Елизабет Крейн
Незабравимо време (4)

Четвърта глава

Джоди седеше с Майкъл Девъро в библиотеката. Беше напълно объркана и стискаше ръце в скута си, но не преставаше да трепери.

— Не зная как попаднах тук. Още по-лошото е, че не зная как да се върна.

— Вие непрекъснато говорите за връщане. Къде? В Гранд Кото ли?

— Не, не, В моето време.

Майкъл я погледна замислено и се наведе към нея.

— Какво правите?

— Опитвам се да видя дали нямате рана на главата. Само това би могло да обясни защо сте така убедена в такава небивалица — той внимателно докосна главата й. — Боли ли ви?

Джоди рязко се отдръпна назад.

— Престанете да мислите, че съм луда, а просто ме изслушайте. Нещо се случи. Не зная точно какво. В един момент бях в библиотеката, а в следващия се озовах тук, повече от сто години назад в миналото. Зная, че изглежда невъзможно, но стана точно така — тя посочи джинсите си. — Мога да ви го докажа! Виждали ли сте някога такива дрехи?

— Не, особено пък на жена.

Очите му бавно се плъзнаха надолу по тесните джинси, после отново се вдигнаха към лицето й.

— Погледнете и блузата ми — тя се наведе и я подви, за да му покаже етикета. — Прочетете какво пише. Петдесет процента памук, петдесет процента акрил. Така ли е? Да сте чували някога за акрил?

Майкъл прочете етикета и се намръщи.

— Всеки би могъл да измисли дума и да я пришие върху парче плат, но тази е отпечатана. А какво означава това „да се пере в пералня“ и „центрофугира се“?

— Ето, виждате ли! Това е едно доказателство. Пералните машини и центрофугиращи устройства все още не са изобретени.

Той поклати глава.

— Но това не доказва нищо.

— Майкъл, защо ще си правя труда да правя етикет, да го пришивам на дрехи, които не сте виждали, досега и да се промъквам в къщата ви?

— Всичко това е необяснимо. А защо се обръщате към мен с малкото ми име, след като ме познавате съвсем отскоро?

Отчаяна, тя стана от стола и закрачи към прозореца. Почувства, че ще се разплаче, но се страхуваше, че ако това се случи, няма да може да спре.

— Трябва да ми повярваш.

Въпреки усилията й, гласът й се разтрепери и долната й устна потрепери, което незабавно оказа въздействие върху Майкъл.

— Моля ви, седнете. Може ли поне да науча как се казвате?

Тя усети, че сълзите напират в очите й, и се върна на стола.

— Аз съм Джоди Фарнел. Струва ми се, че вече ви казах името си.

— Джоди? Какво необикновено име — той поклати глава, сякаш се бе замислил за нещо друго. — Кои са вашите родители, госпожице Фарнел? Ще изпратя човек в Гранд Кото да се осведоми. Те може би се безпокоят за вас.

— Едва ли. Те още не са се родили — тя видя изражението му и допълни: — Хелън и Луи Фарнел. Живеят на улица „Елм Драйв“.

Майкъл повика Гидиън и го пресрещна на вратата. Докато му казваше имената, Гидиън кимаше с глава.

— След няколко дни ще разберем. Междувременно ви предлагам гостоприемството на моя дом.

— Благодаря ви, особено като имам предвид, че това е моят собствен дом.

— Госпожице Фарнел, вашето поведение и думите ви са пречка за доброто ми отношение към вас.

Тя въздъхна и очите й отново се наляха със сълзи.

— Извинете ме. Това е от стреса.

— Разкажете ми отново какво точно се случи.

— Бях в бараката зад къщата, онази, която е малко встрани от останалите. Под една разкована дъска на пода намерих някаква кукла — тя отиде там, където от изненада беше изтървала куклата при появата му. — Ето виждаш ли? Куклата беше там заедно с разни други неща, които сега не мога да си ги спомня. Както и да е, усетих, че ми прилошава, и тръгнах към къщата. Смятах да се обадя на Енджи или на телефон 911, защото усетих, че ми прилошава. Строполих се върху стената и ето ме тук.

— Енджи вашата прислужница ли е? И защо ще се обаждате на числа? Впрочем, какво сте правили тук сред бараките?

— Енджи ми е приятелка. Аз нямам прислужници. В моето време бараките са празни. Възстановявам ги, за да станат занаятчийски работилници, когато ремонтът на къщата бъде завършен.

— Нима се опитвате да ме убедите, че сте филантроп? Откъде накъде някакви занаятчии ще работят в запустели бараки на роби? Да не би да предоставяте бараките за домове на бедни? — той поклати глава. — Господи, какво говоря? Та нали в бараките живеят хора и всичките тези глупости за бъдещето са само във вашето въображение.

Тя протегна крака си.

— Да си виждал някога маратонки?

Майкъл погледна обувката с любопитство, като се опитваше да прояви добро възпитание и да не гледа голия й глезен, нито формата на краката й.

— Не, не съм. Вашите хора ли ги правят?

— Ти май не вярваш на нито една моя дума, нали?

— Вие естествено можете да разберете защо е така. Вашата история е… уникална.

— А така също и вярна — изведнъж тя отново се почувства на края на силите си. — Имаш ли нещо против да легна? Не ми е добре.

— Не, разбира се. Ще извикам Беси да ви заведе горе.

— Няма нужда. Знам пътя — тя се изправи и застана с лице срещу него. — Коя стая да ползвам?

Беше разбрала, че голямата спалня, в която бе преспала, бе на Майкъл. Зачуди се къде ли бе прекарал нощта той.

— Мисля, че източната ще ви хареса. Тя е на сестра ми Камила.

— Розовата ли? Добре. Ще легна там.

— Розова ли? Та тя от години вече не е розова — той се приближи до нея. — След като така добре познавате горния етаж, би трябвало да знаете, че сега стаята е зелена.

— Така ли? Мислех си, че е розова. Е, нищо, когато се върна вкъщи, ще я пребоядисам.

Майкъл се намръщи и я проследи, докато тя излезе от стаята и се заизкачва по стълбището. В походката й нямаше никакво колебание. Джоди се движеше като човек, който добре познава къщата.

— Госпожице Фарнел, в какви цветове са останалите стаи на горния етаж?

Тя се спря на стъпалата.

— По-малката е зелена. Там сложих тапети с цвят на бръшлян, които, предполагам, не са много по-различни от сегашните. Другата, в която отивам, е розова и тапетите са изпъстрени с розови пъпки и лентички. Стаята зад нея е в сини тапети на ивици, а твоята спалня също е синя, но в малко по-тъмен цвят.

Тя млъкна. Току-що беше излязла от спалнята на Майкъл и си спомни, че тя беше тъмнозелена, а не синя. Почувства, че отново се обърка, и потри чело.

— Вие съвсем точно ми описахте стаите, но те изглеждаха така, когато бях момче. Сега всичките са променени.

Тя въздъхна.

— Е, добре поне, че проучването ми е било правилно. Извинете ме, трябва да легна, защото внезапно почувствах силна умора.

И тя бавно се изкачи по стълбите.

— Гидиън — извика Майкъл, знаейки, че той е някъде наблизо и ще го чуе, — изпрати Ани да се погрижи за госпожица Фарнел и после ела в библиотеката.

— Да, сър.

Майкъл влезе в библиотеката и се спря по средата на стаята. Наведе се и взе куклата от пода до писалището. Изглеждаше стара. Рокличката й беше на мокри петна, а в косите й се бяха вплели останки от паяжина.

Когато се появи Гидиън, Майкъл се обърна към него:

— Да си виждал по-рано такова нещо?

Гидиън впи очи в куклата и се отдръпна.

— Това е вуду кукла. Как е попаднала у вас, господин Майкъл?

— Госпожица Фарнел я донесе.

— Тя не е магьосница, нали? — попита Гидиън и очите му се разшириха.

— Не, разбира се. Тя каза, че я е намерила в една от бараките, и според както ми я описа, трябва да е била тази на Айуила.

— Нищо не зная за тази барака, сър.

— Айуила живее в бараката до онази на родителите ти. Би трябвало да знаеш дали тя все още се занимава с вуду или не.

— Не зная, сър. Ние никога не ходим при нея, освен когато специално ни покани. Не искаме да имаме нищо общо с нейните магии.

— Значи Айуила продължава да се занимава с вуду?

Гидиън стисна устни и избягна погледа на Майкъл.

— Знаеш ли какво означава тази кукла? Погледни я, Гидиън, няма да те ухапе. Та това е само парче дърво, обвито в плат.

Гидиън неохотно я погледна.

— Не зная за какво я е направила. Зависи от заклинанието, което е вложила в нея. Всичко може да бъде.

— Виждал ли си досега друга такава?

— Само веднъж, когато Джоуб искаше Сила да му стане жена. Айуила направи кукла, която много приличаше на тази, и вложи заклинание, което да държи Сила настрана.

— Но тези неща не действат, Гидиън.

— Зная само, че Сила се омъжи за Марс, а не за Джоуб. След като заклинанието беше направено, той не успя да я накара дори веднъж да го погледне.

— Имаш ли някаква представа тази кукла за кого би могла да е предназначена?

Майк я завъртя в ръцете си. Фактът, че Айуила вярва в такива неща, го смущаваше независимо от това, че той самият не вярваше в силата на вуду.

— Не, сър. Все пак бих казал, че е за бяла жена.

— Така ли? — той докосна олющената бяла боя по лицето на куклата. — Косата изглежда истинска — не знаеше какво да прави с куклата, но усещаше безпокойството на Гидиън. — Това е всичко, Гидиън. И не казвай на никого за тази кукла.

Знаеше, че Гидиън ще се разбъбри още щом излезеше от библиотеката, но все пак трябваше да направи опит да го спре. Слугите бяха суеверни особено когато ставаше въпрос за такива неща и той не искаше да ги плаши.

След като Гидиън излезе от библиотеката, Майкъл се загледа в куклата. Беше ясно, че изобразява жена, но коя точно? Никоя от сестрите му нямаше толкова тъмна коса, нито пък годеницата му Ема Парланг. Защо тогава старата Айуила искаше да държи някого настрана от Уайтфрайърз?

Отиде до входната врата, слезе по стълбището и заобиколи къщата. Каквото и да правеше Айуила, трябваше да й заповяда да не се занимава с него.

Айуила живееше точно зад олеандрите, които растяха там, откакто Майкъл се помнеше. Като дете често си бе мислил, че е съвсем нормално тя да живее до отровните храсти. От най-ранните си спомени я знаеше като старица, живееща в уединение. Баща му я бе получил в наследство заедно с плантацията и останалите роби и беше прекалено мекушав, за да я продаде. Това обаче не беше повлияло на Айуила. Тя мразеше белите хора и дори не си правеше труда да крие тези свои чувства. Като малък, Майкъл се ужасяваше от нея.

Както винаги, в бараките бе истинско гъмжило. Голяма част от работниците събираха на полето последната захарна тръстика, но тук бяха останали по-възрастните жени, които наглеждаха децата, играещи в пясъка пред бараките, както и мъжете, чиито години бяха твърде напреднали, за да се справят с уморителното рязане на тръстиката. Те плетяха кошници, дялаха кухненски съдове пред вратите на бараките си или прекарваха деня в разговори.

Бараката на Айуила беше няколко метра встрани от останалите. Майкъл често се питаше дали самата тя я бе построила така като знак, че никога няма да се подчини на волята на белия човек, или бараката й някога бе имала друго предназначение. На пръв поглед изглеждаше както останалите, но всъщност имаше някои различия. Пред вратата й не играеха деца, а малката градинка отпред беше пълна с растения, които не раждаха нито зеленчуци, нито подправки.

Когато Майкъл наближи вратата, тя се отвори и на прага застана Айуила. Не изрече никакъв поздрав, а само го изгледа намръщено. Майкъл й показа куклата.

— Ти ли си я направила?

Очите й се разшириха, после се свиха.

— Аз ли? Не, аз никога не виждала тази кукла. Къде намерил нея?

Айуила беше докарана направо от Африка и никога не си бе направила труда да усвои езика на белите хора. Майкъл я подозираше, че може да говори английски много по-добре, отколкото го показваше.

— Няма значение къде съм я намерил. Ако пак се занимаваш с вуду, ще трябва да се махнеш оттук. Казвам ти го съвсем искрено. Хората се плашат и аз не искам да им объркваш живота.

Айуила се изправи с внушителния си ръст и го изгледа студено.

Майкъл се опита да я убеди:

— Не разбирам защо така упорито държиш да си нещастна. Имаш си самостоятелна барака, достатъчно храна и топло облекло за зимата. Защо не можеш да се разбираш с хората? Зная, че си направила това заклинание, за да отблъснеш някого. Кого искаше да държиш настрана този път? — забеляза как в тъмните й, сякаш стъклени очи проблесна изненада. Явно Гидиън се бе оказал прав за магията. — Нима тази земя не е твоят дом, както и на всичките тези хора наоколо? Защо не можеш да живееш с тях?

— Моят дом е Африка.

— Твоята родина е била Африка, но сега е Луизиана. Та ти си тук повече от трийсет години. Разбирам да беше пристигнала вчера.

Айуила само го изгледа. Високите й скули почти не отразяваха слънчевата светлина, а косата й беше сплетена на плитки. Майкъл бе убеден, че бе носила косите си така и в родината си. На главата си имаше шал на възли, обувки слагаше само тогава, когато беше принудена на, а дрехите й бяха нещо невиждано. На ушите й висяха тежки обеци от кост и кожа, а на врата си носеше амулет на каишка. Краката й бяха мръсни и голи до глезените. Беше толкова висока, че очите й го гледаха почти в упор.

Айуила не каза нищо и той въздъхна. Очевидно нямаше лек за омразата й. Самият той не беше виновен за нейното робство. Майкъл винаги бе ненавиждал тази система и веднага щом стана собственик на Уайтфрайърз незабавно даде свобода на робите. Когато избухна войната между Севера и Юга, в Уайтфрайърз нямаше нито един роб. Истина беше, че можеше да плаща на работниците си съвсем малко, но за сметка на това им осигуряваше храна, жилище и лекарства, когато това се наложеше. Нито един от съседите му не беше направил толкова много за работниците си. За Айуила обаче това беше без значение. Омразата й нямаше начало и край.

— Откажи се от лошите си чувства срещу когото и да било. Не искам да ми създаваш неприятности.

Айуила с нищо не показа, че е чула или разбрала какво й се казва, но Майкъл се обърна и си отиде. Заради напредналата й възраст не му се искаше да й каже, че ще я изгони от плантацията, но тя самата го довеждаше до положение, в което не му оставяше друг избор.

Втренчена в Майкъл, Айуила го проследи, докато се скри от погледа й, след което се върна в бараката си. Още беше потресена от куклата, която бе видяла в ръцете му. Някой бе влизал в бараката й! Не познаваше такъв човек, който би се осмелил да го стори, още по-малко да рискува да се докосне до куклите й.

Отиде в средата на стаята, клекна на пода и натисна свободния край на една от дъските. Другият й край се надигна с два-три сантиметра и тя ловко я извади. Омагьосаната й кукла лежеше недокосната в праха под пода.

Айуила седна и се замисли. В продължение на няколко месеца грижливо беше изграждала заклинанието, дори беше поставила „упойваща“ пръст, за което й се бе наложило да намери гроб на самоубиец, за да я вземе оттам. До куклата лежеше и зъб от бясно куче. Като внимаваше да не разбута другите предмети, тя взе куклата и я огледа.

Лицето й беше прясно боядисано и по роклята й нямаше петна. Тя беше издялала сложни лицеви черти, мърморейки заклинания, и беше направила всеки шев на роклята нощем под лунна светлина. Единственият й пропуск беше косата. Беше искала да вземе коса от бялата жена в съседната плантация, която беше обектът на нейната магия, но не бе успяла и се бе принудила да се задоволи с каквото има. Светлокестенявата коса, която беше използвала, беше от една бяла жена с незначителен примес на негърска кръв, която живееше в същата плантация. Тя изчисли, че във вените на тази жена тече същата кръв, както и в тези на Майкъл, така че това трябваше да свърши работа. Не бе никак лесно да се добере и до нейната коса, защото тази жена се боеше да не би Айуила да направи магия на самата нея. Куклата, която Майкъл й показа, беше с по-тъмна коса и изглеждаше стара и изхабена, но беше оформена по неповторимия начин, по който тя правеше всичките си вуду кукли. Беше сигурна, че не е нейна, но не можеше да си обясни откъде се бе появила.

Айуила допря устни до ухото на куклата и прошепна една дума, която никога не казваше на глас, дума, която беше научила много отдавна в детството си от собствената си майка. Върна куклата на мястото й, направи специални движения с ръце, за да затвърди магията, и постави дъската на мястото й.

Объркана, тя седна на стола с лице към вратата. Къде ли Майкъл беше намерил вуду куклата? Нима и друг се занимаваше с вуду в този район, за който Айуила претендираше, че е само неин? Не, това бе невъзможно. Никой не бе способен на такава дързост. Освен това куклата беше абсолютно същата като нейните, с изключение на косата. Не съществуваха двама човека, способни, а и дръзнали да направят две еднакви кукли — това беше част от силата на вуду магиите. Все пак фактът бе крайно озадачаващ.

Айуила не изпитваше никаква лична неприязън към Ема Парланг. Никога не беше разговаряла с нея и я бе виждала само от разстояние. Негърката бе работила на полето, докато напредналата й възраст не я бе принудила да си стои в бараката. Омразата й към Ема, както и към фамилията Девъро, беше колкото елементарна, толкова и дълбока. Те бяха бели, а тя мразеше всеки представител на тази раса, тъй като бели бяха мъжете, които я бяха подмамили от безопасното й укритие в нейното село и я бяха натикали в един кораб, в който миришеше на страх, болест и смърт, бели бяха и онези, които изправиха нея, дъщерята на най-почитаната жена в племето, на една платформа и я продадоха на друг бял човек. Затова тя никога не можа да им прости.

Още си спомняше майка си. Приятно й бе да си мисли, че прилича на нея и че след като майка й бе умряла, а това вече несъмнено бе станало, душата й бе намерила покой в Айуила. Докато самата тя беше жива, щеше да живее и силата, която двете споделяха.

Айуила не беше обикновено дете. Тя беше единствената дъщеря на племенната магьосница. Хората от племето изпитваха дълбоко страхопочитание към майка й и тя имаше почти толкова власт, колкото и самият вожд. Майката на Айуила бе казала на всички, че дъщеря й е дете на боговете, тъй като за пръв път бе усетила, че тя съществува, когато веднъж, сама в гората, бе разговаряла с бога на гръмотевиците и неговата съпруга — богинята на светкавиците. Гръмовержецът бе проговорил и майка й бе усетила как тя за първи път бе проритала в корема й. По-късно, когато я бе родила, тя я бе представила на племето като следващата магьосница.

Детството на Айуила бе минало в изучаване на растения и заклинания, които майка й бе научила от своята майка. Заклинанията идваха още от времето, когато земята е била млада, бяха предавани само от жена на жена и достъп до тях имаха само избраните да пазят магията.

Не всички умения, които бе научила от майка си, можеха да се приложат на тази нова земя. Айуила трябваше да пригоди знанията си към растенията, които вирееха тук, и тя успешно се справи с тази задача. Също така успешно прибави нови магии и заклинания в репертоара си.

В действителност, спомените на Айуила за детските й години бяха смътни и изкривени от времето. Беше едва на девет години, когато я бяха хванали. Нямаше представа на колко години е сега, защото една магьосница никога не броеше годините си, но знаеше, че е по-стара от повечето мъже и жени, които сега дремеха на слънце и наглеждаха децата.

Никога не бе имала съпруг. Веднъж, когато бе млада, по-висока и по-стройна от всички други жени, изпратиха в бараката й мъж, но той се ужаси от нея и не я докосна. Айуила успя да убеди хората от плантацията, че магиите й са толкова силни, че не биха й позволили да зачене дете, колкото и мъже да й изпратеха в бараката. След няколко години господарят на Уайтфрайърз реши, че е ялова, и я остави да живее сама. Младите мъже с готовност потвърждаваха думите й, макар и всеки от тях да вярваше, че единствен той се страхува да я докосне. Айуила знаеше, че е длъжна да отгледа дъщеря, на която да повери магията, но отказваше да създаде живот в тази чужда земя.

Като дете на девет години беше дала обет, че омразата й никога няма да секне, и в продължение на цели седемдесет години продължаваше да изпитва ненавист към белите хора и към всичко, до което те се докоснеха. За нейния начин на мислене това бе съвсем в реда на нещата.

Понякога магиите й не се осъществяваха така, както ги беше замисляла. Така например беше направила заклинание, за да лиши съпругите на Антоан от деца. Първата забременя, но умря при раждането заедно с бебето. Айуила ликуваше. Антоан се ожени повторно и Айуила отново направи магия. Този път младата му съпруга остана жива и роди двама сина и две дъщери, но по-малкият син умря още като бебе. Десет години по-късно съпругата умря от треска, за която Айуила беше убедена, че е причинена от нея, а по-малко от година след това Антоан също умря от сърдечен пристъп. „Поне не доживяха да се радват на старините си“ — помисли си Айуила.

Именно тогава тя насочи вниманието си към младия господар. Наистина, той я бе освободил от робство, но това не означаваше нищо за нея. Вече бе стара и беше изгубила всичко в живота, за който се беше родила. Тя, дъщерята на гръмовержеца, бе прекарала младините си в рязане на тръстика. Ето защо бе решила Майкъл да умре без наследници и Уайтфрайърз да се разпадне на прах.

* * *

Майкъл се върна с бавни крачки в къщата. Коя беше тази млада жена в странни дрехи и откъде идваше тя? Разказът й бе прекалено фантастичен, за да му повярва, но откъде все пак знаеше как бе изглеждал Уайтфрайърз във времето на младежките му години? Стените бяха пребоядисани една година преди майка му да почине и баща му, макар и да предпочиташе по-светлите тонове, бе оставил стаите така, както съпругата му ги беше направила. През следващите години Майкъл бе твърде зает със стопанисването на плантацията, после дойде войната и пазарите се сринаха, така че нямаше кога да мисли за цветовете на стените.

Но ето, че тази жена знаеше за тях.

Погледна куклата и се замисли. Нито за миг не можеше да допусне, че има нещо вярно в заклинанията на Айуила. Тя беше просто една стара жена, влудена от жестоката си омраза, и той дори не бе сигурен дали на нейно място нямаше да е същият. Но с какво друго можеше да си обясни неочакваното появяване на госпожица Фарнел?

Бе сигурен, че нищо нямаше да научи в Гранд Кото за родителите й. Макар и да не го показваше, той все пак бе започнал да приема, че в разказа й има нещо вярно, колкото и невероятен да изглеждаше той. Тази жена наистина носеше дрехи, каквито досега не бе виждал. Вярно е, че бе възможно и самата тя да ги беше ушила — не бяха чак толкова сложни, колкото голяма част от роклите на жените, които познаваше — но защо ли й беше да прави такива неща? Не познаваше и човек, способен да направи такива обувки. Подметките им бяха изработени от нещо като гума с отпечатани шарки по нея. Никога не бе виждал бяла и яркосиня гума. Ами този етикет върху яката на горнището й — дори не можеше да го нарече блуза — с думите „да се пере в пералня“ и „центрофугира се“?

Майкъл никога не беше прал блуза, но знаеше, че когато се изперат, блузите трябва да се опънат на храсти или да се окачат с щипки на въжета, за да изсъхнат. С въртене не би се постигнало нищо друго, освен отново да се изцапат.

Иначе тази госпожица Фарнел беше хубава и си я биваше независимо от странните й дрехи. Очевидно наскоро бе боледувала, след като косите й бяха отрязани късо.

Всеки знаеше, че смъртоносната треска понякога може да бъде победена, като се отрежат косите на болния. Тя не си призна, може би защото се чувстваше неловко, че косата й е толкова къса, но на него тази прическа му хареса, тъй като й придаваше вид на чужденка. Косите се поклащаха покрай лицето й по много привлекателен начин. Погледна куклата. Косата й беше почти същата на цвят, както тази на Джоди.

Той разтърси глава и се упрекна, че се осмелява да мисли за нея с малкото й име. Не биваше да допуска това. Тя наистина бе прекрачила границата на приличието, обръщайки се към него на малко име, но той не можеше да си позволи подобна фамилиарност към нея. Нямаше да е възпитано.

Погледна нагоре към стаята на Камила. Не беше редно и това, че тя лежи сега там горе. Той не бе женен и тя изобщо нямаше какво да търси в къщата му. Реши, че е добре да изпрати съобщение на Камила да дойде. Може би пред друга жена Джоди щеше да признае откъде е и защо е облечена така странно. Не се реши да повика другата си сестра, Клодия. И без това вече си беше навлякъл достатъчно беля с тази жена, която твърдеше, че е от бъдещето.

И защо ли въобще бе склонен да й вярва, макар и в съвсем слаба степен? Независимо от тези възмутителни дрехи, историята й беше напълно абсурдна. Никой не може да пътува през времето. Приемаше, че от гледна точка на развитието на мозъка, би могло да се твърди, че всеки е пътник във времето, тъй като човешкият зародиш се създаваше в едно свое време, а след като се родеше, човекът живееше в друго време. Имаше всички основания да очаква, че ще живее достатъчно дълго, за да премине от деветнадесетия в двадесетия век, но това бе съвсем друго нещо, това бе нормалният ход на прогреса. Иначе никой не можеше да пътува между миналото и бъдещето. Защо ли тогава усещаше, че й вярва?

Горе, в стаята на Камила, Джоди погледна през прозореца и видя Майкъл да се приближава към къщата. Отдръпна се от прозореца, преди той да я забележи. Какво беше станало? Как се бе случило невъзможното? И най-важното, как щеше да се върне в своето време?

Приближи се до стола в края на леглото и седна. Леглото беше отрупано с пухени дюшеци и й се стори твърде внушително, за да се покатери и да легне в него. Освен това на път за стаята неразположението й бе преминало.

Огледа стените и се намръщи. Бяха покрити с тапети на едри зелени шарки върху бледожълт фон. Не можеше да си представи, че някой би сложил такива тапети в стаята на дъщеря си, та дори това да беше последната дума на викторианската мода. Под многото пластове бе открила късче от този тапет, наистина поизбледняло, но все пак пожалено от годините, и се бе удивила, че някой съвсем съзнателно е избрал подобна безвкусица, но ето че сега, в първоначалната си свежест, той изглеждаше още по-грозен.

Отиде до вратата, ослуша се дали няма човек в коридора и я открехна. Не се виждаше никой. Измъкна се тихо и отиде в стаята, която считаше за своята в своето време.

Стените бяха в наситено зелено, но все пак цветът им не беше потискащ. Тапетите носеха боров оттенък, а шарките бяха в по-светло зелено. Дървените части бяха боядисани в резеда. Джоди си каза, че е трябвало да ги оставят в естествения им цвят. Мебелите бяха много по-масивни от нейните. Леглото, балдахинът му, скринът и шкафът под мивката бяха дъбови, като последните два имаха плотове от бежов мрамор. Пердетата бяха тежки, с релефни фигури от сърма в необичаен гранатов оттенък и придаваха на стаята топлина и чувственост. Джоди заключи, че това е стаята на мъж, който има вкус към хубавите неща в живота.

Чу шум откъм стълбището и бързо влезе в стаята, която й бе отредена. През полуоткрехнатата врата видя да се приближава една прислужничка, която хвърли любопитен поглед към стаята й, преди да се спре пред полиците с чаршафи, и Джоди разбра, че новината за появата й се е разнесла из цялата къща. Всъщност това беше съвсем нормално. Всички гости, дори и онези, които попадаха в къщата по далеч по-традиционен начин от нейния, неминуемо ставаха повод за всевъзможни догадки и предположения от страна на персонала.

Джоди внимателно затвори вратата и се върна при прозореца. Сенките се бяха удължили, което ясно показваше, че следобедът преминава във вечер. Скоро слънцето щеше да залезе. Не искаше да остава тук през нощта. Ами ако никога не успееше да се върне в своето време? Но нали то не можеше да спира и да прекъсва? В нейната епоха бе есен, както сега и тук. Щом е така, значи наближаваше седем часът. Какво ли щеше да си помисли Енджи, когато не се явеше на срещата с нея?

Джоди притисна устни с ръцете си. Щяха да я обявят за изчезнала! Какво ли щяха да си помислят хората за нея? Ами родителите й? Те щяха да се побъркат от тревога и притеснение. Приятелката й Енджи, макар и да не я познаваше отдавна, сигурно също щеше да се разтревожи. Бяха станали достатъчно близки и изчезването й сигурно щеше да я смути.

Можеха да си помислят, че е отвлечена! Тревога сви стомаха на Джоди. Дори някой от познатите й можеше да бъде арестуван! Тя затвори очи, за да се откъсне от реалността на века, в който беше попаднала, и да се съсредоточи върху собствения си живот. Колкото обаче и да се стараеше, колкото и да контролираше дишането си, тя си оставаше на това място, в което беше попаднала.

Отвори очи. Нищо не се бе променило Отиде пред гардероба и отвори вратата му. Вътре висяха рокли, бонета и пелерини, които вероятно бяха на Камила. Взе една рокля и я разгърна пред себе си. Очевидно двете с Камила бяха почти еднакви на ръст, така че роклята можеше да й стане. С отчаян вид тя я постави обратно на закачалката. Какво значение имаше дали й ставаше или не? Тя трябваше да се махне оттук.

Седна отново, но този път на пода, тъй като реши, че контактът й с мебелите би могъл да й попречи да се измъкне. И тъй като още не притежаваше мебели за тази стая, ако трябваше да се върне обратно в своето време, по-добре щеше да бъде да седи на пода, за да не се нарани, ако паднеше на земята. Кръстоса крака като йога, извърна ръцете си с дланите нагоре, постави ги върху бедрата и изправи гърба си. От месеци не бе медитирала, но не беше забравила как става това. Забави дишането си, отпусна се и се опита да укроти бушуващите мисли в главата си.

— Аз съм в собствения си дом — произнесе тя като заклинание, — сега е хиляда деветстотин деветдесет и трета година. Когато отворя очи, всичко това ще е било само сън.

Повтори думите няколко пъти. Обзе я спокойствие. Усети, че все повече се отпуска и изпада в хармония със себе си. Дълбоко в нея се зароди нисък тон, който започна да излиза през устните й.

Внезапно остър писък разтърси спокойствието й. Джоди се съвзе навреме, за да види как прислужницата, отрупана с чаршафи и калъфки за възглавници, отстъпи назад и хлопна вратата зад себе си. Скочи и извика след нея, но тя не се и обърна.

— Явно досега не е виждала човек да медитира — каза си Джоди. — Зле я оплесках. Започнах да плаша хората до смърт. Трябва някак си да се измъкна оттук.

Думите й прозвучаха добре, но с това положението й съвсем не се промени.