Елизабет Крейн
Незабравимо време (14)

Четиринадесета глава

Джоди завърза коня си за един храст и отиде до брега на езерцето, закътано в близката гора, недалеч от Уайтфрайърз. Имаше нужда да бъде сама и дори конят й пречеше. Чувствата й към Майкъл се засилваха с тревожна бързина, още повече че той с нищо не показваше, че има намерение да разтрогне годежа си с Ема.

Като момиче, на Джоди й се беше случвало да има любовни разочарования, но ги бе преодолявала и виновниците за тях постепенно бяха изчезнали от живота й. Чувството й към Майкъл обаче беше съвсем друго нещо. Вместо да отслабне с времето, то се усилваше с всеки изминат ден и ставаше много по-дълбоко от едно просто увлечение.

Понеже денят беше необичайно топъл, а дрехите й като че ли я задушаваха, Джоди разкопча яката на блузата си и нави ръкавите си. Искаше й се да захвърли това сковаващо я облекло и да намери чифт къси панталони и тениска, но това, разбира се, бе невъзможно. На горкия Майкъл сигурно му беше още по-горещо, тъй като бе принуден да носи не само колосана риза с дълги ръкави, но и сако.

Джоди откъсна един лист от близкото дърво и докато го въртеше в ръка й мина през ума, че този есенен лист не изглежда по-различно от който и да е друг, попадал пред очите й. Изглеждаше й странно, че толкова неща наоколо са й толкова познати, докато положението й така коренно се бе променило. Пусна листа и той леко падна на земята. Във вечния ход на времето, тя не беше повече от този лист, така че имаше ли по-голямо значение нейната поява и изчезване, отколкото неговата? Никак не и се искаше да повярва в това. Тя бе попаднала тук по някаква причина, но нямаше никаква представа каква може да е тя. Нямаше представа и дали, ако успееше да определи и изпълни мисията си, щеше да се върне в своето време.

Ами ако останеше в хиляда осемстотин седемдесет и втора година? Ако изкараше тук четиридесет години и след това отново се върнеше в своето време? Дали щеше да се върне на годините, на които бе изчезнала, или на годините, на които бе станала? Колкото и да мислеше, не можеше да намери отговори на тези натрапчиви въпроси.

Загледа се в езерото, сякаш то можеше да й даде отговор, но видя само синьото небе, отразено в спокойната му повърхност. Докато гледаше, лек ветрец раздвижи водата и тя заблестя под слънчевите лъчи. Това й напомни за едно друго езеро, в което плуваше като младо момиче. То не беше далеч от дома й и бе по-малко от това. Какао щастливо и безгрижно време беше тогава. Ветрецът утихна. Времето бе все така топло, а водата изглеждаше хладна и я зовеше примамливо.

Огледа се наоколо, за да се убеди, че е сама. Мястото беше закътано и безлюдно. Без да се колебае, тя свали дрехите си, подреди ги грижливо на един храст до езерото и влезе във водата. Когато тя зашумоля около глезените й, Джоди установи, че е по-студена, отколкото предполагаше. Спря за момент, но после реши да влезе навътре. Към нея заплува ято лещанки, сякаш за да проучи кой нарушава спокойствието му, но се разпръсна, когато тя продължи все по-навътре. Джоди рядко се бе къпала в езеро чисто гола и когато водата заля слабините и ханша й тя усети приятна възбуда.

Потри ръце под повърхността на водата и се наплиска за да охлади кожата си, преди да се натопи цялата. Водните капки се стичаха по кожата й и падаха е езерото като сребърни мъниста. Тя нагази още по-надълбоко.

Погледна към далечния бряг на езерото, после цялата се потопи във водата и заплува с точни уверени движения. Навътре водата беше още по-студена и прохладна и напълно прогони горещината на деня. Наслаждавайки се на приятното усещане, тя се обърна по гръб и се отпусна под слънчевите лъчи, оставяйки тялото си в прегръдките на водата. Тъмната й коса се разстла около главата й като ореол. Слънцето стопляше гърдите и корема й, а водата обгръщаше с хладна прегръдка гърба й.

Какво ли щеше да стане с нея? Тя беше тук от няколко седмици и вече трябваше да се примири с факта, че може би никога нямаше да се върне там, където й бе мястото. Беше слушала всякакви истории за хора, които изчезват безследно. Дали всичките те бяха живи и се чувстваха добре е някое друго време, както тя сега? Спомни си, че е опасно човек да плува сам, особено в непознато място, обърна се по корем и заплува към брега със силни и отмерени движения на добър плувец. Вълните, които се образуваха покрай нея, гъделичкаха тялото й, гърдите й плавно се повдигаха и се отпускаха в чувствен ритъм, което никога не бе забелязвала да се случва, когато бе плувала с бански костюм. Макар че студената вода охлаждаше кожата й, допирът до водата, която заливаше голото й тяло, пробуди в нея страстно желание и мислите й неволно се насочиха отново към Майкъл.

Ами ако той се ожени за Ема? Отчаяно се опитваше да пропъди от съзнанието си тази мисъл. Но тя постоянно се връщаше и нямаше как да се спаси от нея. Ема изобщо не беше за Майкъл. Джоди не можеше да си обясни защо той не проумяваше тази истина, която бе толкова очевидна. Ема щеше да му стане досадна за няколко седмици, може би дори за няколко дни. На нея самата, тя й бе омръзнала за броени минути, но разбира се, Майкъл бе мъж и гледаше на годеницата си със съвсем други очи.

Тя си спомни миговете, когато двамата с Майкъл седяха в библиотеката или на верандата и разговаряха за какво ли не — от строителството на къщи до философията. Ако имаше нещо, което това поколение наистина владееше както трябва, то беше умението му да води разговор. За тях това действително беше изкуство А за какво ли биха могли да разговарят Майкъл и Ема? Колкото и широки да бяха неговите интереси, тя трудно си го представяше да обсъжда кой е най-добрият модел за боне или какво са носели дамите в Париж тази година, а Ема не изглеждаше способна да разговаря за други неща.

Джоди заплува по-бързо и с по-резки движения, като разплискваше силно водата, опитвайки се да се отърве от раздразнението си. Когато наближи тинестия бряг, тя се гмурна под водата и отново заплува навътре. В един момент си каза, че не бива да се изморява във водата, при което забави движенията си и стараейки се да заеме най-правилна стойка, заплува безшумно.

Недалеч, в горичката, до слуха на Майкъл достигна приглушен плисък на вода, той дръпна юздата на коня си, за да го спре и нададе ухо. Дали някой кон не бе изпаднал в беда? Едно от езерата в имението му беше недалеч от гората и понякога конете му нагазваха в него, затъваха в тинята и трябваше да ги изтеглят с въже. Ядоса се, но понеже знаеше, че трябва да помогне на животното, обърна коня си и се насочи към езерото.

Едва на няколко метра от него, там, където през гъстата растителност се виждаше водата, той забеляза дорестия кон на Джоди. Беше вързан за един храст и Майкъл се приближи до него. Когато видя господаря си, конят тихо изцвили, с което показа, че го е познал. Майкъл слезе от жребеца си и си проправи път през храсталака към брега на езерото. Огледа се за Джоди и не я откри, но забеляза, че по водата пробягват вълнички. Когато видя главата й да се показва над водата на няколко метра встрани и после отново да се скрива, сърцето му едва не спря.

Събу тежките си ботуши и тъкмо се приготви да се хвърли във водата да я спасява, когато разбра, че тя не се дави.

Майкъл се спря, хванал единия си ботуш в ръка. Другият лежеше в листата. За безкрайна негова изненада, Джоди плуваше. Той се загледа в нея и видя, че тя правеше това не по-зле от него. И плуваше гола.

Майкъл бавно обу ботуша си и посегна за другия. Досега не беше виждал жена да плува. Като деца, сестрите му от време на време се къпеха в някое от езерата, но бяха винаги с ризи. И през ум не би им минало да се съблекат чисто голи като момчета и да скачат презглава въз водата.

Той се огледа. Малка бе вероятността някой да се появи насам. Нивите наоколо не бяха засети, но дори и да бяха, през това време на годината нямаше никаква работа по тях, така че едва ли някой щеше да я види. Въпреки това, никак не му се искаше да си тръгне и да я остави сама.

Разумът му подсказваше, че трябва да си върви. Тя плуваше не по-зле от него, така че нямаше никаква опасност. По това време на годината езерото бе плитко и на много малко места водата стигаше над главата й. И все пак той остана. Рядко му се удаваше да й се нагледа и сега имаше отлична възможност за това.

По-голямата част от тялото й беше под водата, в която се отразяваше небето и проблясваха слънчевите лъчи, но той бе сигурен, че тя е гола, защото стройните й ръце се подаваха над водата и от време на време му се мяркаше ту рамото, ту гърба й. Тя плуваше с лекота и умение, но все пак водата кипеше около нея. Ако бе плувала така безшумно, както Майкъл се беше приближил на коня си, той никога нямаше да забележи, че в езерото има някой.

Майкъл реши да остане, казвайки си че може да й се схване крак и да има нужда от помощ. Седна на един мъхнат дънер и се загледа в нея. Беше толкова различна от всички жени, които познаваше. Коя друга би се осмелила толкова да се отдалечи от къщата и да плува сама? Коя друга жена би помислила дори за такова нещо? Не можеше да си представи Ема в по-дълбока вода от тази на ваната, а Джоди явно споделяше желанието му за приключения.

Къде и как се беше научила да плува? Понякога тя му разказваше за нейния свят. Свят на електрически кутии, които говорят, карети, които нямат нужда от кон, за да се движат, и къщи, които през зимата са топли, а през лятото — прохладни, сякаш благодарение на някаква магия. Не беше сигурен, че вярва на всичките й разкази, но въпреки това те го завладяваха. Джоди умееше да разказва така, че и той, и племенниците му я гледаха със зяпнала уста. И въпреки небивалиците в някои от нейните истории, той знаеше, че тя е видяла и приела съвсем естествено неща, които не се побираха дори и в най-смелите му представи.

Тя беше казала, че е пътувала из цяла Америка, при това сама, без придружител. Би приел всичко това за измислици, ако тя не даваше точно описание на щатите, които самият той бе виждал като войник и ако не се бе убедил, че няма никаква склонност да лъже. Спомни си нейния разказ за товарните влакове и за това колко дълго бе пътувала до западния бряг и реши, че навярно тъкмо затова не се беше омъжила. След като бе пътувала толкова много, явно не се бе задържала достатъчно дълго на едно място, за да бъде ухажвана.

Предишния ден бе видял Камила и тя му разказа за шивашкото парти. Камила не обичаше Ема, макар че бе спряла да споменава това пред него, след като той й бе казал, че й е предложил да се оженят и тя е приела. Майкъл обаче знаеше, че тя никога няма да стане така близка с Ема, както Клодия. Камила явно премълча нещо, свързано с това събиране, от което Майкъл си направи заключение, че е сметнала някои от изказванията на Ема за прекалено хапливи и е разстроена. Изглежда Ема се бе присмяла на Джоди за това, че борави с иглата по-неумело не само от повечето жени, но дори и от повечето момичета. Майкъл не можеше да си представи милата и нежна Ема да допусне такова нещо, но нямаше и основания да смята, че Камила би го лъгала.

Докато наблюдаваше Джоди, се опитваше да мисли за Ема, но това не беше лесно. Бяха толкова различни, както само две жени биха могли да бъдат. Джоди можеше да е пряма като мъж и в същото време да е напълно женствена. Тя обичаше да спори почти по всяка тема и беше съобразителна. С нея трябваше да си нащрек, ако искаш да не те изпревари. Тази предизвикателност се харесваше на Майкъл.

От своя страна Ема беше олицетворение на сладостта. Беше благовъзпитана и фина, като всяка истинска лейди, толкова деликатна, че само една груба дума бе достатъчна да я разплаче и се изчервяваше, ако той говореше за нещо, свързано с женитбата или бъдещия им съвместен живот. Майкъл се намръщи. Тя все отказваше да обсъдят дали ще спят в една стая, но все пак се бе изпуснала да каже някои неща. Чудеше се как да повдигне този въпрос пред нея. Не можеше просто да я занесе на леглото в стаята си, като знаеше, че тя ще се противи, а в същото време не му се искаше съпругата му да живее в другия край на коридора.

Майкъл видя как Джоди се гмурна под водата и заплува в обратната посока. Никога не беше говорил с нея по този въпрос, нито пък можеше да си го позволи, но инстинктивно чувстваше, че когато се омъжи. Джоди не би настоявала за отделна стая.

Ето, че това бе още една дилема. Ако Джоди останеше, какво щеше да прави с нея? Ема беше заявила достатъчно категорично, че тя държи да е единствената жена в Уайтфрайърз. Камила беше предложила да вземе Джоди в къщата си, но колко време можеше да остане тя там? Най-доброто разрешение бе Джоди да се омъжи, но за кого?

Помисли си за Уил Бро и отново се намръщи. Уил му беше симпатичен, но, неизвестно защо, му беше непоносима мисълта, че Уил би ухажвал Джоди. Тя не беше подходяща за него, колкото и Уил да че приемаше това. Досега Джоди не му бе дала никакви надежди, но от това като че ли Уил ставаше още по-упорит. Майкъл предполагаше, че тази упоритост се дължи на факта, че почти нямаше жена, останала равнодушна към ухажванията на Уил. Той беше от стара фамилия, възстановяваща си състоянието, на което се беше радвала преди Войната между Щатите, но Майкъл просто не искаше да си представи Джоди, омъжена за Уил или за когото и да било друг.

Проявяваше неприсъща за него непоследователност и знаеше, че разсъжденията му са лишени от здрав разум. Не можеше да се ожени за Джоди, не можеше да я държи в дома си след като се оженеше за Ема, затова най-доброто разрешение беше да й намери възможно най-подходящ съпруг и да я ожени за него. По този начин щеше да има кой да се грижи за нея и да я закриля. Щеше да роди деца, които да се грижат за нея, като остарее — ако разбира се, достигнеше до такава възраст. Щеше да има свой собствен живот. Наистина, той нямаше да има нищо общо с неговия, но при всички случаи това беше необходимо. Можеше да попадне на някой много по-лош от Уил, а Майкъл знаеше, че Уил би бил грижовен съпруг.

Джоди стъпи на дъното и закрачи бавно към брега. Първо от водата изникнаха раменете, после гърдите й. Майкъл знаеше, че трябва да се обърне и да се отдалечи, но не беше в състояние да помръдне. Знаеше, че ако тя погледне към него, ще го види, но това сякаш нямаше значение.

Докато продължаваше да гледа като хипнотизиран, тя навлезе в по-плитката вода. Сега оставаше скрита само долната част на ханша й, а кожата й блестеше като мрамор. Мокрите й коси бяха прилепнали на главата и врата, с което подчертаваха голотата й. Майкъл усети, че го обзема желание, но не можеше да откъсне очи от нея.

Джоди се обърна и погледна настрани, сякаш беше чула мислите му и се питаше дали все още е сама. Майкъл не помръдна. Не можеше да се скрие от нея като някое момче, което за първи път надзърта да види гола жена. Тя не го забеляза. Слънцето блестеше със златни и сребърни искри по кожата й, зърната й бяха изпъкнали, твърди и розови. Майкъл усети, че задиша трудно. Джоди постави ръка на гърдите си, но не бързаше да се облече. Вместо това закрачи по брега, сякаш въобще не се срамуваше от голотата си.

Използвайки ризата си за кърпа, тя попи водата по кожата си, после облече дрехата. Мокрият плат, който бе станал съвсем прозрачен, полепна по очертанията на тялото й. Сърцето на Майкъл заби още по-силно, когато тя отново се обърна към езерцето. Зърната й силно напираха под плата, той виждаше възбуждащата извивка на ханша й, бледен като алабастър и гладък като изваян от ръката на скулптор. Джоди обу дългите си гащи и ги завърза на кръста си. Гащите бяха от същия тънък плат, от който беше ризата, бяха обшити със същите дантели и също като нея станаха прозирни от допира им с влажното тяло.

Джоди изглежда никак не бързаше да се облече. Прокара пръсти през косата си и я разтърси, за да изцеди водата. Това движение съблазнително разлюля гърдите й. Майкъл с мъка преглътна. За нищо на света не би помръднал от мястото си. Джоди отметна глава и се изложи на слънчевите лъчи, при което Майкъл си спомни приказките които беше чел за гръцките богини на горите и езерата. Вместо да крие кожата си от слънцето, тя още по-добре я изсуши, като същевременно разтърсваше глава, за да изсуши и косите си, които бяха слепнали на гладки кичури и очертаваха приятната форма на лицето й.

Най-сетне тя реши, че достатъчно е изсушила косата си и взе роклята от храста. Докато я обличаше и я закопчаваше, Майкъл разбра, че трябва да изчезва. Тя не можеш да се удави на твърдата земя и наоколо никой с нищо не с заплашваше. Продължеше ли да стои на мястото си, и щеше да разбере, че подло я е наблюдавал, докато се бе обличала. „Не — помисли си той и стана от мястото си. — В никакъв случай не подло.“ За каква подлост можеше да става въпрос, след като тя му беше въздействала по такъв начин?

Промъкна се незабелязано в гората и отиде при коня си. Изведе го от дърветата, яхна го и препусна към къщи.

Джоди вдигна очи, когато чу шум в гората, но не забеляза нищо. След малко шумът изчезна и тя реши, че сигурно е минала сърна или броненосец. Въпреки това, се почувства още по-самотна, облече се бързо и се върна при коня си.

* * *

Същата вечер, след вечеря, Джоди и Майкъл излязоха на верандата. През целия следобед той беше необичайно мълчалив, дори и по време на вечерята почти не проговори.

— Да не би да съм те разтревожила с нещо? — попита тя, докато го наблюдаваше в падащия здрач.

— Не.

Явно нямаше желание да й обясни поведението си.

— Не, има нещо. Обикновено когато сме заедно, не спираш да приказваш, а сега се държиш, сякаш умът ти е на хиляди мили оттук. Имам чувството, че ме избягваш.

— Странно чувство, при положение, че съм любезен и съм само на четири метра от теб.

— Не си същият.

Майкъл не отговори. Тя се вгледа в лицето му, осветено от меките лъчи на лампата, проникващи през прозореца. Не искаше да й признае, но явно нещо го измъчваше.

— Днес видя ли Ема? Да не би да сте спори пи за нещо?

— С Ема никога не спорим. Освен това, днес не съм я виждал.

Джоди въздъхна.

— Ако нещо те тормози, можеш да ми го кажеш.

Той нищо не отговори.

Нощта беше необикновено спокойна. Листата и мъхът по дърветата не помръдваха. Джоди си спомни за езерото и й се прииска отново да изпита свежестта на водите му. Отново се чувстваше изпотена и й беше горещо. Погледна Майкъл. Той винаги изглеждаше спокоен. — Ти дори не се потиш — каза тя. — Колкото и да е горещо, ти не се потиш.

Той я стрелна с очи.

— Когато стане много горещо, се потя. С всеки е така.

— Дори и с Ема ли? — не успя да устои на изкушението. — Извинявай. Не беше тактично от моя страна.

— Ема е човек също като нас.

Странно защо така силно й влияеше гласът му. Дали поради южняшкия акцент и леката му френска интонация, или поради самия му тембър. Особено сега, когато нощта ги обгръщаше, гласът му сякаш я галеше и излъчваше желание за интимност, макар и тя да знаеше, че той няма такова намерение.

— Имаш красив глас.

Той я погледна. Дали лицето й се виждаше достатъчно ясно в светлината на лампата и дали на него бе изписано, че го желае. Тя сведе очи, за да прикрие чувствата си. Майкъл отмести поглед.

— Благодаря ти.

Джоди стана и отиде до перилата.

— Толкова е горещо. Струва ми се, че когато се появих тук, беше по-хладно.

— Това са последните издихания на лятото. Преди да настъпи зимата, тук често минават такива топли вълни.

— Толкова е задушно. Дори не чувам щурците.

— Наближава буря. Усещам го.

Джоди се облегна на перилата и погледна към нощното небе. Нямаше звезди.

— Когато за първи път се появих тук, бях изненадана колко черно е небето. При нас винаги има светлини в нощта.

— Откъде може да идва светлина, освен от къщите?

— В моето време Джоакуин е по-голям. В къщите на съседите ми има охранително осветление, което се включва с падането на нощта. Седя си на верандата и виждам светлини от двете ми страни.

Майкъл помълча известно време.

— Не мисля, че това би ми харесало.

— За моето време то дава сигурност. Аз също възнамерявах да инсталирам охранително осветление. У дома ни обикновено се страхуваме от тъмнината.

— Ти идваш от много объркано време — в гласа му прозвуча удивление. — Струва ми се, че не бих могъл да приспособя към него.

— Вероятно няма да можеш, или поне не повече, отколкото аз успявам тук.

— Странно. Имам чувството, че ти чудесно се приспособяваш към обстановката тук.

Джоди поклати глава и го погледна.

— За мен тук няма място.

Той не отговори.

— Аз имам планове за бъдещето си — тя обгърна една от колоните на верандата и опря бузата си в хладното дърво. — Не мога да остана тук, а същевременно и не зная дали ще отида в къщата на Камила. Поне не за постоянно. Трябва сама да си уредя живота, а не да живея на гърба на другите. Вие и двамата сте прекалено възпитани, за да ме изгоните, но аз съм длъжна да приема трезво един такъв вариант.

— Ти си добре дошла и при двама ни.

Джоди тъжно се усмихна.

— Не, не мога да остана в Уайтфрайърз.

— Би могла да се омъжиш.

Джоди затаи дъх.

— За кого? За кого бих могла да се омъжа? — Тя го погледна в очите и зачака отговора му.

— За Уил Бро например. Смятам, че бих могъл да поговоря с него. — В гласа му прозвуча крайна неохота, но Джоди не я забеляза.

— Да се омъжа за Уил Бро! Ти ми правиш предложение от негово име?

— Не мога да говоря вместо Уил, но ние сме стари приятели и го познавам добре. Той сам ще ти направи предложение, ако ти поне мъничко го окуражиш.

— Той ми направи предложение още първия ден, когато се запознахме. Не мога да го приема сериозно. Ти искаш да се омъжа за него?

По острия и рязък тон на думите й той разбра колко дълбоко се е засегнала. Джоди знаеше, че Майкъл не би могъл да й направи предложение, но си бе позволила да се надява на това.

— Не те убеждавам да се омъжиш за когото и да било, но се страхувам, че ако не приемеш Уил, би могла да попаднеш и на много по-лош човек. Уил е джентълмен до мозъка на костите си и никога не би се отнесъл зле с теб.

Състоянието му почти се възвърна до равнището отпреди падането на памука, след като започна вноса му от Франция и Англия. Семейството му ще те приеме.

— Аз очаквам от брака си нещо повече от един добър прием. Това, че един мъж е джентълмен, не ми е достатъчно, за да го приема. Нуждая се от човек, с когото да мога да разговарям за всякакви неща и когото да обичам.

— Би могла да обикнеш Уил — гласът му звучеше сподавено, но тъмнината й попречи да види израза на лицето му. — Той вече почти е влюбен в теб.

Джоди почувства сякаш хладна ръка стисна сърцето й.

— Не мога да се задоволя с трохи нежност. Уил не е способен да ме обича така, както аз бих желала. Струва ми се, че той е по-подходящ за Ема.

Майкъл отсече с необичаен гняв в гласа:

— Не желая повече да слушам оценките ти за недостатъците на годеницата ми.

Тя пламна от възмущение.

— Чудесно, не искаш да слушаш за нищо, което може да развали красивия малък свят, с който си се оградил, нали така? Дори когато това би било само в твой интерес. Ти никога няма да си щастлив с Ема. Може да не искаш да го чуеш, но все някой трябва да ти го каже, преди да направиш непоправимото и да обречеш живота си на безкрайна скука!

— Може би мислиш, че съм по-подходящ за теб? — думите му я удариха като камшик. — Това ли искаш да кажеш?

Джоди прехапа език. Беше казала твърде много. В продължение на минута се опита да поправи положението, но не намери никакъв изход. Вместо това подбра полите си и изтича в къщата.

* * *

Както бе предвидил Майкъл, започваше да се разразява буря. Джоди легна на леглото си и се опита да си пред стави, че се появява ветрец. През двукрилата стъклена врата, която водеше към верандата на горния етаж, тя видя да проблясват светкавици и чу гръмотевичен тътен. Бурята все още беше на километри оттук, а с нея и хладният въздух, който тя носеше.

Джоди седна в леглото. По кожата й се стичаше пот, от която нощницата неприятно лепнеше по тялото й. Тя с отвращение свали краката си от леглото, стъпи на пода и тръгна боса към отворената двукрила врата. Нощният въздух навън беше малко по-хладен. Излезе на верандата. На север проблесна светкавица. След малко отекна гърмът. Джоди повдигна косата на врата си и се помоли поне за малък полъх.

До нея на пода изскърца дъска и тя рязко обърна глава. На няколко крачки в тъмнината стоеше Майкъл.

— Страхувах се да не те стресна — каза той.

Тя се извърна. Макар че беше по нощница, тя се почувства гола, след като бе привикнала към плътните рокли на Камила.

— Не знаех, че си отвън. Не можах да заспя.

— И аз.

Той се приближи към перилата и далечна светкавица за миг го освети. Беше по риза и понеже тя рядко го беше виждала без сако, успя да забележи дори само в този кратък проблясък колко тесен беше ханшът му и как ризата плътно обхващаше стройните му гърди. Веднъж го бе чула да казва, че ризите му ги шие френски шивач в Ню Орлиънс, и сега видя, че те му стояха идеално.

Джоди извърна поглед.

— Не биваше да говоря така за Ема. Беше грубо от моя страна.

— Прощавам ти. Ти сигурно си ужасно напрегната — той се поколеба. — Не можеш да си намериш място тук, не можеш и да се върнеш у дома си. Все забравям, че не си оттук.

— Понякога и аз забравям това.

Тя постави ръцете върху перилата и се загледа в далечните върхове на дърветата, където бурята вече набираше сила.

— Мислиш ли, че ще стане по-хладно?

— Сигурен съм. Усещам наближаващата промяна.

— Сякаш и аз чувствам това… — прошепна тя. — Промяна… Усещам я с цялото си същество.

— Промяната настъпва в много форми.

Тя зачака да чуе какво ще каже, но той не продължи мисълта си.

— Днес направих нещо, което може би не трябваше да правя. Ходих да плувам в голямото езеро до пасището.

Той помълча доста дълго време.

— Така ли?

— Беше толкова горещо, а водата бе много приятна. По-късно осъзнах, че може да не е било съвсем безопасно. Винаги са ми казвали да не плувам сама, но този път дори не се замислих.

— Защо ми казваш това?

Тя въздъхна.

— Опитвам се да подхвана разговор, за да спрем да се ядосваме взаимно. Нищо друго не съм имала предвид.

— Не бива да плуваш сама. Ако друг път решиш пак да плуваш, добре би било Камила да е с теб.

— Тя може ли да плува?

— Не.

— Тогава няма да ми е от кой знае каква помощ, нали?

— Не познавам жена, която умее да плува. Мисля, че не бива повече да ходиш там. Можеш да се удавиш, независимо че този водоем не е много дълбок Веднъж видях как един мъж се удави в съвсем плитка вода.

— Как така?

— Беше по време на войната. Понякога се биехме край реки. Видях как простреляха един войник и той не успя да се измъкне от водата. Не можехме да стигнем до него, защото янките ни обсипваха с куршуми. Той се удави в рекичка, от която дори и котка би се измъкнала — споменът изпълни с мъка гласа на Майкъл. — Беше от моята рота. Едва ли някога ще забравя какво почувствах при мисълта, че не бях в състояние да се добера до него — Майкъл помълча минута. — Той така или иначе сигурно щеше да умре, но това не променя нещата.

— Не бива да говориш за войната.

— Да, не е подходяща тема за пред дами. Джоди, не можеш да си представиш какво представлява войната. Дни наред е тихо — не знаеш къде е врагът, а и не искаш да привличаш вниманието му. И ето че се изправяте лице в лице, едни срещу друг и като че ли се отприщват всичките стихии в света. Когато човек е прострелян, той стене известно време, после утихва. Конете цвилят, докато умрат. Такива звуци не се забравят — той се приближи, застана до нея и двамата се загледаха в приближаващата буря. — В такива нощи всичко това отново нахлува в главата ми. Така изглежда едно сражение в здрача. Проблясват дула на оръдия и пушки, звукът идва по-късно, също както при гръмотевиците.

— Никога не съм си представяла, че бурята може да прилича на битка.

— Може би там, откъдето идваш, няма войни — каза той с глас, изпълнен с надежда.

— Има войни. Само че не са на американска земя. Никога не съм виждала битка, дори отдалече.

— Надявам се и никога да не ти се случи.

— Няма — тя беше решила никога да не му разказва неща за бъдещето, които биха могли да му окажат пряко въздействие, но реши да го успокои, че докато е жив няма да избухне друга война. — Няма да ми се случи, ако остана тук.

Той я погледна и кимна.

— Благодаря ти.

Тя разбра, че той е схванал думите й.

— Никога не съм те виждала без сако — каза тя, за да прогони мълчанието. — Не се ли уморяваш винаги да си официално облечен?

Майкъл се обърна в момента, в който отново проблесна светкавица и за миг озари лицето му.

— И аз не съм свикнал да те виждам по нощница. Като джентълмен мисля, че не е зле да те подсетя, че си забравила да си сложиш пеньоар.

— Не съм забравила. Беше твърде горещо — направи кратка пауза и допълни: — Освен това не знаех, че ти ще си отвън.

— Джоди, аз не мога да си позволя да имам чувства към теб. Нямам право.

Тя усети мъката в гласа му.

— Там, откъдето идвам аз, нещата не са толкова сложни. Годежите се развалят и това не е срамно за никого.

— Там може да е така, но тук не е.

— Да не би нежеланието ти да промениш решението си да се дължи само на чувството ти за дълг? Всеки мъж може да сбърка. Лично аз мисля, че истинският грях се състои в това да поддържаш докрай нещо, което знаеш, че е погрешно.

— Би било погрешно да се стремиш да проумееш докрай това, което мисля в момента. Погрешно за всички ни.

— Защо си толкова сигурен? — тя усети през тъмнината, която ги разделяше, как той се мъчеше да стои настрана от нея. — Майкъл, толкова ли си сигурен, че точно това би трябвало да направиш? Откъде знаеш дали не съм се появила тук именно за да те предпазя от грешката да се ожениш за Ема? Знам, че не бива да говоря за тези неща, нито дори да ги мисля, но мога ли да стоя просто така и да не се опитам да предотвратя нещо, което виждам че е погрешно?

В гърдите на Майкъл се надигна сподавен стон и той се отдръпна назад.

— Не мога да ти позволя да ме изкушаваш по такъв начин. По дяволите, Джоди, не мога!

Той се обърна, закрачи към двукрилата врата на стаята си и потъна в нощта.

Джоди остана, докато се убеди, че няма да се върне, прибра се и легна в леглото си. Усещаше го от другата страна на стената. Верандата и отворените врати ги свързваха в тъмнината. Той я желаеше; тя не се съмняваше в това. Може и да бе твърдо решен да се ожени за Ема, независимо дали я обичаше или не, но тя нямаше да го остави така лесно да стори това. Доволна от това свое решение, тя се усмихна, а бурята внезапно връхлетя върху Уайтфрайърз и дъждът рукна от тъмното небе. Джоди беше щастлива, защото сега знаеше, че Майкъл я желае може би не по-малко, отколкото и тя него.