изглеждаш ми някак си различна.

Джоди изненадано вдигна очи.

— Не, косата ми си е същата — докосна лицето си и извърна поглед.

Ема поклати глава. Каквато и да бе промяната, пет пари не даваше за нея.

— Радвам се, че ще можем да поговорим насаме. Толкова рядко се виждаме без Майкъл или Камила да са наоколо.

— За какво искаш да си говорим? Според мен, ние с теб няма какво да обсъждаме.

Ема беше доволна, че Джоди е пряма въпреки, че тя едва ли би била такава на нейно място. Това беше по-добре, тъй като Майкъл сигурно скоро щеше да разбере, че е дошла, а не искаше той да чуе разговора им.

— Искам да говорим открито, госпожице Фарнел. Време е да си отидеш оттук.

Джоди я погледна твърдо.

— Защо пак ми го казваш? Нали вече ти обещах, че до сватбата ще си отида.

— Зная, но сватбата е след цяла седмица. Хората говорят за теб и аз не искам приказките им да бъдат свързвани с бъдещия ми съпруг.

— Какво говорят? — очите на Джоди не трепнаха.

— Аз съм дама, госпожице Фарнел, и не бих могла да повторя онова, което чух за теб — това не беше вярно. Ема не беше чула нищо по техен адрес, но беше сигурна, че Джоди не може да знае кой какво е говорил, тъй като никой от близките им не би имал смелостта да каже, че я смята за любовница на Майкъл.

Джоди остана мълчалива за момент. След това каза:

— Всъщност, докато седях тук си мислех, че е време да си отида.

— Така ли?

— Ще се преместя при Камила, докато си намеря свой дом.

Ема понечи да я попита дали Майкъл не възнамерява да й наеме жилище, но не успя да събере смелост за това. Срамуваше се да признае, че нищо не знае за секса. Жалко, каза си тя, че вече бе дала ръкавиците си на Айуила, след като Джоди щеше да напусне и без заклинания.

— Мисля, че трябва да уточним някои неща — каза Ема, за да се възползва от момента. — Аз няма да те приемам в Уайтфрайърз, независимо къде ще живееш. След като той стане мой дом, ти няма да идваш тук по никакъв повод.

Върху лицето на Джоди бе изписано единствено презрение.

— Нямам желание да посещавам никоя от къщите, за които претендираш. Не те харесвам, Ема. Вероятно не те харесвам толкова, колкото и ти мен, макар да се преструваш пред другите. Ние двете се разбираме чудесно.

Ема се стъписа. Беше очаквала Джоди да потъне в сълзи и да побегне към къщата, за да си събира багажа.

— Напускам заради доброто на Майкъл, а не заради теб. Ако той наистина е орисан да изтърпи тази сватба, аз не желая да му причинявам зло. Вече изпратих бележка на Камила, за да й съобщя решението си — тя повдигна брадичката си. — Все пак, докато не напусна тази къща, тя е мой дом. Довиждане, госпожице Парланг.

Никога дотогава Ема не беше отпращана така безцеремонно. Тя скочи от стола и сърдито забърза към верандата, за да потърси Майкъл. Джоди я изпрати с поглед. Изпитваше почти удоволствие.

Вдигна ръкоделието си и започна да го гледа, без да го вижда. Последната нощ сякаш беше посетила рая. До зори бе лежала в обятията на Майкъл и се бяха любили. Моментът, в който си тръгна от леглото му, беше най-трудният в живота й. Той не се бе появил тази сутрин и тя научи, че е излязъл рано сутринта с коня си в полето. Това не бе необичайно за него, но тя разбра, че сега го прави, за да не я вижда. Твърде много неща се бяха случили между тях предишната нощ и нито един от двамата не бе способен да срещне другия и да скрие любовта си.

Джоди се изправи и отиде на стълбището. Седна на най-горното стъпало и обгърна коленете си с ръце. Винаги беше мислила, че любовта е приятно преживяване, а сега изпитваше почти физическа болка. Да не живее под един покрив с Майкъл, беше все едно да се раздели с част от себе си. Ема й бе дала да разбере, че никога повече нямаше да е добре дошла тук, но Джоди беше очаквала такова нещо. Нямаше желание да ги посещава след сватбата, тъй като знаеше, че няма да го понесе.

Опита се да мисли къде другаде би могла да отиде. Беше сигурна, че ако останеше при Камила, често щеше да среща Майкъл. Сега, когато познаваше дълбините и широтата на любовта им, Джоди не беше сигурна, че ще може отново да го срещне, без да се издаде, че го обича. Знаеше обаче, че не иска да го среща с Ема под ръка. Също така знаеше, че Ема никога нямаше да допусне Джоди да ги види по друг начин. Ема бе изтеглила печалбата и бе от хората, които винаги щяха да се гордеят с това.

Не биваше да остава дори и само още една нощ под този покрив. Знаеше, че не може да спи в стаята си, отделена само с една тънка стена от неговата, без да отиде при него. Дори и да успееше, той щеше да дойде при нея. Не беше необходимо да й го казва — сърцето и го усещаше.

От къщата зад нея долетяха приглушени думи и малко след това Ема излезе навън. Тя хвърли гневен поглед към Джоди, като че ли се сърдеше на нея за отсъствието на Майкъл и се втурна към конюшнята, за да не чака да й водят коня в нейната компания. Джоди я изпрати с поглед. Ема достатъчно дълго си бе играла на превзетото дете, за да я нарани и да я изгони от Уайтфрайърз, но Джоди беше сигурна, че тя никога нямаше да разкрие тази си страна пред Майкъл. Поне не преди сватбата.

Джоди обгърна брадичка си с две ръце. Майкъл беше интелигентен във всички отношения. Защо тогава беше толкова заслепен от Ема? Може би това се дължеше на начина, по който беше възпитаван. Учили са го, че жените са свещени и за да запълни тази представа бе въздигнал Ема в култ. Те бяха създадени от времето си, както и Джоди от своето. Тя не можеше да обвинява Майкъл, че няма нейната проницателност, но не можеше да му прости, че не бе развил своя собствена, без оглед на това кое е честно и кое не, защото беше забелязала, че много неща са нечестни.

През целия си живот Джоди бе вярвала в щастливите развръзки. Приятелите й я смятаха за непоправим оптимист. Сега за пръв път се беше докоснала до истинската безизходица и се виждаше неспособна да се измъкне от нея. Тази безизходица бе оправдана. Мъжът, когото обичаше, щеше да се ожени за жената, която тя ненавиждаше, но тя бе безсилна пред това.

Джоди се почувства нещастна. Стана и влезе в къщата. Навсякъде около себе си долавяше звуците на Уайтфрайърз: шумоленето на дълги поли, докосващи пода; едва до чутите думи от кухнята; движението на слугините, които подреждаха къщата и изпълняваха ежедневните си задължения. Недоумяваше как бе могла изобщо да живее тук сама. Къщата оживяваше благодарение на хората. Дочу Сила да казва нещо и веднага след това бързия ответен смях на Беси. Уайтфрайърз щеше да продължи съществуването си и без нея — ежедневният живот едва ли щеше да се наруши.

И все пак това не бе напълно вярно. Тя щеше да липсва на Майкъл повече, отколкото той можеше да си представи. Също и на Беси. Между тях бе възникнало приятелство и на Джоди също щеше да й липсва. Понякога си мислеше че може да я убеди да си намери по-представителна работа, отколкото да чисти Уайтфрайърз. Джоди въздъхна. Това можеше и да не бъде в интерес на Беси. Ку Клукс Клан бе твърде силен и всякакви приказки за граждански права, все още бяха въпрос на далечно бъдеще.

Бавно се изкачи по стълбището. Дали появата й тук бе донесла на някого добро? Сега Майкъл бе нещастен, защото трябваше да се ожени за Ема, а Беси беше вкусила от равенството повече, отколкото й трябваше, за да изживее живота си в безопасност. Отношенията на Камила и Клодия се бяха изострили заради нея. Имаше ли някого когото да не бе направила по-нещастен? Сълзи се появиха в очите й, но тя не направи опит да ги спре. Има сълзи, на които трябва да се дава воля.

Час по-късно чу да се чука на вратата откъм верандата. Не беше нито Беси, нито Сила, защото те използваха вътрешната врата. Джоди отиде да отвори на Майкъл. Двамата дълго се гледаха.

— Ти си плакала — забеляза той.

— Нищо ми няма.

Тя се обърна и отиде до средата на стаята. Майкъл влезе вътре и затвори вратата, за да не ги чуе някой.

— Гидиън казва, че напускаш.

Тя кимна:

— Мисля, че така е най-добре.

— Не си отивай.

— Трябва. Не искай от мен да остана. И без това ми е достатъчно тежко.

— Имаме още една седмица.

— Тази нощ решихме, че така е най-добре. Ако остана, ще се измъчваме и двамата.

Майкъл се приближи до нея и нежно я завъртя с лице към себе си.

— При всички случаи ще се измъчваме.

— Ако остана, няма да мога да стоя настрана от теб — вдигна тя поглед към него. Сърцето и изгаряше в очите. — Не бих могла да спя тук и да зная, че си в съседната стая.

— Ако останеш, аз няма да съм в съседната стая. Ще бъда при теб.

— Как после ще мога да те гледам женен?

Той я прегърна и я притисна към себе си.

— Ще умра от мъка — пророни той. — Ти също.

Джоди не издържаше повече. Притисна го силно — вдишваше уханието на тялото му, усещаше върху бузата си плата на дрехата му и се опитваше да съхрани всеки миг за времето, когато нямаше да може да е така близо до него.

— По-добре никога да не бях идвала. Какво друго постигнах, освен че направих всички нещастни?

— Научи ме, че любовта наистина съществува.

Тя вдигна лице и го погледна.

— Съжаляваш ли?

— Не. Съжалявам само, че не мога да те имам завинаги.

— Не бива да казваш такива неща — тя погледна настрана, защото сълзите отново изпълниха очите й. — Как мога да бъда достатъчно силна да те напусна, когато говориш тези неща?

— Винаги имаме сили да понесем това, което трябва — напрежението в гласа му й откри, че и него го болеше, колкото и нея. — Тази сутрин излязох на езда. Трябваше да подредя нещата в себе си и да се опитам да намеря някакъв начин да променя неизбежното.

— Намери ли? — за миг надеждата се съживи в душата й, но мълчанието му скъса неуловимата нишка. — Мисля, че не си.

— Само да имахме повече време! — Майкъл се отдалечи на няколко крачки и прокара ръка в косите си. — Само да имахме време да намерим разрешение. Трябва да има някакъв начин да бъдем заедно, без да накърним името ти и да опозорим Ема пред енорията.

Макар и да си го помисли, Джоди не каза, че Ема заслужава всичко това. Нищо нямаше да спечели, ако паднеше до нейното ниво.

— И аз мислих цяла сутрин, но не намерих изход. Изпратих бележка на Камила, че още днес искам да се преместя при нея. Очаквам отговора й.

— Знаеш, че ще си добре дошла при нея.

— Мисля, че трябва да се преместя в някой друг град. Само не мога да измисля как ще си изкарвам прехраната — опита се да се усмихне. — Можеш ли да си ме представиш като плетачка?

— Не, но можеш да станеш учителка.

— Да, наистина бих могла — настроението на Джоди се подобри. — Ще ми трябва ли удостоверение, за да стана учителка?

— Не. Само образование. Но аз не искам да напускаш Джоакуин.

Тя погледна към него.

— Не искам да те напускам, но не мога да понеса на всички семейни събирания да ви виждам заедно с Ема. Не бих могла да седя в черквата, а ти и Ема да сте точно пред мен или да слушам как приятелите ни разговарят за това, което правите или планирате с Ема. Ще ми дойде твърде много.

— Зная. Ще можеш ли да понесеш никога повече да не се виждаме?

— Не. Не зная. Какъв друг избор имам?

Той поклати глава.

— Само да не беше дама. Можех да ти купя къща и да идвам да те виждам всеки път, колкото успея да се измъкна. Бихме могли да сме заедно. Но така бих разбил живота ти и би станало още по-лошо, отколкото ако избягаме.

— Ако не беше джентълмен, бих те убедила, че имената ни в този град не са по-важни, отколкото любовта ни. Но аз обичам тази част от теб, която не позволява да бъда опетнена и защитава репутацията ми, независимо дали го искам или не.

— Ние сме това, което сме. Бих искал само нещата да са различни.

— Зная, че не можеш да обърнеш гръб на това, което си, и, ако го направиш, някой ден може да ме обвиниш, че аз съм те накарала. Ето защо трябва да отида колкото се може по-далеч от теб. Не съм сигурна, че мога да се жертвам до безкрайност. Не съм чак дотолкова дама, доколкото ме намираш. Просто любовта е по-важна за мен.

Той се усмихна.

— Тогава защо не останеш и направиш всичко, което можеш, за да развалиш годежа? Защо не ме измъчваш и не настояваш да избягам с теб и да зарежа всичко останало?

Тя успя да отвърне на усмивката му.

— Може би съм по-почтена, отколкото си мисля. Никога не съм се опитвала да заставам между двама души и, изглежда, няма да мога и сега.

— В такъв случай наистина ще си отидеш — думите му прозвучаха повече като заключение, отколкото като въпрос.

— Трябва.

— Сърцето ми ще тръгне с теб.

— Ще го пазя. Моето остава тук при теб.

Въпреки, че ги деляха няколко стъпки, тя се чувстваше едновременно в прегръдките му и в същото време, сякаш ги делеше цял един свят. Сълзи напълниха очите й и се зарониха по бузите й.

Майкъл се приближи до нея и я прегърна. Стояха мълчаливо и тя имаше усещането, че очите му, също като нейните, не бяха сухи. След цяла безкрайност, както им се стори, той повдигна лицето й и я целуна. Целувката беше нежна и пълна с любов. Тя казваше сбогом по начин, по какъвто гласовете нямаше да могат.

Майкъл се обърна и излезе без да каже дума. Джоди обви ръце около себе си, сякаш да не позволи на сърцето си да се пръсне. Някъде в средата на тялото й се породи дълбока болка и я обхвана цялата Тя знаеше, че и Майкъл изпитва същото страдание. Това бе разбитото й сърце. Нищо обаче не можеше да се направи и Джоди започна да събира багажа си.